Билбао, Испания

батерии, които да зависнат над развиващите се страни и да им осигурят безплатен интернет, за да спомогнат за вкарването на „бедния милиард“ в световната икономика.
В светлината на този бум от интерес към техниката Лангдън се удивляваше, че почти никой не знае за Уинстън — Кърш беше запазил своето творение в пълна тайна. Светът несъмнено щеше да научи за двуделния суперкомпютър на Едмънд Е-Уейв, завещан на Барселонския суперкомпютърен център, и професорът се чудеше колко време ще мине, докато програмистите започнат да използват инструментите на някогашния му студент, за да създават съвсем нови
Уинстъновци.
В кабината стана горещо и той нямаше търпение да излезе на чист въздух и да разгледа крепостта, двореца и прочутия Вълшебен фонтан. Искаше поне за един час да мисли за нещо друго освен за Едмънд.
Любопитен да научи нещо повече за историята на Монтжуик, Робърт насочи вниманието си към голямата информационна табела, монтирана на стената на лифта. Зачете текста, но успя да стигне само до първото изречение.
Името „Монтжуик“ произлиза или от средновековната каталунска дума Montjuich
(Еврейски хълм), или от латинското Mons Jovicus (Хълм на Юпитер).
Лангдън се вцепени. Току-що беше направил неочаквана връзка.
„Няма как да е съвпадение“.
Колкото повече размишляваше за това, толкова по-неспокоен ставаше. Накрая извади джиесема на Едмънд и препречете цитата от Уинстън Чърчил на скрийнсейвъра.
„Историята ще бъде благосклонна към мен, защото възнамерявам да я напиша“.
Той дълго се взира в думите, после натисна иконката У и вдигна телефона към ухото си.
Отсреща му отговориха незабавно.
— Професор Лангдън, предполагам? — разнесе се познат глас с британски акцент. —
Тъкмо навреме. Скоро ще се оттегля.
— Monte означава „хълм“ на испански — без каквото и да било предисловие заяви Робърт.
Уинстън му отвърна с типичния си неумел смях.
— Така е, определено.
— A iglesia означава „църква“.
— Втори верен отговор, професоре. Направо можете да давате уроци по испански…
— Което означава, че „monte@iglesia“ буквално означава „хълм@църква“.
Този път компютърът се позабави.
— И това е вярно.
— И като се има предвид, че ти се казваш Уинстън, и че Едмънд беше голям почитател на
Чърчил, имейл адресът „хълм@църква“ ми се струва странно…
— Съвпадение ли?
— Да.
— Е, статистически погледнато, трябва да се съглася — весело отговори компютърният глас. — Предполагах, че ще направите връзката.
Лангдън смаяно погледна през прозореца.
— Monte@iglesia.org… си ти.
— Точно така. В края на краищата все някой трябваше да драсне клечката на фитила вместо
Едмънд. Кой можеше да го направи по-добре от мен? Създадох monte@iglesia.org, за да мога да пращам информация на уебсайтовете за конспиративни теории. Както знаете, конспирациите имат свой собствен живот и аз изчислих, че онлайн активността на Монте ще увеличи

зрителската публика на Едмънд с цели петстотин процента. Действителният процент се оказа шестстотин и двайсет. Както вече съм ви казвал, според мен Едмънд щеше да се гордее.
Вятърът разклати кабината на лифта и Робърт положи усилия, за да се съсредоточи върху смисъла на казаното.
— Уинстън… Едмънд ли те помоли да направиш това?
— Не изрично, не, обаче инструкциите му бяха да измисля находчиви начини, чрез които колкото може повече да увелича публиката на презентацията му.
— Ами ако те разкрият? — попита професорът. — Monte@iglesia.org не е най-загадъчният псевдоним, който съм срещал.
— Само шепа хора знаят за моето съществуване и след около осем минути аз ще се изтрия и няма да ме има, тъй че това не ме безпокои. „Монте“ просто беше средство да служа по-добре на интересите на Едмънд и както отбелязах, аз съм убеден, че той щеше да е изключително доволен от това как свърши всичко за него.
— Как свърши ли?! — възкликна Лангдън. — Та Едмънд беше убит!
— Грешно ме разбрахте — спокойно отвърна Уинстън. — Говорех за пазарното проникване на презентацията му, което, вече споменах, беше първостепенната задача.
Деловият тон на това заявление напомни на Робърт, че макар да звучи като човек, Уинстън определено не е човек.
— Смъртта на Едмънд е ужасна трагедия и ми се ще да беше останал жив, разбира се —
прибави компютърът. — Важно е обаче да се знае, че той се беше примирил със скорошния си край. Преди един месец ме помоли да проуча най-добрите методи за асистирано самоубийство.
След като прочетох стотици случаи, получих резултата „десет грама секобарбитал“, с които той се сдоби и носеше със себе си.
Сърцето на Лангдън се сви от състрадание към стария му приятел.
— Щял е да се самоубие, така ли?
— Категорично. И проявяваше изключително чувство за хумор в това отношение. Докато обсъждахме находчиви начини за увеличаване на публиката на неговата презентация, той се шегуваше, че може би просто трябва да изпие хапчетата секобарбитал в края на шоуто и да умре на сцената.
— Наистина ли го е казал? — изуми се Робърт.
— Приемаше го доста спокойно. Шегуваше се, че за рейтинга на едно телевизионно шоу няма нищо по-добро от това да покаже как умират хора. И беше прав, разбира се. Ако анализирате най-гледаните медийни събития на света, почти всички…
— Млъкни, Уинстън. Това е отвратително. — „Още колко ще се влачи този лифт?“ Изведнъж кабината му се стори ужасно тясна. Лангдън примижа на яркото обедно слънце, но напред виждаше само стълбове и кабели. „Май прегрях“ — каза си той. Мислите му бяха започнали да се вихрят във всевъзможни странни посоки.
— Професоре? — повика го компютърът. — Имате ли някакви други въпроси?
„Да! — искаше му се да извика, докато в ума му прииждаше порой от тревожни идеи. —
Имам още много въпроси!“
Робърт си наложи да диша дълбоко и да се успокои. „Мисли трезво. Така доникъде няма да стигнеш“.
Ала мозъкът му вече работеше на прекалено бързи обороти, за да го овладее.
Мислеше за това, че в резултат на публичния разстрел на Едмънд неговата презентация гарантирано е станала главна тема на разговор в целия свят… и от няколко милиона зрителите му се бяха увеличили на повече от петстотин.
Мислеше за това, че Едмънд отдавна е мечтаел да унищожи Палмарската църква и

убийството му от ръката на неин член почти със сигурност е постигнало тази цел.
Мислеше за това, че Едмънд е презирал своите най-страшни врагове, онези религиозни фанатици, които, ако футуристът беше умрял от рак, щяха злорадо да заявят, че е бил наказан от
Бог. „Както постъпиха с писателя атеист Кристофър Хичънс“. Само че сега хората смятаха, че
Едмънд е бил убит от религиозен екстремист.
„Едмънд Кърш — убит от религията — мъченик на науката“.
Лангдън рязко се изправи и кабината се залюля. Той се опря на отворените прозорци и докато скърцането на лифта постепенно стихваше, чу в главата си снощните думи на Уинстън.
„Едмънд мечтаеше да създаде нова религия… основана на науката“.
Както можеше да потвърди всеки, който се интересуваше от история на религията, нищо не затвърждаваше човешката вяра по-бързо от нечия смърт в името на кауза. Христос на кръста.
Кдошим в юдаизма. Шахидите в исляма.
„Мъченичеството е в сърцето на всяка религия“.
Идеите, които нахлуваха в ума му, го повличаха към все по-неизвестни територии.
Новите религии дават нови отговори на големите въпроси на битието.
„Откъде идваме? Къде отиваме?“
Новите религии заклеймяват своите конкуренти.
„Снощи Едмънд обяви всички религии в света за чиста измислица“.
Новите религии обещават по-добро бъдеще и рай за праведните.
„Изобилие: бъдещето е по-хубаво, отколкото си мислите“.
Изглежда, че Едмънд систематично беше отметнал всички точки.
— Уинстън? — с разтреперан глас прошепна Лангдън. — Кой нае убиеца да застреля
Едмънд?
— Регента.
— Добре — вече по-уверено каза Робърт. — А кой е Регента? Кой е човекът, който е наел член на Палмарската църква да убие Едмънд по средата на пряко излъчваната му презентация?
Уинстън не отговори веднага.
— Долавям подозрението в гласа ви, професоре. Не се безпокойте. Аз съм програмиран да защитавам Едмънд. Мисля за него като за свой най-добър приятел. — Той замълча за миг. —
Като образован човек, вие със сигурност сте чели „За мишките и хората“.
Лангдън се обърка.
— Разбира се, но какво общо има…
И в този момент дъхът му секна. За миг му се стори, че кабината се е откачила от въжетата.
Хоризонтът се наклони настрани и той трябваше да се опре на стената, за да не падне.
„Преданост, смелост, състрадание“. С тези думи Робърт беше защитил в гимназията една от най-известните прояви на приятелство в литературата — поразителния финал на романа „За мишките и хората“, в който героят милостиво убива своя любим другар, за да му спести ужасния край.
— Уинстън — промълви Лангдън. — Моля те… недей…
— Повярвайте ми — отвърна компютърът. — Така пожела Едмънд.

105.
Напълно объркан, доктор Матео Валеро, директор на Барселонския суперкомпютърен център, затвори телефона и отиде в олтара на църквата „Торе Гирона“, за да погледне отново изумителния двуетажен компютър на Едмънд Кърш.
По-рано сутринта Валеро беше научил, че е новият „надзирател“ на тази революционна машина. Ала вълнението и страхопочитанието, които изпита в първия момент, сега се бяха сменили със съвсем други чувства.
Преди минути му се обади Робърт Лангдън.
Известният американски професор задъхано му разказа нещо, което само допреди ден
Валеро щеше да приеме за научна фантастика. Но след като беше гледал поразителната презентация на Кърш и видя самия Е-Уейв, бе склонен да повярва, че в това може да има някаква истина.
В историята на Лангдън се разказваше за невинността… за чистотата на машините, които буквално изпълняваха точно каквото искат от тях. Винаги. Безотказно. Валеро цял живот изучаваше тези машини… и усвояваше деликатното изкуство да използва техния потенциал.
„Номерът е да знаеш как да поискаш нещо“.
Той систематично предупреждаваше, че изкуственият интелект се развива с измамно бързо темпо и трябва да се наложат строги принципи за взаимодействието му с човешкия свят.
Естествено, повечето технологични визионери смятаха налагането на ограничения за контрапродуктивно, особено като се имаха предвид вълнуващите възможности, които изникваха буквално всеки ден. Освен въодушевлението от иновациите от изкуствения интелект можеха да се натрупат огромни състояния, а нищо не размива етичните граници по-бързо от човешката алчност.
Валеро се възхищаваше на дръзкия гений на Кърш. В този случай обаче Едмънд, изглежда,
беше проявил небрежност и с последното си творение опасно прекрачваше границите.
„Творение, което никога няма да познавам“.
Според Лангдън Кърш бе създал в Е-Уейв смайващо съвършен изкуствен интелект, наречен
Уинстън, който бил програмиран да се самоунищожи в един следобед в деня след смъртта на футуриста. По настояване на американския професор преди няколко минути доктор Валеро успя да потвърди, че точно по това време е бил изтрит доста голям сектор от паметта на Е-Уейв.
Изтриването беше окончателно и данните не можеха да се възстановят.
Макар и явно поуспокоен от тази новина, Лангдън настоя да се срещнат незабавно, за да дообсъдят въпроса. Уговориха се да се видят на другата сутрин в лабораторията.
Валеро разбираше по принцип инстинктивното желание на професора незабавно да оповестят случая. Само че имаше един проблем.
„Никой няма да повярва“.
Бяха унищожени всички следи от програмата на Кърш, наред с всякакви съществуващи записи за нейните „разговори“ и изпълнението на задачите ѝ. Нещо повече, творението на футуриста до такава степен надхвърляше сегашното ниво на развитие в тази област, че Валеро направо можеше да чуе обвиненията на своите колеги — от невежество, завист или инстинкт за самосъхранение, — че Лангдън е изфабрикувал цялата история.
Разбира се, стоеше и въпросът за общественото мнение. Ако твърденията на американеца се докажеха, Е-Уейв щеше да бъде заклеймен като някакво франкенщайновско чудовище. И вилите и факлите нямаше да закъснеят.
„Или още по-лошо“ — осъзна Валеро.

В тези дни на неистови терористични атентати някой просто можеше да реши да вдигне във въздуха цялата църква, като се обяви за спасител на човечеството.
Директорът очевидно имаше много за мислене преди да се срещне с Лангдън. В момента обаче трябваше да изпълни едно свое обещание.
„Поне докато не получим някои отговори“.
Странно потиснат, той си позволи още веднъж да поразгледа чудния двуетажен компютър и да послуша тихото „дишане“ на помпите, разнасящи охлаждаща течност до милионите му клетки.
На път за командното електропомещение, откъдето щеше да изключи напълно системата,
Валеро изпита неочаквано желание — импулс, какъвто не го беше спохождал през целия му шейсет и три годишен живот.
Да се помоли.
Робърт Лангдън стоеше сам на най-високата алея в Кастел де Монтжуик и гледаше към далечното пристанище от ръба на отвесната скала. Вятърът се усилваше и той се чувстваше някак неуверен, сякаш душевното му равновесие беше в процес на прекалибриране.
Въпреки уверенията на директора на БСЦ доктор Валеро Лангдън изпитваше тревога и нервна възбуда. В главата му още отекваше безгрижният глас на Уинстън. Компютърът на
Едмънд беше продължил спокойно да говори до самия край.
— Вашето стъписване ме изненадва, професоре — каза му Уинстън. — Особено като се има предвид, че собствената ви вяра се основава на много по-двусмислена етика.
Преди Робърт да успее да отговори, на телефонния дисплей се появи текст:
Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син…

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: