Билбао, Испания

можеше да се похвали с кой знае какви постижения, Хулиан несъмнено беше най-желаният ерген в Испания.
През годините красивият четирийсет и две годишен принц открито излизаше с безброй подходящи партии за женитба и въпреки репутацията му на безнадежден романтик никоя жена не успя да спечели сърцето му. През последните месеци обаче няколко пъти го бяха забелязали с красавица, която, макар че приличаше на бивша манекенка, всъщност се оказа високоуважаваната директорка на музея „Гугенхайм“ в Билбао.
Медиите моментално обявиха Амбра Видал за „идеална партия за един модерен крал“. Тя беше изтънчена, образована и преуспяла. Нещо повече — не произхождаше от аристократична фамилия, а от народа.
Принцът очевидно също смяташе така, защото след съвсем кратък период на ухажване ѝ
направи предложение — по напълно неочакван и романтичен начин — и Амбра Видал прие.
През следващите седмици пресата ежедневно публикуваше репортажи за нея, като подчертаваше, че годеницата на престолонаследника се е оказала нещо много повече от обикновена хубавица. Тя съвсем скоро демонстрира независимостта си, като не позволи Гуардия
Реал да се намесва в ежедневния ѝ живот и да я охранява, освен на големи публични събития.
Когато началникът на Гуардия Реал дискретно предложи Амбра да започне да се облича по- консервативно и да не носи толкова прилепнали дрехи, тя публично се пошегува, че била смъмрена от завеждащия на „Guardarropía Real“ — кралския гардероб.
Лицето ѝ украсяваше кориците на всички либерални списания. „Амбра! Красивото бъдеще на Испания!“ Когато отказваше да даде интервю, те я обявяваха за „независима“, а когато се съгласяваше, я наричаха „достъпна“.
Консервативните издания осмиваха безочливата претендентка за кралица като жадна за власт опортюнистка, която ще окаже опасно влияние върху бъдещия крал. В доказателство се позоваваха на очебийното ѝ неуважение към репутацията на принца.
Първото им безпокойство идваше от навика на Амбра да нарича престолонаследника само с малкото му име, вместо с традиционното обръщение „дон Хулиан“ или su alteza — „ваше височество“.
Второто им притеснение обаче беше доста по-сериозно. През последните няколко седмици работният график на Амбра почти не ѝ оставяше време за принца, затова пък многократно я бяха виждали да обядва край музея в Билбао с един войнстващ атеист — американския технологичен гений Едмънд Кърш.
Въпреки нейните обяснения, че обедите били просто работни срещи с един от главните спонсори на музея, източници в двореца намекваха, че кръвта на Хулиан почвала да кипи.
Не че някой можеше да го обвинява.
Всъщност проблемът се свеждаше до това, че броени седмици след годежа възхитителната годеница на Хулиан предпочиташе да прекарва повечето си време с друг мъж.

23.
Лицето на Лангдън продължаваше да е притиснато към чима. Тежестта на агента отгоре му го смазваше.
Странно — той не изпитваше нищо.
Емоциите му бяха парализирани — хаос от слоеве скръб, страх и ярост. Току-що публично бяха екзекутирали по най-жесток начин един от най-блестящите умове на света, негов скъп приятел. „Убиха го само мигове преди да оповести най-голямото откритие на живота си“.
Робърт осъзна, че трагичната загуба на човешки живот е съпътствана от друга загуба —
научна.
„Сега светът никога няма да узнае какво е открил Едмънд“.
Изведнъж го обзе гняв, последван от непреклонна решителност.
„Ще направя всичко възможно да намеря виновника. И ще изпълня твоето завещание,
Едмънд. Ще намеря начин да споделя твоето откритие със света“.
— Вие сте знаели — повтори в ухото му дрезгавият глас на агента. — Вървяхте към трибуната, все едно очаквахте нещо да се случи.
— Получих… предупреждение — изпъшка Лангдън, който едва можеше да диша от тежестта на мъжа.
— От кого?!
Слушалките на главата на Робърт се бяха изкривили.
— Слушалките… това е компютърен гид. Предупреди ме компютърът на Едмънд Кърш.
Натъкнал се на нередност в списъка на гостите — бивш адмирал от испанския военноморски флот.
Главата на агента беше толкова близо, че Лангдън чу изпращяването на слушалката в ухото му. Гласът отсреща звучеше задъхано и настойчиво и макар че не владееше испански добре,
професорът разбра лошата новина.
— … el asesino ha huido…
Убиецът беше избягал.
— … salida bloqueada…
Изходът бил блокиран.
— … uniforme militar bianco…
Когато чу думите „бяла военна униформа“, агентът поотслаби натиска върху Лангдън.
— Uniforme naval? — попита той партньора си. — Blanco… Como de almirante?
Прозвуча положителен отговор.
„Бяла морска униформа като на адмирал — преведе си Робърт. — Уинстън беше прав“.
Агентът го пусна и се изправи.
— Обърнете се.
Лангдън с усилие се претърколи по гръб и се надигна на лакти. Виеше му се свят, гърдите му бяха натъртени.
— Не мърдайте — нареди мъжът.
Робърт изобщо нямаше намерение да мърда — изправеният до него агент беше деветдесетина килограма мускули и повече не се налагаше да демонстрира, че схваща работата си съвсем сериозно.
— Inmediatamente!
20
— отсечено каза агентът по радиостанцията си и продължи с настойчива молба за подкрепа от градската полиция и блокада на улиците около музея. — …
policía local… bloqueos de carretera…

Проснатият на пода Лангдън забеляза Амбра Видал, която все още седеше до стената. Тя се опита да се изправи, но се олюля и пак се свлече.
„Някой да ѝ помогне!“
Ала в момента вниманието на агента беше ангажирано с друго.
— Luces! Y cobertura de móvil! — без да се обръща конкретно към никого, извика той. „Имам нужда от осветление и мобилно покритие!“
Професорът се пресегна и нагласи слушалките на главата си.
— Уинстън, чуваш ли ме?
Агентът се извъртя и го погледна учудено.
— Да, чувам — безизразно прозвуча гласът на компютъра.
— Уинстън, застреляха Едмънд. Трябва незабавно да се включи осветлението. И да се възстанови мобилното покритие. Можеш ли да контролираш тези системи? Или да се свържеш с някой, който може да го направи?
След секунди лампите в балона изведнъж ярко засияха, като разпръснаха илюзията за огряна от луната ливада и осветиха опустелия изкуствен чим, осеян с хаотично пръснати одеяла.
Агентът явно се стресна от неочакваните възможности на Лангдън. Погледна го, наведе се и му помогна да се изправи. Двамата се спогледаха.
Бяха еднакви на ръст. Главата на агента бе гладко обръсната и мускулестото му тяло обтягаше синьото му сако. На фона на светлото му лице изпъкваха острите му очи, които в момента бяха впити в Робърт като лазери.
— Вие сте професорът от видеозаписа, който показаха. Робърт Лангдън.
— Да. Едмънд Кърш е… беше мой студент и добър приятел.
— Аз съм агент Фонсека от Гуардия Реал — представи се мъжът. — Разкажете ми какво знаете за човека с морската униформа.
Лангдън се завъртя към Едмънд, който лежеше неподвижно до катедрата. Амбра Видал беше приклекнала там с двама охранители и музейния парамедик, който вече се бе отказал от опитите си да окаже помощ на жертвата. Директорката внимателно зави трупа с одеяло.
Едмънд очевидно беше мъртъв.
На Робърт му се пригади. Не можеше да откъсне очи от убития си приятел.
— С нищо не можем да му помогнем — отсече агентът. — Обяснете ми как сте разбрали.
Лангдън отново насочи вниманието си към мъжа, чийто тон не оставяше място за колебания. Това беше заповед.
Така че бързо му разказа за предупреждението на Уинстън — как компютърната програма локализирала слушалките на един от гостите в кошче за смет и когато пратеният на място разпоредител ги открил, проверили на кого се водят и установили обезпокояващия факт, че са на човек, чието име е било включено в списъка в последния момент.
— Невъзможно. — Фонсека присви очи. — Списъкът на гостите беше приключен вчера и всички бяха подложени на проверка.
— Не и този човек — обади се Уинстън в слушалките на Лангдън. — Разтревожих се и проверих името му. Оказа се бивш адмирал от испанския военноморски флот, уволнен за алкохолизъм и посттравматичен стрес в резултат на терористичен атентат в Севиля преди пет години.
Робърт предаде информацията на агента.
— При взривяването на катедралата ли? — смая се Фонсека.
— Нещо повече — продължи Уинстън. — Открих, че офицерът няма абсолютно никаква връзка с господин Кърш, което ме разтревожи, и затова предупредих охраната на музея, но те възразиха, че без по-конкретна информация не бивало да проваляме презентацията на Едмънд,

особено след като се излъчвала на живо по целия свят. Знаех какви усилия е положил, за да организира днешната програма, и техният аргумент ми се стори логичен, затова веднага се свързах с теб, Робърт, с надеждата да успееш да откриеш този човек и аз дискретно да пратя при него група охранители. Трябваше да предприема по-решителни действия. Аз съм виновен за смъртта на Едмънд.
Лангдън се изненада, че компютърът изпитва чувство за вина. Погледна към покрития труп на Кърш и видя, че Амбра Видал се приближава към тях.
Все още насочил цялото си внимание към професора, Фонсека не ѝ обърна внимание.
— Компютърът каза ли ви името на въпросния морски офицер?
Робърт кимна.
— Адмирал Луис Авила.
Когато го произнесе, Амбра се закова на място и го зяпна ужасено.
Агентът забеляза реакцията ѝ и веднага се обърна към нея.
— Госпожице Видал? Говори ли ви нещо това име?
Директорката сякаш беше онемяла. Сведе поглед към пода, като че ли току-що е видяла призрак.
— Госпожице Видал? — повтори Фонсека. — Адмирал Луис Авила — известно ли ви е това име?
Шокираното ѝ изражение красноречиво показваше, че наистина познава убиеца. След миг тя примигна и тъмните ѝ очи се проясниха, сякаш излизаше от транс.
— Не… Името не ми говори нищо — прошепна тя, погледна Лангдън, после отново погледна агента. — Просто се… изумих, че убиецът е офицер от испанския военноморски флот.
„Лъже — усети Лангдън, озадачен защо жената се опитва да скрие истинската причина за реакцията си. — Тя знае кой е този човек“.
— Кой се занимаваше със списъка на гостите?! — попита Фонсека и пристъпи към Амбра.
— Кой е добавил името на този човек?
Устните ѝ се разтрепериха.
— Ъъъ… Нямам представа.
Въпросите на агента бяха прекъснати от внезапна какофония от мелодии и пиукане на джиесеми из целия балон. Уинстън очевидно беше успял да възстанови мобилното покритие и телефонът в джоба на сакото на Фонсека също зазвъня.
Агентът го извади, видя кой се обажда, пое си дълбоко дъх и отговори.
— Ambra Vidal está a salvo.
„Амбра Видал е в безопасност“. Лангдън се обърна към нея. Очите им се срещнаха.
После в главата му прозвуча гласът на Уинстън:
— Професоре, Амбра Видал отлично знае как Луис Авила се е озовал в списъка на гостите
— прошепна компютърът. — Защото го е добавила самата тя.
Робърт имаше нужда от известно време, за да осмисли това.
„Амбра Видал лично е включила убиеца в списъка на гостите?!
И сега лъже, че не го познава?!“
Преди Лангдън да успее да направи каквито и да било нови изводи от тази информация,
Фонсека подаде джиесема си на Амбра.
— Don Julián quiere hablar con usted
21
Директорката едва не отскочи назад.
— Кажете му, че съм добре — отвърна тя. — Ще му се обадя след малко.
Агентът сякаш не вярваше на ушите си. Покри телефона с длан и ѝ зашепна:
— Su alteza Don Julián, el principe, ha pedido
22
…

— Не ме интересува, че е принц — прекъсна го Амбра. — Ако иска да стане мой съпруг,
трябва да се научи да ми оставя известна свобода, когато имам нужда. Току-що станах свидетелка на убийство и искам малко спокойствие! Кажете му, че ще му позвъня след малко.
Фонсека я зяпна и в очите му припламна чувство, което граничеше с презрение. После се обърна и се отдалечи, за да продължи разговора без свидетели.
Този странен диалог обаче помогна на Лангдън да си обясни нещо. „Амбра Видал е сгодена за испанския престолонаследник Хулиан?! — Ето защо всички се отнасяха с нея като с известна личност. Това обясняваше и присъствието на агентите от Гуардия Реал, но не и причината директорката да не пожелае да разговаря с годеника си. — Принцът сигурно ужасно се е разтревожил, ако е гледал предаването по телевизията“.
Почти мигновено го порази нова, много по-плашеща мисъл.
„Господи боже… Амбра Видал е свързана с мадридския кралски дворец!“
Това неочаквано съвпадение го вледени, когато си спомни за получената от Едмънд заплашителна гласова поща от епископ Валдеспино.

24.
В Катедрал де ла Алмудена на двеста метра от кралския дворец епископ Валдеспино за миг притаи дъх. Още носеше богослужебните си одежди и седеше пред лаптопа си, хипнотизиран от кадрите, предавани от Билбао.
„Това ще се превърне в сензационна новина“.
Доколкото виждаше, световните медии вече пощръкляваха. Едни интервюираха водещи научни и религиозни авторитети за презентацията на Кърш, докато други правеха догадки кой и защо го е убил. Всички явно бяха единодушни, че както изглежда, някой е искал радикално да се погрижи откритието на футуриста никога да не види бял свят.
След дълъг размисъл Валдеспино извади джиесема си и позвъни.
Рави Кьовеш отговори веднага.
— Ужасно! — Гласът на равина звучеше почти истерично. — Гледах по телевизията! Трябва веднага да отидем в полицията и да разкажем всичко, което знаем!
— Съгласен съм, че това е ужасяващ обрат, рави — отвърна епископът. — Но преди да предприемем каквито и да било действия, трябва да помислим.
— Няма какво да мислим! — отсече Кьовеш. — Ясно е, че убийците няма да се спрат пред нищо, за да погребат откритието на Кърш! Убеден съм, че те са убили и Саид. И сега ще дойдат за нас! Ние с вас имаме моралния дълг да отидем в полицията и да им разкрием каквото ни каза
Кърш.
— Морален дълг ли? — възрази Валдеспино. — Май по-скоро искате да оповестите информацията, така че никой да няма мотив да ни запуши устата завинаги.
— Определено трябва да мислим за собствената си безопасност, но освен това имаме и морален дълг към света. Съзнавам, че това откритие ще разколебае някои фундаментални религиозни вярвания, обаче ако съм научил нещо през дългия си живот, това е, че вярата винаги оцелява, дори когато е поставена на тежки изпитания. Сигурен съм, че вярата ще оцелее и сега,
даже да съобщим какво е открил Кърш.
— Разбирам ви, приятелю — колкото можеше по-спокойно каза епископът. — Разбирам твърдата ви решителност и уважавам мнението ви. Искам да знаете, че съм готов за дискусии,
дори съм склонен да променя позицията си. И все пак ви умолявам, ако решим да съобщим на света това откритие, да го направим заедно. Посред бял ден. Достойно. Не в отчаянието си след това отвратително убийство. Внимателно да подготвим и репетираме съобщението си.
Кьовеш не отговори, но Валдеспино чуваше дишането му.
— Най-неотложният въпрос е личната ни безопасност, рави — продължи католическият духовник. — Имаме си работа с убийци и ако сте прекалено видим — например, ако отидете в полицията или в някоя телевизия, — това може да има трагични последици. Особено се страхувам за вас. Аз съм в дворцовия комплекс, който е добре охраняван, но вие… вие сте съвсем сам в Будапеща! Откритието на Кърш явно е въпрос на живот и смърт. Моля ви,
позволете ми да се погрижа за вашата охрана, Йехуда.
Кьовеш се замисли за момент.
— Чак от Мадрид?! Как бихте могли…
— На мое разположение са всички ресурси на охраната на кралското семейство. Останете в дома си и заключете всички врати. Ще поискам двама агенти от Гуардия Реал да ви вземат и да ви доведат тук в Мадрид, където ще сте на сигурно място в дворцовия комплекс и двамата с вас ще можем да седнем лице в лице и да обсъдим как най-добре да постъпим.
— Дори да дойда в Мадрид… — колебливо започна равинът. — Ами ако не успеем да се

разберем какво да правим?
— Ще се разберем — увери го Валдеспино. — Знам, че вижданията ми са остарели, обаче и аз като вас съм реалист. Двамата заедно ще намерим най-правилния начин на действие. Вярвам в това.
— Ами ако вярата ви е безпочвена? — упорстваше Кьовеш.
Епископът усети, че стомахът му се свива, но забави отговора си, бавно издиша и каза колкото можеше по-спокойно:
— Ако в крайна сметка не постигнем съгласие, Йехуда, ще се разделим като приятели и всеки от нас ще постъпи както смята за най-добре. Имате думата ми.
— Благодаря — най-после отстъпи Кьовеш. — Ще дойда в Мадрид.
— Чудесно. И междувременно заключете вратите и не разговаряйте с никого. Съберете си багажа и когато уточня подробностите за пътуването ви, ще ви се обадя. — Валдеспино направи пауза. — И имайте вяра. До скоро.
Затвори със свито от страх сърце. Подозираше, че за да продължи да възпира Кьовеш, няма да е достатъчно само да апелира към благоразумието му.
„Кьовеш се е паникьосал… точно като Саид.
И двамата не виждат по-голямата картина“.
Затвори лаптопа си, пъхна го под мишница и тръгна през сумрачния храм. Все още с богослужебните си одежди, излезе от катедралата в прохладната нощ и прекоси площада към сияещата бяла фасада на кралския дворец.
Над главния вход видя испанския герб — щит, фланкиран от Херкулесовите стълбове, и древния латински девиз PLUS ULTRA, който означаваше „по-нататък“. Според някои този израз се отнасяше за столетния испански стремеж за разширяване на империята през нейния златен век. Според други думите отразяваха древната вяра на народа, че след земния си живот човек отива в рая.
Така или иначе, епископът усещаше, че девизът с всеки ден губи значението си. Вперил очи във веещото се над сградата испанско знаме, той тъжно въздъхна и мислите му се върнаха към неговия чезнещ крал.
„Ще ми липсва, когато си отиде.
Дължа му толкова много“.
Месеци наред Валдеспино ежедневно посещаваше любимия си приятел, който беше на смъртно легло в крайградския Паласио де ла Сарсуела. Преди няколко дни кралят го повика.
Очите му изразяваха дълбока загриженост.
— Антонио, боя се, че годежът на сина ми е… прибързан — прошепна монархът.
„По-точно безумен“ — помисли си Валдеспино.
Преди два месеца, когато принцът бе споделил с него, че възнамерява да направи предложение на Амбра Видал, макар да я познаваше съвсем отскоро, втрещеният епископ го помоли да прояви повече благоразумие. Престолонаследникът възрази, че бил влюбен и баща му заслужавал да види единствения си син задомен. Нещо повече, каза той, ако с Амбра искали да създадат семейство, не бивало да се бавят — заради възрастта ѝ.
Сега Валдеспино спокойно се усмихна на краля.
— Да, съгласен съм. Годежът на дон Хулиан изненада всички ни. Но той просто искаше да те зарадва.
— Той има дълг към страната, а не към баща си — твърдо заяви умиращият старец. — И
въпреки че е прекрасна, госпожица Видал ни е непозната, тя е напълно чужд човек. Съмнявам се в мотивите ѝ да приеме предложението на Хулиан. Всичко се е случило прекалено набързо и една достойна жена би го отхвърлила.

— Имаш право — отвърна епископът. Все пак в защита на Амбра трябваше да се признае, че дон Хулиан не ѝ беше оставил друг избор.
Кралят бавно се пресегна и стисна костеливата ръка на Валдеспино.
— Не усетих как отлетя времето, приятелю. Двамата с теб остаряхме. Искам да ти благодаря. Ти ме съветваше мъдро през всичките тези години, след смъртта на жена ми, по време на промените в нашата страна, и аз спечелих много от силата на твоите убеждения.
— Приятелството ни е чест, за която вечно ще съм признателен.
Старият монарх се усмихна немощно.
— Знам, че трябваше да правиш жертви, за да останеш до мен, Антонио. Рим например.
Валдеспино сви рамене.
— Въздигането ми в кардиналски сан нямаше да ме приближи до Бог. Моето място винаги е било до теб.
— Твоята преданост е безценен дар за мен.
— А аз никога няма да забравя състраданието, което преди много години прояви към мен.
Кралят затвори очи и стисна ръката на епископа.
— Антонио… Загрижен съм. Синът ми скоро ще застане на руля на огромен кораб, кораб,
който не е готов да води. Напътствай го, моля те. Бъди негова пътеводна звезда. Поставяй здраво десницата си на рамото му, особено в бурно море. И особено когато се отклонява от курса, моля те, помагай му да намери верния път… към доброто.
— Амин — промълви Валдеспино. — Давам ти думата си…
Докато прекосяваше площада в хладната нощ, епископът вдигна очи към небето.
„Ваше величество, знайте, че правя всичко по силите си, за да изпълня последното ви желание“.
Утешаваше го мисълта, че кралят е прекалено слаб, за да гледа телевизия. „Ако тази вечер беше видял предаването от Билбао, щеше да умре на място заради това, в което се е превърнала любимата му страна“.
По цялата дължина на Кале де Баилен зад железния портал надясно от него бяха паркирани коли на различни медии и разпъваха сателитните си антени.
„Лешояди“ — помисли си Валдеспино.
Нощният вятър развяваше одеждите му.

25.
„Ще има време за скръб — каза си Лангдън, като се бореше със силните си емоции. — Сега е време за действия“.
Вече беше помолил Уинстън да потърси в записите на музейната охрана каквато и да е информация, която да помогне за задържането на убиеца. И после му бе пошушнал да се порови и за всякакви връзки между епископ Валдеспино и Авила.
Агент Фонсека се връщаше, като продължаваше да разговаря по телефона.
— Si… si — каза той. — Claro. Inmediatemente
23
. — Затвори и насочи вниманието си към
Амбра, която стоеше наблизо и изглеждаше замаяна.
— Тръгваме, госпожице Видал — рязко каза агентът. — Дон Хулиан нареди веднага да ви отведем в кралския дворец, където ще сте в безопасност.
Директорката видимо се напрегна.
— Няма да зарежа Едмънд така! — И посочи трупа под одеялото.
— С това ще се заеме полицията — отвърна Фонсека. — Съдебният лекар ще пристигне всеки момент. Към господин Кърш ще бъде проявено нужното уважение. Но трябва веднага да тръгнем. Смятаме, че сте в опасност.
— В никаква опасност не съм! — заяви Амбра и пристъпи към него. — Преди малко убиецът имаше идеална възможност да ме застреля и не го направи. Явно целта му е бил
Едмънд!
— Госпожице Видал! — Вените на шията на агента се издуха. — Принцът ви иска в
Мадрид. Безпокои се за вашата безопасност.
— Нищо подобно! — тросна се тя. — Безпокои се за политическите последици.
Фонсека бавно издиша и сниши глас.
— Случилото се тази вечер е тежък удар за Испания, госпожице Видал. Както и тежък удар за принца. Провеждането на това събитие в музея е грешка.
В главата на Лангдън внезапно прозвуча гласът на Уинстън:
— Професоре? Музейната охрана преглежда записите от външните камери на сградата и като че ли е открила нещо.
Робърт го изслуша и махна с ръка на агента, като прекъсна укорителната му тирада.
— Господин Фонсека, компютърът казва, че една от камерите на покрива на музея частично е заснела отгоре колата, с която е избягал убиецът.
— Наистина ли? — изненада се агентът.
Лангдън му предаде получената от Уинстън информация.
— Черен седан, който потеглил от задната уличка… регистрационните му номера не се виждали отгоре… необичаен стикер на предното стъкло.
— Какъв стикер? — попита Фонсека. — Можем да предупредим полицията да се оглежда за него.
— Изображението на стикера ми беше непознато, обаче го потърсих сред всички известни символи на света и открих съвпадение — съобщи Уинстън в главата на Лангдън.
Робърт се смая от бързината, с която компютърът бе успял да постигне всичко това.
— Оказа се древен алхимичен знак, амалгамация.
„Какво?“ Лангдън очакваше да е лого на паркинг или политическа организация.
— На стикера е имало символ на… амалгамация, така ли?
Фонсека го зяпаше, явно без да разбира нищо.
— Трябва да има някаква грешка, Уинстън. Защо някой ще си залепи символ на алхимичен

процес?
— Не знам — отвърна компютърът. — Това просто беше единственото съвпадение, при това с деветдесет и девет процента сходство.
Със своята фотографска памет Лангдън изобщо не се затрудни да си представи алхимичния символ за амалгамация.
— Опиши ми точно какво си видял на предното стъкло на колата, Уинстън.
Компютърът отговори незабавно.
— Символът се състои от вертикална линия, пресечена от три хоризонтални. Върху вертикалната линия има обърната наопаки арка.
„Същият е“. Професорът се намръщи.
— Арката върху хоризонталната линия с ключови камъни ли е?
— Да. Двете ѝ рамена завършват с къси хоризонтални черти.
„Добре, значи все пак е амалгамация“.
Лангдън се замисли за момент.
— Можеш ли да ни пратиш снимката от записа на камерата, Уинстън?
— Разбира се.
— Да я прати на моя телефон — нареди Фонсека.
Робърт продиктува номера на агента и след миг джиесемът на Фонсека изпиука. Всички се събраха около него и впериха очи в снимката — заснет отгоре черен седан на пуста задна уличка.
И естествено, в долния ляв ъгъл на предното стъкло Лангдън различи стикер с описания от
Уинстън символ.
„Амалгамация. Адски странно“.
Озадачен, той протегна ръка и с върховете на пръстите си уголеми снимката.
И веднага видя проблема и заяви:
— Това не е амалгамация.

Въпреки че много приличаше на символа, описан от Уинстън, изображението не беше същото. А в света на символите заради една такава дребна разлика човек можеше да обърка нацистката свастика с будисткия знак за благополучие.
„Ето защо човешкият ум понякога е по-добър от компютър“.
— Стикерът не е един — продължи Робърт. — Има два стикера, които малко се застъпват.
На долния има специфично разпятие, наречено „папски кръст“. В момента е много популярен.
След избирането на най-либералния понтифик в историята на Ватикана хиляди хора по целия свят демонстрираха своята подкрепа за новата политика на Светия отец, като лепяха стикери с троен кръст — дори в града, в който живееше Лангдън, Кеймбридж в щата Масачузетс.
— Подковообразният символ отгоре е друг стикер — прибави той.
— Сега виждам, че сте прав — съгласи се Уинстън. — Ще потърся телефонния номер на фирмата.
Робърт отново се удиви от бързината му. „Вече го е разпознал като фирмено лого?!“
— Чудесно. Ако се свържем с тях, може да открият колата.
Фонсека се обърка.
— Да открият колата ли? Как?
— Тази кола е била наета. — Лангдън посочи стилизираната латинска буква U на предното стъкло. — Това е логото на Юбер.

26.
От смаяното изражение на Фонсека Лангдън не можеше да познае какво го е изненадало повече — бързото „дешифриране“ на стикера или странният избор на кола за бягство. „Адмирал
Авила е повикал юбер“ — помисли си Робърт и се зачуди дали този ход е проява на изключителна находчивост, или на невероятна недалновидност.
През последните няколко години вездесъщата услуга „шофьор при поискване“ на Юбер беше превзела целия свят. Всеки, който се нуждаеше от превоз, можеше мигновено да се свърже по смартфона си с растящата армия от шофьори на Юбер, които печелеха извънредно, като превръщаха колите си в импровизирани таксита. Съвсем наскоро легализирана в Испания,
фирмата изискваше шофьорите да поставят на предните си стъкла логото U. А шофьорът на този юбер явно беше и фен на новия папа.
— Уинстън казва, че си е позволил волността да прати снимката на колата в полицията, за да я разпространят по уличните блокади — каза Лангдън на агента.
Фонсека зяпна и Робърт усети, че този висококвалифициран агент не е свикнал да е от изоставащите. Явно се колебаеше дали да благодари на компютъра, или да му каже да си гледа тъпата работа.
— И в момента набира спешния номер на Юбер.
— Не! — заповяда агентът. — Дайте ми номера, аз ще се обадя. Юбер по-скоро ще съдействат на един висш служител от Гуардия Реал, отколкото на компютър.
Лангдън трябваше да признае, че Фонсека навярно има право. Пък и беше много по-добре агентите да се включат в преследването, отколкото да разхищават уменията си, за да придружат
Амбра до Мадрид.
След като Фонсека получи номера от Уинстън и го набра, професорът се обнадежди, че може да заловят убиеца за броени минути. Бизнесът на Юбер се състоеше тъкмо в откриването на автомобили — всеки клиент със смартфон буквално можеше да установи точното местонахождение на всеки шофьор на Юбер в света. Агентът само трябваше да помоли компанията да потърси шофьора, който преди малко е качил пътник зад музея „Гугенхайм“.
— Hostia! — изруга Фонсека. — Automatizada. — Натисна един от клавишите на джиесема си и зачака. Очевидно беше попаднал на автоматично меню. — Професоре, щом се свържа с
Юбер и им наредя да потърсят колата, ще прехвърля всичко на тукашната полиция, а ние с агент
Диас ще ви отведем с госпожица Видал в Мадрид.
— И мен ли? — изненада се Робърт. — Не, не мога да дойда с вас.
— Можете и ще дойдете — отсече агентът. — Заедно с вашата компютърна играчка —
прибави и посочи слушалките на главата му.
— Съжалявам — твърдо отвърна Лангдън. — Няма начин да ви придружа до столицата.
— Странно. — Фонсека го погледна втренчено. — Вие не бяхте ли професор в Харвард?
Робърт озадачено повдигна вежди.
— Да.
— Ами — изсумтя испанецът, — значи сте достатъчно интелигентен, за да ви е ясно, че нямате избор.
И с тези думи се отдалечи, за да проведе разговора насаме.
Лангдън го проследи с поглед. „Какво става, по дяволите?“
— Професоре? — прошепна Амбра, която се беше приближила зад него. — Изслушайте ме,
много е важно.
Той се обърна към нея и се стресна, забелязал изписалия се на лицето ѝ страх. След миг тя

се овладя и заговори с отчаяна яснота.
— Професоре, Едмънд ви показа огромното си уважение, като включи вашия запис в презентацията си. И затова ще ви се доверя. Трябва да ви кажа нещо.
Робърт я гледаше неразбиращо.
— Аз съм виновна за убийството на Едмънд — каза тя и тъмнокафявите ѝ очи се напълниха със сълзи.
— Какво?! Защо?
Амбра нервно погледна към Фонсека, който стоеше встрани от тях и не можеше да ги чуе.
— Списъкът на гостите — каза тя. — Добавеното в последния момент име…
— Да, Луис Авила.
— Добавих го аз — призна директорката. — Аз бях.
„Уинстън е прав…“ — изумено помисли Робърт.
— Едмънд беше убит заради мен — вече на ръба на сълзите заяви тя. — Аз допуснах убиеца му в музея.
— Чакайте малко. — Лангдън постави ръка на треперещото ѝ рамо. — Обяснете ми защо
добавихте това име?
Амбра отново стрелна с неспокоен поглед Фонсека, който продължаваше да разговаря по телефона на няколко метра от тях.
— В последния момент към мен се обърна човек, на когото имам пълно доверие,
професоре. И ме помоли да добавя името на адмирал Авила в списъка като лична услуга. Това се случи само минути преди да отворим вратите и бях много заета, така че го направих, без да се замисля. Все пак той е адмирал от испанския военноморски флот! Откъде можех да зная? — Пак погледна трупа на Едмънд и притисна ръка към устата си. — И сега…
— Амбра — прошепна Робърт. — Кой ви помоли да добавите името на Авила?
Тя мъчително преглътна.
— Моят годеник… испанският престолонаследник. Дон Хулиан.
Лангдън я зяпна смаяно, опитваше се да осмисли думите ѝ. Директорката на музея
„Гугенхайм“ твърдеше, че престолонаследникът на Испания е участвал в подготовката на убийството на Едмънд Кърш. „Невъзможно!“
— Сигурна съм, че дворецът изобщо не е очаквал да науча кой е убиецът — каза тя. — Но след като вече знам… боя се, че съм в опасност.
Робърт сложи ръка на рамото ѝ.
— В собствения ви музей не ви заплашва абсолютно нищо.
— Не, тук стават неща, които не разбирате! — настойчиво прошепна Амбра. — Двамата с вас трябва да се измъкнем. Незабавно!
— Няма как да избягаме — възрази Лангдън. — Няма да…
— Изслушайте ме, моля ви — прекъсна го тя. — Знам как да помогнем на Едмънд.
— Моля? — Робърт виждаше, че тя още е в шок. — Вече никой не може да му помогне.
— Напротив — с леден глас заяви Амбра. — Но първо трябва да отидем в дома му в
Барселона.
— Какви ги говорите?
— Моля ви, просто ме изслушайте. Знам какво би искал да направим Едмънд.
Докато през следващите петнайсет секунди Лангдън слушаше настойчивия шепот на Амбра
Видал, сърцето му се разтуптяваше все по-силно. „Боже господи, тя е права — помисли си той.
— Това променя всичко“.
Амбра свърши и го погледна въпросително.
— Сега разбирате ли защо трябва да отидем?

Робърт кимна, без да се поколебае, после каза в микрофона на слушалките:
— Уинстън? Чу ли какво ми обясни Амбра?
— Чух, професоре.
— Ти знаеше ли го?
— Не.
Лангдън обмисли следващите си думи много внимателно.
— Не знам дали компютрите са способни да изпитват преданост към своите създатели,
Уинстън, но мисля, че сега е моментът да провериш. Нуждаем се от твоята помощ.

27.
Докато крачеше към катедрата, Лангдън държеше под око Фонсека, който продължаваше да разговаря по джиесема си с Юбер. Амбра нехайно се насочи към центъра на балона, като също водеше телефонен разговор или поне се преструваше — както ѝ беше предложил Робърт.
„Кажете на Фонсека, че сте решили да се обадите на принц Хулиан“.
Когато стигна до подиума, професорът неохотно сведе поглед към проснатия на пода труп.
Внимателно повдигна одеялото, с което Амбра беше покрила мъртвеца. Някога ясните очи на
Кърш сега бяха два безжизнени прореза под тъмночервената дупка на челото му. Страховитата гледка накара Лангдън да потрепери и сърцето му се изпълни със скръб и гняв.
Той си спомни за миг младия рошав студент, който идваше на лекциите му. Неизлечим оптимист и гениален изобретател, Кърш за невероятно малко време беше постигнал страшно много. А сега някой бе убил този изумително талантлив човек, най-вероятно за да погребе завинаги неговото откритие.
„И ако не предприема решителни действия, най-великото постижение на моя студент никога няма да види бял свят“.
Робърт застана така, че катедрата отчасти да препречва зрителната линия на Фонсека,
коленичи до тялото на Едмънд, затвори очите му, сключи ръце и зае молитвена поза.
И едва не се усмихна иронично при мисълта, че се моли за атеист. „Знам, че най-малко ти би искал някой да се моли за теб, Едмънд. Не се бой, приятелю, не съм тук, за да редя молитви“.
Докато стоеше на колене до мъртвеца, се бореше с обзелия го страх. „А аз те успокоявах, че епископът е безобиден! Ако се окаже, че Валдеспино има пръст в това…“ Пропъди тези мисли от ума си.
След като се увери, че Фонсека го е видял да се моли, Робърт леко се наведе напред, бръкна във вътрешния джоб на коженото яке на Едмънд и извади огромния му тюркоазносин телефон.
Хвърли бърз поглед към агента, който продължаваше да приказва по джиесема си и в момента, изглежда, не се интересуваше толкова от професора, колкото от Амбра. Привидно увлечена в собствения си телефонен разговор, тя все повече се отдалечаваше от Фонсека.
Лангдън насочи вниманието си към смартфона на Кърш и дълбоко си пое дъх, за да се успокои.
„Сега…“
Предпазливо се пресегна, повдигна вече изстиващата дясна ръка на Едмънд и внимателно допря показалеца му до четеца за пръстови отпечатъци.
Устройството сигнализира и се отключи.
Робърт бързо отвори менюто на настройките и деактивира защитната опция. „Постоянно отключен“. После пъхна телефона в джоба на фрака си и отново покри Кърш с одеялото.
Някъде в далечината виеха сирени. Амбра стоеше сама в центъра на опустялата зала с телефон до ухото и се преструваше, че е погълната от разговора, като през цялото време усещаше, че Фонсека не откъсва поглед от нея.
„Побързай, професоре“.
Преди минута американският професор се беше впуснал в действие, след като Амбра бе споделила с него неотдавнашния си разговор с Едмънд Кърш. Преди два дни в същата тази зала,
докато работеха върху последните уточнения за презентацията, Едмънд обяви почивка, за да изпие третото си спаначено смути за вечерта.

— Не съм сигурна, че тази веганска диета ти се отразява добре, Едмънд — забелязала изтощения му вид, каза тя. — Изглеждаш блед и прекалено си измършавял.
— Измършавял ли? — засмя се Кърш. — Кой го казва!
— Аз не съм мършава!
— Да бе. — И в отговор на възмутеното ѝ изражение ѝ намигна закачливо. — И не обръщай внимание на бледността ми. Аз съм компютърджия и по цял ден вися пред дисплея.
— След два дни ще правиш обръщение към целия свят и няма да ти е излишна малко руменина. Или утре вземи да поизлезеш, или изобрети компютърен екран, от който се хваща тен.
— Идеята хич не е лоша — впечатли се Едмънд. — Трябва да я патентоваш. — Засмя се пак,
след което се върна към работата им. — Разбрахме ли се за програмата в събота вечер?
Амбра кимна и погледна сценария.
— Посрещам гостите в преддверието, после всички идваме тук за твоя встъпителен запис,
след което ти тържествено се появяваш на катедрата ей там. — Посочи предния край на помещението. — И правиш съобщението си.
— Точно така, с едно малко допълнение — отвърна Кърш и се ухили. — Обръщението ми от катедрата по-скоро ще е нещо като антракт — възможност лично да приветствам гостите, да ги оставя да си поизтегнат краката и малко да ги подготвя, преди да започне втората част,
мултимедийна презентация, обясняваща откритието ми.
— Значи самото съобщение е на запис, така ли? Също като встъплението?
— Да, завърших го само преди няколко дни. Съвременната култура е визуална —
мултимедийните презентации винаги са по-увлекателни от сухите приказки на някакъв учен,
изправен зад катедра.
— Ти не си точно „някакъв учен“, обаче съм съгласна. Нямам търпение да я видя.
Амбра знаеше, че от съображения за сигурност презентацията на Едмънд се съхранява на собствените му сървъри и ще тече на живо към прожекционната система на музея.
— Когато сме готови за втората част, кой ще пусне презентацията, ти или аз? — попита тя.
— Аз. — Кърш извади джиесема си. — Ето оттук. — И повдигна огромния тюркоазносин смартфон. — Всичко това е част от шоуто. Просто ще вляза в сървъра си с криптирана връзка…
Натисна няколко клавиша, разнесе се иззвъняване и връзката се осъществи.
Отговори компютърен женски глас.
— ДОБЪР ВЕЧЕР, ЕДМЪНД. ОЧАКВАМ ПАРОЛАТА ТИ.
Той се усмихна.
— И тогава пред очите на целия свят просто ще въведа паролата в телефона си и откритието ми ще бъде излъчено на живо — както тук, така и до всяка точка на земното кълбо.
— Звучи драматично — заяви Амбра. — Ако не си забравиш паролата, естествено.
— Виж, това вече ще е кофти, да.
— Предполагам, че си я записал — подхвърли тя иронично.
— Богохулстваш — разсмя се Едмънд. — Компютърджиите никога не си записват паролите.
Но не се безпокой, паролата ми е само от петдесет и един знака. Със сигурност няма да я забравя.
Тя се ококори.
— Петдесет и един знака?! Та ти не можеш да запомниш даже четирицифрения ПИН на музейната си карта, Едмънд! Как ще запаметиш петдесет и един случайни знака?
Уплахата ѝ го накара отново да се засмее.
— Не се налага да ги запаметявам, защото не са случайни. — Той сниши глас. — Паролата всъщност е любимият ми стих.
Амбра го изгледа.

— Използваш стих за парола?!
— Защо не? Любимият ми стих е точно петдесет и една букви.
— Хм, не ми се струва много сигурно.
— Нима? Можеш ли да познаеш кой е любимият ми стих?
— Та аз дори не подозирах, че обичаш поезия!
— Виждаш ли? Даже някой да се сети, че паролата ми е стих, и даже да го открие сред милионите възможности, пак няма да знае изключително дългия телефонен номер, с който влизам в сървъра си.
— Същия номер, който току-що въведе с клавиш за бързо набиране в телефона си ли?
— Да, в телефона ми, който също има ПИН и никога не напуска джоба на гърдите ми.
Шеговито усмихната, Амбра вдигна ръце в знак, че се предава.
— Добре, ти си знаеш. Между другото, кой е любимият ти поет?
— Бива си те — закани ѝ се с показалец Едмънд. — Ще трябва да почакаш до събота.
Избрал съм адски подходящ стих. — И се ухили. — Отнася се за бъдещето — пророчество, което,
с удоволствие трябва да отбележа, вече се сбъдва.
Мислите ѝ се върнаха към настоящето. Амбра погледна към трупа на Кърш и панически осъзна, че Лангдън вече не е там.
„Къде е изчезнал?!“
С още по-голяма тревога забеляза, че вторият агент от Гуардия Реал се вмъква в балона през прореза в платнената стена. Диас се огледа и тръгна право към нея.
„Той няма да ме пусне за нищо на света!“
Изведнъж Лангдън се озова до нея, леко постави длан отзад на кръста ѝ и бързо я поведе към другия край на балона — към коридора.
— Госпожице Видал! — извика Диас. — Къде отивате?!
— Веднага се връщаме! — отвърна професорът и още повече ускори крачка към изхода.
— Господин Лангдън! — отекна зад тях и гласът на агент Фонсека. — Забранявам ви да напускате това помещение!
Амбра усети, че ръката на американеца още по-настойчиво се притиска към гърба ѝ.
— Уинстън — прошепна в слушалките си той. — Хайде!
След миг в балона се възцари пълен мрак.

28.
Агент Фонсека и партньорът му Диас се втурнаха в мрака и като си светеха с фенерчетата на джиесемите си, затичаха по тунела, в който току-що бяха изчезнали Лангдън и Амбра.
Когато стигнаха до средата, Фонсека видя телефона на Амбра върху килима на пода и това го смая.
„Амбра е изхвърлила джиесема си?!“
С позволението на Амбра Видал Гуардия Реал използваше елементарно проследяващо приложение, за да е наясно с нейното местонахождение във всеки момент. Фактът, че е хвърлила смартфона си, можеше да се обясни само по един начин: годеницата на престолонаследника вече не искаше да е под тяхната опека.
От тази мисъл на Фонсека му призля. Като още по-неприятна се очертаваше перспективата да докладва на шефа си, че бъдещата кралица на Испания е изчезнала. Началникът на Гуардия
Реал защитаваше интересите на принца с маниакална безпощадност и тази вечер лично беше възложил на агента съвсем проста задача: „Осигури безопасността на Амбра Видал и я пази от неприятности“.
„Не мога да осигуря безопасността ѝ, след като не знам къде е!“
Двамата агенти изхвърчаха от тунела и се озоваха в сумрачното преддверие, което в момента приличаше на призрачно сборище — обезумели бледи лица, осветени от дисплеите на джиесемите, по които се свързваха с външния свят, за да разкажат какво са преживели.
— Включете осветлението! — викаха разтревожените хора.
Телефонът на Фонсека иззвъня и той отговори.
— Аз съм от охраната на музея, агент Фонсека — каза напрегнато млад женски глас. —
Знаем, че сте на тъмно, но явно има някаква повреда в компютърната система. След малко ще решим проблема.
— Работят ли охранителните камери в сградата? — попита агентът. Всички камери бяха снабдени със системи за нощно виждане.
— Работят, да.
Той се огледа.
— Амбра Видал току-що излезе в преддверието до главната зала. Бихте ли проверили къде е отишла?
— Един момент…
Фонсека зачака с разтуптяно от безсилие сърце. Преди малко от Юбер му бяха съобщили, че се затрудняват да открият колата, с която е избягал убиецът.
„Още какво ще се обърка тази вечер?“
По някакво фатално съвпадение тази вечер той за пръв път охраняваше Амбра Видал. Като старши офицер обикновено се грижеше само за безопасността на самия принц Хулиан, но сутринта шефът му го дръпна настрани и му каза:
— Довечера госпожица Видал ще е главен организатор на публично събитие въпреки несъгласието на дон Хулиан. Ще я придружиш и ще осигуриш охраната ѝ.
Фонсека изобщо не предполагаше, че събитието, чийто главен организатор е Амбра, ще се окаже директен удар срещу религията и ще свърши с показно убийство. И все още се опитваше да проумее гневния отказ на Амбра да разговаря по телефона с обезпокоения престолонаследник.
Всичко това беше необяснимо, и все пак странното ѝ поведение все повече се задълбочаваше. Както изглеждаше, Амбра Видал искаше да се отърве от охраната си, за да избяга с някакъв американски професор.

„Ако принц Хулиан научи за това…“
— Агент Фонсека? — отново се разнесе гласът на жената от музейната охрана. —
Госпожица Видал е излязла от преддверието заедно с един мъж. Минали са по външния коридор и тъкмо ги видяхме да влизат в галерията с изложбата „Клетки“ на Луиз Буржоа. Щом излезете,
тръгнете надясно. Втората зала от дясната страна.
— Благодаря! Продължавайте да ги наблюдавате!
Фонсека изпълни инструкциите на жената и стигна до входа на голяма зала с надпис
„КЛЕТКИ“. Вътре бяха изложени странни приличащи на кафези заграждения, във всяко от които имаше аморфна бяла скулптура.
— Госпожице Видал! — извика Фонсека. — Господин Лангдън!
След като не получиха отговор, двамата агенти се заеха да търсят бегълците.
Лангдън и Амбра предпазливо се провираха през скелето около балона на няколко зали от агентите от Гуардия Реал и безшумно се насочваха към бледо светещия надпис „Изход“ в отсрещния край на помещението.
През последната минута бяха действали светкавично, след като Робърт и Уинстън бяха измислили ловка заблуждаваща тактика.
По сигнал на Лангдън компютърът изключи осветлението и целият балон потъна в мрак.
Точно преди това професорът беше запечатал в ума си пътя до изхода на коридора и споменът му се оказа почти съвсем точен. Застанала пред отвора на тунела, Амбра хвърли джиесема си навътре. После, вместо да тръгнат по коридора, се върнаха покрай вътрешната стена, като плъзгаха ръце по плата, за да се ориентират, и стигнаха до процепа, през който беше излязъл агентът от Гуардия Реал, за да тръгне по петите на убиеца. След като се измъкнаха навън,
продължиха към външната стена на залата и се насочиха към светещия знак за аварийното стълбище.
Лангдън с удивление си спомни незабавното решение на Уинстън да им помогне.
— Ако презентацията на Едмънд може да се пусне с парола, трябва да я открием и да я използваме веднага — заяви компютърът. — Първоначалната ми задача беше да му помагам по всякакъв начин за успеха на днешното събитие. Очевидно се провалих и сега ще направя каквото мога, за да поправя стореното.
Робърт понечи да му благодари, ала Уинстън продължи, без да си поеме дъх — не че имаше такъв. Думите му се лееха с нечовешка бързина, като аудиокнига, пусната на бързи обороти.
— Ако имах достъп до презентацията на Едмънд, моментално щях да я пусна, но както сте чули, тя се съхранява в сигурен сървър извън музея. За да оповестим откритието му на света,
изглежда, имаме нужда само от неговия телефон и паролата. Аз вече потърсих стих от петдесет и една букви във всички публикувани текстове и за съжаление възможностите наброяват стотици хиляди, ако не и повече, в зависимост от това как разделяте строфите. Нещо повече, тъй като интерфейсът на Едмънд обикновено изхвърля потребителите след няколко грешни опита за въвеждане на паролата, в случая не можем просто да подходим с груба сила. Остава ни само една възможност — да открием паролата му по друг начин. Съгласен съм с госпожица Видал, че трябва незабавно да проникнете в неговия дом в Барселона. Щом е имал любим стих, логично е да има и книгата с това стихотворение и може би дори да е отбелязал въпросния стих по някакъв начин. Според моите изчисления, които дават много висока степен на вероятност, Едмънд би искал да отидете в Барселона, да откриете паролата му и с нея да разпространите неговото съобщение, какъвто беше планът му. Освен това установих, че точно преди началото на програмата от кралския дворец в Мадрид наистина са се обадили и са поискали адмирал Авила

да бъде добавен в списъка на гостите, както твърди госпожица Видал. Затова реших, че не можем да се доверим на агентите от Гуардия Реал, и ще намеря начин да ги заблудя и така да улесня бягството ви.
И колкото и да изглеждаше невероятно, Уинстън явно беше измислил как да го направи.
Лангдън и Амбра най-после стигнаха до аварийния изход. Робърт безшумно отвори вратата,
пусна директорката пред себе си, последва я и затвори вратата.
— Добре — отново се разнесе в главата му гласът на Уинстън. — Вече сте на стълбището.
— А агентите? — попита професорът.
— Далече са — отвърна компютърът. — В момента разговарям по телефона с тях, като се представям за служителка от музейната охрана, и ги насочвам към зала в отсрещния край на сградата.
„Направо не е за вярване“ — помисли си Робърт и успокоително кимна на Амбра.
— Всичко е наред.
— Спуснете се на партера и излезте от музея — продължи Уинстън. — И имайте предвид,
че щом напуснете сградата, слушалките ви вече няма да имат връзка с мен.
„По дяволите!“ Това изобщо не му беше хрумнало.
— Уинстън, известно ли ти е, че миналата седмица Едмънд е съобщил за откритието си на неколцина религиозни водачи? — припряно попита Лангдън.
— Струва ми се малко вероятно, макар във встъплението си той определено да намекна, че неговото откритие ще има сериозни последици за религията, така че сигурно е искал да го обсъди с видни представители на тази сфера.
— И аз смятам така, да. Единият от тях обаче е епископ Валдеспино от Мадрид.
— Интересно. На много места в мрежата виждам да се твърди, че бил изключително близък съветник на испанския крал.
— Да, и още нещо. Известно ли ти е, че след тяхната среща Едмънд е получил заплашителна гласова поща от Валдеспино?
— Не. Вероятно е получена по лична телефонна линия.
— Едмънд ми я пусна. Валдеспино го убеждаваше да отмени презентацията и го предупреждаваше, че духовниците, с които се е съветвал Едмънд, обмисляли да направят изпреварващо обявление, за да дискредитират откритието му по някакъв начин. — Лангдън забави ход и пусна Амбра пред себе си. Сниши глас. — Откри ли някаква връзка между
Валдеспино и адмирал Авила?
Отговорът на Уинстън се забави няколко секунди.
— Не открих пряка връзка, обаче това не означава, че не съществува такава. Означава само,
че не е документирана.
Вече се приближаваха към партера.
— Професоре, ако позволите… — започна компютърът. — Като се имат предвид разигралите се тази вечер събития, логиката подсказва, че определени могъщи сили са решени да погребат откритието на Едмънд. Във встъплението си той посочи вас като човека, чиито познания са го вдъхновили за неговото откритие, и следователно враговете му може да ви смятат за опасна неизвестна величина.
Лангдън изобщо не се беше сетил за тази възможност и внезапно го обзе страх. Амбра вече бе долу и отваряше металната врата.
— Когато излезете, ще се озовете на задна уличка — каза Уинстън. — Тръгнете наляво покрай сградата и продължете надолу към реката. Оттам ще ви уредя транспорт до мястото, за което се разбрахме.
„ВЮ-EC346“ — помисли си Робърт. Бяха се уговорили компютърът да ги отведе там.

„Мястото, където трябваше да се срещнем с Едмънд след края на програмата“. Той най-после беше разгадал кода. Оказа се, че не е никакъв таен научен клуб, а нещо много по-тривиално.
Лангдън обаче се надяваше, че това ще е ключът към тяхното бягство от Билбао.
„Ако успеем да се доберем дотам незабелязано… — каза си професорът. Знаеше че скоро по всички улици ще има блокади. — Трябва да побързаме“.
Когато излязоха в хладната нощ, Лангдън с изненада видя по земята пръснати зърна от броеница. Нямаше време да се зачуди какво правят тук. Уинстън продължаваше да говори:
— Щом стигнете до реката, тръгнете към алеята под моста „Ла Салве“ и там изчакайте…
Изведнъж в слушалките се разнесе оглушително пращене.
— Уинстън? — извика Робърт. — Какво да изчакаме?!
Ала Уинстън го нямаше и металната врата току-що се беше затръшнала зад тях.

29.
В предградията на Билбао на няколко километра южно оттам един седан на Юбер пътуваше на юг към Мадрид по шосе АП-68. Адмирал Авила беше свалил белия кител и фуражката си и се наслаждаваше на усещането за свобода, докато размишляваше за лесното си бягство, отпуснат на задната седалка.
„Точно както ми обеща Регента“.
Щом се качи в колата, Авила почти незабавно извади пистолета си и опря дулото му в главата на разтреперания шофьор. По заповед на адмирала човекът изхвърли смартфона си през прозореца и така прекъсна връзката на автомобила с фирмената централа.
После Авила прерови портфейла му и запомни наизуст домашния му адрес и имената на жена му и двете му деца. „Прави каквото ти казвам, иначе близките ти ще умрат“ — заплаши го адмиралът. Здраво вкопчените във волана пръсти на мъжа бяха побелели и Авила разбра, че си е осигурил предан шофьор за през нощта.
„Сега съм невидим“ — мислеше си той, докато се разминаваха с бясно летящите в обратната посока полицейски коли с надути сирени.
Когато колата се насочи на юг, възрастният офицер се настани удобно за дългото пътуване и се остави на сладостното усещане, обзело го след адреналиновата възбуда. „Служих геройски на каузата — помисли си той и погледна татуировката на ръката си, осъзнал, че нейната закрила се е оказала излишна. — Поне засега“.
Сигурен, че ужасеният шофьор няма да наруши заповедите му, Авила отпусна пистолета и докато колата се носеше към Мадрид, отново насочи вниманието си към двата стикера на предното стъкло.
„Каква е вероятността?“
Първият стикер трябваше да се очаква — фирменото лого на Юбер. Вторият обаче можеше да е само знак свише.
„Папският кръст“. Напоследък този символ можеше да се види навсякъде — католиците в цяла Европа демонстрираха солидарността си с новия папа и възхваляваха предприетата от него мащабна либерализация и модернизация на Църквата.
Мисълта, че неговият шофьор е привърженик на либералния понтифик, едва не накара
Авила да се зарадва, че го е подплашил с пистолета. Адмиралът се ужасяваше от обожанието на мързеливите маси към този папа, който позволяваше на Христовите чеда да избират каквото им хареса от шведската маса с Божиите закони и сами да решават кои да спазват и кои — не. Във
Ватикана сякаш изведнъж започнаха открито да се обсъждат либерални каузи като контрола на раждаемостта, хомосексуалните бракове и правото на жените да стават свещеници.
Двехилядолетните традиции загиваха с шеметна скорост.
„За щастие още има хора, които се борят за старите обичаи“.
Авила чу в главата си мелодията на химна „Ориаменди“.
„И за мен е чест да им служа“.

30.
Най-старите и елитни сили за сигурност в Испания имат бурна история, започнала още през
Средновековието. Агентите на Гуардия Реал са се заклели пред Бог да се грижат за безопасността на кралското семейство, да защитават кралските имоти и да бранят кралската чест.
Командир Диего Гарса, началник на близо две хилядите служители в корпуса, беше дребен и мършав шейсетгодишен мъж с мургава кожа, малки очички и гладко вчесана назад оредяваща черна коса, през която прозираше осеяният му със старчески петна скалп. Мишите му черти и ниският му ръст го правеха почти невидим в голяма навалица, което му помагаше да крие огромното си влияние в двореца.
Гарса отдавна знаеше, че истинското могъщество не идва от физическа сила, а от политическа власт. Неговият пост определено му я осигуряваше, но фактът, че от двореца се обръщаха към него за помощ по най-различни въпроси, както професионални, така и лични,
всъщност се дължеше на политическата му далновидност.
Надежден пазител на тайни, той никога не беше предавал оказваното му доверие.
Репутацията му на извънредно дискретен човек и необикновената му способност да решава деликатни проблеми го бяха направили незаменим помощник на краля. В момента обаче престарелият монарх на Испания доживяваше сетните си дни и пред Гарса и другите в двореца се очертаваше неясно бъдеще.
Кралят управляваше страната през четирите бурни десетилетия след установяването на парламентарна монархия, последвала трийсет и шестте години на кървава диктатура под ръководството на свръхконсервативния генерал Франсиско Франко. След смъртта на диктатора през 1975-а кралят се беше опитвал да работи ръка за ръка с правителството за утвърждаване на демократичните процеси, като много постепенно насочваше отново Испания наляво.
За младежите промените бяха прекалено бавни.
За възрастните традиционалисти промените бяха богохулни.
Много представители на испанската Църква все още яростно защитаваха консервативната доктрина на Франко, особено неговите възгледи за католицизма като „държавна религия“ и морална опора на нацията. Бързо растящ брой младежи обаче категорично се възпротивяваха,
като дръзко изобличаваха лицемерието на организираната религия и се обявяваха за по-сериозно отделяне на Църквата от държавата.
И сега, когато предстоеше на трона да седне един принц на средна възраст, никой не знаеше накъде ще клони новият крал. Принц Хулиан десетилетия наред чудесно се беше справял със скучните си официални функции, като изцяло оставяше политиката на баща си и никога не разкриваше личните си позиции. Макар повечето коментатори да предполагаха, че той ще е много по-либерален от него, всъщност нямаше как да са сигурни.
Тази вечер обаче булото щеше да падне.
След случилото се в Билбао и поради здравословното състояние на краля принцът нямаше да има друг избор, освен да направи публично изявление за шокиращите събития.
Неколцина високопоставени държавници, сред които министър-председателят на страната,
вече бяха осъдили убийството и благоразумно се въздържаха от повече коментари в очакване на позицията на двореца, с други думи, прехвърляха цялата тази каша на принц Хулиан. Гарса не се изненада — фактът, че е замесена бъдещата кралица, Амбра Видал, превръщаше случая в политическа бомба, с която никой нямаше желание да си играе.
„Тази вечер принц Хулиан ще бъде поставен на изпитание — мислеше Гарса, докато

бързаше нагоре по главното стълбище на двореца към кралските покои. — Той ще се нуждае от напътствие и тъй като баща му е на смъртно легло, това напътствие трябва да дойде от мене“.
Началникът на Гуардия Реал продължи по коридора на резиденцията и накрая стигна до вратата на принца. Пое си дълбоко дъх и почука.
„Странно — след като не получи отговор, си каза той. — Знам, че е тук“. Според агент
Фонсека в Билбао принц Хулиан току-що му позвънил от апартамента си и поискал да разговаря с Амбра Видал, за да се увери, че е в безопасност, което, слава богу, беше вярно.
Гарса почука пак и последвалата тишина го обезпокои още повече.
Той припряно отключи вратата.
— Дон Хулиан? — извика началникът, докато влизаше.
В резиденцията цареше мрак — само в дневната мъждукаше сиянието на телевизора.
— Ваше височество?
Гарса се втурна вътре и завари престолонаследника да стои сам в тъмнината, неподвижен силует, изправен пред еркерния прозорец. Още беше с шития си по поръчка костюм, който носеше на тазвечерните си срещи — дори не бе разхлабил възела на вратовръзката си.
Началникът на Гуардия Реал безмълвно се вторачи в него, смутен от подобното на транс състояние на принца. „Тази криза явно го е зашеметила“.
Гарса се прокашля, за да го извести за присъствието си.
Престолонаследникът най-после наруши мълчанието си, макар и без да се извръща от прозореца.
— Позвъних на Амбра, но тя отказа да разговаря с мен. — Гласът му звучеше по-скоро озадачено, отколкото обидено.
Гарса не знаеше какво да каже. Като се имаха предвид тазвечерните събития, изглеждаше изключително странно, че Хулиан мисли за връзката си с Амбра — един злополучен годеж,
който още отначало беше неестествен.
— Предполагам, че госпожица Видал е в шок — тихо каза началникът. — Агент Фонсека ще я доведе по-късно тази вечер. Тогава ще можете да разговаряте с нея. Позволете ми само да изтъкна своето огромно облекчение, че не ѝ се е случило нищо лошо.
Принц Хулиан кимна разсеяно.
— В момента издирват убиеца — опита се да смени темата Гарса. — Фонсека ме увери, че скоро ще заловят терориста. — Нарочно използва думата „терорист“ с надеждата да изтръгне престолонаследника от унеса му.
Ала принцът само кимна още веднъж.
— Премиерът осъди извършеното убийство, но правителството се надява вие да направите изявление за случилото се с оглед на факта, че е замесена Амбра — продължи Гарса. —
Съзнавам, че положението е неловко, като се има предвид годежът ви, но бих ви посъветвал просто да кажете, че едно от нещата, заради които се възхищавате на своята годеница, е нейната независимост и макар да знаете, че тя не споделя политическите възгледи на Едмънд Кърш, се отнасяте с уважение към изпълнението на нейните задължения като директор на музея. Ако желаете, с удоволствие ще подготвя текста на изявлението ви. Трябва да успеем навреме за сутрешните новини.
Хулиан не откъсваше поглед от прозореца.
— Бих искал епископ Валдеспино да участва в подготовката на всяко изявление, което правим.
Гарса стисна зъби и преглътна неодобрението си. Следфранкистка Испания беше estado aconfesional, което означаваше, че вече няма държавна религия и Църквата по никакъв начин не би трябвало да се меси в политиката. Близкото приятелство на Валдеспино и краля обаче

позволяваше на епископа да упражнява силно влияние в ежедневните дела на двореца. Неговите хардлайнерски позиции и религиозната му ревност за съжаление не оставяха много възможности за дипломация и тактичност, каквито се изискваха за преодоляване на днешната криза.
„Нуждаем се от нюансираност и гъвкавост — не от догми и фойерверки!“
Под набожната външност на Валдеспино, отдавна беше установил началникът на Гуардия
Реал, се криеше баналният факт, че епископът винаги поставя собствените си интереси пред тези на Бог. Доскоро Гарса можеше да не му обръща особено внимание, но сега, когато балансът на силите в двореца се променяше, сближаването на духовника с Хулиан бе причина за сериозна загриженост.
„Валдеспино и без това е прекалено близък с принца“.
Гарса знаеше, че престолонаследникът винаги е смятал епископа за „член на семейството“
— нещо като любим чичо, вместо религиозен авторитет. Като най-близък довереник на краля,
Валдеспино отговаряше за моралното укрепване на малкия Хулиан и изпълняваше задачата си всеотдайно и ревностно — той утвърждаваше всички учители на принца, запознаваше го с доктрините на вярата и дори го съветваше по сърдечни дела. Оттогава бяха изтекли години, ала въпреки че не се виждаха често, двамата бяха запазили здравата връзка помежду си.
— Твърдо съм убеден, че двамата с вас трябва сами да се справим с тази ситуация, дон
Хулиан — спокойно отвърна Гарса.
— Нима? — разнесе се нечий глас в мрака зад тях.
Началникът на Гуардия Реал се завъртя и смаяно видя, че на едно кресло в сенките седи призрак в богослужебни одежди.
„Валдеспино!“
— Мислех, че тъкмо вие сте наясно колко се нуждаете от мен в този момент, командир
Гарса — изсъска епископът.
— Проблемът е политически, а не религиозен — категорично заяви дребният мъж.
Валдеспино насмешливо сви устни.
— Последните ви думи показват, че прекалено съм надценявал политическата ви далновидност. Ако искате мнението ми, в случая има само една уместна реакция. Трябва незабавно да уверим нацията, че принц Хулиан е дълбоко религиозен човек и че бъдещият крал на Испания е ревностен католик.
— Съгласен съм… определено ще подчертаваме вярата на дон Хулиан във всичките му изявления.
— И когато излезе пред пресата, принц Хулиан ще има нужда от мен — изправен до него с ръка на рамото му като могъщ символ на неразривната му връзка с Църквата. Дори само този образ ще успокои народа повече от всякакви изявления, които можете да напишете.
Гарса се наежи.
— Светът току-що стана свидетел на жестоко убийство, извършено на испанска земя —
протръби гласът на Валдеспино. — Във времена на насилие нищо не утешава така, както
Божията ръка.

31.
Дългият над триста метра висящ мост „Сечени“ е един от осемте будапещенски моста над
Дунав. Той символизира връзката между Изтока и Запада и се смята за един от най-красивите мостове на света.
„Какви ги върша? — запита се рави Кьовеш, загледан над парапета във вихрещата се тъмна вода. — Епископът ме посъветва да не излизам от къщи“.
Знаеше, че не бива да напуска дома си, ала винаги, когато изпитваше смут, нещо в този мост го привличаше. От години вечер идваше тук да се отдава на размисъл, докато се любува на предвечната гледка. На изток осветената фасада на двореца „Грешам“ в Пеща гордо се очертаваше на фона на камбанариите на базиликата „Сент Ищван“. На запад в Буда се издигаше разкошният замък на хълма Будавар. А на северозапад край дунавския бряг бяха острите кули на парламента, най-голямата сграда в цяла Унгария.
Кьовеш обаче подозираше, че висящият мост не го привлича с разкриващата се от него гледка. А с нещо съвсем друго.
„Катинарите“.
По парапета и носещите въжета висяха стотици катинари — всеки с различни инициали,
всеки завинаги заключен за моста.
Традицията повеляваше влюбените двойки да отидат заедно на този мост, да напишат инициалите си на катинар, да го заключат и да хвърлят ключа в дълбоката вода, където щеше да остане за вечни времена — символ на вечната връзка между тях.
„Най-простото обещание — помисли си равинът и докосна един от висящите катинари. —
Душата ми завинаги е свързана с твоята“.
Винаги когато имаше нужда от потвърждение, че на света съществува безкрайна любов,
Кьовеш идваше да погледне катинарите. Тази вечер също се чувстваше така. И докато се взираше в дунавските вълни, му се струваше, че светът изведнъж е започнал да се движи прекалено бързо за него. „Може би мястото ми вече не е тук“.
Самотните моменти, в които някога човек се отдаваше на размисъл — няколкото минути в автобуса, докато отиваш пеш на работа или чакаш да се срещнеш с някого, — сега бяха станали непоносими и хората импулсивно посягаха за джиесемите си, слушалките си или игрите си,
неспособни да се съпротивляват срещу наркотичната притегателна сила на техниката. Чудесата от миналото избледняваха, изместени от безкрайния глад за всяка поредна новост.
Вперил поглед в мътните води, Йехуда Кьовеш се чувстваше все по-уморен. Зрението му сякаш се замъгли и под водната повърхност се появиха зловещи аморфни форми. Реката внезапно му заприлича на кипящо гъмжило от създания, зараждащи се в дълбините.
— A víz él — прозвуча глас зад него. — Водата е жива.
Равинът се обърна и видя момченце с къдрава коса и блеснали очички. Детето приличаше на самия Йехуда като малък.
— Моля? — попита старецът.
Момченцето отвори уста да отговори, но вместо реч от гърлото му се разнесе електронно жужене и от очите му проблесна ослепителна бяла светлина.
Рави Кьовеш подскочи на стола си, събуди се и сепнато възкликна на идиш:
— Оу gevalt!
Телефонът на бюрото му звънеше и старият равин панически се заоглежда. Слава богу, в кабинета му нямаше никого. Сърцето му се беше разтуптяло бясно.
„Толкова странен сън“ — помисли си, докато се опитваше да си поеме дъх.

Телефонният звън не преставаше. Кьовеш знаеше, че по това време може да се обажда само епископ Валдеспино, за да му съобщи подробностите за пътуването му до Мадрид.
— Да, епископ Валдеспино? — каза в слушалката: все още не можеше да се пребори с объркването си. — Какво ново?
— Рави Йехуда Кьовеш? — чу се непознат глас. — Не ме познавате и не искам да ви плаша,
обаче трябва да ме изслушате внимателно.
Старецът моментално се разсъни.
Гласът беше женски, но звучеше някак си неестествено. Жената говореше припряно на английски с лек испански акцент.
— Използвам модулатор за промяна на гласа, за да остана инкогнито. Извинявам се за това
— скоро ще разберете причината.
— Кой се обажда? — попита Кьовеш.
— Аз съм разобличител — човек, който не обича някой да крие истината от обществото.
— Ъъъ… не разбирам.
— Рави Кьовеш, знам, че преди три дни тайно сте се срещнали с Едмънд Кърш, епископ
Валдеспино и аллама Саид ал Фадл в Монсератския манастир.
„Откъде може да знае?“
— Освен това ми е известно, че Едмънд Кърш подробно е информирал вас тримата за неотдавнашното си научно откритие… и че в момента заговорничите, за да не допуснете то да види бял свят.
— Какво?!
— Ако не ме изслушате много внимателно, предупреждавам ви, че няма да доживеете утрото — дългата ръка на епископ Валдеспино ще ви ликвидира. — Гласът замълча за миг. —
Също като Едмънд Кърш и вашия приятел Саид ал Фадл.

32.
Мостът „Ла Салве“ над река Нервион в Билбао е толкова близо до музея „Гугенхайм“, че от някои ъгли изглежда долепен до него. Лесно разпознаваем по уникалната си централна подпора,
високо яркочервено Н, мостът носи името си от народните приказки за моряци, които се прибирали от морето по тази река и произнасяли благодарствената молитва „Salve Regina“ за безопасното си завръщане у дома.
След като бяха излезли от задния изход на сградата, Лангдън и Амбра бързо изминаха малкото разстояние до речния бряг и сега чакаха на алеята под моста, както ги беше инструктирал Уинстън.
„Какво чакаме?“ — чудеше се Робърт.
Докато стояха в мрака, забеляза, че стройното тяло на жената трепери под модерната ѝ
официална рокля. Той си съблече фрака, наметна го на раменете ѝ и покри голите ѝ ръце.
Директорката рязко се завъртя към него и го погледна.
В първия момент Лангдън се уплаши, че е постъпил нетактично, но лицето ѝ не изразяваше гняв, а признателност.
— Благодаря — каза тя. — Благодаря, че ми помагате.
Без да откъсва очите си от него, Амбра Видал се пресегна и хвана ръцете му в своите, сякаш търсеше от него топлина и утеха.
После също толкова внезапно ги пусна.
— Извинете ме. Conducta impropria
24
, както би казала майка ми.
Робърт се ухили окуражително.
— Има смекчаващи вината обстоятелства, както пък би казала моята майка.
Тя успя да се усмихне, макар и само за миг. После каза:
— Чувствам се ужасно. — И извърна очи. — Случилото се с Едмънд тази вечер…
— Невъобразимо… — Лангдън знаеше, че също още е в шок и не е в състояние адекватно да изрази емоциите си.
Тя се взираше във водата.
— И само като си помисля, че е замесен годеникът ми дон Хулиан…
Гласът ѝ показваше, че се чувства предадена. Робърт се колебаеше какво да ѝ отговори.
— Разбирам как изглеждат нещата, но всъщност не знаем нищо със сигурност —
предпазливо нагази той в деликатната територия. — Възможно е принц Хулиан да не е подозирал какво ще се случи. Убиецът може да е действал сам или заедно с някой друг. Няма логика бъдещият крал на Испания да е организирал демонстративното убийство на невинен човек — особено при положение, че директно може да се свърже с него.
— Може да се свърже само защото Уинстън установи, че Авила е добавен в списъка в последния момент. Хулиан може да е смятал, че никога няма да открият кой е дръпнал спусъка.
Лангдън трябваше да признае, че е права.
— Изобщо не трябваше да обсъждам презентацията на Едмънд с Хулиан — въздъхна Амбра.
— Той ме убеждаваше да не участвам, затова се опитах да го успокоя, че моята роля е минимална, че става въпрос просто за специална прожекция. Май дори му казах, че Едмънд ще оповести откритието си със своя смартфон. — Замълча за миг. — Което означава, че ако са ни видели да взимаме джиесема на Едмънд, ще разберат, че откритието му все още може да се излъчи. И нямам представа докъде може да стигне Хулиан, за да предотврати това.
Робърт дълго се взира в красивата жена.
— Нямате абсолютно никакво доверие на годеника си, нали?

Амбра дълбоко си пое дъх.
— Всъщност не го познавам толкова добре, колкото може би си мислите.
— Тогава защо сте се съгласили да се омъжите за него?
— Хулиан чисто и просто ме постави в такова положение, че нямах избор.
Преди Лангдън да успее да отговори, бетонът под краката им завибрира и под моста отекна глухо буботене, което постепенно се усилваше. Като че ли идваше от реката вдясно от тях.
Професорът се обърна и видя, че към моста се носи тъмен силует — моторница, която се приближаваше без сигнални светлини. Когато стигна на няколко метра от високия бетонен бряг,
тя намали ход и се изравни с тях.
Робърт се вторачи в лодката и поклати глава. До този момент не беше сигурен доколко може да се вярва на компютърния екскурзовод на Едмънд, но сега, като гледаше жълтото речно такси до брега, разбираше, че Уинстън е най-добрият съюзник, на когото могат да разчитат.
Рошавият капитан им махна да се качат на борда.
— Вашият британец ми обажда и казва, че ВИП клиент плаща тройно за… как беше…
velocidad у discreción? Аз прави така… виждаш? Без светлини!
— Да, благодаря — отвърна Лангдън. „Добро решение, Уинстън. Бързина и дискретност“.
Капитанът протегна ръка и помогна на Амбра да се качи. След като тя влезе в малката каюта, за да се стопли, мъжът ококорено се усмихна на Робърт.
— Това мой ВИП? Сеньорита Амбра Видал?
— Velocidad у discreción — напомни му професорът.
— Sí, sí! Добре! — Испанецът побърза да се върне на руля и форсира двигателя. След секунди моторницата се плъзгаше в мрака на запад по река Нервион.
Наляво Лангдън видя гигантския черен прозорец на „Гугенхайм“, зловещо осветен от въртящите се полицейски светлини. В небето към музея се носеше новинарски хеликоптер.
„Първият от много“ — помисли Робърт.
Извади визитката със загадъчния шифър от джоба на панталона си. BIO-EC346. Едмънд му беше казал да я даде на таксиметровия шофьор, макар сигурно да не бе предполагал, че таксито ще е моторна лодка.
— Нашият британски приятел… — надвика рева на двигателя Лангдън. — Предполагам, че ви е казал къде отиваме?
— Да, да! Аз го предупреждава, че с лодка мога само да ви кара почти дотам, но той казва няма проблем, вие върви пеш триста метра, да?
— Всичко е наред. На какво разстояние сме оттам?
Мъжът посочи шосето покрай реката.
— Пътни знаци казват седем километра, но с лодка малко повече.
Професорът погледна осветената табела.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: