ConspiracyNet.comГОРЕЩА НОВИНА — КЪРШ В РЕЗЮМЕ

102.
По света съществуват трийсет и три „Шекспирови градини“. В тези паркове се отглеждат само растенията, споменати в произведенията на Уилям Шекспир — например розата на
Жулиета, която „ще ухае сладко под всяко друго име“, и венчето на Офелия от „кученца,
камшиченца, момина сълза, седефчета, парички и виолетки“
37
. Освен в Стратфорд на Ейвън,
Виена, Сан Франциско и нюйоркския Сентръл Парк Шекспирова градина има и в близост до
Барселонския суперкомпютърен център.
Седнала на една пейка под бледата светлина на далечните улични лампи, Амбра Видал свърши емоционалния си телефонен разговор с принц Хулиан точно когато Робърт Лангдън излезе от каменната църква. Тя върна джиесема на двамата агенти от Гуардия Реал и извика
Лангдън, който я забеляза и тръгна към нея в мрака.
Докато американският професор влизаше в парка, Амбра не можа да потисне усмивката си при вида му — метнал фрака си на рамо и с навити ръкави на ризата, така че да се вижда часовникът с Мики Маус.
— Привет — поздрави я той. Изглеждаше ужасно изтощен, въпреки веселата си усмивка.
Двамата се заразхождаха из градината и Амбра му разказа за разговора си с принца — за извинението на Хулиан, за твърдението му, че е невинен, и за предложението му да развалят годежа си и да започнат да се ухажват отначало.
— Истински чаровен принц — пошегува се Робърт, макар да се виждаше, че е впечатлен.
— Беше много разтревожен за мен — въздъхна тя. — Преживял е тежка нощ. Иска веднага да се прибера в Мадрид. Баща му умира и Хулиан…
— Амбра — внимателно я прекъсна Лангдън. — Няма нужда да ми обясняваш. Трябва да отидеш.
Стори ѝ се, че долавя разочарование в гласа му. Дълбоко в себе си изпитваше същото и самата тя.
— Може ли да те попитам нещо лично, Робърт?
— Разбира се.
Амбра се поколеба.
— Лично на теб… стигат ли ти физическите закони?
Той я погледна така, сякаш бе очаквал съвсем друг въпрос.
— В какъв смисъл?
— В духовен. Стига ли ти да съществуваш във вселена, чиито закони спонтанно пораждат живот? Или предпочиташ… Бог? — Тя засрамено замълча за миг. — Извинявай, след всичко,
което преживяхме тази нощ, знам, че ще ти прозвучи странно.
— Ами, мисля, че бих ти отговорил по-добре, ако се наспя както трябва — със смях отвърна професорът. — Но не, не ми звучи странно. Постоянно ме питат дали вярвам в Бог.
— И ти какво отговаряш?
— Казвам истината. Че за мен въпросът за Бог се състои в разликата между кодовете и моделите.
Амбра го погледна.
— Не съм сигурна, че те разбирам.
— Кодовете и моделите не са едно и също нещо, въпреки че много хора ги бъркат. В моята област е изключително важно да разбираш принципната разлика между тях.
— А именно?
Лангдън спря и я погледна.

— „Модел“ е всяка специфично организирана последователност. Навсякъде в природата има модели — спираловидно подредените слънчогледови семки, шестоъгълните килийки на пчелната пита, кръглите вълнички в езерцето, които се образуват при подскачането на някоя риба, и така нататък.
— Ясно. А кодовете?
— Кодовете са нещо особено — повиши глас Лангдън. — По дефиниция те трябва да носят
информация. Трябва да са нещо повече от обикновен модел — да предават данни и да изразяват смисъл. Кодове например са писменият език, музикалните ноти, математическите уравнения,
компютърният език и даже прости символи като разпятието. Всички тези примери носят информация, каквато спираловидно подредените слънчогледови семки нямат.
Амбра схвана идеята, но не и връзката ѝ с Бог.
— Другата разлика е, че кодове не се срещат в природата — продължи професорът. — По дърветата не растат музикални ноти, по пясъка не се образуват символи. Кодовете са съзнателно измислени.
Тя кимна.
— Значи зад кодовете винаги стои умисъл или разбиране.
— Точно така. Кодовете не се появяват от само себе си — те трябва да бъдат създадени.
Амбра се вгледа в него.
— Ами ДНК?
На устните му грейна даскалска усмивка.
— Именно. Генетичният код. Точно това е парадоксът.
Изведнъж я обзе вълнение. Генетичният код очевидно носеше информация — конкретни инструкции за строежа на организмите. Според логиката на Лангдън това можеше да означава само едно.
— Ти смяташ, че ДНК е създадена от разум!
Робърт вдигна ръка в престорена защита и се засмя.
— По-спокойно! Нагазваш в опасни води. Виж какво ще ти кажа. Още от малък инстинктивно усещам, че зад вселената има разум. Когато наблюдавам точността на математиката, надеждността на физиката и симетриите на космоса, нямам чувството, че виждам само студена наука — имам чувството, че виждам живи следи… сянка на някаква по-велика сила, която просто е извън възможността ни да я разберем.
Амбра усещаше силата на думите му.
— Ще ми се всички да мислеха като теб — каза тя. — Струва ми се, че водим безкрайни войни заради Бог. Всеки има различна версия на истината.
— Да, и тъкмо затова Едмънд се надяваше, че науката един ден ще ни обедини. Или по неговите думи: „Ако всички почитахме гравитацията, нямаше да се караме накъде тегли тя“.
Лангдън започна да чертае с тока на обувката си по чакълената алея.
— Вярно или не?
Озадачена, Амбра погледна простото уравнение с римски цифри.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: