Мадридска декларация за науката и живота

— Точно тук, в Испания, Световната федерация на католическите медицински асоциации неотдавна обяви война на генното инженерство, твърдейки, че „науката няма душа“ и затова
Църквата трябва да я възпре.
Кълбото се преобрази в друг кръг — схема на огромен ускорител на частици.
— А това е тексаският свръхпроводим свръхускорител, проектиран като най-големия ускорител на частици на света с потенциал за изследване на самия момент на Сътворението.
Каква ирония, че се е предвиждало да бъде изграден в сърцето на американския Библейски пояс!
Чертежът се смени със снимка на гигантски пръстен от бетон в тексаската пустиня.
Издигнатото само до половината съоръжение очевидно беше зарязано насред строежа и сега бе покрито с прах и пръст.
— Американският свръхускорител можеше неимоверно да разшири познанията на човечеството за вселената, но проектът беше прекратен поради надхвърляне на бюджета и политически натиск от неочаквани страни.
Заредиха се кадри от видеорепортаж за млад „телевизионен евангелизатор“, който размахваше бестселъра „Частицата Бог“ и гневно крещеше: „Трябва да търсим Бог в собствените си сърца! А не в атомите! Хвърлянето на милиарди за този абсурден експеримент е позор за щата Тексас и оскърбление за Господ!“.
Отново прозвуча гласът на Едмънд.
— Сблъсъците, които описах и в които религиозното суеверие е взело връх над разума, са само отделни епизоди от бушуваща и в момента война.
Таванът ненадейно се освети от колаж снимки на насилие в съвременното общество —
демонстрации, преграждащи достъпа до генетични лаборатории, свещеник, самозапалващ се пред сграда, в която се провежда конференция по трансхуманизъм, евангелизатори, разтърсващи юмруци и вдигащи над главите си Книга Битие, Христовата риба, поглъщаща рибата на Дарвин,
яростни религиозни билбордове, заклеймяващи проучванията на стволови клетки, правата на хомосексуалните и аборта, наред със също толкова яростни билбордове в полза на въпросните каузи.
Сърцето на Лангдън се разтуптя бясно и за миг му се стори, че чимът под него вибрира,
сякаш от приближаващ влак в метро. После обаче вибрациите се усилиха и той разбра, че земята
наистина се тресе. По повърхността под гърба му пробягваха вълни и целият купол затрепери с рев.
Този рев, установи Робърт, всъщност беше екот на речни бързеи, излъчван от скрити под чима субуфери. Над лицето и тялото му се завихри студена мъгла, като че ли лежеше в бурните води на реката.
— Чувате ли грохота? — надвика бързеите Едмънд. — Това е неизбежното прииждане на
Реката на научното знание!
Водата забуча още по-силно и кожата на Лангдън се навлажни от капчици мъгла.
— Тази река набира сили още откак човекът е открил огъня! — проехтя гласът на Кърш. —
Всяко ново откритие ни е позволявало да правим други открития и е добавяло поредната капка в реката. Днес ние се носим върху хребета на цунами, устремено напред с неудържима сила!
Куполът се разтресе още по-осезаемо.
— Откъде идваме! — извика Едмънд. — Къде отиваме! Винаги сме били предопределени да открием отговорите! Нашите изследователски методи хилядолетия наред са се развивали в геометрична прогресия!
Мъглата и вятърът вече брулеха пространството под купола и екотът на реката стана почти оглушителен.
— Замислете се над следното! Минали са над един милион години, докато древните хора

напреднат от откриването на огъня до изобретяването на колелото. И после — само няколко хилядолетия до създаването на печатарската преса. След това — само два века до телескопа.
През следващите столетия на все по-кратки периоди сме осъществили скоковете от парния двигател до автомобилите и космическата совалка! И само след две десетилетия започнахме да променяме собствената си ДНК!
— Днес измерваме научния прогрес с месеци и напредваме с умопомрачителна скорост. Не след дълго днешният най-бърз суперкомпютър ще прилича на просто сметало, днешните най- съвършени хирургически методи ще изглеждат варварски и днешните енергийни източници ще ни се струват също толкова остарели, колкото и да си светим със свещи!
Гласът на Едмънд и ревът на реката продължаваха да кънтят в мрака.
— За да изучават древната култура, елините трябвало да отправят поглед векове назад,
докато за нас е достатъчно да се върнем само към предишното поколение и ще открием хора,
живели без технологиите, които днес приемаме за даденост. Хронологията на човешкото развитие се сгъстява, разстоянията, които разделят „древно“ и „модерно“, се свиват почти до нула. И затова аз ви давам думата си, че следващите няколко години в човешкото развитие ще са шокиращи, експлозивни и напълно невъобразими!
Речният тътен изведнъж стихна.
В небето отново заблещукаха звезди. Повя топъл ветрец и засвириха щурци.
Гостите под купола сякаш едновременно си поеха дъх.
Във внезапно възцарилата се тишина гласът на Кърш прозвуча почти като шепот.
— Знам, че сте тук, приятели, защото ви обещах откритие, и ви благодаря, че ми позволихте да направя това встъпление. А сега да смъкнем оковите на досегашния си начин на мислене.
Време е да споделим тръпката от откритието.
След тези думи от всички страни плъзна ниска мъгла и небето просветна като на зазоряване.
Ненадейно проблесна лъч на прожектор и драматично скочи към дъното на залата. Всички гости се надигнаха в очакване да видят домакина да се появява в плът и кръв. След няколко секунди обаче лъчът се плъзна обратно.
Погледите на всички го последваха.
В предния край на залата стоеше Едмънд Кърш и се усмихваше под блясъка на прожектора,
самоуверено опрял длани върху катедра, която допреди мигове не беше там.
— Добър вечер, приятели — дружелюбно каза великият шоумен, докато мъглата се разнасяше.
За броени секунди публиката беше на крака и ентусиазирано ръкопляскаше. Неспособен да сдържи усмивката си, Лангдън се включи в овациите.
„Типично за Едмънд да се появи с облак дим“.
Макар и насочена срещу религиозната вяра, досега презентацията представляваше истински шедьовър — дръзка и непоколебима като самия ѝ автор. Робърт разбираше защо бързо растящите на брой свободомислещи по света така боготворят неговия някогашен студент.
„Ако не друго, поне си казва мнението по начин, по какъвто биха дръзнали да го направят малцина“.
Когато лицето на Кърш се появи на екрана над главите на множеството, Лангдън забеляза,
че сега той не изглежда толкова блед — явно го бяха гримирали професионално. И въпреки това професорът виждаше, че приятелят му е изтощен.
Нестихващите аплодисменти бяха толкова бурни, че Робърт едва усети вибрациите в джоба на гърдите си. Инстинктивно посегна да извади джиесема си, но после се сети, че е изключен.
Странно, всъщност вибрираше другото устройство в джоба му — слушалките, в които високо

говореше Уинстън.
„Кофти момент“.
Лангдън ги измъкна и припряно си ги сложи. В момента, в който накрайниците се притиснаха към кожата му, в главата му прозвуча познатият глас с британски акцент:
— … фесор Лангдън? Чувате ли ме? Телефоните са блокирани. Вие сте единствената ми връзка със света. Професор Лангдън?
— Да… Уинстън? Чувам те — надвика глъчката наоколо Робърт.
— Слава богу! — каза Уинстън. — Слушайте ме внимателно. Възможно е да имаме сериозен проблем.

21.
Едмънд Кърш бе преживял безброй триумфи на световната сцена и успехите винаги го мотивираха, но той рядко изпитваше пълно удовлетворение. В този момент обаче, изправен зад катедрата и бурно акламиран от публиката, си позволи да се наслади на радостното вълнение от мисълта, че съвсем скоро ще промени света.
„Седнете, приятели. Най-хубавото тепърва предстои“.
Докато мъглата се разпръскваше, Едмънд потисна желанието си да погледне към тавана,
където прожектираха лицето му в близък план, освен че го излъчваха за милиони хора по цялото земно кълбо.
„Това събитие е от глобален мащаб — гордо си каза той. — Събитие, което надхвърля всякакви граници, класи и вярвания“.
Погледна наляво към ъгъла и признателно кимна на Амбра Видал, която неуморно му беше помагала в подготовката на този спектакъл. За негова изненада обаче Амбра не гледаше към него, а с безпокойство се взираше в публиката.
„Нещо не е наред“ — мислеше си Амбра.
Един висок елегантно облечен мъж в центъра на залата си проправяше път сред тълпата,
като размахваше ръце и се насочваше към нея.
„Това е Робърт Лангдън“. Тя позна американския професор от видеозаписа на Кърш.
Лангдън бързо се приближаваше и нейните двама агенти от Гуардия Реал моментално тръгнаха да го пресрещнат.
„Какво иска?!“ На лицето му бе изписана очевидна тревога.
Амбра се завъртя към трибуната и Едмънд. Чудеше се дали той също е забелязал суматохата,
но футуристът не гледаше към публиката. Странно — очите му бяха насочени право към нея.
„Едмънд! Нещо не е наред!“
В този момент под купола отекна оглушителен пукот и в челото на Кърш разцъфна червена дупка. Очите му се подбелиха, но ръцете му бяха здраво вкопчени в катедрата и цялото му тяло се напрегна. За миг той се олюля, после политна настрани като отсечено дърво и се строполи на пода.
Преди да успее да осмисли видяното, Амбра усети, че единият от агентите я поваля на земята.
Времето сякаш спря.
После… пандемониум.
Под ярката светлина на прожектирания върху тавана окървавен труп на Едмънд гостите се заблъскаха към изхода в опит да се спасят от нови изстрели.
В този развихрил се пълен хаос Робърт Лангдън стоеше като прикован на мястото си,
напълно парализиран от шок. Недалеч от него лежеше проснат на една страна неговият приятел,
все още обърнат към публиката, и от огнестрелната рана на челото му течеше кръв и мозък.
Безжизненото му лице беше осветено от безмилостния лъч на прожектора върху монтираната на тринога телевизионна камера, която явно продължаваше да излъчва на живо върху тавана и към целия свят.
Като се движеше сякаш насън, Лангдън се втурна към камерата и я завъртя нагоре, за да не е

насочена към Кърш. После се обърна и погледна през тълпата бягащи гости към трибуната и своя неподвижен приятел. Нямаше съмнение, че е мъртъв.
„Боже мой… Опитах се да ти кажа, Едмънд, но предупреждението на Уинстън закъсня“.
Недалеч от трупа на Кърш приклекнал агент от Гуардия Реал прикриваше с тялото си Амбра
Видал. Професорът припряно тръгна към нея, а агентът реагира инстинктивно — хвърли се напред и го блъсна.
Рамото му се заби точно в гръдната кост на Робърт, изхвърли и последната глътка въздух от белите му дробове и прати вълна от болка по цялото му тяло. Лангдън отхвърча назад и тежко се просна по гръб върху изкуствената трева. Преди да успее да си поеме дъх, две яки ръце го преобърнаха по корем, извиха лявата му ръка отзад и натиснаха главата му надолу.
— Вие сте знаели какво ще се случи! — извика агентът. — Каква е вашата роля във всичко това?
На двайсет метра оттам агент Рафа Диас от Гуардия Реал се провираше сред тълпата бягащи гости към мястото до стената, където беше видял проблясъка от изстрела.
„Амбра Видал е в безопасност“ — уверяваше се той. Беше видял партньора си да я събаря на пода и да я прикрива с тялото си. Що се отнасяше до Едмънд Кърш, на него вече с нищо не можеше да се помогне — беше мъртъв още преди да се строполи на земята.
Един от гостите обаче явно знаеше, че ще бъде извършен атентат, защото само миг преди изстрела Диас го бе забелязал да тича към трибуната.
Но това можеше да почака.
В момента Диас имаше само една задача.
„Да задържа убиеца“.
Когато стигна до мястото на проблясъка, откри прорез в платнената стена, провря ръката си през него, разкъса плата до пода и се измъкна от купола.
Наляво зърна някаква фигура — висок мъж с бяла военна униформа, който тичаше към аварийния изход от отсрещната страна на огромното помещение. След миг мина през вратата и изчезна.
Диас се впусна подире му, като слаломираше между електрониката от външната страна на купола, и накрая изхвърча през вратата на бетонното стълбище. Погледна през парапета и два етажа под себе си видя униформения да се спуска с главоломна скорост. Агентът затича след него, като прескачаше по пет стъпала наведнъж. Някъде долу шумно се отвори врата и отново се затръшна.
„Излезе от сградата!“
Диас стигна на партера, хвърли се към двукрилата врата с хоризонтални лостове за натискане и наблегна с цялата си тежест отгоре им. Вместо да се разтворят като вратата горе,
крилата помръднаха само няколко сантиметра и рязко спряха. Тялото му се блъсна в стоманената повърхност и той се строполи на пода, пронизан от остра болка в рамото.
Надигна се и отново натисна лостовете.
Крилата се открехнаха само толкова, колкото да му позволят да види проблема.
Странно, двете външни дръжки бяха увити една за друга с някакъв наниз. Диас се смути още повече, когато разбра какво е това — беше му добре познато, както и на всеки испански католик.
„Броеница?“
Въпреки болката в рамото агентът натисна вратата с всички сили, но нанизът издържа. Той пак надникна през тесния процеп, озадачен както от броеницата, така и от факта, че не е в състояние да я разкъса.

— Hola? — извика през отвора Диас. — Hay alguien?!
18
Тишина.
През процепа между двете крила на вратата се виждаше висока бетонна стена и пуста задна уличка. Нямаше голяма вероятност да се появи някой, който да махне броеницата. Тъй като не му хрумна нищо друго, той извади пистолета от кобура под сакото си, зареди го, провря цевта през отвора и опря дулото в броеницата.
„Ще прострелям тази света броеница? Qué Dios me perdone“
19
Остатъкът от разпятието подскачаше нагоре-надолу пред очите му.
Диас дръпна спусъка.
Изстрелът отекна и броеницата се скъса. Крилата на вратата рязко се разтвориха, агентът се хвърли напред и излетя на пустата уличка.
Убиецът в бяло беше изчезнал.
На стотина метра оттам адмирал Луис Авила безмълвно седеше на задната седалка на черно рено, което се отдалечаваше от музея.
Здравото вектраново влакно, на което бяха нанизани зърната на броеницата, си беше свършило работата — беше забавило преследвачите му точно колкото трябваше.
„И сега съм в безопасност“.
Колата се понесе на северозапад покрай лъкатушещата река Нервион, вля се в бързо движещите се автомобили по Авенида Абондоибара и адмирал Авила най-после си позволи да си поеме дъх.
Беше изпълнил мисията си без никакви усложнения.
В главата му се разнесе химнът „Ориаменди“, звучал по време на кървавата битка, водена точно тук, в Билбао. „Рог Dios, рог la Patria у el Rey!“ — запя наум Авила. „За Бог, родината и краля!“
Бойният вик отдавна беше забравен… ала войната тепърва започваше.

22.
Мадридският Паласио Реал е най-големият кралски дворец в Европа и един от най- изумителните примери на стария континент за синтез на класицизъм и барок в архитектурата.
Той е построен на мястото на мавърски замък от IX век и триетажната му фасада обхваща цялата сто и петдесет метрова ширина на огромния площад Плаза де ла Армериа. Вътре човек се озовава в умопомрачителен лабиринт от 3418 стаи на близо сто и четирийсет хиляди квадратни метра застроена площ. Салоните, спалните и коридорите са украсени с безценни произведения на религиозна тематика, сред които шедьоври на Веласкес, Гоя и Рубенс.
Поколения наред дворецът е бил частна резиденция на испанските крале и кралици. Днес обаче той изпълняваше главно представителни функции и кралското семейство обитаваше по- скромния и уединен Паласио де ла Сарсуела край града.
Но през последните месеци престолонаследникът принц Хулиан, четирийсет и две годишният бъдещ крал на Испания, използваше мадридския кралски дворец за свой постоянен дом — беше се преместил в него по нареждане на своите наставници, които искаха Хулиан да е
„по-видим за страната“ през този печален период преди бъдещото му коронясване.
От няколко месеца бащата на принц Хулиан, сегашният крал, беше на смъртно легло.
Умствените способности на умиращия монарх гаснеха и дворецът започваше бавното предаване на властта, като готвеше принца за възкачването му на трона след бащината му смърт. Очаквайки предстоящата промяна, испанците бяха насочили погледи към престолонаследника и си задаваха един-единствен въпрос:

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: