Билбао, Испания

— Не, определено е грешно.
Професорът се пресегна, хвана я за ръка и я завъртя откъм своята страна. И когато отново погледна надолу, тя видя уравнението от неговата гледна точка.
X = IX + I
Амбра сепнато вдигна очи към него.
— Десет е равно на девет плюс едно — усмихнато каза Робърт. — Понякога само трябва да промениш гледната си точка, за да видиш истината на другия.
Тя кимна и си помисли, че безброй пъти беше виждала автопортрета на Уинстън, без изобщо да схване истинския му смисъл.
— Като стана дума за скрити истини, имаш късмет — изведнъж се развесели Лангдън. —
Отстрани на онзи камион ей там се крие един символ. — Той посочи.
Амбра погледна натам и видя камион на ФедЕкс, спрял на червен светофар на булевард
„Педралбес“.
„Скрит символ?!“ Виждаше само вездесъщото лого на компанията.
— Името на фирмата е код — поясни професорът. — В него се крие и друг смисъл освен съкращението — скрит символ, който отразява нейния прогрес.
Тя присви очи.
— Това са само букви.
— Повярвай ми, в логото на ФедЕкс има един често срещан символ — и той сочи пътя напред.
— Сочи ли? Искаш да кажеш… като стрелка?
— Точно така — каза Робърт. — Ти си директор на художествена галерия, помисли си за негативно пространство.
Амбра се вторачи в логото, но не откри нищо. Камионът потегли и тя рязко се обърна към
Лангдън.
— Кажи ми!
Той се засмя.
— Не, някой ден ще го видиш. И тогава… дано успееш да не виждаш пък само него.
Амбра понечи да възрази, но към тях се приближиха агентите от Гуардия Реал.
— Самолетът ви очаква, госпожице Видал.
Тя кимна и отново се обърна към Лангдън.
— Защо не дойдеш с мен? Сигурна съм, че принцът ще се зарадва на възможността лично да ти бла…
— Много мило — прекъсна я професорът. — Струва ми се, и двамата с теб знаем, че аз ще съм излишният трети, пък и вече съм си запазил стая ей там. — Робърт посочи недалечния
„Гран Отел Принсеса София“, където преди време бяха обядвали с Едмънд. — Кредитната ми карта е у мен и взех назаем един джиесем от лабораторията. Тип-топ съм.
Внезапната перспектива от сбогуването с него накара сърцето ѝ да се свие. Амбра усещаше,
че въпреки стоическото си изражение Лангдън също изпитва нещо подобно. Без да я е грижа какво ще си помислят охранителите, тя пристъпи към него и го прегърна.

Професорът я притисна към себе си със силните си ръце. Подържа я няколко секунди, по- дълго, отколкото навярно трябваше, после внимателно я пусна.
В този момент Амбра Видал усети, че нещо дълбоко в нея потрепва. И тя внезапно разбра какво е искал да каже Едмънд, когато говореше за енергията на любовта и светлината… които разцъфват безкрайно, за да изпълнят вселената.
„Любовта не е ограничено количество.
Ние нямаме лимити да я раздаваме.
Сърцата ни раждат любов винаги щом имаме нужда от нея“.
Подобно на родителите, които веднага заобичват новороденото си дете, без любовта им един към друг да намалява, сега Амбра изпитваше обич към двама различни мъже.
„Любовта наистина не е ограничено количество — осъзна тя. — И възниква спонтанно от нищото“.
Докато колата, която щеше да я откара при нейния принц, бавно потегляше, Амбра погледна останалия сам в градината Лангдън. Той неподвижно я наблюдаваше; нежно ѝ се усмихна, махна
ѝ с ръка, после рязко отмести поглед… явно му трябваше мъничко време преди отново да преметне фрака на рамото си и да тръгне към хотела.

103.
Когато часовниците в двореца удариха пладне, Моника Мартин събра записките си и се приготви да излезе на Пласа де ла Алмудена и да се обърне към събралите се медии.
По-рано сутринта принц Хулиан се бе включил в пряко предаване по телевизията от болницата в Ескориал, за да съобщи за смъртта на баща си. С искрено вълнение и царствено достойнство говори за наследството на краля и собствените си мечти за страната. Призова за толерантност в този разделен свят и обеща да се поучи от историята и да отвори сърцето си за промяна. Възвеличи културата и красотата на Испания и даде израз на безкрайната си любов към нейния народ.
Това беше една от най-прекрасните речи, които Мартин бе чувала, и не можеше да си представи по-въздействащ начин бъдещият крал да започне своето царуване.
В края на трогателното си слово Хулиан отдаде почит с минута мълчание на двамата агенти от Гуардия Реал, които предишната нощ бяха загинали при изпълнение на служебния си дълг,
охранявайки бъдещата кралица на Испания. А след тази кратка пауза съобщи още една тъжна вест. Старият верен другар на краля, епископ Антонио Валдеспино, също починал сутринта,
само няколко часа след своя владетел. Старият духовник получил инфаркт, очевидно прекалено слаб, за да понесе както дълбоката скръб от загубата на приятеля си, така и отправените му предишната нощ жестоки обвинения.
Естествено, новината за смъртта на Валдеспино веднага сложи край на масовите призиви за разследване и някои чак заявяваха, че обществото му дължало извинение — в края на краищата всички улики срещу епископа били косвени и спокойно можели да са изфабрикувани от враговете му.
Когато Мартин стигна до изхода за площада, до нея изникна Суреш Бала.
— Обявяват те за героиня! — възторжено заговори той. — Да живее monte@iglesia.org,
рупор на истината и ученик на Едмънд Кърш!
— Аз не съм Монте, Суреш — тросна се пиарката. — Гарантирам ти.
— О, знам, че не си — увери я той. — Който и да е, Монте е по-ловък от теб. Опитах се да проследя имейлите му — абсурд. Все едно изобщо не съществува.
— Е, продължавай да опитваш. Искам да съм сигурна, че няма изтичане на информация от двореца. И моля те, кажи ми, че телефоните, които открадна снощи…
— Пак са в сейфа на принца — успокои я Суреш. — Както ти обещах.
Мартин въздъхна. Знаеше, че принцът преди малко се е прибрал.
— Още една информация — продължи агентът. — Току-що получихме от оператора телефонните разпечатки на двореца. Няма запис на никакъв разговор оттук с „Гугенхайм“.
Някой е хакнал номера ни, за да се обади и да уреди да включат Авила в списъка на гостите. В
момента го проверяваме.
Новината, че уличаващият разговор не е проведен от двореца, я изпълни с облекчение.
— Дръж ме в течение, моля те — каза тя и продължи към вратата.
Шумотевицата навън се усилваше.
— Голяма навалица се е събрала — отбеляза Суреш. — Снощи да не се е случило нещо вълнуващо?
— А, има само едно-друго за съобщаване.
— Чакай да позная. Да не би Амбра Видал да е носила нова дизайнерска рокля?
— Суреш! — разсмя се пиарката. — Държиш се като дете. Вече трябва да изляза.
— Какъв е дневният ред? — Той посочи снопа бележки в ръката ѝ.

— Един куп подробности. Първо, медийните процедури за коронацията, после преглед на…
— Господи, колко си скучна! — прекъсна я младият агент и се отклони по друг коридор.
Мартин се засмя. „Много ти благодаря, Суреш. И аз те обичам“.
Когато стигна до изхода, видя на окъпания в слънце площад най-голямата тълпа репортери и оператори, която се беше събирала пред кралския дворец. Въздъхна, поправи очилата на носа си и си наложи да се съсредоточи. После излезе под испанското слънце.
В кралския апартамент на втория етаж принц Хулиан се събличаше и гледаше по телевизията пресконференцията на Моника Мартин. Макар и уморен до смърт, изпитваше огромно облекчение при мисълта, че Амбра вече се е прибрала и спи дълбоко. Последните ѝ
думи по време на телефонния им разговор го изпълваха с щастие.
„Хулиан, за мен означава страшно много, че искаш да започнем наново, само ние двамата,
далеч от публично внимание. Любовта е нещо лично — няма нужда светът да знае всички подробности“.
Амбра го беше заредила с надежда в този скръбен ден на бащината му смърт.
Докато окачваше сакото си, напипа нещо в джоба — шишенцето морфинов разтвор от болничната стая на баща му. Хулиан с ужас го беше намерил на нощното шкафче до епископ
Валдеспино. Празно.
Когато осъзна мъчителната истина в сумрака на болничната стая, принцът коленичи и безмълвно се помоли за двамата стари другари. После скришом пъхна шишенцето в джоба си.
Преди да излезе навън, нежно повдигна мокрото от сълзи лице на епископа от гърдите на баща си и намести тялото му на стола… с молитвено сключени ръце.
„Любовта е нещо лично — беше го научила Амбра. — Няма нужда светът да знае всички подробности“.

104.
Сто и осемдесет метровият хълм Монтжуик се издига в югозападния край на Барселона и е увенчан от Кастел де Монтжуик — огромна крепост от XVII век, кацнала върху стръмна скала с изглед към Балеарско море. На хълма се намира и смайващият Палау Насионал — голям дворец в ренесансов стил, в който се е провело Международното изложение през 1929 година.
Робърт Лангдън се возеше в индивидуална кабина на лифта, изкачващ се по планинския склон, и се любуваше на тучния горски пейзаж, облекчен, че най-после се е измъкнал от града.
„Имам нужда от смяна на перспективата“ — мислеше си той, като се наслаждаваше на царящия наоколо покой и на топлото обедно слънце.
След като по някое време сутринта се събуди в „Гран Отел Принсеса София“, Робърт взе горещ душ, после закуси с яйца, овесена каша и чурос и изпи цяла кана кафе „Номад“, докато сърфираше из сутрешните новини.
Както се очакваше, Едмънд Кърш заемаше челно място — експертите разгорещено обсъждаха неговите теории и прогнози, както и потенциалното им въздействие върху религията.
Като дългогодишен преподавател, Лангдън не можеше да не се усмихне.
„Диалогът винаги е по-важен от единодушието“.
Малко по-късно сутринта Лангдън беше видял предприемчиви улични търговци да продават стикери за коли с надписи „КЪРШ Е МОЯТ ВТОРИ ПИЛОТ“ и „СЕДМОТО ЦАРСТВО Е
БОЖИЕТО!“, както и статуетки на Богородица наред с фигурки на Чарлз Дарвин с клатещи се глави.
„Капитализмът няма религия“ — каза си той. Сутринта на улицата се беше разминал със скейтбордист, на чиято тениска пишеше:

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: