Билбао, Испания

опцията „повикване“.
Фаровете на джипа мигновено светнаха и той без никакъв шум плавно се плъзна към тях и спря.
Робърт наклони глава, смутен от перспективата за автомобил, който се движи сам.
— Не се бой, ще те оставя да шофираш до апартамента на Едмънд — успокои го Амбра.
Лангдън кимна и тръгна към лявата врата на джипа. Докато заобикаляше пред колата, спря,
погледна номера и се засмя.
Амбра знаеше какво го е досмешало. На рамката на регистрационния номер имаше надпис:
ТЕХНОКРАТИТЕ ЩЕ НАСЛЕДЯТ ЗЕМЯТА.
— Типично в негов стил — отбеляза професорът, докато се настаняваше зад волана. —
Скромността никога не е била от силните му страни.
— Той обожаваше тази кола — отвърна тя и седна до него. — Изцяло електрическа и по- бърза от ферари.
Робърт сви рамене и погледна супермодерното табло.
— Не си падам по коли.
Амбра се усмихна.
— Ще си паднеш.

48.
Докато юберът летеше на изток в мрака, адмирал Авила се питаше колко пъти по време на службата си във флота е приставал в Барселона.
Животът му преди огнения ад в Севиля сега му се струваше много далечен. Съдбата беше жестока и непредсказуема любовница, макар че в момента сякаш се намираше в някакво тайнствено равновесие. Същата онази съдба, която бе изтръгнала душата му в Севилската катедрала, сега му даряваше втори живот — ново начало, родено зад стените на една друга катедрала.
Каква ирония, че човекът, който го бе завел там, беше обикновен физиотерапевт.
— Аудиенция при папата ли?! — попита го Авила преди няколко месеца, когато Марко му подхвърли идеята. — Утре? В Рим?
— Утре, в Испания — отвърна рехабилитаторът. — Папата е тук.
Адмиралът го изгледа така, сякаш се е побъркал.
— Медиите не споменават нищо за гостуване на негово светейшество в Испания.
— Имай малко доверие, адмирале — засмя се Марко. — Освен ако утре не си зает с нещо друго.
Авила погледна простреляния си крак.
— Ще тръгнем в девет — продължи младият мъж. — Обещавам нашето малко пътуване да е много по-безболезнено от рехабилитацията.
На другата сутрин Авила облече морската си униформа, която Марко донесе от дома му,
изправи се на патерици и докуцука до стария фиат на физиотерапевта. Напуснаха паркинга на болницата и потеглиха на юг по Авенида де ла Раса, после излязоха от града и се качиха на магистрала H-IV.
— Къде отиваме? — попита обзетият от внезапна тревога Авила.
— Спокойно — усмихна се Марко. — Просто ми се довери. Ще отнеме само половин час.
Адмиралът знаеше, че поне още сто и петдесет километра нататък по магистралата няма нищо друго освен сухи пасища. Започваше да си мисли, че е допуснал ужасна грешка.
След половин час наближиха зловещия призрачен Ел Торбискал — някога процъфтяващо село, чието население наскоро се беше стопило съвсем. „Къде ме води, за бога?!“ След няколко минути слязоха от магистралата и завиха на север.
— Виждаш ли я?
Авила не виждаше нищо. Или неговият рехабилитатор халюцинираше, или собствените му очи остаряваха.
— Прекрасна е, нали? — попита младият мъж.
Адмиралът примижа заради слънцето и накрая зърна някакъв тъмен силует. Когато се приближиха, се ококори смаяно.
„Това… катедрала ли е?“
Присъствието на толкова голяма сграда щеше да е по-уместно в Мадрид или Париж. Авила винаги беше живял в Севиля, но нямаше представа, че тук сред пустошта има катедрала. Колкото повече се приближаваха, толкова по-внушителен изглеждаше храмът, чиято масивна бетонна ограда осигуряваше безопасност, каквато адмиралът бе виждал само във Ватикана.
Марко отби от шосето по късия път, който водеше до храма, и спря пред висок железен портал. Извади от жабката ламинирана карта и я постави на таблото.
Приближилият се охранител я погледна, после надникна в купето и се усмихна широко,
когато видя младия мъж.

— Bienvenidos — приветства ги с „добре дошли“. — Qué tal, Marco?
Двамата се ръкуваха и рехабилитаторът представи Авила и обясни на охранителя:
— Ha venido a conocer al papa. — „Идва да се срещне с папата“.
Мъжът кимна и с възхищение погледна медалите на гърдите на адмирала, после им даде знак да влязат. Докато грамадният портал се отваряше, Авила имаше чувството, че е попаднал в средновековен замък.
Високата готическа катедрала, която се издигаше пред тях, имаше осем кули, всяка с триредна камбанария, и три огромни купола. Отвън беше облицована с тъмнокафяв и бял камък,
което ѝ придаваше необикновено модерен вид.
Авила сведе поглед към пътя, който се разделяше на три успоредни платна, обточени с високи палми. За негова изненада наоколо беше пълно със стотици паркирани превозни средства — луксозни седани, разнебитени рейсове, окаляни мотопеди… какво ли не.
Марко ги подмина и продължи направо към предния двор на храма, където ги посрещна друг охранител, погледна си часовника и им посочи свободното място на паркинга, явно запазено за тях.
— Малко сме закъснели — каза физиотерапевтът. — Трябва да побързаме.
Авила понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото му.
Защото видя надписа пред катедралата:

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: