АКТУАЛНА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ЕДМЪНД КЪРШ

прикрит франкист, който дълги години е съветвал краля и го е възпирал да прави решителни промени в страната. — Замълча, после добави: — Това твърдение все по-широко се разпространява в интернет.
Гарса отново изгуби дар слово. Вече съвсем не разбираше света, в който живееше.
„Днес фалшивите новини имат същата тежест като истинските“.
Той впери очи в пиарката и положи всички усилия да запази самообладание.
— Моника, всичко това са измислици, които разни блогъри фантазьори пишат за собствено развлечение. Уверявам ви, че Валдеспино не е франкист. Той десетилетия наред вярно служи на краля и не е възможно да е свързан с убиец франкист. Дворецът няма какво да коментира. Ясен ли съм? — Командирът се обърна към вратата. Бързаше да се върне при принца и епископа.
— Почакайте, моля ви! — Мартин се пресегна и го задържа за ръката.
Гарса се закова на място и смаяно зяпна ръката на младата си служителка.
Тя моментално се дръпна назад.
— Извинявайте, но от КонспирасиНет ни пратиха и запис на телефонен разговор с
Будапеща, проведен съвсем наскоро. — Клепките на момичето нервно примигнаха зад дебелите стъкла на очилата. — И това няма да ви хареса.

38.
„Шефът ми е убит!“
Ръцете на капитан Джош Сийгъл трепереха върху ръчката, докато рулираше частния самолет
„Гълфстрийм“ G550 към главната писта на летището в Билбао.
„Не съм в състояние да летя“ — помисли си той. Знаеше, че вторият му пилот е не по-малко потресен от него.
Сийгъл от дълги години пилотираше частните самолети на Кърш и тазвечерното ужасяващо убийство му беше дошло като гръм от ясно небе. Преди час двамата с втория пилот седяха в салона на летището и гледаха излъчването от музея „Гугенхайм“.
— Типичният драматизъм на Едмънд — бе се пошегувал Сийгъл, впечатлен от умението на шефа да събира такива огромни тълпи. Както и другите зрители в салона, той се беше навел напред и изгаряше от любопитство до момента, в който настъпи ужасяващият обрат.
После Сийгъл и вторият пилот дълго седяха като в мъгла, гледаха репортажите и се чудеха какво да правят.
Десет минути по-късно телефонът на Сийгъл иззвъня. Обаждаше се Уинстън, личният асистент на Едмънд. Капитанът никога не го беше виждал и въпреки че британецът му се струваше малко странна птица, бе свикнал да координира с него полетите на Кърш.
— Ако не сте гледали телевизия, най-добре да го направите сега — каза Уинстън.
— Гледахме — осведоми го пилотът. — Потресени сме.
— Трябва да върнете самолета в Барселона — продължи асистентът със зловеща деловитост,
като се имаше предвид случилото се преди малко. — Пригответе се за излитане и скоро пак ще се свържа с вас. Моля, не излитайте, докато не се чуем.
Сийгъл нямаше представа дали Едмънд би одобрил инструкциите на Уинстън, но в момента беше признателен за каквито и да е напътствия.
По нареждане на асистента пилотите депозираха пътнически манифест, според който полетът до Барселона щеше да е „празен курс“, после изкараха самолета от хангара и започнаха предполетна проверка.
Уинстън позвъни след половин час.
— Готови ли сте за излитане?
— Да.
— Добре. Предполагам, че ще излетите по обичайната писта за източни дестинации, нали?
— Точно така. — Сийгъл понякога намираше асистента за досадно подробен и смущаващо добре информиран.
— Свържете се с кулата и поискайте разрешение за рулиране. Рулирайте до отсрещния край на летището, но не излизайте на пистата.
— На рульожната пътека ли да спра?
— Да, за малко. Съобщете ми, когато стигнете там.
Сийгъл и вторият пилот се спогледаха изненадано. В искането на Уинстън нямаше никаква логика.
„От кулата може и да възразят“.
Въпреки това Сийгъл потегли към началото на пистата в западния край на летището. В
момента изминаваше последните сто метра от рульожната пътека, която завиваше надясно под прав ъгъл и стигаше до пистата за източните дестинации.
— Уинстън? — каза пилотът, загледан във високата ограда от телена мрежа, която ограждаше летището. — Стигнахме до пистата.

— Изчакайте там — отвърна асистентът на Кърш. — След малко ще ви се обадя.
„Не мога да чакам тук!“ — помисли си Сийгъл, като се чудеше какви ги върши Уинстън. За щастие задната камера на гълфстрийма не показваше други самолети зад тях. Поне не блокираха трафика. Светеше само контролната кула — далечно сияние в отсрещния край на пистата на повече от три километра.
Изтекоха шейсет секунди.
— Тук контрол на въздушното движение — изпращя мъжки глас в слушалките му. — ЕС
триста четирийсет и шест, имате разрешение за излитане по писта едно. Повтарям, имате разрешение за излитане.
Сийгъл нямаше търпение да излети, но чакаше да се обади асистентът на Едмънд.
— Благодаря — отвърна той. — Налага се да се забавим малко. Светна един от предупредителните датчици, трябва да го проверим.
— Прието. Моля, съобщете, когато сте готови.

39.
— Тук? — попита обърканият капитан на речното такси. — Искате да спра тук? До летището е далече. Ще ви откарам там.
— Благодаря, ще слезем тук — отвърна Лангдън: изпълняваше напътствията на Уинстън.
Капитанът сви рамене и спря моторницата до мостче с надпис ПУЕРТО БИДЕА. Речният бряг беше обрасъл с висока трева и изглеждаше повече или по-малко достъпен. Амбра вече бе скочила от лодката и се изкачваше по склона.
— Колко ви дължим? — попита Робърт.
— Нищо — отвърна мъжът. — Ваш британец вече платил. С кредитна карта. Тройно.
„Уинстън вече е платил“. Лангдън още не можеше да свикне с компютърния асистент на
Кърш.
Не биваше обаче да се изненадва от способностите на Уинстън, осъзна професорът, като се имаха предвид ежедневните репортажи за изкуствен интелект, изпълняващ всевъзможни задачи,
например писане на романи — една такава книга за малко да спечели японска награда за литература.
Лангдън благодари на мъжа и слезе на брега. Преди да тръгне нагоре, се обърна, вдигна показалец пред устните си и му напомни:
— Discreción, por favor.
— Sí, sí — увери го мъжът и закри очите си с длан. — No he visto nada! — „Нищо не съм видял“.
Робърт забърза нагоре по склона, пресече някаква железопътна линия и настигна Амбра на пуст селски път, от двете страни на който имаше старомодни магазинчета.
— Според картата трябва да сте на пресечката на Пуерто Бидеа с канала Рио Асуа —
прозвуча гласът на Уинстън от високоговорителя на джиесема на Едмънд. — Би трябвало да виждате кръговото кръстовище в центъра на селото.
— Виждам го — потвърди Амбра.
— Добре. От него излиза една уличка, Бейке Бидеа. Тръгнете по нея.
След две минути Лангдън и Амбра вече бяха излезли от селото и бързо крачеха по пусто шосе, минаващо през обширни пасища. Тук-там се издигаха каменни къщи. Робърт усещаше, че нещо не е наред. В небето над хълмчето в далечината от дясната им страна мъждееше мъгливо отражение на изкуствена светлина.
— Ако онова там са светлините на терминала, значи сме много далече от него — отбеляза той.
— Терминалът е на три километра от вас — каза Уинстън.
Амбра и Лангдън се спогледаха сепнато. Компютърът беше казал, че пътят ще им отнеме само осем минути.
— Според сателитните изображения на Гугъл вдясно от вас трябва да има голямо поле —
продължи Уинстън. — Изглежда ли ви проходимо?
Робърт погледна натам. Склонът плавно се издигаше към светлините на терминала.
— Можем да го прекосим, да, обаче три километра ще ни отнемат…
— Просто се качете на хълма, професоре, и следвайте точно моите напътствия. — Гласът на
Уинстън беше учтив и безизразен както винаги, ала Лангдън възприе думите му като смъмряне.
— Страхотно — развеселено прошепна Амбра и се заизкачва по склона. — За пръв път чувам Уинстън ядосан, ако може да се каже така.

— ЕС триста четирийсет и шест, тук контрол на въздушното движение — прозвуча гласът в слушалките на Сийгъл. — Трябва или да освободите рульожната пътека и да излетите, или да се върнете в хангара за ремонт. Докладвайте състоянието.
— Още не сме готови — излъга пилотът, като хвърли поглед към екрана на задната камера.
Нямаше други самолети — само бледото сияние на далечната кула. — Ще ни отнеме само минута.
— Прието. Дръжте ни в течение.
Вторият пилот го потупа по рамото и посочи през предното стъкло.
Сийгъл проследи погледа му, но видя само високата ограда пред гълфстрийма. Изведнъж от отсрещната страна на телената мрежа зърна призрачно видение. „Какво е това, за бога?“
От мрака в пасището оттатък оградата изплуваха два силуета и се насочиха право към самолета. Когато се приближиха, Сийгъл различи характерната бяла рокля с черна диагонална ивица, която беше видял по телевизията.
„Това наистина ли е Амбра Видал?“
Беше се случвало Амбра да лети с Кърш и когато поразителната испанска красавица се качваше на борда, пилотът винаги изпитваше вълнение. Но какво можеше да прави тя в това пасище край летището на Билбао?
Високият ѝ спътник също носеше официално черно-бяло облекло и Сийгъл си го спомни от презентацията на Едмънд.
„Американският професор Робърт Лангдън“.
— Господин Сийгъл, би трябвало да виждате двама души оттатък оградата — внезапно го откъсна от мислите му Уинстън. Безизразният глас на британеца прозвуча някак зловещо. —
Сигурен съм, че ще ги познаете. Има някои обстоятелства, които не мога да ви обясня, но ви моля да изпълните желанията ми, все едно са на господин Кърш. В момента трябва да знаете само следното. — Асистентът на Едмънд направи съвсем кратка пауза. — Същите хора, които убиха Едмънд Кърш, сега се опитват да убият Амбра Видал и Робърт Лангдън. Нужна ми е вашата помощ, за да осигурим тяхната безопасност.
— Но… разбира се — запелтечи пилотът, докато полагаше усилия да осмисли информацията.
— Госпожица Видал и професор Лангдън трябва незабавно да се качат на самолета.
— Тук ли?! — възкликна Сийгъл.
— Известна ми е формалната страна на въпроса с коригирането на пътническия манифест,
но…
— А известна ли ви е формалната страна на въпроса с преодоляването на триметровата ограда на летището?!
— Напълно — невъзмутимо отговори Уинстън. — А и макар да съм наясно, че с вас работим заедно едва от няколко месеца, господин Сийгъл, имам нужда от вашето пълно доверие.
В тази ситуация Едмънд щеше да поиска от вас същото, за което ще ви помоля и аз.
Пилотът смаяно изслуша плана му и възрази:
— Това, което предлагате, не е възможно!
— Напротив, напълно е осъществимо — увери го Уинстън. — Тягата на всеки от двигателите е над шейсет и пет килонютона, а коничният нос на гълфстрийма е конструиран така, че да издържи хиляда сто и трийсет километ…
— Не ме интересува физическата страна на въпроса — прекъсна го Сийгъл. — А правната
— и това, че ще ми отнемат пилотския лиценз!
— Разбирам ви, господин Сийгъл — спокойно отвърна Уинстън. — Но в момента бъдещата

кралица на Испания е в сериозна опасност. С действията си вие ще ѝ спасите живота.
Повярвайте ми, когато истината стане известна, не само че няма да ви накажат, но и ще получите медал от краля.
Лангдън и Амбра спряха във високата трева и вдигнаха поглед към високата ограда,
осветена от фаровете на самолета.
По искане на Уинстън се отдръпнаха назад от телената мрежа. В следващия момент самолетните двигатели зареваха още по-силно и гълфстриймът потегли напред. Вместо да завие по рульожната пътека обаче продължи право към тях и пресече ограничителните линии. После запълзя едва-едва, като се приближаваше към оградата.
Робърт видя, че коничният му нос е насочен точно срещу един от тежките стоманени стълбове. Когато опря в метала, двигателите завиха мъничко по-високо.
Професорът очакваше повече съпротива, но двата двигателя
„Ролс-Ройс“ и
четирийсеттонният самолет лесно се справиха с оградата. Разнесе се металически стон и стълбът се наклони към тях, като вдигна във въздуха голям къс асфалт около основата си, като пръстта около корен на повалено дърво.
Лангдън се втурна напред, хвана падналата мрежа и я натисна надолу, после двамата с
Амбра минаха отгоре ѝ. Когато излязоха на пистата, стълбата на самолета вече беше спусната и отгоре им махаше да се качат униформен пилот.
Амбра напрегнато се усмихна на Робърт.
— Още ли се съмняваш в Уинстън?
Той нямаше какво да ѝ отговори.
Докато влизаха в плюшения салон, Лангдън чу втория пилот в пилотската кабина да разговаря с кулата.
— Да, разбрах ви, обаче наземният ви радар вероятно е разкалибриран. Не сме напускали рульожната пътека. Повтарям, още сме на рульожната пътека. Предупредителният датчик вече не свети и сме готови за излитане.
И затръшна вратата, а пилотът задейства реверса на двигателите и гълфстриймът се изтегли назад на пътеката, после започна да завива към пистата.
Отпуснат на седалката срещу Амбра, Лангдън за миг затвори очи и въздъхна. Двигателите зареваха отново, самолетът се понесе по пистата и ускоряването го притисна назад към облегалката.
След секунди гълфстриймът вече се издигаше в нощта и завиваше на югоизток към
Барселона.

40.
Рави Йехуда Кьовеш излезе от кабинета и от къщата си, мина през двора и стъпи на тротоара.
„Вкъщи вече не съм в безопасност — мислеше си с бясно разтуптяно сърце. — Трябва да отида в синагогата“.
Негово убежище от толкова много години, синагогата на улица „Дохани“ представляваше и истинска крепост. Нейните заграждения, мрежи с бодлива тел и денонощна физическа охрана мъчително напомняха за дългата история на антисемитизма в Будапеща. Тази вечер Кьовеш се радваше, че има ключове за такава цитадела.
Синагогата се намираше на петнайсет минути от дома му — приятна разходка, на която равинът се наслаждаваше всеки ден, — но сега, докато вървеше по улица „Лайош Кошут“, той изпитваше само страх. Навел глава, Кьовеш предпазливо оглеждаше сенките наоколо.
И почти незабавно видя нещо, което го накара да настръхне.
На една пейка оттатък улицата седеше изгърбена тъмна фигура — здравеняк с дънки и бейзболна шапка, който правеше нещо на смартфона си. Дисплеят осветяваше брадатото му лице.
„Не е от квартала“ — помисли старецът и ускори ход.
Мъжът с шапката вдигна глава, проследи с поглед равина и отново насочи вниманието си към телефона. Кьовеш продължи нататък и на следващата пряка нервно погледна назад. За негов ужас брадатият вече не седеше на пейката. Беше пресякъл улицата и вървеше по тротоара след него.
„Следи ме!“ Възрастният равин закрачи още по-бързо и скоро се задъха. Чудеше се дали не е допуснал фатална грешка, като е излязъл от къщи.
„Валдеспино ме съветваше да си остана вкъщи! А на кого се доверих аз?“
Кьовеш имаше намерение да изчака хората на епископа да дойдат и да го отведат в Мадрид,
но телефонният разговор бе променил всичко. Мрачните семена на съмнението никнеха бързо.
Жената по телефона го беше предупредила: „Епископът праща хората си не да ви вземат, а да ви ликвидират — както ликвидира и Саид ал Фадл“. И после му изложи толкова убедителни доказателства, че той се паникьоса и избяга от дома си.
И сега, докато бързаше по тротоара, Кьовеш се опасяваше, че може изобщо да не стигне до сигурните стени на синагогата. Мъжът с шапката го следваше на разстояние от петдесетина метра.
Съскане на гуми разкъса нощната тишина и равинът се стресна. Шумът, с облекчение установи той, идваше от градски автобус, спрял на близката спирка. На Кьовеш му се стори, че го праща самият Господ, втурна се към рейса и припряно се качи. Вътре беше пълно с шумни студенти и двама от тях любезно му направиха място отпред.
— Köszonöm — останал без дъх, им благодари старецът.
Преди автобусът да потегли обаче мъжът с дънките и бейзболната шапка тичешком го настигна и в последния момент успя да скочи вътре.
Кьовеш се вцепени, но брадатият го подмина, без да го погледне, и седна в дъното. В
отражението на предното стъкло равинът го видя пак да изважда смартфона си, очевидно задълбочен в някаква видеоигра.
„Не изпадай в параноя, Йехуда — смъмри се той. — Човекът не се интересува от теб“.
Когато стигна на спирката на улица „Дохани“, Кьовеш с копнеж отправи поглед към кулите на синагогата само на няколко преки оттам, ала не можа да се насили да напусне сигурността на

претъпкания автобус.
„Ако сляза и онзи ме последва…“
Остана на мястото си, решил, че в навалицата е по-безопасно. „Мога просто да се повозя известно време и да си поема дъх“ — каза си Кьовеш, макар че му се искаше да се е сетил да отиде до тоалетната, преди толкова внезапно да избяга от дома си.
Само след няколко секунди, докато рейсът потегляше от улица „Дохани“, рави Кьовеш осъзна ужасния недостатък на плана си.
„Събота вечер е и всички пътници са младежи“.
И почти със сигурност щяха да слязат на едно и също място — на следващата спирка, в сърцето на будапещенския еврейски квартал.
След Втората световна война това място беше цялото в развалини, но сега рушащите се сгради бяха подслонили едни от най-модерните нощни клубове в Европа — прочутите „барове в руини“. През уикендите тълпи студенти и туристи се събираха там да се забавляват в разрушените от бомби скелети на покрити с графити складове и стари къщи, днес оборудвани с най-съвременни аудиосистеми, пъстроцветно осветление и еклектични произведения на изкуството.
И естествено, когато автобусът със скърцане спря на следващата спирка, всички студенти вкупом се изсипаха навън. Мъжът с шапката остана на мястото си, забил поглед в телефона си.
Инстинктът подсказваше на Кьовеш да слезе колкото може по-скоро, затова той припряно се изправи, забърза по пътеката и се присъедини към тълпата младежи на улицата.
Рейсът отново потегли с рев, но рязко спря и вратата със съскане се отвори, за да пусне последния пътник — мъжа с бейзболната шапка. Равинът усети, че пулсът му пак се ускорява,
обаче брадатият дори не погледна към него, а енергично се отдалечи, като в движение вдигна телефона към ухото си.
„Престани да си въобразяваш разни неща“ — каза си Кьовеш, като се опитваше да нормализира дишането си.
Автобусът продължи по маршрута си, а навалицата се отправи към баровете. Старецът за всеки случай повървя с младежите, после зави наляво и се насочи обратно към синагогата.
„Тя е само на няколко преки“ — успокояваше се той, без да обръща внимание на тежестта в краката си и усилващото се напрежение в пикочния мехур.
Баровете бяха претъпкани и шумната им клиентела се разливаше по улиците. Наоколо кънтеше електронна музика и миризмата на бира се смесваше със сладкия дим на цигари
„Сопиане“ и аромата на сладкиша кюртьошкалач.
Кьовеш наближи ъгъла, но все още изпитваше зловещото усещане, че го следят. Забави ход и крадешком погледна назад. Слава богу, мъжът с дънките и бейзболната шапка не се виждаше.
Приведената в тъмния вход фигура остана неподвижна десет безкрайни секунди, после предпазливо надникна към ъгъла.
„Бива си те, старче“ — помисли си мъжът, разбрал, че се е скрил от поглед тъкмо навреме.
Провери пак спринцовката в джоба си, излезе на улицата, нагласи бейзболната си шапка и забърза след равина.

41.
Все още с таблета на Моника Мартин в ръка, началникът на Гуардия Реал Диего Гарса тичаше към кралските покои.
На таблета имаше запис на телефонен разговор между унгарския равин Йехуда Кьовеш и някакъв интернет разобличител и шокиращото съдържание на звуковия файл даваше на командир Гарса няколко безценни възможности.
Независимо от това дали Валдеспино наистина стоеше зад заговора за убийство, както твърдеше разобличителят, Гарса знаеше, че разпространяването на записа завинаги ще съсипе репутацията на епископа.
„Трябва да предупредя принца и да го защитя от последиците.
Валдеспино трябва да бъде отстранен от двореца преди да разгласят новината“.
В политиката общественото мнение беше всичко — и основателно или не, търговците на информация щяха да блъснат епископа под влака. Очевидно тази вечер не биваше да виждат престолонаследника в близост до Валдеспино.
Пиарката Моника Мартин настоятелно бе посъветвала Гарса да убеди принца незабавно да направи изявление, иначе рискувал да го заподозрат в съучастничество.
„Тя е права — каза си командирът. — Хулиан трябва да излезе по телевизията. Веднага“.
Стигна на горния етаж и задъхано продължи по коридора към апартамента на Хулиан, като пак погледна таблета в ръката си.
Освен снимката на франкистката татуировка и записа на разговора с равина КонспирасиНет,
изглежда, щяха да разпространят още една новина — която според Мартин щяла да е още по- взривоопасна.
Пиарката го наричаше „мрежа от данни“ — сбор от привидно случайни и несвързани центрове от данни и фактоиди, които любителите на конспиративни теории били окуражавани да анализират и свързват логично във възможни „групи“.
„И тия са същите като астролозите! — беснееше Гарса. — Измислят си фигури на животни от случайно пръснати звезди!“ За съжаление точките от данни на КонспирасиНет, които бяха представени на таблета в ръката му, изглежда, бяха специално формулирани, за да образуват една-единствена група, която изобщо не беше приятна за двореца.
ConspiracyNet.com

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: