ConspiracyNet.comГОРЕЩА НОВИНА

72.
Принц Хулиан гледаше през прозореца на опела летящите покрай тях пасища и се опитваше да си обясни странното поведение на епископа.
„Валдеспино крие нещо“.
Преди повече от час епископът тайно беше извел Хулиан от двореца — изключително необичайна постъпка, — като го увери, че е заради собствената му безопасност.
„Помоли ме да не му задавам въпроси… и просто да му се доверя“.
Отдавнашен довереник на баща му, Валдеспино му беше като чичо. Обаче неговото предложение да се скрият във вилата на Хулиан още отначало му изглеждаше съмнително. „Нещо не е наред. Напълно съм изолиран — без телефон и охрана. Нямам представа какво се случва в света и никой не знае къде съм“.
Колата с друсане пресече железопътната линия близо до Касита дел Принсипе и Хулиан погледна напред. На стотина метра отляво видя началото на дългата обточена с дървета отбивка,
която водеше към уединената вила.
Престолонаследникът си представи пустата резиденция и изведнъж го обзе предчувствие за опасност. Той се наведе напред и твърдо постави ръка върху рамото на дякона.
— Отбийте тук.
Валдеспино изненадано се извъртя към него.
— Почти стиг…
— Искам да знам какво става! — изръмжа принцът и гласът му изкънтя в малкото купе на колата.
— Дон Хулиан, днес наистина беше бурен ден, но трябва да…
— Да ти се доверя ли? — попита престолонаследникът.
— Да.
Хулиан стисна рамото на шофьора, посочи затревения банкет на пустото извънградско шосе и заповяда рязко:
— Спрете там.
— Продължавайте — противопостави се епископът. — Дон Хулиан, ще ви обясня…
— Веднага спрете колата! — изрева принцът.
Дяконът отби на банкета и спря.
— Оставете ни сами — нареди Хулиан. Сърцето му туптеше бясно.
Не се наложи да повтаря. Младежът изскочи от опела и припряно се отдалечи в тъмнината.
Валдеспино и престолонаследникът останаха сами на задната седалка.
Хулиан видя на бледата лунна светлина, че епископът изглежда уплашен.
— И трябва да се страхувате — толкова властно заяви принцът, че сам се сепна. Изумен от заплашителния му глас, Валдеспино отскочи назад. Хулиан никога не му беше говорил така, при това на „вие“. — Аз съм бъдещият крал на Испания — продължи той. — Вие отстранихте охраната ми, лишихте ме от достъп до телефона и персонала ми, забранихте ми да слушам новини и ми отказахте да се свържа с годеницата си.
— Искрено се извинявам… — започна епископът.
— Това не е достатъчно — прекъсна го Хулиан и впери гневен поглед във Валдеспино,
който изведнъж му се стори странно смален.
Възрастният духовник бавно си пое дъх.
— По-рано тази вечер ми позвъниха, дон Хулиан, и ми казаха…
— Кой ви позвъни?

Епископът се поколеба.
— Баща ви. Той е силно обезпокоен.
„Сериозно?“ Хулиан го беше посетил само преди два дни в Паласио де ла Сарсуела и го бе заварил в отлично разположение на духа, въпреки влошаващото му се здраве.
— От какво е обезпокоен?
— За съжаление е гледал предаването на Едмънд Кърш.
Престолонаследникът стисна зъби. Болният му баща спеше почти денонощно и изобщо не би трябвало да е бил буден по онова време. Нещо повече, кралят винаги забраняваше да има телевизори и компютри в спалните, защото това били убежища за сън и четене — а и неговите болногледачки със сигурност нямаше да са му позволили да стане от леглото, за да гледа рекламното шоу на някакъв атеист.
— Аз съм виновен — поясни Валдеспино. — Преди няколко седмици му занесох таблет, за да не се чувства изолиран от света. Беше започнал да се учи да праща есемеси и имейли. И е гледал презентацията на Кърш на таблета си.
На Хулиан му призля при мисълта, че през последните седмици от живота си баща му е гледал това разделящо нацията антикатолическо предаване, завършило с кърваво убийство.
Кралят трябваше да бъде оставен да размишлява за множеството необикновени неща, които е постигнал за страната си.
— Както можете да си представите, негово величество имаше много причини за тревога, но особено се беше разстроил от цялостната насоченост на предаването на Кърш, както и от факта,
че вашата годеница се е съгласила музеят да стане домакин на събитието — възвърнал самообладанието си, продължи епископът. — Според него участието на бъдещата кралица се е отразило изключително зле както на вас… така и на двореца.
— Амбра е самостоятелна жена. Баща ми е наясно с това.
— И така да е, когато ми се обади, беше толкова ядосан, колкото не съм го виждал от години. Нареди ми веднага да ви отведа при него.
— Тогава защо сме тук? — Хулиан посочи отбивката за вилата. — Той е в Сарсуела.
— Вече не — тихо отвърна Валдеспино. — Заповядал е на помощниците и болногледачките си да го облекат и да го откарат с инвалидна количка другаде, за да прекара последните си дни,
заобиколен от историята на своята страна.
Докато епископът изричаше тези думи, Хулиан проумя истината.
„Ние изобщо не сме отивали в Ла Касита“.
Разтреперан, престолонаследникът се извърна от Валдеспино и погледна шосето пред тях.
В далечината между дърветата едва се различаваха осветените кули на грамадна сграда.
„Ескориал“.
В подножието на планината Абантос на около километър от тях се намираше един от най- големите религиозни комплекси на света — легендарният Ел Ескориал. Със своите над трийсет и две хиляди квадратни метра разгъната площ той се състоеше от манастир, базилика, кралски дворец, музей, библиотека и едни от най-страховитите гробници, които Хулиан беше виждал.
„Кралската крипта“.
Баща му го бе завел там едва осемгодишен, за да го разведе из Пантеон де Инфантес,
истински лабиринт с безброй гробове на кралски деца.
Принцът никога нямаше да забрави ужасяващата „торта“ — огромна кръгла гробница, която наподобяваше многоетажна бяла торта и съдържаше тленните останки на шейсет кралски деца,
почиващи в „чекмеджета“, вградени в нейните стени.
Само няколко минути по-късно изпита още по-голям потрес, когато кралят го заведе при майчиния му гроб. Хулиан очакваше да види мраморна гробница, достойна за кралица, ала

тялото на майка му лежеше в поразително семпъл оловен ковчег, поставен в голо помещение в дъното на дълъг коридор. Баща му обясни, че в момента тя била в pudridero — „тленна зала“, —
където кралските трупове престоявали трийсет години, докато от плътта им останел само прах,
и тогава ги премествали в постоянните им гробници. Той си спомняше, че се беше наложило да призове на помощ цялата си сила, за да сдържи сълзите си и да не повърне.
После се спуснаха по стръмно стълбище, продължаващо сякаш цяла вечност надолу в подземния мрак. Там стените и стъпалата вече не бяха от бял мрамор, а от разкошен камък с цвят на кехлибар. На всяко трето стъпало горяха свещи, хвърлящи мъждукаща светлина по жълтеникавокафявата повърхност.
Малкият Хулиан се пресегна, хвана се за древния въжен парапет и продължи да се спуска стъпало по стъпало… дълбоко в тъмнината. Когато стигнаха долу, кралят отвори една богато орнаментираната врата, отдръпна се настрани и му даде знак да влезе.
„Пантеонът на кралете“.
Макар и едва на осем, момченцето беше чувало за това легендарно място.
Разтреперано, то прекрачи прага и се озова в бляскава осмоъгълна зала от охров камък.
Миришеше на тамян и неравномерната светлина на свещите, горящи на полилея, създаваше илюзията, че въздухът трепти. Хулиан застана в центъра и бавно се завъртя. Беше му студено и се чувстваше съвсем мъничък на това тържествено място.
В осемте стени имаше дълбоки ниши, в които от пода до тавана бяха поставени еднакви черни ковчези със златни табелки. Имената им идваха направо от страниците на неговите учебници по история — крал Фердинанд… кралица Изабела… крал Карлос V, императорът на
Свещената римска империя.
В тишината Хулиан усети на рамото си тежестта на любящата му бащина ръка и осъзна сериозността на този момент. „Един ден и моят баща ще бъде погребан в тази зала“.
Баща и син безмълвно се изкачиха обратно горе, далече от смъртта. Щом излязоха на ослепителното испанско слънце, кралят приклекна и погледна осемгодишния Хулиан в очите.
— Memento mori — прошепна монархът. — Помни смъртта. Животът дори на хората с огромна власт е кратък. Има само един начин да възтържествуваме над смъртта и той е да превърнем живота си в шедьовър. Трябва да използваме всяка възможност да проявяваме доброта и да обичаме безпределно. Виждам в очите ти, че носиш щедрата душа на майка ти.
Остави съвестта ти да те води. Когато животът е мрачен, слушай сърцето си и ще намираш пътя.
Оттогава бяха изтекли десетилетия и Хулиан нямаше нужда да му напомнят, че не е направил абсолютно нищо, за да превърне живота си в шедьовър. Всъщност едва беше успял да се измъкне от бащината си сянка и да се докаже като самостоятелен човек.
„Разочаровах баща си във всяко отношение“.
Хулиан години наред следваше неговия съвет и оставяше сърцето си да го напътства, ала този път беше мъчителен, защото душата му копнееше за страна, напълно противоположна на бащината му Испания. Мечтите му за неговото любимо отечество бяха толкова дръзки, че не можеше да ги изрече преди смъртта на баща си, а дори и тогава нямаше представа как ще се приемат действията му, не само от двореца, но и от цялата нация. Затова можеше само да чака,
да държи сърцето си отворено и да съблюдава традициите.
И после, преди три месеца, всичко се промени.
„Срещнах Амбра Видал“.
Жизнерадостната независима хубавица обърна наопаки целия му свят. Броени дни след първата им среща Хулиан най-после разбра думите на баща си. „Слушай сърцето си и ще намираш пътя… Използвай всяка възможност да обичаш безпределно!“ Той никога досега не се беше влюбвал и му се струваше, че най-сетне може би ще започне да превръща живота си в

шедьовър.
Сега обаче, докато безизразно се взираше напред по пътя, го изпълваше злокобно усещане за самота и изолираност. Баща му умираше, любимата му не му говореше и току-що беше повишил тон на своя доверен съветник епископ Валдеспино.
— Трябва да тръгваме, дон Хулиан — предпазливо го подкани епископът. — Баща ви е немощен и иска да разговаря с вас.
Престолонаследникът бавно се обърна към стария приятел на баща си и попита:
— Според вас колко му остава?
Гласът на Валдеспино трепереше, сякаш още малко и щеше да заплаче.
— Негово величество ме помоли да не ви плаша, но предчувствам, че краят наближава по- бързо, отколкото очаквахме. Иска да се прости с вас.
— Защо не ми казахте къде отиваме? — попита Хулиан. — Защо бяха всички тези лъжи и недомлъвки?
— Съжалявам, нямах друг избор. Баща ви ми даде изрично нареждане. Заповяда ми да ви изолирам от външния свят и от новините, докато лично не разговаря с вас.
— Да ме изолирате от… какви новини?
— Струва ми се, че е по-добре да ви обясни баща ви.
Принцът дълго се взира в него.
— Преди да се срещна с него, искам да знам нещо. Той в пълно съзнание ли е? Рационално ли се държи?
Валдеспино го погледна неуверено.
— Защо питате?
— Защото нарежданията му ми се струват странни и импулсивни.
Епископът тъжно кимна.
— Импулсивни или не, баща ви още е крал. Аз го обичам и изпълнявам всичките му заповеди. Както трябва да правим всички.

73.
Застанали един до друг пред витрината, Робърт Лангдън и Амбра Видал се взираха в тома на Уилям Блейк, осветен от мекото сияние на газената лампа. Отец Жоаким беше отишъл да оправи няколко разместени пейки, учтив повод да ги остави сами.
Робърт не можеше да прочете ситните букви от ръкописния текст на стихотворението, но добре виждаше по-едрото заглавие в горния край на страницата.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: