Билбао, Испания

произхода на подскачащата топка и отлагаме големия въпрос: откъде идва животът?
Уинстън мълчеше.
Развеселена от техния диалог, Амбра надигна чашата си.
Когато гълфстриймът достигна крейсерска височина и се хоризонтира, Лангдън се замисли какво би означавало за света, ако неговият някогашен студент наистина е открил отговора на извечния въпрос откъде идваме.
Според самия Едмънд обаче този отговор представляваше само част от тайната.
Каквато и да се окажеше истината, Кърш беше защитил своето откритие с непробиваема парола — стих от петдесет и една букви. Ако всичко минеше според плана, Лангдън и Амбра скоро щяха да го намерят в дома на Едмънд в Барселона.

43.
Близо десетилетие след появата си „тъмната мрежа“ си остава мистерия за огромното мнозинство интернет потребители. Недостъпно за традиционните търсачки, това зловещо царство на мрака в Световната мрежа осигурява анонимен достъп до изумителен списък незаконни стоки и услуги.
Започнала скромно от Пътя на коприната, първия черен пазар на дрога в интернет, тъмната мрежа се беше превърнала в огромна паяжина от незаконни сайтове за търговия с оръжия,
детска порнография и политически тайни или с услуги на проститутки, хакери, шпиони,
терористи и убийци.
В тъмната мрежа ежеседмично се извършваха буквално милиони сделки и тази вечер край будапещенските „барове в руини“ щеше да се изпълни една от тях.
Мъжът с бейзболната шапка и дънките се промъкваше в сенките по улица „Казинци“ и неотстъпно следваше жертвата си. През последните няколко години си изкарваше прехраната със задачи като тази, които винаги се уреждаха в няколко популярни сайта: Враждебно решение,
Мрежа на наемника и БесаМафия.
Поръчковите убийства бяха бизнес за милиони долари, който търпеше бурно развитие,
главно благодарение на гарантираните от тъмната мрежа анонимност на преговорите и непроследимост на плащането с биткойни. Повечето покушения бяха свързани със застрахователни измами, провалени бизнес партньорства или неуспешни бракове, но причините никога не бяха проблем на човека, който изпълняваше поръчката.
„Без въпроси — помисли си убиецът. — Това е неписаният закон, който прави възможна моята работа“.
Беше приел днешната поръчка преди няколко дни. Неговият работодател му предложи сто и петдесет хиляди евро, за да варди край дома на някакъв стар равин и да е „на разположение“, в случай че се наложи да предприеме действия. В този случай „действия“ означаваше да проникне в дома на човека и да му инжектира калиев хлорид, което щеше да доведе до незабавна смърт от инфаркт на миокарда.
Равинът обаче неочаквано излезе от дома си посред нощ и взе автобус до долнопробен квартал. Убиецът го проследи и използва криптираната програма в смартфона си, за да осведоми своя работодател за развитието на събитията.
Обектът излезе от дома си.
Пътува за квартал с барове.
Може би отива на среща?
Почти незабавно получи отговор.
Действай.
И започналата като обикновено наблюдение задача сега се превръщаше във фатална игра на котка и мишка сред барове в руини и сумрачни улички.
Задъхан и облян в пот, рави Йехуда Кьовеш вървеше по улица „Казинци“. Белите му дробове пламтяха и старческият му пикочен мехур направо щеше да се пръсне.
„Просто имам нужда от тоалетна и малко почивка“ — помисли си той, като спря сред

навалицата пред „Симпла“ — един от най-големите и известни барове в руини. Клиентите му бяха разнородна смесица от възрасти и професии и никой не обърна внимание на стария равин.
„Ще се отбия за момент“ — реши той и тръгна към заведението.
Някога разкошна каменна къща с изящни балкони и високи прозорци, днес „Симпла“
представляваше полуразрушен скелет, покрит с графити. Когато мина през широкия портик на това някогашно великолепно градско жилище, Кьовеш спря пред врата, на която имаше надпис с шифровано послание: Egg-esh-Ay-ged-reh!
Трябваше му известно време, докато се сети, че това не е нищо друго освен фонетично изписване на унгарската дума „egészségedre“, която означаваше „наздраве“.
Просторният интериор го накара да зяпне. Запуснатата сграда беше построена около голям вътрешен двор, осеян със странни неща: диван, направен от вана, висящи във въздуха манекени,
яхнали колела, изкорубен източногермански трабант, служещ като импровизирано място за сядане.
Високите стени на двора бяха украсени с графити, плакати от социалистическо време,
класически скулптури и висящи растения, разливащи се над вътрешни балкони, претъпкани с клиенти, които се клатеха под звуците на дънещата музика. Миришеше на цигарен дим и бира.
Млади двойки страстно се целуваха, без да се крият, докато други дискретно пушеха малки лули и пиеха палинка, популярна плодова ракия, произвеждана в Унгария.
Кьовеш винаги беше виждал ирония във факта, че макар и да са най-съвършеното Божие творение, в своята същност хората си остават животни и че поведението им до голяма степен е мотивирано от стремеж към плътски утехи. „Ние утешаваме тялото си с надеждата, че ще утешим и душата си“. Равинът отделяше много време да съветва хора, които прекаляваха с животинските съблазни на тялото, главно с храна и секс, и с разпространението на пристрастеността към интернет и евтините дизайнерски дроги работата му от ден на ден го изправяше пред все по-големи предизвикателства.
Единствената плътска утеха, от която се нуждаеше в момента той, беше тоалетна, затова се слиса, когато видя опашка от десет души. Не можеше да търпи, затова предпазливо се качи по стълбището на втория етаж, където го увериха, че щял да намери много други тоалетни. Залута се из лабиринта от някогашни дневни и спални, всяка с отделен бар или маси. Наложи се да попита един от барманите за тоалетната и мъжът посочи далечен вход, очевидно достъпен единствено по външния коридор над двора.
Старецът бързо се насочи натам, като се държеше за парапета. По пътя разсеяно надзърна надолу към кипящия двор, където море от младежи се клатеше под пулсиращия ритъм на музиката.
И тогава го видя.
В центъра на тълпата стоеше мъжът с бейзболната шапка и дънките и се взираше право в него. За миг погледите им се срещнаха. После брадатият с бързината на пантера се хвърли в действие, като разблъска посетителите и се втурна нагоре по стълбището.
Убиецът прескачаше стъпалата, като оглеждаше лицето на всеки, с когото се разминаваше.
Добре познаваше бар „Симпла“ и бързо стигна до външния коридор, където беше стояла жертвата му.
Равина го нямаше.
„Не се разминах с тебе, което значи, че си някъде навътре в сградата“ — помисли си той.
Брадатият отправи поглед към сумрачния вход и се усмихна. Старецът сигурно се опитваше да се скрие точно там.

Вътре беше тясно и смърдеше на урина. В дъното на коридора имаше разкривена дървена врата.
Убиецът закрачи натам и удари с юмрук по вратата.
Тишина.
Той отново заблъска.
Басов глас изсумтя, че кабината е заета.
— Bocsásson meg! — весело се извини убиецът и се отдалечи, като нарочно тропаше с обувки. После безшумно се завъртя, върна се при вратата и долепи ухо до нея. Вътре чу равина отчаяно да шепне на унгарски.
— Някой иска да ме убие! Беше пред къщата ми! Сега ме е приклещил в бар „Симпла“ в
Будапеща! Пратете помощ, моля ви!
Жертвата му очевидно се обаждаше на спешния телефон 112. Бавната реакция на повикванията беше злополучно известна, но убиецът нямаше време за губене.
Огледа се, за да се увери, че е сам, наклони мускулестото си рамо към вратата, отдръпна се назад и синхронизира атаката си с мощния тътен на музиката.
Старото резе поддаде още от първия опит и вратата се отвори широко. Убиецът влезе вътре,
затвори я и се изправи пред жертвата си.
Мъжът се свиваше в ъгъла и изглеждаше колкото ужасен, толкова и объркан.
Брадатият дръпна телефона на равина от ръката му, прекъсна разговора и пусна джиесема в тоалетната.
— Кой… кой ви праща?! — заекна старецът.
— Най-хубавото на моята работа е, че няма как да го знам — отвърна убиецът.
Равинът дишаше тежко, беше се изпотил. Изведнъж започна да се задушава, притисна ръце към гърдите си и очите му се изцъклиха.
„А стига бе! — Убиецът се усмихна. — Сериозно ли получава инфаркт?“
Старецът се гърчеше на пода, давеше се и лицето му почервеняваше, докато очите му молеха за милост. Накрая се просна по лице върху мръсните плочки и продължи да трепери. Мехурът му се изпразни в панталоните му и по пода потече струя урина.
После равинът застина.
Убиецът приклекна и се заслуша. Жертвата му не дишаше.
Той се изправи и се захили.
— Ти направи задачата ми много по-лесна, отколкото очаквах.
Дробовете на рави Кьовеш щяха да се пръснат.
Току-що беше изнесъл невероятно представление.
На ръба да изгуби съзнание, той лежеше неподвижно и слушаше отдалечаващите се стъпки на убиеца. Вратата изскърца, после се затвори с изщракване.
Тишина.
Кьовеш се насили да изчака още няколко секунди, за да се увери, че брадатият се е отдалечил достатъчно и вече не може да го чуе. После, неспособен да издържи повече, издиша и жадно започна да поема живителни глътки въздух. Даже вонята в тоалетната и в гащите му му се струваше райско ухание.
Той бавно отвори очи, вдигна глава и замъгленото му от недостига на кислород зрение започна да се прояснява. За свое изумление равинът видя до затворената врата тъмна фигура.
Мъжът с бейзболната шапка му се усмихваше.
Кьовеш се вцепени. „Той изобщо не е излизал от тоалетната“.

Убиецът направи две широки крачки към него, стисна шията му като в менгеме и блъсна лицето му в пода.
— Може и да не дишаш, ама сърцето си не можеш да спреш — изръмжа брадатият и се засмя. — Не се бой, ще ти помогна.
След миг Кьовеш усети изгарящо пронизване отстрани във врата си. По гърлото и в черепа му сякаш потече огън. И този път сърцето го стегна наистина.
Посветил голяма част от живота си на загадките на Шамаим, обиталището на Бог и починалите праведници, рави Йехуда Кьовеш знаеше, че съвсем скоро ще научи всички отговори.

44.
Амбра Видал стоеше пред мивката в просторната тоалетна на гълфстрийма и оставяше топлата вода леко да облива ръцете ѝ, докато се гледаше в огледалото и почти не можеше да се познае.
„Какво направих?“
Отпи глътка вино. Копнееше за живота си отпреди няколко месеца — анонимна,
необвързана, потънала в музейната си работа, — ала всичко това вече го нямаше. Беше се изпарило в мига, в който Хулиан ѝ направи предложение.
„Не — поправи се Амбра. — Изпари се в мига, в който аз казах «да»“.
Ужасът от днешното убийство се беше поуталожил и сега логичният ѝ ум боязливо преценяваше последиците.
„Аз поканих убиеца на Едмънд в музея.
Бях изиграна от някого в двореца.
И сега знам прекалено много“.
Нямаше никакви доказателства, че принц Хулиан стои зад кървавото убийство, нито че изобщо е бил осведомен за подготвяното покушение. Въпреки това Амбра имаше достатъчен поглед върху вътрешните дела на кралския дворец, за да подозира, че това не е можело да се случи без знанието на престолонаследника, ако не и без неговата благословия.
„Казах на Хулиан прекалено много“.
През последните седмици все по-често ѝ се налагаше да се оправдава за всяка секунда,
която прекарва далече от своя ревнив годеник, и затова насаме споделяше с него много от онова,
което знаеше за предстоящата презентация на Едмънд. И сега се опасяваше, че нейната откровеност може да е била безразсъдна.
Спря водата и си избърса ръцете, после вдигна чашата и допи последните капки вино. В
огледалото пред себе си виждаше непозната жена — някогашната самоуверена професионалистка, която в момента се разкъсваше от разкаяние и срам.
„Грешките, които допуснах само за няколко месеца…“
Докато мислите ѝ блуждаеха в миналото, тя се запита какво е можела да направи по друг начин. Една дъждовна вечер в Мадрид преди четири месеца бе присъствала на благотворително събитие в Музея за модерно изкуство „Реина София“…
Повечето гости бяха отишли в зала 206.06 да видят най-прочутата творба в музея, „Герника“,
огромното, дълго почти осем метра платно на Пикасо, което пресъздаваше ужасяващите бомбардировки над едно баскско градче през Гражданската война в Испания. Амбра обаче намираше картината за прекалено потискаща — жив спомен за жестоката диктатура на фашизирания генерал Франсиско Франко от 1939 до 1975 година.
Тя предпочете да се вмъкне в тиха галерия с творби на една от любимите ѝ испански художнички, Маруха Мальо, сюрреалистка от Галисия, чиито успехи през 30-те години на XX
век бяха допринесли за разбиването на стъкления похлупак над жените в испанското изобразително изкуство.
Амбра се възхищаваше на „Карнавал“, политическа сатира с богата символика, когато зад нея се разнесе басов глас.
— Es casi tan guapa como tú — произнесе мъжът. „Красива е почти колкото теб“.
„Сериозно?“ Тя продължи да гледа право пред себе си и потисна желанието си да извърти очи към тавана. По време на такива събития музеят понякога ѝ приличаше повече на бар за запознанства, отколкото на културен център.

— Qué crees que significa? — не се отказваше онзи. „Според теб какво означава?“
— Нямам представа — излъга Амбра с надеждата, че ако говори на английски, мъжът ще я остави на мира. — Просто ми харесва.
— И на мен — почти без никакъв акцент отвърна непознатият. — Мальо е изпреварила времето си. За съжаление привидната красота на тази картина може да скрие дълбокия ѝ смисъл от неподготвения зрител. — Той замълча за миг. — Предполагам, че жена като теб постоянно се сблъсква с такива проблеми.
Амбра изпъшка. „Нима реплики като тази наистина оказват ефект върху жените?“ Изобрази учтива усмивка и се завъртя, за да разкара натрапника.
— Много любезно от ваша страна, господине, но…
И млъкна по средата на изречението.
Защото пред нея стоеше човек, когото още от малка виждаше постоянно по телевизията и списанията.
— О… — ахна Амбра. — Вие сте…
— Нахален ли? — Красивият мъж вдигна вежди. — Неловък и дързък? Съжалявам, водя затворен живот и не ме бива много в такива неща. — Усмихна се и учтиво протегна ръка. —
Казвам се Хулиан.
— Очевидно знам как се казвате. — Изчервена, Амбра се ръкува с принц Хулиан, бъдещия крал на Испания. Не предполагаше, че е толкова висок, с меки очи и самоуверена усмивка. — Не знаех, че ще идвате — продължи тя, бързо възвърнала самообладанието си. — По-скоро си ви представях в „Прадо“ — нали разбирате, Гоя, Веласкес… класиците.
— Консервативен и старомоден, това ли искате да кажете? — дружелюбно се засмя престолонаследникът. — Май ме бъркате с баща ми. Мальо и Миро винаги са ми били любими художници.
Поговориха няколко минути и неговите познания в областта на изобразителното изкуство ѝ
направиха силно впечатление. Но пък той беше израснал в мадридския кралски дворец, който притежаваше една от най-ценните колекции в Испания — в детската му стая сигурно бе висял оригинал на Ел Греко.
— Знам, че ще прозвучи нахално, но ще ми е много приятно, ако утре ме придружите на една вечеря. — Принцът ѝ подаде визитка с позлатена релефна украса. — Тук е личният ми номер. Просто ми се обадете.
— Каните ме на вечеря, а дори не знаете как се казвам?! — пошегува се тя.
— Амбра Видал — делово отвърна Хулиан. — Вие сте на трийсет и девет и сте завършили история на изкуството в Саламанкския университет. Директорка сте на музея „Гугенхайм“ в
Билбао. Наскоро се изказахте за противоречията около Луис Килес, чието творчество, съгласен съм с вас, отразява ужасите на съвременния живот и може да не е подходящо за деца, макар да не съм убеден, че съм съгласен с вас за приликата му с Банкси. Не сте се омъжвали. Нямате деца. И
изглеждате фантастично в черно.
Амбра го зяпна.
— Мале мила! Действително ли действа този подход?
— Нямам представа — усмихна се той. — Ще видим.
Сякаш по даден знак в залата изникнаха двама агенти от Гуардия Реал и подканиха принца да се срещне с някакви випове.
Стиснала визитката му в ръката си, тя изпитваше нещо, което не ѝ се беше случвало от години. Треперене под лъжичката. „Истински принц току-що ме покани на среща?!“
Като тийнейджърка беше доста длъгнеста и момчетата, с които излизаше, винаги я възприемаха като равна. По-късно обаче, когато красотата ѝ разцъфна, Амбра изведнъж

установи, че мъжете се плашат от нея — държаха се непохватно, срамежливо и прекалено почтително. Ала днес един високопоставен мъж дръзко я бе заговорил, като напълно владееше положението. И това я караше да се чувства жена. И то млада.
На другата вечер от хотела я взе шофьор, който я закара в кралския дворец, и тя се озова седнала до принца в компанията на над двайсет гости, много от които познаваше от светските или политическите новини. Престолонаследникът я представи като своята „прелестна нова приятелка“ и ловко поведе разговор за изобразителното изкуство, в който Амбра можеше спокойно да участва. Тя имаше усещането, че е на нещо като прослушване, но това, кой знае защо, изобщо не я смущаваше. Чувстваше се поласкана.
Към края на вечерята Хулиан я отведе настрани и ѝ прошепна:
— Надявам се, че си се забавлявала. Много бих искал да се видим пак. — И се усмихна. —
Какво ще кажеш за четвъртък вечер?
— Благодаря, но утре сутринта летя за Билбао — отвърна Амбра.
— Тогава ще дойда там — заяви принцът. — Ходила ли си в ресторант „Етксанобе“?
Тя се засмя. Това беше един от най-популярните ресторанти в Билбао. Любимо място на почитателите на изкуството от цял свят с авангардна декорация и колоритна кухня; там човек имаше чувството, че се намира в пейзаж, нарисуван от Марк Шагал.
— Ще ми е много приятно — чу се да отговаря Амбра.
В ресторанта, докато се наслаждаваха на стилно поднесената риба тон, запечена със сумак и с гарнитура от аспержи с трюфелово олио, Хулиан говореше за политическите предизвикателства, пред които е изправен в усилията си да излезе от сянката на болния си баща,
както и за оказвания му натиск да продължи династията. Амбра усещаше в него невинността на изолирано от връстниците си момченце, но виждаше и лидера, който страстно обича страната си
— наистина пленителна комбинация.
Същата вечер, след като охраната му го качи на частния му самолет, Амбра разбра, че се е влюбила.
„Та ти изобщо не го познаваш — напомни си тя. — Не бързай толкова“.
Следващите няколко месеца сякаш отлетяха за миг. Двамата се срещаха често — вечери в двореца, пикници в провинциалното му имение, дори дневна кинопрожекция. Отношенията им бяха спонтанни и Амбра не си спомняше да е била по-щастлива. Хулиан се оказа чаровно старомоден и я държеше за ръка или крадешком я целуваше, но никога не престъпваше установените граници и тя оценяваше изисканото му поведение.
Една слънчева утрин преди три седмици Амбра беше в Мадрид, където трябваше да участва в сутрешен телевизионен блок, посветен на предстоящите изложби в „Гугенхайм“. „Теледиарио“
на РТВЕ се гледаше от милиони в цялата страна и тя малко се притесняваше от предаването на живо, но знаеше, че участието ѝ ще е чудесна реклама за музея.
Предишната вечер двамата с Хулиан се бяха срещнали на приятно неофициална вечеря в
„Тратория Малатеста“, после инкогнито се отправиха в Ел Парке дел Ретиро. Загледана в разхождащите се семейства и десетките смеещи се и тичащи наоколо деца, Амбра изпитваше абсолютен покой, напълно отдадена на момента.
— Обичаш ли деца? — попита я Хулиан.
— Обожавам ги — откровено отговори тя. — Понякога даже ми се струва, че това е единственото, което липсва в живота ми.
Принцът се усмихна широко.
— Познато ми е това чувство.
В този момент Амбра забеляза, че той я гледа някак си различно, и внезапно разбра защо ѝ
задава такъв въпрос. Обзе я страх и един глас в главата ѝ закрещя: „Кажи му! КАЖИ МУ!

ВЕДНАГА!“
Тя отвори уста, ала от гърлото ѝ не се изтръгна и звук.
— Какво има? — загрижено попита Хулиан.
Амбра се усмихна.
— Заради „Теледиарио“ е. Просто съм малко нервна.
— Дишай дълбоко. Ще се представиш чудесно.
Усмихна ѝ се, после се наведе към нея и леко я целуна по устните.
В седем и половина на другата сутрин Амбра седеше в телевизионното студио и водеше изненадващо непринуден разговор с тримата очарователни водещи. Толкова се беше увлякла в ентусиазирания си разказ за „Гугенхайм“, че почти не забелязваше камерите и присъстващата в студиото публика, нито се сещаше за петте милиона зрители, които я гледаха.
— Gracias, Ambra, у muy interesante — накрая ѝ каза една от водещите. — Un gran placer conocerte
29
Амбра кимна и зачака интервюто да свърши.
Странно, водещата ѝ се усмихна дяволито, после се обърна към публиката в студиото.
— Тази сутрин един много специален гост изненадващо се появи в студиото на
„Теледиарио“ и сега ще ви го представим.
Тримата водещи се изправиха и заръкопляскаха на високия елегантен мъж, който излезе на сцената. Когато го видя, публиката също скочи на крака и въодушевено зааплодира.
Амбра смаяно стана от мястото си.
„Хулиан?“
Принц Хулиан махна с ръка на публиката и любезно се ръкува с тримата водещи. После се приближи, застана до Амбра и я прегърна през кръста.
— Баща ми винаги е бил романтик — започна престолонаследникът, вперил очи в камерата.
— След смъртта на майка ми той нито за миг не е преставал да я обича. Аз съм наследил неговата романтичност и смятам, че когато намери любовта, човек веднага разбира. — Погледна
Амбра и се усмихна топло. — И затова… — Той се отдръпна назад и се обърна към нея.
Когато усети какво ще последва, Амбра се вцепени от изумление. „НЕ! Хулиан! Какво правиш?“
Престолонаследникът на Испания изведнъж коленичи пред нея.
— Амбра Видал, обръщам се към теб не като принц, а като обикновен влюбен. — Вдигна очи към нея и камерите се завъртяха, за да покажат лицето му в близък план. — Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?
Публиката и водещите на предаването радостно ахнаха и Амбра буквално почувства милионите напрегнато вперени в нея погледи на цялата страна. Изчерви се и светлината на прожекторите сякаш изгори кожата ѝ. Сърцето ѝ бясно се разтуптя и докато се взираше в Хулиан,
през ума ѝ препускаха хиляди мисли.
„Как можа да ме поставиш в такова положение?! Та ние се познаваме съвсем отскоро! Има неща, които не съм ти казвала за себе си… неща, които може да променят всичко!“
Нямаше представа колко време е мълчала в паника, но накрая един от водещите неловко се засмя.
— Струва ми се, че госпожица Видал изпадна в транс! Госпожице Видал? Пред вас е коленичил красив принц и признава любовта си пред целия свят!
Амбра затърси някакъв елегантен изход от положението. Беше се възцарило мълчание и тя знаеше, че е паднала в капан. Имаше само един начин да сложи край на това публично мъчение.
— Колебая се, защото не мога да повярвам, че приказката има щастлив край. — Амбра отпусна раменете си и топло се усмихна на Хулиан. — Разбира се, че ще се омъжа за теб, принц

Хулиан.
Студиото избухна в диви овации.
Хулиан се изправи и я прегърна. И в този момент ѝ хрумна, че никога досега не са се прегръщали за повече от миг.
След десет минути двамата седяха в неговата лимузина.
— Виждам, че те стреснах — каза престолонаследникът. — Извинявай. Исках да съм романтичен. Изпитвам силни чувства към теб и…
— Хулиан — рязко го прекъсна тя. — И аз изпитвам силни чувства към теб, но ти ме постави в ужасно положение! Изобщо не предполагах, че ще ми направиш предложение, и то толкова скоро! Ние с теб почти не се познаваме. Имам да ти казвам толкова много неща —
важни неща за моето минало.
— Миналото ти няма никакво значение.
— Може и да има. Огромно значение.
Той се усмихна и поклати глава.
— Обичам те. Няма да има значение. Убеди се сама.
Амбра впери очи в него. „Добре тогава“. Определено не беше искала този разговор да започне така, но той не ѝ оставяше избор.
— Ето какво, Хулиан. Като малка получих ужасна инфекция, от която едва не умрях.
— Добре.
Докато говореше, Амбра усещаше, че в душата ѝ зейва огромна пустота.
— И в резултат мечтата ми да имам деца… е, ще си остане само мечта.
— Не те разбирам.
— Аз не мога да имам деца, Хулиан — безизразно каза тя. — Заради здравословните проблеми в детството ми съм стерилна. Винаги съм искала деца, но не мога да имам свои.
Съжалявам. Знам колко е важно това за теб, обаче ти направи предложение на жена, която не може да ти роди наследник.
Хулиан пребледня.
Амбра го пронизваше с поглед, предизвикваше го да отговори. „Сега е моментът да ме прегърнеш и да ми кажеш, че всичко е наред, Хулиан. Сега е моментът да ми кажеш, че това няма значение, че въпреки всичко ме обичаш“.
И тогава се случи.
Хулиан едва забележимо се отдръпна от нея.
В този момент Амбра разбра, че всичко е свършило.

45.
Отдел „Електронна сигурност“ се намира в няколко стаи без прозорци на подземния етаж в кралския дворец, изолиран от огромната казарма и оръжейна на Гуардия Реал. В отдела има десетина компютърни маси, разделени една от друга с ниски стени, телефонна централа и стена с монитори за охранителните камери. Осемчленният персонал — всички на възраст под трийсет и пет — отговаря за осигуряване на защитени комуникационни мрежи за служителите на двореца и Гуардия Реал и за осъществяване на електронното наблюдение на самата сграда.
Както винаги и тази вечер вътре беше задушно и миришеше на приготвени в микровълнова фурна нудъли и пуканки. Флуоресцентните лампи жужаха.
„Ненапразно поисках да разположат офиса ми тук“ — помисли си Мартин.
Въпреки че завеждащата „Връзки с обществеността“ формално не се числеше към Гуардия
Реал, работата ѝ изискваше да има достъп до мощни компютри и опитен технически персонал,
затова отдел „Електронна сигурност“ ѝ се беше сторил по-подходящо работно място от необорудваните кабинети на горния етаж.
„Тази вечер ще имам нужда от цялата техника, с която разполагаме“ — каза си тя.
През последните няколко месеца основната ѝ задача се изразяваше в това да помага на двореца да не се отклонява от официалната си линия по време на постепенното поемане на властта от принц Хулиан. Не беше лесно. Предаването на щафетата стимулираше провеждане на демонстрации против монархията.
Според конституцията монархията представляваше „символ на извечното единство и стабилност на Испания“. Мартин обаче знаеше, че от известно време страната изобщо не е
единна. През 1931 година Втората република беше сложила край на монархията, а през 1936-а превратът на генерал Франко бе хвърлил Испания в гражданска война.
Макар възстановената монархия днес да се смяташе за либерална демокрация, много либерали продължаваха да заклеймяват кралската власт като останка от религиозно- милитаристичното потисничество в миналото и ежедневно доказателство, че Испания все още има да измине дълъг път преди окончателно да настигне модерния свят.
И през този месец Моника Мартин беше поддържала имиджа на краля като любим символ без реална власт. Естествено, тази постановка трудно можеше да се защити, след като суверенът бе главнокомандващ на въоръжените сили и държавен глава.
„Държавен глава в страна, в която разделянето на Църквата от държавата винаги е било спорно“ — помисли си тя. Тесните връзки на болния крал с епископ Валдеспино от дълги години дразнеха секуларистите и либералите.
„После пък идва принц Хулиан“ — каза си Мартин.
Младата жена знаеше, че дължи назначението си на престолонаследника, но напоследък той определено усложняваше работата ѝ. Преди няколко седмици принцът беше направил най- големия си публичен гаф.
В предаване на живо по национална телевизия дон Хулиан коленичи и направи нелепо предложение на Амбра Видал. Тази смехотворна ситуация можеше да е по-неловка само ако
Амбра му беше отказала, което, за щастие, тя бе проявила благоразумието да не направи.
За съжаление музейната директорка се оказа доста по-чепата, отколкото очакваше Хулиан, и последиците от неординарното ѝ поведение през този месец се бяха превърнали в един от основните пиар проблеми на Мартин.
Тази вечер обаче, изглежда, бяха забравени всички прегрешения на Амбра. Медийното цунами, предизвикано от събитията в Билбао, набираше безпрецедентни мащаби. През

последния час светът се разтърсваше от развихрилите се конспиративни теории, сред които няколко нови скандала около епископ Валдеспино.
Най-сериозният от тях се отнасяше за убиеца от музея „Гугенхайм“, който бил допуснат до презентацията на Кърш „по нареждане на някого от кралския дворец“. Тази инкриминираща новина даде начало на безброй конспиративни теории, обвиняващи прикования на легло крал и епископ Валдеспино в заговор за ликвидиране на футуриста, истински бог в дигиталния свят и любим американски герой, избрал да живее в Испания.
„Това ще унищожи Валдеспино“ — помисли си пиарката.
— Слушайте всички! — извика влезлият в контролния център Гарса. — Принц Хулиан и епископ Валдеспино са заедно някъде в двореца! Проверете всички камери и ги открийте.
Незабавно!
Началникът на Гуардия Реал се втурна в офиса на Мартин и тихо я осведоми за ситуацията с престолонаследника и епископа.
— Как така са изчезнали? — смая се тя. — И са оставили джиесемите си в сейфа на принца?!
Гарса сви рамене.
— Явно за да не ги намерим.
— Трябва да ги намерим — заяви Мартин. — Принц Хулиан веднага трябва да направи изявление и доколкото може, да се дистанцира от Валдеспино. — И разказа на Гарса последните новини.
Сега беше негов ред да се смае.
— Всичко това са приказки. Не е възможно Валдеспино да стои зад каквото и да е убийство.
— Така или иначе, покушението, изглежда, е свързано с Католическата църква. Някой е открил пряка връзка между убиеца и високопоставен духовник. Погледнете. — Тя отвори последния материал в КонспирасиНет, който пак се приписваше на разобличителя monte@iglesia.org. — Постнаха го буквално преди минути.
Гарса зачете и възкликна:
— Папата? Авила има лична връзка с…
— Дочетете го.
Когато свърши, командирът се дръпна от екрана и неколкократно примигна, сякаш искаше да се събуди от някакъв кошмар.
В този момент от контролния център извика мъжки глас:
— Командир Гарса? Открих ги!
Гарса и Мартин припряно отидоха при масата на агент Суреш Бала, специалист по електронно наблюдение от индийски произход, който им посочи записа от охранителна камера на монитора си. Виждаха се две фигури — едната с епископски одежди, другата с официален костюм. Като че ли вървяха по горска пътека.
— В Източната градина — каза Суреш. — Преди две минути.
— Излезли ли са от сградата?! — попита Гарса.
— Един момент. — Суреш превъртя записа и успя да проследи епископа и принца на различни камери, разположени на известно разстояние една от друга в дворцовия комплекс.
Двамата мъже напускаха градината и прекосяваха един вътрешен двор.
— Къде отиват?!
Мартин отлично знаеше къде отиват и забеляза, че Валдеспино ловко заобикаля отдалече колите на медиите на главния площад.
Както и очакваше, епископът и Хулиан стигнаха до южния служебен вход на Катедрал де ла

Алмудена. Валдеспино отключи вратата и въведе принца вътре. Вратата се затвори след тях.
Гарса безмълвно се взираше в екрана и очевидно се опитваше да осмисли видяното.
— Дръжте ме в течение — нареди той накрая и даде знак на Мартин да се дръпнат настрани.
Когато се отдалечиха, за да не могат да ги чуват, командирът зашепна:
— Нямам представа как епископ Валдеспино е убедил дон Хулиан да напусне с него двореца и да си остави телефона, обаче принцът явно не подозира за обвиненията срещу
Валдеспино, иначе щеше да знае, че трябва да се дистанцира.
— Съгласна съм — каза пиарката. — И дори не ми се мисли какво цели епископът, но… —
Тя млъкна.
— Но какво? — подкани я Гарса.
Мартин въздъхна.
— Валдеспино май току-що е взел един извънредно ценен заложник.
Около четиристотин километра на север, в атриума на музея „Гугенхайм“, джиесемът на
Фонсека зазвъня — за шести път през последните двайсет минути. Той погледна дисплея и автоматично застана мирно.
— Sí? — с разтуптяно сърце каза агентът.
Гласът отсреща заговори преднамерено бавно на испански.
— Както отлично знаете, агент Фонсека, тази вечер бъдещата кралица на Испания допусна няколко ужасни грешки, като се свърза с неподходящи хора и постави кралския дворец в изключително неловко положение. За да бъдат предотвратени нови неприятности, трябва колкото може по-бързо да я върнете в двореца.
— За жалост в момента местонахождението на госпожица Видал е неизвестно.
— Преди четирийсет минути самолетът на Едмънд Кърш е излетял за Барселона от летището на Билбао — осведоми го гласът. — Мисля, че госпожица Видал е била на борда му.
— Откъде знаете? — изпусна се Фонсека и моментално се разкая за дързостта си.
— Ако си вършехте работата както трябва, и вие щяхте да знаете — остро му отговори гласът. — Искам двамата с партньора си незабавно да я последвате. В момента на летището в
Билбао зарежда гориво един военен транспортен самолет.
— Ако е била на борда, госпожица Видал сигурно пътува заедно с американския професор
Робърт Лангдън — каза агентът.
— Да — ядосано отвърна гласът. — Нямам представа как този човек я е убедил да избяга от охраната си с него, но господин Лангдън очевидно представлява проблем. Задачата ви е да намерите госпожица Видал и да я върнете, ако се налага, насила.
— А ако Лангдън се намеси?
Последва тежко мълчание.
— Опитайте се да ограничите косвените щети, но тази криза е толкова сериозна, че професор Лангдън е допустима жертва.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: