ConspiracyNet.comГОРЕЩА НОВИНА

79.
— Лично от краля! — отново каза командир Гарса и гласът му отекна в оръжейната на двореца. — Още не мога да повярвам, че заповедта за арестуването ми е дошла лично от краля.
След толкова години служба!
Моника Мартин вдигна показалец към устните си и погледна между изложените брони към входа, за да се увери, че охраната не ги подслушва.
— Нали ви казах, епископ Валдеспино има влияние върху краля и е убедил негово величество, че днешните обвинения срещу него са ваше дело, че някак си сте го накиснали.
„Кралят ме е пожертвал“ — осъзна Гарса. Отдавна подозираше, че ако се наложи да избира между началника на своята Гуардия Реал и Валдеспино, монархът ще предпочете епископа —
двамата бяха стари приятели, а духовните връзки винаги натежаваха пред служебните.
Въпреки това усещаше, че нещо в обяснението на Моника не е съвсем логично.
— Историята с похищението — попита той. — И това ли беше по заповед на краля?
— Да, негово величество лично ми позвъни и ми нареди да съобщя, че Амбра Видал е отвлечена. Измислил го е, за да спаси репутацията на бъдещата кралица и да не се разчуе, че буквално е избягала с друг мъж. — Пиарката го погледна ядосано. — Защо ме разпитвате за това? Особено след като вече знаете, че кралят се е обадил със същата версия и на агент
Фонсека?
— Не мога да повярвам, че кралят изобщо е способен да рискува да отправи на един световноизвестен американец изфабрикувано обвинение в отвличане — заяви Гарса. — Трябва да се е…
— Побъркал ли? — попита тя.
Гарса безмълвно я зяпна.
— Не забравяйте, че състоянието на негово величество се влошава — продължи Мартин. —
Може просто да не е дооценил положението.
— Или да е проявил гениален усет — отвърна командирът. — Безразсъдна или не, бъдещата кралица вече е в безопасност под закрилата на Гуардия Реал.
— Точно така. — Мартин го погледна внимателно. — Тогава какво ви безпокои?
— Валдеспино — въздъхна Гарса. — Не го харесвам, признавам си, обаче инстинктът ми подсказва, че не е възможно той да стои зад убийството на Кърш и изобщо зад всичко това.
— Защо? — Младата жена вдигна саркастично вежди. — Понеже е духовно лице ли?
Нашата Инквизиция ни е научила на доста неща за лекотата, с която Църквата оправдава драстичните мерки. Според мен Валдеспино е самодоволен, безмилостен и изключително потаен опортюнист. Пропуснах ли нещо?
— Да — тросна се командирът и се сепна, осъзнал, че защитава епископа. — Той е точно такъв, какъвто го описваш, но е и човек, за когото традицията и достойнството са всичко.
Кралят, който не се доверява почти на никого, от десетилетия му има пълно доверие. Не мога да повярвам, че кралският довереник е способен на такова коварство.
Мартин въздъхна и извади джиесема си.
— Много ми е неприятно, че ще разколебая вярата ви в епископа, обаче трябва да видите това. Суреш ми го показа. — Тя натисна няколко клавиша и му подаде смартфона си.
На дисплея имаше дълъг текст.
— Това е скрийншот на есемес, получен тази вечер от Валдеспино — каза тя. — Прочетете го. Убедена съм, че мнението ви за епископа ще се промени.

80.
Докато вертолетът се издигаше с рев от покрива на „Саграда Фамилия“, Робърт Лангдън изпитваше странно радостно вълнение, почти еуфория, въпреки болките в тялото си.
„Жив съм“.
Усещаше, че в кръвоносната му система се изсипва адреналин, сякаш едновременно го връхлитаха всички събития от последния час. Задиша колкото се може по-бавно и насочи вниманието си към света навън.
Заобикаляха ги църковни кули, но когато набраха височина, катедралата потъна под тях и се изгуби сред градските светлини. Професорът плъзна поглед по уличната мрежа — това не бяха обичайните квадрати и правоъгълници, а много по-меки осмоъгълници.
„L’Eixample“ — помисли си той. „Разширението“.
Урбанистът визионер Илдефонс Серда беше разширил всички кръстовища в този квартал,
като отрязал уличните ъгли, за да се образуват площадчета с по-добра видимост, повече въздух и пространство за кафенета на открито.
— Adónde vamos? — извика през рамо пилотът. „Къде отиваме?“
Робърт посочи две преки на юг, където един от най-широките, най-добре осветени и най- уместно наименувани булеварди пресичаше Барселона диагонално.
— Авингуда Диагонал — отвърна той. — Al oeste. — „На запад“.
Човек не можеше да не забележи веднага тази улица на която и да било карта на града. Тя прекосяваше цяла Барселона — от ултрамодерния небостъргач Диагонал ЗероЗеро на морския бряг до вековния Парк де Сервантес — четирийсет декара розови градини, носещи името на най-известния испански писател, автора на „Дон Кихот“.
Пилотът кимна и зави на запад към планината.
— Адрес? Или координати?
„Не знам точния адрес“ — помисли си Лангдън.
— Към футболния стадион.
— Fútbol? — изненада се мъжът. — На Барса ли?
Професорът потвърди. Не се съмняваше, че човекът знае къде е стадионът на прочутия местен футболен клуб, който се намираше няколко километра по-нататък по Авингуда Диагонал.
Пилотът увеличи скоростта и полетя над булеварда.
— Добре ли си, Робърт? — тихо попита Амбра и го погледна изпитателно, като че ли контузиите са му повредили ума. — Нали каза, че можеш да намериш Уинстън?
— Да — отвърна той. — Тъкмо там отиваме.
— На футболен стадион?! Смяташ, че Едмънд е направил своя суперкомпютър на стадион?!
Лангдън поклати глава.
— Не, стадионът просто е лесен ориентир за пилота. Интересува ме сградата точно зад стадиона — Гран Отел Принсеса София.
Амбра се обърка още повече.
— Нещо не ми се струва логично, Робърт. Едмънд няма как да е направил Уинстън в някакъв луксозен хотел. Мисля, че все пак се налага да те заведем в болница.
— Нищо ми няма, Амбра. Довери ми се.
— Тогава къде отиваме?
— Къде отиваме ли? — шеговито попита той. — Това е един от важните въпроси, на които
Едмънд обещаваше да даде отговор.
Изписалото се на лицето ѝ изражение показваше, че хем я е досмешало, хем започва да се

дразни.
— Извинявай — каза професорът. — Ще ти обясня. Преди две години обядвахме с Едмънд в частния клуб на осемнайсетия етаж на Гран Отел Принсеса София.
— И той е носил суперкомпютъра на обяда, така ли? — засмя се Амбра.
Лангдън се усмихна.
— Не точно. Едмънд дойде пеш и ми каза, че всеки ден обядвал там, понеже му било много удобно — само на две преки от неговата компютърна лаборатория. Освен това спомена, че работел по проект за усъвършенстване на синтетичния интелект, чийто потенциал го изпълвал с огромно въодушевление.
Тези думи изведнъж отново я обнадеждиха.
— Сигурно е говорел за Уинстън!
— И аз си мисля същото.
— И Едмънд те е завел в лабораторията си!
— Не.
— Но ти е казал къде е, нали?
— Пазеше я в тайна, за съжаление.
В очите ѝ отново се появи тревога.
— Уинстън обаче завоалирано ни разкри точно къде се намира — прибави Робърт.
Амбра отново се смути.
— Не си спомням да го е направил.
— Уверявам те — усмихна се професорът. — Всъщност го съобщи на целия свят.
Преди тя да успее да го попита каквото и да е, пилотът посочи в далечината огромния стадион на Барса.
— Ahí está el estadio!
„Бързо стигнахме“ — помисли си Лангдън и прецени с поглед разстоянието до недалечния
Гран Отел Принсеса София — небостъргач край обширен площад на Авингуда Диагонал. После нареди на пилота да подмине стадиона и да се издигне над хотела.
След секунди вече висяха над сградата, в която преди две години беше обядвал с Едмънд.
„Той ми каза, че компютърната лаборатория е само на две преки оттук“.
Заоглежда района около хотела. Улиците не се пресичаха под прав ъгъл като при „Саграда
Фамилия“ и образуваха всевъзможни неправилни и издължени форми.
„Трябва да е тук“.
Обзет от усилваща се неувереност, той се заозърта във всички посоки в опит да открие уникалния образ, запечатан в паметта му. „Къде е?!“
Едва когато насочи вниманието си на запад зад кръговото кръстовище на Пласа де Пиус XII,
в очите му отново проблесна надежда.
— Натам! — възкликна Лангдън. — Над онзи залесен участък!
Пилотът наклони носа на хеликоптера, полетя диагонално на северозапад и стигна над дърветата, които му беше посочил професорът. Гората бе част от огромно оградено имение.
— Робърт! — ядосано извика Амбра. — Какви ги вършиш? Това е кралският дворец
„Педралбес“! Няма как Едмънд да е направил Уинстън в…
— Не тук! Ей там! — Лангдън посочи пряката точно зад парка.
Четири добре осветени улици зад двореца очертаваха нещо като ромб, ориентиран в посока север — юг. Само долната дясна страна на фигурата правеше неестествени чупки и нарушаваше геометричната ѝ форма.
— Позната ли ти е онази начупена линия? — Робърт посочи светлата улица, която ясно изпъкваше на тъмния фон на гората. — Виждаш ли онази улица с малката чупка?

Раздразнението на Амбра сякаш изведнъж се изпари и тя наклони глава.
— Май ми изглежда позната. Но не се сещам откъде.
— Погледни цялото кварталче — подсказа ѝ той. — Ромб с неправилна долна дясна страна.
— Професорът зачака, защото усещаше, че Амбра скоро ще си спомни. — Виж двете градинки в квартала — кръглата в средата и полукръглата отдясно.
— Това място сякаш ми е познато, но не мога да си…
— Свържи го с изобразителното изкуство — насочи я Лангдън. — Представи си вашата колекция в „Гугенхайм“…
— Уинстън! — извика тя и смаяно се обърна към него. — Планът на този квартал е

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: