Билкис Шейх Аллах моят Отец?

Чак на следващия ден отново взех малката сива Библия в ръце. Нито Тууни, нито аз споменахме отново за нея, след като бях отклонила разговора към другата тема. През целия дълъг следобед обаче тези думи не ме оставиха на спокойствие, като продължиха безшумно да работят в подсъзнанието ми. В късния следобед на следващия ден аз се оттеглих в стаята си, където исках да си почина и да поразмисля. Настаних се удобно върху меките бели възглавници на моя диван, като взех Библията със себе си. Разлистих отново страниците й и попаднах на един още по-загадъчен текст:

...а Израил, който търсеше закон за придобиване на правда, не стигна до такъв закон."

(Посл. на Ап. Павел към Римл. 9: 31) „Аха - помислих си аз, - значи Коранът има право и евреите действително са постъпили неправилно." Авторът на тези думи би могъл да бъде и някой мюсюлманин, защото в тях се казваше, че народът Израел не беше разпознал Божията справедливост. Следващият текст направо ми спря дъха:

„Понеже Христос изпълнява целта на закона, да се оправдае всеки, който вярва."

(Посл. на Ап. Павел към Римл. 10: 4) Аз отпуснах за момент книгата в скута си. Христос да е пътят към Бога и всеки, който вярва в Него, да се оправдава? Продължих да чета по-нататък и стигнах до Посланието на Ап. Павел към Римляните 10: 8-9:

„Словото е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти - сиреч словото на вярата, което проповядваме. Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите - ще се спасиш!"

Поставих книгата обратно на мястото й, недоумяващо клатейки глава. Това решително противоречеше на корана. Мюсюлманите добре знаеха, че пророкът Исус е бил само един човек, който никога не е умирал разпънат на кръст, а е бил издигнат от Бог на небето, докато неговото място е бил разпнат един изглеждащ подобно на него човек. Този Исус, който засега се подвизава в едно по-долно небе, ще се върне някога за нови 40 години на земята, ще се ожени, ще има деца, като накрая ще умре и ще бъде погребан. Аз дори бях чула, че една точно определена гробница в Медина, града, в който е погребан и Мохамед, се пази готова, за да бъде положен в нея Исус след неговата смърт. Според Корана в деня на възкресението Исус ще се пробуди и заедно с други мъже ще застане пред съда на всемогъщия Бог. Библията обаче твърдеше, че Христос вече е възкръснал от мъртвите. Това не беше ли богохулство?

Зави ми се свят. Знаех, че всеки, който призове името на Аллаха, ще бъде спасен. Как обаче да повярвам, че Исус Христос е бил Аллах? Дори Мохамед, последният и най-великият от Божиите пратеници, гарантът на пророците, беше само един смъртен човек.

Аз полегнах обратно на възглавниците и покрих очите си с ръце. Ако Библията и Коранът говорят за един и същи Бог, то защо тогава има толкова много объркващи неща и противоречия? Как би могло да става въпрос за един и същи Бог, като Богът на Корана е един Бог на отмъщението и наказанието, докато Богът на Библията е един Бог на милосърдието и прощението?

Не си спомням кога точно съм заспала. Обикновено никога не сънувам, но тази нощ аз сънувах. Сънят ми беше толкова реален и събитията в него толкова истински, че на следващата сутрин ми беше трудно да повярвам, че всичко това е било само една фантазия. Аз сънувах следното: Вечерях заедно с един мъж, в който аз разпознах Исус. Той ме беше посетил в дома ми и остана два дни при мен. Мъжът седеше от другата страна на масата срещу мен и ние ядяхме мирно и щастливо. Изведнъж картината се промени. Този път аз стоях заедно с един друг мъж на един планински връх. Той беше загърнат в една свободна дреха и носеше сандали. Не зная по какъв тайнствен път разбрах и името му - беше Йоан Кръстител. Какво необичайно име. Аз разказах на този Йоан Кръстител за срещата ми с Исуса:

- Господ дойде и в продължение на два дни беше мой гост - казах му аз. - Той обаче си отиде. Къде би могъл да бъде сега? Аз трябва да Го намеря! Вероятно ти, Йоане Кръстителю, ще можеш да ме заведеш при Него? Това беше сънят ми. Когато се събудих, аз започнах високо да повтарям това име: „Йоан Кръстител! Йоан Кръстител!" При тези мои викове Нурджан и Райшам се втурнаха в стаята ми. Те изглеждаха малко смутени от моето повикване и започнаха бавно да подготвят тоалета ми. Докато те работеха, аз се опитах да им разкажа за

съня си.

- О, колко мило - подхилваше се Нурджан, докато ми поднасяше таблата с парфюмите.

- Да, сънят е бил благословен - промърмори Райшам, докато ми решеше косата.

Бях изненадана, че Райшам като християнка не показа по-голямо въодушевление. Искаше ми се да я поразпитам за Йоан Кръстител, но не го направих - в края на краищата тя беше само едно обикновено селско момиче. Но кой всъщност беше този Йоан Кръстител? Аз не бях срещала досега това име в Библията.

През следващите три дни продължих да чета последователно както Корана, така и Библията. При това аз все повече усещах, че вземам Корана само от някакво чувство за дълг, докато към християнската книга се обръщах с любопитство, разгръщайки я на все нови и нови места с желанието да надникна в този объркан свят, който току-що бях открила. Всеки път обаче, когато разтварях Библията, ме обземаше едно странно чувство на вина. Вероятно това се дължеше на моето строго възпитание - дори когато вече бях станала млада жена, моят баща трябваше да даде съгласието си за всяка една книга, която аз исках да прочета. Веднъж брат ми и аз тайно взехме една книга и я занесохме в стаята си. Въпреки че в нея ставаше въпрос за съвсем безобидни неща, ние много се страхувахме, докато я четяхме. Сега, когато отварях Библията, аз се чувствах по същия начин.

Една история ме заинтригува особено много. Тя разказваше как еврейските водачи завели при пророка Исус една жена, която била хваната в прелюбодейство. Аз ужасена, тъй като знаех какво очакваше тази жена.

Моралните закони в стария Ориент бяха много близки до нашите в Пакистан. Съобразно юдейската традиция прелюбодеянието на жената се наказваше много строго. Когато прочетох в Библията как онази жена стояла пред нейните обвинители, аз знаех, че нейният баща, братята й и чичовците й бяха там в първата редица и чакаха да я убият с камъни. Тогава обаче пророкът казал: „Който от вас е безгрешен (невинен),

нека пръв хвърли камък на нея."

(Евангелие според Йоана 8: 7)

Бях дълбоко развълнувана, когато си представих как онези мъже се измъкват крадешком от мястото. Вместо да следи за законното осъждане на жената на смърт, Исус беше принудил нейните обвинителите да осъзнаят своята собствена вина. Книгата се беше свлякла в скута ми, докато стоях така, дълбоко потънала в мисли. В предизвикателството на този пророк имаше нещо толкова логично, толкова правдиво. Този човек говореше истината. Три дни по-късно аз сънувах втори странен сън:

Бях в спалнята си, когато една от моите прислужници ми съобщи, че отвън чака един търговец на парфюми. Радостно се привдигнах от дивана си, защото точно по това време вносните парфюми трудно се намираха в Пакистан и аз се опасявах този така ценен от мен артикул да не ми свърши и да остана без него. В съня си аз помолих моята прислужница да покани търговеца вътре. Той беше облечен като търговците на парфюми от времето на моята майка, които тогава ходеха от къща на къща и предлагаха стоката си - носеше черен редингот и едно куфарче, в което бяха парфюмите. Търговецът отвори куфарчето си, извади от него една златна съдинка, вдигна капачето й и ми я подаде. Когато погледнах в нея, дъхът ми спря от вълнение - парфюмът блестеше като чист течен кварц. Понечих да го докосна с пръст, но търговецът протегна ръка и каза: „Не!" След това той взе съдинката в ръка, отиде до нощното ми шкафче, постави я на него и каза: „Той ще се разпростре върхУ целия свят!"

Когато на следващата сутрин се събудих, аз все още чувствах съня си много реално. Слънцето струеше през прозореца и аз като че ли все още усещах миризмата на онзи чудесен парфюм, която изпълваше цялото помещение Изправих се и погледнах към нощното ми шкафче, на което очаквах едва ли не да видя златната съдинка с парфюма. На това място обаче сега лежеше Библията!

Цялата се разтреперах. Седях на ръба на леглото си и размишлявах върху моите сънища. Какво означаваха те? Аз, която от години нищо не бях сънувала, преживях сега за толкова кратко време един след друг два толкова реални съня. Имаше ли някаква връзка между тях? И имаха ли те нещо общо с моите неотдавнашни свръхестествени преживявания?

Онзи следобед аз, както обикновено, се разхождах из градината. Моите сънища все още занимаваха съзнанието ми, но сега се прибави и още нещо към тях. Внезапно ме изпълниха едни необясними за мен радост и мир, каквито до този момент никога не бях изпитвала. Беше, като да се бях приближила до Божието присъствие. Изведнъж ми се стори, че въздухът около мен се изпълни с някакво ново приятно благоухание, като че ли навлязох в някаква препълнена със слънчева светлина горичка. Това не беше ухание на цветя, беше вече прекалено късно за градински цветя, но въпреки всичко това беше едно напълно реално благоухание.

Възбудена се прибрах обратно в къщата. Откъде идваше това благоухание? Какво ставаше с мен? С кого можех да говоря за тези неща? Това трябваше да бъде някой, който добре познава Библията. Вече бях отхвърлила мисълта да помоля за съвет някой от моите прислужници - християни. Беше немислимо да търся от тях каквато и да било информация. Те вероятно все още даже въобще не бяха чели Библията и едва ли можеха да разберат моите проблеми. Не, аз трябваше да говоря с някой образован, който да е добре запознат с тази книга. Разсъждавайки над тези неща, ми дойде една твърде обезпокоителна мисъл. Започнах да се боря с нея. Това

Бе последното място, където бих потърсила помощ. Но едно точно определено име така натрапващо напираше в съзнанието ми, че накрая позвъних да повикат Манзур: - Изкарай и приготви колата му казах аз, а когато той дойде, прибавих: - Ще шофирам сама.

Манзур ме погледна с разширени от учудване очи:

- Ще шофирате сама?

- Да, сама, ако нямаш нищо против.

Той се оттегли колебливо. Рядко излизах толкова късно вечер сама с колата. През Втората световна война бях офицер в женската дивизия на индийската кралска армия и бях карала хиляди мили както болнични, така и щабни автомобили. Но тогава беше война и дори по онова време винаги имах придружител. За жена с моя аристократичен произход беше недопустимо да шофира сама колата си дори в нормално време, камо ли през нощта.

Но аз знаех, че не можех да рискувам Манзур да разбере за моите намерения и след това да клюкарства за тях с останалите прислужници. Бях убедена, че имаше само едно единствено място, където можеха да ми отговорят на моите въпроси относно Йоан Кръстител и онова тайнствено благоухание. Въпреки това обаче онази вечер аз тръгнах с голяма неохота към дома на едно почти непознато за мен семейство - преподобния Дейвид Мичел и неговата съпруга, които бяха посетили моята градина през лятото. Тъй като те бяха християнски мисионери, аз за нищо на света не желаех да бъда видяна от някого, че ги посещавам.

4. Срещата

Черният ми Мерцедес чакаше пред входа. Манзур стоеше до вратата на шофьора, която той все още държеше затворена, за да предпази кабината на колата от студа на есенната вечер. Тъмните му очи все още поставяха под въпрос моето решение, но въпреки това той не казваше нищо. Качих се в затопления автомобил, настаних се зад волана и потеглих в мъглата. Библията лежеше на седалката до мен.

В това село, Вах, всеки знаеше къде живее другият. Къщата, в която живееше семейство Мичел, беше близо до пътя, водещ към циментовите заводи на Вах, от които моето семейство получаваше една част от приходите си. Тя се намираше в една малка махала, разположена на около пет мили от селото. Къщите там бяха построени за временни жилища на английските войскови части, разквартирувани там по време на Втората световна война. От малкото пъти, в които бях идвала в този край, аз си спомнях, че безцветните, еднообразни къщи почти бяха загубили своя първоначален бял цвят, а ламаринените им покриви бяха поправяни на много места. Аз пътувах нататък с едно особено смесено чувства на очакване и страх. Никога досега не бях ходила в къщата на християнски мисионер. Надявах се да узная нещо повече за загадъчния образ на Йоан Кръстител, но същевременно се страхувах от влиянието, което можеха да ми окажат тези, които щяха да отговарят на въпросите ми.

Какво ли биха си помислили моите предци за посещението ми при един християнски мисионер? Например моят прадядо, който е съпровождал известния британски генерал Никълсън по време на една от афганистанските воини за планинския проход Кибер!? Какъв позор би донесло това посещение на моето семейство! Ние винаги свързвахме мисионерите с бедните и отритнатите. В духа аз водех разговор с чичовците и лелите си и се защитавах, като им разказвах моите необикновени сънища. „В края на краищата, казах си аз за собствено успокоение, и на твое място би направил всичко възможно, за да открие смисъла на едни толкова натрапчиви сънища."

Когато във вечерния здрач аз се приближавах към жилището на Мичелови, моите спомени се оказаха съвършено верни, само дето така наречените бунгала сега изглеждаха още по мизерни. След като преминах през много тесни улички, търсейки я, аз най сетне намерих къщата на Мичелови, близо до циментовите заводи. Тя беше такава, каквато си я представях , едно малко, бяло боядисано бунгало, разположено всред черничева горичка. От предпазливост първоначално аз исках да паркирам колата си малко по далече, но след това, въпреки че твърде много се страхувах от моето семейство, реших и я спрях пред входа. Сграбчих Библията и бързо изтичах към входната врата. Градинката пред къщата беше изискана, а покритата веранда правеше впечатление с реда и чистотата си. Във всеки случай тези мисионери поддържаха дома си в изрядно състояние.

Изведнъж входната врата се отвори и една група от бърборещи селски жени се изля навън. Те всички носеха типичните «шалвар кумиц», едни свободни, подобни на пижама памучни одежди, забрадени с шала, наречен «да пата». Изтръпнах от страх. Естествено те ще ме познаят. Почти всеки във Вах ме познаваше. Сега новината, че уважаемата госпожа е посетила християнските мисионери, бързо щеше да се предаде от уста на уста. И наистина, веднага след като жените ме съзряха в светлината на отворената врата на Мичелови, потокът им от словеса секна. Те бързо изтичаха покрай мен към улицата, като всяка поставяше ръка на челото си в традиционният ни поздрав. Аз не можех да направя нищо друго, освен да продължа пътя си към входната врата, където стоеше госпожа Мичел и се взираше в тъмнината. Отблизо тя изглеждаше точно такава, каквато си я спомнях: млада, бледа и толкова крехка, само дето сега, подобно на селските жени и тя носеше «шалвар кумиц». Когато ме видя, тя застина в удивление:

- Ах, уважаема госпожо! - каза тя. - Какво....? Но всъщност заповядайте! Моля, влезте!

Аз бях щастлива, че мога да вляза и така да избягам от любопитните погледи на жените, които чувствах зад гърба си. Ние влязохме в дневната, която беше малка и скромно мебелирана. Г-жа Мичел привлече видимо най-удобния стол до горящата камина и ме покани да седна. Тя самата не седна, а стоеше права и нервно кършеше пръсти. Аз погледнах към столовете, които бяха наредени в кръг в средата на стаята. Г-жа Мичел ми обясни, че току-що с някои жени от селото са чели от Библията. После се изкашля смутено и каза:

- Навярно бих могла да ви предложа една чаша чай?

- Не, благодаря! - отговорих аз - Аз искам да ви попитам нещо. Негово преподобие г-н Мичел тук ли е?

- Не, той замина за Афганистан.

Това ме натъжи. Жената пред мен беше още толкова млада! Би ли могла тя да отговори на моите въпроси?

- Госпожо Мичел - казах аз боязливо, - знаете ли нещо за Бога?

Тя се свлече на един от дървените столове и ме погледна въпросително. Единственият доловим шум идваше от пращенето на огъня в камината. След това тя каза спокойно:

- Страхувам се, че аз не зная всичко за Бога, но лично Го познавам.

Какво необикновено свидетелство! Как може един човек сам да твърди, че познава Бога! Но необяснимо и за мен самата голямата увереност на тази жена вля в мен вяра. Преди още и да осъзнавах добре какво точно се случваше, бях вече посредата на моя разказ относно съновиденията ми за пророка Исус и мъжа с името Йоан Кръстител. Странно, но ми беше много трудно да овладявам гласа си, докато разказвах за това мое преживяване. Когато говорех, изпитвах същото вълнение, което вече бях почувствала на онази планина. След като подробно бях описала моите видения, аз напрегнато се наведох напред.

- Госпожо Мичел - казах аз, - за Исуса вече съм слушала, но кой е Йоан Кръстител?

-Госпожа Мичел ми намигна дяволито и сбърчи чело. Аз вече си мислех, че тя иска да ме попита дали наистина никога не съм чувала нищо за Йоан Кръстител, когато отново седна, както подобава, на стола си:

- Е, уважаема госпожо Шейх, Йоан Кръстител е бил един пророк, един предвестник на Исуса Христа, който е бил изпратен, за да проповядва покаяние и да приготви пътя за Него. Той беше този, който посочи Исуса и каза: „Вижте, това е Божият агнец, Който носи греха на света!" Той кръсти Исуса.

Защо думата «кръсти» ме разтърси така дълбоко? Аз знаех малко за християните, но всички мохамедани вече бяха слушали за техния чудноват ритуал на кръщение. Аз си спомних за многото хора, които след тяхното кръщение биваха убивани. А това се случваше и по време на британското господство, когато всъщност имаше религиозна свобода. Въпреки това знаех още от детството си, че всеки мюсюлманин, който е бил кръстен, е трябвало да има предвид, че може и да бъде убит като вероотстъпник.

- Уважаема госпожо Шейх?

Аз погледнах нагоре. Колко ли дълго бяхме седели така мълчаливо?

- Госпожо Мичел - казах аз потиснато, - забравете, че пред вас седи една мюсюлманка. Обяснете ми само едно: какво имахте предвид, когато преди малко твърдяхте, че познавате Бога?

- Аз познавам Исуса - каза г-жа Мичел и с това изглежда смяташе, че беше отговорила на въпроса ми.

След това тя ми дообясни какво Бог беше направил за нея и за света, преодолявайки дълбоката пропаст между грешния човек и Самия Себе Си. Сам Той беше дошъл на земята в човешки образ, в образа на Исуса Христа, за да умре на кръста за всички нас.

В стаята отново настъпи тишина. Аз чувах профучаващите по близкото шосе камиони. Изглежда, г-жа Мичел не бързаше. Най-после аз не повярвах на собствените си уши, когато съвсем ясно се чух да казвам:

- Госпожо Мичел, в последно време в моя дом се

случват странни свръхестествени неща: както добри, така и лоши. Имам чувството, че се намирам всред едно колосално изпитание на силите ми и се нуждая от всяка възможна помощ. Моля, бихте ли се молили за мен?

Жената изглеждаше изненадана от молбата ми, но се овладя и попита дали, докато се молим, искам да стоя права, да съм коленичила или да си остана седнала. Изведнъж осъзнах чудовищността на моята молба. Какво само сторих? Но преди истински да мога да го осъзная, аз се намерих коленичила на земята до младата жена.

- О, Душе Божий! - каза г-жа Мичел с благ глас. -

Зная, че с моите собствени думи аз не мога да убедя

уважаемата г-жа Шейх кой е Исус Христос. Но аз Ти

благодаря, че Ти искаш да снемеш покривалото пред нашите очи и да ни изявиш Исуса. О, Душе Святи, стори

това и с уважаемата г-жа Шейх! Амин!

Ние останахме още дълго така коленичили. Бях благодарна за тази тишина, защото на душата ми беше топло и радостно. Най-после се изправихме.

- Това Библия ли е, госпожо Шейх? - попита ме тя, като посочи към малкото сиво томче, което аз притисках с една ръка към гърдите си. Аз й показах книгата.

- Как я намирате!? - попита тя - Лесна ли е за разбиране.

- Всъщност не - казах аз - Става въпрос за един много стар превод, в който аз трудно се ориентирам.

Тя отиде в съседната стая и се върна с друга книга.

- Това е един Нов Завет на съвременен английски. Преводът е на Филипс. Аз го намирам много по-лесноразбираем от другите преводи. Искате ли го?

- Да, с удоволствие - казах аз без колебание.

- Започнете с Евангелието според Йоана - добави г-жа Мичел, отвори книгата и отбеляза с листче хартия мястото, откъдето трябваше да започна да чета. - Това е един друг Йоан, но той много ясно обяснява ролята на Йоан Кръстител.

- Благодаря - казах трогната, - но аз вече достатъчно дълго ви задържах.

На тръгване г-жа Мичел каза:

- Знаете ли колко е интересно, че един сън Ви доведе тук. Бог много често ни говори чрез сънища и видения.

Докато тя ми държеше палтото, за да се облека, аз

обмислях дали не би трябвало да й разкажа и другия си сън - за търговеца на парфюми. Той ми изглеждаше така абсурден, така нелеп. Но както тогава, през тази необикновена вечер, така и сега отново ме изпълни едно дръзновение, което не идваше от мен.

- Г-жо Мичел, можете ли да ми кажете дали има някаква връзка между Исус Христос и парфюма?

Вече с ръка върху бравата тя се замисли за един миг и каза:

- Не, не зная, но ще се моля за това!

Когато пътувах към къщи, за втори път през този ден долових това особено благоухание, което ме беше възрадвало тази сутрин в градината ми.

Още същата вечер с радост започнах с прочита на Евангелието според Йоана. Писателят разказваше за Йоан Кръстител, този чудат мъж, който, облечен в камилска кожа, дошъл от пустинята и призовавал хората да се подготвят за идването на Господа. И тогава, както си седях в безопасност на дивана в моята стая, обгърната от спомените и седем-вековните ни традиции, в подсъзнанието ми се промъкна една нежелана и бързо презряна от мен мисъл. Ако Йоан Кръстител беше предвестник на Бога, един предтеча, който водеше хората към Исуса, не водеше ли той и мен към Христа!?

Тази мисъл естествено беше несъстоятелна. Аз я отхвърлих и заспах. Тази нощ имах дълбок и здрав сън.

Когато на следващата сутрин мюезинът призоваваше на молитва, с облекчение установих, че отново започвам да гледам ясно на нещата. С каква само отклоняваща ме от правия път мисъл съм се занимавала снощи! Когато сега ходжата ми напомняше къде е истината, отново се почувствах сигурна и далеч от тревожните влияния на християнството. В този момент влезе Райшим. Тя не носеше чая, а едно писъмце, което, както тя ми съобщи, току-що беше пристигнало за мен. Посланието идваше от госпожа Мичел и се състоеше само от едно изречение: „Прочетете II. Послание на Апостол Павел към Коринтяните, 2. глава, 14. стих."

Взех Новия Завет, който тя ми беше дала, и търсих дотогава, докато не намерих мястото. Започнах да чета и дъхът ми замря: „Но благодарение Богу, Който винаги ни води в победително шествие в Христа и на всяко място изявява чрез нас благоуханието на познанието на Него."

Седейки в леглото си, аз прочетох стиха още веднъж. Моите мисли, които допреди малко бяха подредени, в миг бяха отново объркани. Познанието на Исуса се определяше като благоухание! В моя сън търговецът на парфюми бе поставил златния съд с парфюма върху нощната ми масичка и беше казал, че Неговото благоухание ще се разпръсне над целия свят. На следващата сутрин на мястото, на което той беше оставил парфюма се намираше моята Библия. Вече не можеше да има никакво съмнение!

Не исках да мисля повече за това. „Най-добре ще бъде да позвъня за чая", си помислих аз. „Нека ми донесат чая, за да влезе животът ми в своето нормално

русло."

- Уважаема госпожо, г-н Мичел и неговата съпруга искат да говорят с вас - с мъка изрече тя. Сърцето ми се сви от страх. „Какво биха могли да желаят те от мен?"- се питах аз, но веднага бързо възвърнах самообладанието си и помолих момичето да ги приеме в гостната, въпреки че не ги бях канила.

Дейвид Мичел, един висок млад мъж с пепеляворуса коса и весели бръчици около очите си, излъчваше същата дружелюбна топлота, както и неговата жена. Двамата изглеждаха така радостни от срещата ни, че аз забравих своето неудоволствие от посещението им.

-Госпожа Мичел понечи да ме поздрави с ръкостискане,

но размисли за миг и изведнъж сърдечно ме прегърна.

Бях изумена. Никой, дори най-близките ни приятели освен разбира се, членовете на семейството ми не ме бяха прегръщали по този начин. Не смеех да се помръдна, но Г-жа Мичел изглежда, изобщо не се смущаваше от това. Едва по-късно ми стана ясно, че тази сърдечност ми е харесвала. Тя просто не можеше да бъде лицемерна!

- Аз много се радвам, че мога лично да се запозная с нашата «дама на цветята»- каза Дейвид на своя провлачен американски.

Погледнах въпросително г-жа Мичел, а тя се засмя:

- Дължа ви едно обяснение. Когато тогава Вие ме посетихте, аз исках телеграфически да съобщя това на Дейвид, защото след нашето посещение във Вашата градина през миналата пролет ние често си говорехме за Вас, но от съображения за сигурност аз не исках да назовавам Вашето истинско име. Като премислях как мога да съобщя за Вас закодирано, погледът ми попадна на цветята, които бяха поникнали в градината ми от семената, които Вие тогава ни дадохте. Така аз писах за «дамата на цветята» и оттогава това е нашето кодово име за Вас.

- Е, отсега нататък можете да ме наричате Билкис- засмях се аз.

- А пък аз съм Синов - каза тя.

Беше едно необикновено посещение. Навярно очаквах от Мичелови един определен натиск, за да приема тяхната религия, но нищо подобно не се случи. Ние изпихме по една чаша чай, разговаряйки се непринудено. Аз подхвърлих въпроса, защо Исус е наречен «Син на Бога», тъй като за мюсюлманите няма по-голям грях от това твърдение. Коранът винаги отново и отново подчертава,че Бог няма деца.

- И това Триединство? - попитах аз. - Боговете тримали са?

В отговора си Дейвид сравни Бог със слънцето, което се проявява чрез трите енергии: топлинна, и лъчева, едно взаимоотношение на три фактора, които заедно представляват слънцето, но взети поотделно, не.

След това те си тръгнаха.

Отново много дни бях сама с двете книги - Корана и Библията. Четях ги и двете. Корана изследвах поради дългогодишната си вярност към него, а в Библията се задълбочавах с един особен вътрешен глад. Въпреки това понякога не смеех да взема Библията в ръцете си. Аз знаех, че Бог не можеше да се намира едновременно и в двете книги, защото техните свидетелства бяха толкова различни. Но когато ръката ми се колебаеше да взема книгата на г-жа Мичел, веднага изпитвах едно необяснимо огорчение. През изминалата седмица живеех в един свят на красотата, но не в този, който с упорит труд можех сама да създам в градината си. Не за мен се беше разкрила една вътрешна градина,която водеше началото си от едно ново духовно създание и състояние. За пръв път аз намерих достъп до чудесния свят на тази градина чрез двете мои нощни видения. След това тя ми се изяви в онази нощ, когато почувствах неописуемото присъствие на Бога, и отново, за трети път, я преживях, когато последвах моя вътрешен порив да посетя Мичелови.

Бавно, но сигурно през следващите дни аз се научих да разбирам, че съм имала възможността да се завърна в моя личен свят на красотата. Изглежда, четенето на Библията по необясними причини беше ключът към този свят.

Един ден, притискащ ухото си, малкият Махмуд се приближи към мен, стенейки:

-Ухото ми, мами, ухото ми!- плачеше той- Толкова много ме боли!

Наведох се към него и внимателно го прегледах. Неговото иначе така мургаво личице беше избледняло и макар че Махмуд беше толкова храбро момче, аз видях как сълзите се стичаха по закръглените му бузки. Веднага го сложих да си легне и започнах тихо да му пея. Неговата черна коса силно контрастираше на бялата възглавница. Когато той заспа, отидох до телефона и позвъних в болницата «Светото семейство» в Равалпинди. Дъщеря ми Тууни веднага се обади. Тя каза, че трябва още този следобед да доведа Махмуд в болницата, за да може на следващия ден да му се направят пълни изследвания. Аз ще бъда настанена в съседна стая, а прислужницата ми ще спи в сервизното помещение.

Привечер ние се настанихме в уютните стаи. Тази вечер Тууни беше свободна и можеше да я прекара заедно с нас. Скоро майка и син седяха приведени над една книжка с картинки, която Махмуд с голямо усърдие започна да оцветява. През това време, облегната на една възглавница, аз седях в леглото си и четях моята Библия. Бях взела със себе си и Корана, но междувременно бях стигнала толкова далеч, че го четях само по задължение, без всякакъв интерес.

Изведнъж лампите в стаята започнаха да мигат, след което изгаснаха. Помещението потъна в тъмнина.

- Отново прекъснаха тока - изстенах аз. - Нямате ли някъде тук свещи.

Малко след това влезе една монахиня с джобно фенерче.

- Надявам се, че тъмнината не ви притеснява прекалено много - каза тя благо. - Веднага ще ви набавим няколко свещи.

Тя носеше очила и аз познах в нея г-жа д-р Пия Сантяго, една грациозна монахиня от Филипините, която ръководеше цялата болница. Ние вече се бяхме срещали при едно предишно наше посещение. В стаята влезе друга монахиня, носеща свещник. Помещението се изпълни с топла светлина. Махмуд и Тууни отново се наведоха над книжката си и ме оставиха със сестрите. Веднага забелязах, че г-жа д-р Сантяго изумено гледаше към Библията ми.

- Ще Ви преча ли, ако седна за малко при вас? - попита тя.

- Не, напротив - казах аз, като мислех, че се касае само за посещение от учтивост. Тя приближи един стол до мен и нейната бяла одежда шумолеше, докато сядаше.

- Ах - каза тя, свали очилата си и си избърса очите с една кърпичка. - Както винаги и тази вечер има толкова много работа.

Почувствах в себе си прилив на гореща симпатия Мюсюлманите винаги високо ценяха тези святи жени, които се бяха отказали от светския живот, за да служат на своя Бог. Въпреки че вярата им беше погрешна, посвещението им бе истинско.

Ние си бъбрехме, но по време на разговора ни аз почувствах, че тази жена имаше на сърце да ми каже нещо. Беше относно Библията. Виждах как любопитството в очите й растеше. Най-сетне тя се наведе напред и попита с доверителен тон:

- Госпожо Шейх, за какво Ви е необходима Библия?

Аз сериозно търся Бога - отговорих аз. И тогава, като свещите догаряха, й за разказвах, в началото по-предпазливо, а след това все по-смело, за моите съновидения, за посещението ми при г-жа Мичел и за сравнението,което правех, четейки едновременно Корана и Библията.

Каквото и да се случи - казах аз настойчиво, - аз

трябва да открия Бога. Това, което обаче ме обърква, е Вашата вяра.

Докато говорех, ми стана ясно, че се докосвах до

една много важна тема.

- Вие правите Бога така... не зная как да се изразя...така обективен, така реален!

Очите на крехката монахиня бяха пълни със съчувствие. Тя се приведе към мен и каза с вълнение:

- Госпожо Шейх, има само един път, по който Вие можете да откриете защо ние мислим по този начин. Но Вие сама трябва да извървите този път. Защо не се молите на Бога, Когото търсите? Помолете Го да Ви покаже пътя! Разговаряйте с Него като с Ваш приятел!

Аз се усмихнах. По същия начин тя можеше да ми предложи да говоря и с Тадж Махал! Но тогава г-жа д-р Сантяго каза нещо, което ме засегна дълбоко. Тя се наведе към мен, взе ръката ми и каза със сълзи в очите.

- Говорете с Него като с Ваш баща!

Бързо се дръпнах назад. В стаята цареше гробна тишина. Дори Махмуд и Тууни бяха спрели да разговарят. Изгубила всяка мисъл, аз гледах втренчено в монахинята, в чиито очила се отразяваше пламъкът на свещта.

- Да призова Бога, като че ли Той е мой баща? - Мисълта раздвижи душата ми по онзи особен начин, който е присъщ само на истината - тя плаши и успокоява едновременно.

и тогава като по команда всички отново заговориха заедно. Тууни и Махмуд се смееха, решавайки че чадъра трябва да бъде оцветен в тъмночервено. Г-жа д-р Сантяго се усмихна, стана, пожела ни лека вечер и напусна стаята.

Не се каза нито една дума повече относно молитвата или християнството, но въпреки това тази нощ и следващата сутрин аз бях като опиянена. Това, което правеше това преживяване толкова загадъчно, бе фактът, че лекарите не откриха нищо, а и Махмуд също упорито заявяваше, че ухото въобще повече не го боли. В началото се ядосвах за всичкото това пропиляно време и разточителството, което костваше това пътуване, но впоследствие ме осени идеята, че Бог навярно беше използвал тази ситуация, за да ме срещне с г-жа д-р в Сантяго.

Късно през същия предиобед Манзур ни закара обратно във Вах. Когато отбихме от шосето по нашия път, сивият покрив на къщата заблестя между дърветата. Обикновено аз се радвах на моя дом, защото в него можех да се оттегля от света, но днес го гледах с други очи - така, като че ли там щеше да ми се случи нещо много необикновено. Докато минавахме през входната врата, Манзур натискаше клаксона. Прислугата излезе от къщата и наобиколи колата.

- Добре ли е малкият? - попитаха те в един глас.

- Да - успокоих ги аз.

Махмуд се чувстваше добре, но аз не бях настроена за тържествено посрещане. Мислех си за този нов път, по който трябваше да намеря Бога. Аз се качих в стаята си, за да размисля за всичко, което ми се бе случило. Със сигурност знаех, че никой мюсюлманин не си представяше Бога като баща. От детството ми се втълпяваше, че най-сигурният път да познаеш Аллаха се състои в това: да се молиш по пет пъти на ден, да четеш редовно Корана и да размишляваш върху него. Но думите на г-жа д-р Сантяго не ми излизаха от ума: „Говорете с Господа като с Ваш баща!"

Останала сама в стаята си, аз коленичих и се опитах да Го назова «Татко», но напразно. Обезверена и уплашена, аз отново се изправих. Не беше ли смешно и дори грешно да принизя Бога до себе си?

Когато онази вечер най-сетне заспах, бях по-объркана от всеки друг път.

Часове по-късно се събудих. Беше след полунощ дванадесети декември, моят рожден ден! Навършвах 4 години. Чувствах лека възбуда, останка от моето детство, когато рождените ми дни се празнуваха с герлянди и много игри на ливадата, а да оставим настрана множеството посещения на роднини. Сега нямаше да има празненство. Може би само няколко телефонни поздравления и нищо повече. Ах, как ми липсваха тези дни! Представих си моите родители така, както най-много обичах да си ги спомням: Майка ми: така силно обичаща децата, толкова царствена и красива. А баща ми!? Бях толкова горда с него, когато той заемаше високите постове в индийското правителство. Все още го виждах пред себе си: безупречно облечен, оправящ пред огледалото своя тюрбан, преди да влезе в кабинета си. Дружелюбните му очи под гъстите вежди, благия му смях, остро изсечените черти на лицето му, извития му нос.

С най-голямо удоволствие си спомнях за това, как работеше на бюрото си. Дори в едно общество, където синовете бяха по-ценени от дъщерите, татко се отнасяше еднакво с децата си. Често, когато като малко момиченце исках да го попитам нещо, стоях боязливо на вратата на кабинета му и не се осмелявах да го прекъсна, а той ме забелязваше, оставяше писалката си, облягаше се назад в стола си и казваше: „Кеха?" Бавно и с наведена глава аз отивах към него. Той се усмихваше и придърпваше един стол до себе си: „Ела, мила моя, седни!" Тогава ме прегръщаше и притегляше към себе си: „Е, моя малка Кеха, казваше той приятелски. Какво мога да направя за теб?"

При татко беше винаги така. Не се сърдеше, когато му пречех, а когато имах някакъв проблем или въпрос, той оставяше работата си, дори тогава, когато беше много зает, и ми посвещаваше цялото си внимание.

До късно след полунощ се отдавах на спомените си, които ми бяха толкова скъпи.

О, благодаря Ти! - прошепнах аз на Бога. Наистина ли говорех с Него?

Изведнъж през мене мина искрица надежда. Да продължим, само да предположим, че Бог е като един баща моят земен баща оставяше всичко настрана, за да ме изслуша, то колко повече моят небесен баща....? , Трепереща от възбуда, аз станах от леглото си и се свлякох на коленете си.

- Татко мой! - осмелих се да Го заговоря аз така. Едно съвсем ново разбиране се беше родило в мен. Но за това, което го последва, аз все още не бях подготвена.

5. На кръстопът
О Отче, Татко мой... Бог Отец - колебливо произнасях аз името Му на глас. Назовавах Го по различни начини и тогава, като че ли се отключи едно вълшебство: Аз изведнъж повярвах в това, че Той наистина ме слушаше, така както и моят земен баща винаги ме беше изслушвал.

Татко мой! О, мой Бог Отец! - Коленичила на килима до леглото си, аз виках с нарастващо доверие. Моят глас звучеше необичайно високо в голямата спалня. Изведнъж почувствах, че тази стая съвсем не беше вече празна. Той беше тук! Усещах Неговата близост, благото докосване на Неговата ръка върху косите си. Сякаш виждах очите Му, преливащи от любов и състрадание. Той беше толкова близо до мен, че можех да положа главата си в Неговия скут така, както би сторило едно малко момиченце, седящо при нозете на своя баща. Дълго време седях коленичила там, негласно ридаеща в себе си, отпусната в Неговата любов. Говорех с Него и Му се извиних, че не Го бях познавала отпреди. И отново Неговите безгранични състрадание и благост ме обгърнаха като топло покривало.

Сега аз от опит познах, че ставаше въпрос за реалното, любвеобилно присъствие на Божия Дух, който ме беше посетил през онзи следобед в моята благоуханна градина. Същата Божествена близост, която така често бях чувствала при четенето на Библията.

- Объркана съм, Татко мой!

Трябва непременно да получа яснота по един въпрос, посегнах към нощната си масичка, където една до друга държах Библията и Корана. Взех двете книги, във всяка ръка по една, и ги издигнах високо над главата си.

- Коя, Отче мой? - попитах аз. - Коя е Твоята книга?

Тогава се случи нещо изумително. Никога преди това не бях преживявала нещо подобно. Дълбоко в моята вътрешност чух един глас. Думите бяха точни и ясни, пълни с дружелюбност, но и с категоричност:

- В коя от книгите Аз те срещнах като баща?

На този въпрос имаше само един отговор: „В Библията", се чух да казвам аз. Това беше всичко. Сега за мен вече нямаше никакво съмнение коя беше Божествената книга. Погледнах към часовника и се изумих, че междувременно бяха изминали цели три часа, а аз въпреки това не бях уморена. Исках да продължа да се моля, да продължа да чета Библията, защото знаех, че така моят баща ще продължи да ми говори. Аз си легнах само защото трябваше да го сторя заради доброто на моето здравословно състояние.

Още на следващата сутрин разпоредих на моите две прислужнички, че не искам никой да ме безпокои, взех Библията си и се разположих удобно на дивана си. Започнах с четенето на Евангелието според Матея. Дълбоко ме впечатли фактът, че Бог наистина е говорил чрез съновидения на своя народ - пет пъти само в първата глава на Евангелието според Матей:

Първо Йосиф получи на сън уверение относно непорочното зачатие на Мария. За втори път тримата мъдреци бяха предупредени на сън да се пазят от Ирод. И още три пъти Бог говори на Йосиф в съновидения как да запази живота на детенцето Исус.

Всичко, което четях, ясно ме насочваше към това, че трябва още по-тясно да свържа пътя си с Бога. Аз се намирах пред едно важно решение. Да приема Бог Отец това можех да разбера. Но в сърцето си аз знаех, че изцяло трябва да предам себе си и на Сина Му Исус или отново да се откажа от Бога Отца. Друг път нямаше.

Сигурна бях, че всички мои роднини настойчиво ще ме съветват да се откажа от Исуса. В мен изплува споменът на един особено знаменателен ден, в който моят баща посети нашата фамилна джамия само с мен. Влязохме в импозантното сводесто помещение. Баща ми взе моята ръка и каза, изпълнен с гордост и родово самосъзнание, че тук са се молили двадесет генерации на нашата фамилия: „Каква привилегия имаш ти, моя малка Кеха, че имаш право на дял от тази прастара истина!"

Мислех си за Тууни. Младата жена и бездруго имаше достатъчно грижи. Притеснявах се също и за другите мои деца, които, макар и да живееха далеч оттук, щяха да страдат, ако аз станех християнка. Как ли щеше Да е моят чичо Фатех, който ме гледаше така гордо през онова време, когато на възраст от 4 годинки, 4 месеца и 4 дни започнах сама да чета Корана? Ами моята възлюбена леля Амина и всички останали мои роднини, около стотината лели, чичовци и братовчеди. В Ориента родът е като клан, една общност, чиито членове носят отговорността един за друг. Аз щях да причиня вреда на рода си по най-различни начини. Да, дори да повлияя на брачните шансове на моите племеннички, защото те всички ще трябва да живеят в сянката на това мое решение да се приобщя към кастата на «уличните метачи».

Най-много обаче се притеснявах за малкото ми внуче Махмуд. Какво ще стане с него? Изплаших се, когато си помислих за баща му. Той беше един много непостоянен човек, който лесно можеше да дойде до идеята да ми отнеме момчето, ако аз стана християнка, и така да постави на изпитание моя нерешителен характер.

Най-накрая аз повече не можех да издържам дори представата за последствията на моето решение върху живота ми. Избухнах в ридания. Обляна в сълзи, аз бързо метнах един топъл шал на главата си и излязох навън в зимната градина. Тук, в моето прибежище, аз можех да размишлявам, необезпокоявана от никого.

- О, Господи - казах аз, крачейки по дребно чакълестата алея. - Ти можеш ли наистина да изискваш от мен да напусна семейството си? Може ли един Бог, Който е любов, да изисква от мен да причиня страдание на другите? И в това мое отчаяние аз чух Неговите слова, които току-що бях прочела в Евангелието според Матея 10:37:

„Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене."

Този Исус не правеше никакъв компромис. Той не желаеше да се пазари. Думите Му бяха неумолими и неприятни. Думи, които аз не исках да слушам.

Достатъчно! Не можех да издържам повече този натиск и не исках да взема решение. Спонтанно изтичах обратно в къщата, извиках Манзур и обясних на учудената икономка,че искам да замина за Равалпинди и да остана там няколко дни. Ако й трябвах за нещо през тези дни, можеше да ми позвъни в дома на дъщеря ми. Манзур ме откара в Равалпинди, където аз наистина прекарах няколко дни в трескаво пазаруване: накупих играчки за Махмуд, както и парфюми и дрехи за себе си. Не беше особено учудващо, че в това напрежение аз бавно се отдалечавах от Божието присъствие. Когато един търговец, разстилайки пред мен един плат, ми показваше пришитите скъпоценни камъни във великолепния десен ъгъл, аз изведнъж съзрях там знака на кръста. Блъснах недружелюбно продавача и панически напуснах магазина. На следващата сутрин се върнах във Вах, но все още не бях решила дали да си остана мюсюлманка или да стана християнка.

Една вечер, както си седях пред камината, аз взех отново Библията в ръцете си. Махмуд вече си беше легнал. В дневната беше съвсем тихо. От време на време поривът на вятъра се блъскаше в прозорците, цепениците в камината съскаха и пукаха. Вече бях прочела и четирите Евангелия и Деянията на апостолите, а онази вечер бях отворила на последната книга на Библията. Бях омагьосана от Откровението, макар че разбирах много малко от това, което четях. Въпреки това като по някаква вътрешна заповед аз продължавах да чета нататък, изпълнена с доверие, докато погледът ми се спря на един стих - двадесетия стих от третата глава на книгата Откровение. Бях докосната от него по особен начин!

„Ето, стоя на вратата и хлопам, ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. " Откровение на Йоана 3: 20

„... ще вечерям с него и той с Мене?!" - дишайки тежко, аз изпуснах книгата в скута си. Та това се случи в моето съновидение! Съновидението, в което Исус вечеря заедно с мен! По онова време аз и не знаех, че съществува такава книга, наречена Откровение. Затворих очите си и отново видях картината пред себе си: Исус седеше срещу мен на масата. Чувствах благата Му Усмивка, чувствах, че бях приета от Него. Точно, както при Бога Отца, бях обгърната от блаженство, великолепие и радост! Това беше величието на Божията близост Сега знаех, че сънят ми е бил от Бога. Пътят пред мен се виждаше ясно. Можех да Го приема или да Го отхвърля. Можех да отворя вратата и да Го поканя да влезе или да я тръшна пред Него. Във всеки случай сега вече трябваше да взема своето решение. Коленичих пред огъня.

-О Господи, моля Те, повече не се бави! Моля Те, ела в моят живот! Всичко в мен е отворено за Теб."

Сега не трябваше повече да се боря със себе си, нито пък да се грижа за това, което щеше да последва. Аз просто казах «да». Така Христос влезе в живота ми и аз знаех това.

Какво неописуемо блаженство! Само за няколко дни аз се срещнах с Бог Отец и Бог Син. Изправих се и започнах да се приготвям за лягане. Моите мисли отново ме завладяха. Можех ли да се осмеля, да направя още една крачка напред? Спомних си, че в Деянията на Апостолите беше описано как Исус кръщава своите ученици със Святия Дух. Важеше ли това и за мен?

- Господи - казах аз и положих глава на възглавницата си, - аз нямам друг освен Теб, Който да ме ръководи.

Ако Ти искаш да приема кръщение в Святия Дух, то аз

съм готова за това.

След това аз заспах с ясното съзнание, че изцяло се бях предала в ръцете на Бога.

Беше още съвсем тъмно, когато през онази нощ, на 24 декември 1966 г., се събудих трепереща от очакване. Светещият циферблат на моя часовник показваше три часа сутринта. Стаята беше ледено студена, но аз горях от възбуда. Изпълзях изпод завивките и се свлякох на колене върху килима до леглото. Когато погледнах, ми се стори, че виждам една ярка светлина. Обляна в сълзи, аз вдигнах ръцете си към Него и извиках:

- О, Бог Отец, кръсти ме със Святия Твой Дух!

Взех Библията и отворих на Деянията на Апостолите, където в петия стих на първата глава се казваше: " Защото Йоан е кръщавал с вода, а вие ще бъдете кръстени със Святия Дух не след много дни." -Господи-извиках аз - щом тези думи са истина, то подари ми това кръщение сега. Аз няма да стана

докато Ти не ми дадеш това кръщение.

Изведнъж аз бях изпълнена с удивление и страхопочитание, защото в светлината на настъпващата утрин аз видях Неговия лик. Почувствах как Святият Дух проникна в цялата моя същност. Тогава това чувство постепенно отслабна и една никога неизпитана до този момент радост се роди в мен. Аз не можех да правя нищо друго, освен да го славя и величая за Неговата милост.

Малко по-късно аз се изправих и погледнах през украсените с филиграни прозорци моята градина. Утрото беше настъпило.

- О, Господи - казах аз, - може ли небето, за което Ти говориш, да бъде още по-хубаво от това? Да познавам Теб е радост, да се моля на Теб е щастие, да бъда близо до Теб е мир и блаженство! Това е Небето! Да съм спала най-много още два часа, когато двете ми прислужнички влязоха, за да ми помогнат да се облека. Откакто се помня, за първи път тази сутрин от устата ми не се изплъзна груба дума. В залятото от слънце помещение цареше абсолютно спокойна и ведра атмосфера. Райшим дори направи нещо, което никога досега не беше правила! Тя си затананика една песничка, докато решеше косите ми.

През целия ден радостта не ме напусна и докато извършвах ежедневната си работа, аз славех Бога безгласно в себе си. На обяд Махмуд отдели очи от палачинките си и каза:

- Мами, ти изглеждаш толкова щастлива! Какво се е

случило с теб?

Погалих го по лъскавата черна коса.

- Дай му и малко халва - казах аз на готвача. Това беше любимото лакомство на Махмуд, което се приготовлява от пшеница, масло и захар. Казах на момчето, че тази година ще празнуваме Рождество в дома на Мичелови.

- Това е един празник, подобен на Рамазана - казах МУ аз. Махмуд ме разбра. Рамазан беше месецът от мюсюлманския календар, през който Мохамед е получил своето първо пророчество. През този месец всеки ден мюсюлманите постят от изгрева до залеза на слънцето С тъпани се възвестява краят на деня и тогава се започва с яденето По това време се приготовляват преди всичко деликатеси: сладки и кисели плодове, панирани в яйчено тесто с листа от спанак, превъзходно приготвени патладжани и сочни шишкебапи (грилирани на шишчета късове месо).

Предполагах, че Рождество Христово се празнува подобно на Рамазана и се оказах права. Когато Дейвид ни поздрави на входната врата, около него се носеше миризмата на прекрасни ястия, а отвътре се чуваше радостен смях.

- Заповядайте, моля влезте - каза той и ни придърпа в празнично украсената всекидневна. В ъгъла светеше една коледна елха и смехът на двете Мичелови деца, които бяха само малко по-големи от Махмуд, долиташе от съседната детска стая. Щастлив, Махмуд се присъедини към тях.

Аз не можех повече да сдържам радостта си и възкликнах:

- Дейвид - без да се замисля, го бях назовала с малкото му име, - сега и аз съм християнка! Приех кръщение в Святия Дух!

Той безмълвно и втренчено ме гледаше известно време, след което попита:

- Откъде знаете за кръщението в Святия Дух? - Неговите очи бяха широко отворени от учудване, но изведнъж, величаейки Бога, той избухна в радостен смях. Щом Синов го чу, дотърча от кухнята, а Дейвид ме попита още веднъж:

- Кой Ви каза това?

- Исус - засмях се и аз. - Прочетох за това в Деянията на Апостолите. Тогава помолих Бог да ми го даде и го получих.

Дейвид и Синов ме гледаха слисани, но изведнъж се спуснаха към мен. Синов ме прегърна и избухна в сълзи, Девид също. След това, хванати за ръце, стояхме там изправени и хвалехме Бога за това, което беше извършил същата вечер аз започнах да си водя дневник, в който отбелязвах всички тези чудесни и чудни неща, които Господ бе извършил за мен.

В случай, че умра, нямах представа какво можеше да ми се случи, когато се разбереше, че съм станала християнка - желаех да оставя след себе си поне това сведение за моите преживявания. Когато седях на бюрото си и записвах своите опитности, не забелязвах, че така Господ вече ме подготвяше за свой ученик.
6. Как се научих да търся Божията близост

През следващите дни ме очакваха множество изненади.

Преди всичко изживях видения и съновидения, коренно различни от двете досегашни, с които започна цялото това мое невероятно приключение. Първото изживяване от този род ме разтърси из основи.

Един следобед аз си почивах и мислех за моя Господ, когато изведнъж почувствах, че се нося във въздуха и излитам през прозореца. Бях съвсем сигурна, че не спя. Носейки се над издадената гредова конструкция на прозорците, аз видях земята под себе си. Изплаших се толкова много, че ужасена изкрещях и веднага се намерих отново в леглото си. Виеше ми се свят и едва-едва се осмелявах да дишам.

- Какво беше това, Господи? - попитах аз. Тогава ми стана ясно, че Той е искал да ми подари едно много, много специално преживяване.

- Съжалявам, Господи - извиних се аз, - но Ти Си избрал една страхливка!

Късно тази вечер изживяването се повтори, но този път аз през цялото време говорих с Бога и Му казах, че вече не се страхувам. Когато отново бях в стаята си, ми стана ясно, че с положителност в духа си се бях намерила в състояние на витаене (летене) в пространството.

Какво би трябвало да означава това, Господи? - попитах аз.

Започнах да търся в Библията обяснение за това, защото се страхувах да не би то да не идва от Бога. Отдъхнах си с облекчение едва, когато в 39-ия стих на 8-глава от Деянията на Апостолите прочетох как Духът на Бога изведнъж грабнал Филип и го пренесъл в вечерния град Асдод, след като дал водно кръщение На един етиопски скопец.

Тогава ми се подари и едно второ потвърждение:

Прочетох във второто писмо на Ап. Павел до християните в Коринт, където в 12-ата глава, втория стих той съобщава как е приел видения и откровения от Бога: един човек... бе занесен до третото небе." Ап. Павел убеден, че само Бог е знаел дали това е било в тялото си или вън от тялото. И аз бях убедена в същото Апостолът добавя в 4-тия стих: „... чу неизразими ду ми, които на човек не е позволено да говори."

Аз също чух думи, които не могат да се преведат и никой човешки език, но картините никога повече няма да забравя. При едно такова отнасяне аз видях кубето на една църква, което се извисяваше високо в небето. Изведнъж пред мен се появиха стотици църкви, нови и стари църкви от различни епохи и стилове. Точно в средата, всред тях се издигаше една великолепна златна църква Отново картината се промени и аз видях един цял град под себе си с модерен център и старовременни пазарища Всичко се виждаше съвършено ясно: небостъргачите църковните камбанарии, живописните паянтови постройки.

Тогава се изплаших, защото видях един мъж, яздещ върху червен кон и размахващ един меч в дясната си ръка. Той се носеше в див галоп над покритата от облаци земя. Понякога главата му достигаше почти до облаците, но тогава светкащите копита на неговия огнен жребец отново докосваха земята.

Не можех да се освободя от чувството, че ми се да де да видя всичките тези картини по някаква особена още неизвестна на мен причина.

Сега, когато четях Библията, това беше една нова забележителна практика, тя ми говореше по съвършено нов начин. Преминавайки бавно през страниците, аз сякаш вървях из онази старовременна Палестина, която Исус неуморно е кръстосвал по каменистите й пътища. Виждах Го как проповядва, поучава и как правеше Своето послание да оживява в ежедневните събития. Виждах, как изявява наяве силата на Святия Дух, как отива на кръста и накрая как побеждава смъртта и възкръсва.

За мое най-голямо учудване установих, че другите започват да чувстват следствието от моето четене на Библията. Аз осъзнах това едва когато една сутрин моите две момичета се заеха с моя тоалет. Нурджан подреждаше сребърните четки и гребени върху една табличка, която изплъзвайки й се от ръцете, падна с голям трясък на земята. Тя застана, скована от страх, с широко отворени очи.Знаех, че очакваше да й се скарам. Аз самата тъкмо както обикновено щях да започна да я мъмря когато се опомних. Вместо това само казах:

- Няма нищо, Нурджан, та те са все още здрави.

Освен това в моя живот започна да се проявява една особена решителност. Досега аз се страхувах, че другите могат да разберат за моя интерес към Христа. От една страна, ме стряскаше мисълта, че хората можеше да ми се подиграват, наричайки ме «уважаема улична метачке», а, от друга, се страхувах, че моят род ще ме отлъчи от своята общност и дори бащата на Махмуд вероятно ще реши да ми отнеме детето. Страхувах се, че някой фанатик можеше буквално да последва думите на Корана, където се казваше, че всеки, който се отрече от исляма, трябва да бъде наказан със смърт. Затова не желаех много да ме виждат у Мичелови, а и все още се притеснявах от срещата си с жените, които през онази вечер излизаха от къщата на Дейвид и Синов. Собствените ми домашни прислужници със сигурност бяха забелязали, че с мен ставаше нещо необикновено. Поради гореизложеното и поради това, че не знаех кога ще започне да се упражнява натиск върху мен, аз живеех в едно състояние на непрекъснат стрес и безпокойство.

След моите три срещи с Бога аз се хванах един ден в

едно изненадващо самопризнание. Аз не исках повече да

скривам решението си да следвам Христа. Аз исках „да

изповядам Христос с устата си", както казваше Библията.

Е, добре - казах си аз, когато една сутрин стоях до прозореца в спалнята си, - нека просто оставя събитията Да се случат!

Въпреки това не очаквах, че тези «събития» ще се на толкова скоро- Малко след Рождество Христово на 1966г. прислужницата отговорна за долния етаж, дойде и каза с високо вдигнати вежди:

- Уважаема госпожо г-жа Мичел е тук.

- Ах, да?- попитах аз с небрежен тон в гласа си. –Покани я!

Сърцето ми биеше лудо, докато вървях срещу моята посетителка,

- Много съм поласкана от Вашето посещение - казах

аз, като се стараех добре да ме чуе момичето, което все още се намираше в стаята.

Синов беше дошла да ме покани на вечеря.

- Ще има и други гости - каза тя, - хора, с които сигурно с удоволствие бихте искали да се запознаете.

Други? Почувствах как в мен отново се издига така добре познатата ми стена. Вероятно Синов долови моето

колебание, защото веднага ме успокои.

- Повечето от тях са християни. Едни идват от Америка, а други от Англия. Ще дойдете ли? - попита тя, а в очите й се четеше очакване.

На мен не ми оставаше нищо друго, освен да дам съгласието си, въпреки че въодушевлението ми не отговаряше съвсем на действителните ми чувства.

Питах се защо християните обикновено са така сдържани и нерешителни в своите свидетелства. Преди се бях срещала доста често с християни на официалните приеми, които трябваше да давам като съпруга на държавен чиновник. Тези банкети бяха винаги строго по етикета. Униформени прислужници поднасяха ястията. Покривки от брюкселска дантела покриваха масите, върху чиито орнаменти се разполагаха поставки, аранжирани със свежи цветя. Всяко ястие се поднасяше в специално порцеланово блюдо, поради което всичко се протакаше във времето. Наистина между гостите се намираха християни от различни страни, но никой никога не говореше за своята вяра и дори тогава, когато съвсем непринудено се стигаше до това. „Със сигурност хората у Мичелови няма да са така сдържани - мислех си аз."

На следващата сутрин пътувах по вече познатия ми път към къщата на Мичелови. Дейвид и Синов ме поздравиха с добре дошла и ме представиха на своите приятели. Как ли щях да се чувствам, ако тогава знаех каква важна роля щяха да играят в моя живот някои от тези хора?

Първата съпружеска двойка бяха Кен и Мери Олд. Кен беше англичанин. Сините му очи весело премигаха зад дебелите стъкла на очилата му. Той беше строителен инженер, чието държание беше толкова небрежно и непринудено, колкото и облеклото му. Жена му Мери, жена с лъчезарна усмивка, беше практична американка, по професия медицинска сестра.

Останалите гости бяха също сърдечни и приятелски настроени към мен хора, но тогава за мой ужас се намерих в центъра на всеобщото внимание. Всички искаха да чуят какво съм преживяла. Спокойната вечеря, която бях очаквала, се превърна в игра на въпроси и отговори. Но когато разказах за моите три съновидения и за това, как се срещнала поотделно с трите Божествени Личности, в гостната се възцари тишина- дори децата седяха мирни. На края на вечерята Дейвид похвали кулинарното изкуство на жена си, като добави, че духовната храна на моя разказ е била още по-съдържателна. Кен потвърди това.

- Аз съм Ви виждал и по-рано- каза той.- Когато живеех във Вах, често съм минавал рано сутрин покрай вашата градина и съм се наслаждавал на цветното великолепие. Понякога Вие седяхте сред градината си, но аз трябва да отбележа, че Бие вече не сте същата жена!

Аз много добре знаех какво иска да каже с това. Тогавашната г-жа Билкис Шейх беше една жена без усмивка.

- Сега Вие приличате на дете, което изведнъж е получило неочакван подарък- каза той. – На лицето Ви все още е изписано едно недоверчиво учудване поради този подарък, който Вие явно цените повече от всичко, което до момента сте имали.

Започнах да обиквам този мъж.

С другите гости също проведох добри разговори и установих, колко вярно се е оказало предположението ми. Тези християни наистина бяха съвсем различни от онези, с които се бях запознала по онова време на приемите. Още преди вечерта да свърши, всеки всеки вече беше споделил по нещо, което Бог беше сторил в живота му. Дейвид имаше право: ястията бяха превъзходни, но истинската храна ние дължахме благодарение на реалното присъствие на Святия Дух в тази малка къща. Аз все още не бях изживявала нещо подобно и си пожелах да има по-често такива събирания.

Затова на сбогуване думите на Кен попаднаха точно в десетката.

- Сега, Билкис, Вие се нуждаете от редовно общуване с християни - каза той. - Не желаете ли да прекарвате неделните вечери с нас?

- Ще можете ли да го направите? - попита Мери изпълнена с очакване.

Приех поканата и започнах редовно да се срещам с други християни. В неделните вечери се срещахме у семейство Олд. Те бяха взели под наем една тухлена къща, чиято дневна едва побираше дванадесетте човека, които се събирахме. Пакистанците бяха само двама, всички останали - американци и англичани. Запознах се с нови хора, като например с д-р Кристи и съпругата му. Този слаб и енергичен американски лекар беше очен специалист, а жена му беше медицинска сестра. И двамата работеха в местната мисионерска болница. При тези срещи ние пеехме заедно, четяхме Библията и се молехме един за друг. Много бързо тези вечери се превърнаха за мен в най- знаменателното събитие за цялата седмица.

Една вечер нямах особено желание да отида у семейство Олд. Затова им позвъних по телефона и им казах някакво банално извинение за моето отсъствие. Веднага след това ме обзе неприятно чувство. Какво беше това? Обикалях непрекъснато из къщата и проверявах работата на прислугата. Всичко беше наред и все пак бях объркана. По едно време Махмуд се промъкна в стаята ми толкова тихо, че аз го забелязах едва тогава, когато сложи своята малка и мека ръка в моята.

- Мами, липсва ли ти нещо? - попита той. - Ти изглеждаш толкова странно.

Аз се усмихнах и го успокоих, че нищо не ми липсва. - Но ти непрекъснато вървиш из къщата и се държиш така, като че ли си изгубила нещо!

След това той отново излезе навън. Вратата зад него се хлопна и аз го чух да тича по коридора. „Изглеждаш така, като че ли си изгубила нещо!?

Махмуд имаше право.В този момент на мен ми стана ясно какво бях загубила. Аз не чувствах вече Божието присъствие. На какво можеше да се дължи това? Имаше ли нещо общо с това, че не отидох на срещата в семейство Олд, че пренебрегнах общението с другите, макар че толкова се нуждаех от това?

Веднага позвъних на Кен и му казах, че все пак ще отида.

Каква разлика! Веднага почувствах как онази успокояваща ме топлина се завърна в мен и аз се отправих към дома на моите приятели, както им бях обещала. Нищо необичайно не се случи там и въпреки това аз знаех, че се бях върнала в Божието Присъствие. Кен очевидно имаше право. Аз имах нужда от общение с други християни. Научих се на нещо много важно: За в бъдеще редовно ще присъствам на вечерните събрания освен тогава, когато Исус ме възпре от тях. Приближавайки се стъпка по стъпка до Бога, ме обзе един почти ненаситен глад за Божието слово. Веднага щом се събудех сутрин, аз вземах Библията в ръце. Словото оживяваше за мен. То ми даваше светлина за през деня и осветяваше всяка моя стъпка, която имах предвид да извърша. В истинския смисъл на думата Библията беше станала за мен «нежно благоухание».

Но дори и относно моя ежедневен прочит на Библията аз имах какво още да уча.

Една сутрин Махмуд и аз трябваше да посетим майка му, но тъй като предишната вечер си бях легнала късно, нямах никакво желание на сутринта да ставам по тъмно, за да прекарам един час с Библията си. Помолих Райшим да ме събуди за чая, малко преди заминаването.

През онази нощ спах много лошо, мятах се в леглото си и сънувах кошмари. Когато Райшим, дойде бях капнала от умора. През този ден нищо не ми се отдаваше добре. Странно!!! Какво искаше да ми каже Господ с това? Че очаква от мен ежедневно да чета Библията?

Това беше вторият път, когато ясно почувствах , че съм се отделила от Божието присъствие.

Това преживяване някак си ме разтревожи! Имах неясно усещане, че съм по следите на една важна истина. Имаше време, през което ясно чувствах Божията близост и заедно с нея всеобхватни радост и мир, а имаше и време, през което загубвах Неговото присъствие.

Къде се намираше ключът за тази дилема? Какво трябваше да правя, за да оставам в Неговата близост?

Мислех си за времето, през което бях необикновено близко до Него - в моите две съновидения и през онзи следобед, когато в зимната градина усетих онова неописуемо благоухание. Спомнях си и за моето първо посещение у Мичелови, за дните, през които редовно четях Библията, и за неделните разговори у семейство Олд. При почти всички тези събития чувствах, че Бог бе изключително близо до мен.

Спомнях си и за онези моменти, през които Му бях необяснимо чужда. Библията казва в Ефесяните 4: 30:

„... и не оскърбявайте Святия Божий Дух..."

Това ли бях сторила, когато се карах на прислужниците си или когато пропусках да получа духовната си храна чрез редовно четене на Библията, или когато просто не отивах на службите?

Във всеки случай послушанието беше единият от ключовете към тайната на Неговото присъствие. Когато се покорявах на волята Му, имах правото да остана в Неговата близост.

Извадих Библията си и я отворих на Евангелието спо ред Йоана. Търсех в него, докато не намерих следните думи на Господа Исуса Христа:

„Ако Ме люби някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби, и Ние ще дойдем при него и ще на правим обиталище у него." Ев. според Йоана 14:23

Така Библията назоваваше това, което аз исках да опиша - да останеш в присъствието Му. Та аз точно това се стремях, а ключът беше послушанието!

- О, Татко мой! - молех се аз. - Искам да Ти служа така, както Библията го изисква. Винаги съм гледала на това служение като на жертва, като на отказ от моята собствена воля. Но то не е жертва, защото чрез него аз мога постоянно да бъда в Теб и Ти в мен. Как пребъдването в Твоето присъствие би могло да бъде жертва?!

За мен беше нещо необикновено, че Бог ми говореше директно както преди, така и точно сега. Той отново го стори, като ми каза нещо, което никой друг освен Него не би ми казал: „Билкис, обичай мъжа си, с когото си разведена! Прости му!

За известно време бях като парализирана от ужас.

Наистина аз чувствах Неговата любов към хората като цяло, но отново да обичам точно този мъж, който така много ме беше наранил?!

- Татко мой, аз просто не мога да сторя това. Аз не искам да простя на Халид, а още по-малко да го благословя.

Спомних си как един път по детски искрено бях молила Господа да не допуска моят бивш мъж да се покае и да приеме Исуса за свой Спасител, за да не изпита и той същата радост, в която аз живеех. И сега Господ изискваше от мен да обичам този мъж!? Чувствах как яростта в мен растеше, докато само мислех за Халид, и поради това отново пропъдих тази мисъл.

- Навярно ще мога отново просто да го забравя. Господи, това не би ли било достатъчно?

Въобразявах ли си го или наистина Божият Дух отново се отдръпваше от мен?!

- Господи, не мога, не мога да простя на моя бивш

съпруг! Аз просто не мога да сторя това!

„... Моето иго е благо и Моето бреме е леко..."

Евангелие според Матея 11: 30

- Господи, не мога да му простя!- изкрещях аз и

започнах да изброявам всичките чудовищни неща, които

Халид ми беше сторил. Тогава отново осъзнах и многото други рани, които бях потискала в подсъзнанието си. Обземаше ме дълбока омраза! В този момент аз се чувствах напълно отделена от Бога. Изпълнена с ужас,

извиках като загубило се дете. И по пречуден начин Той отново беше до мен! Бог беше тук до мен, в тази стая! Хвърлих се в нозете Му и изповядах моята сатанинска омраза и неспособността ми да прощавам.

..."Моето иго е благо и Моето бреме е леко..."

Евангелие според Матея 11: 30

Бавно, но напълно съзнателно положих в нозете Му целия мой страхотен товар. Аз оставих да ме напуснат моят яд, моята болка и безпочвената ми ярост и ги предадох в Неговите ръце. Изведнъж в мен започна да изгрява една нова светлина, подобна на светлината при утринното развиделяване. Аз можех отново свободно да дишам. Тогава бързо изтичах до моята тоалетна масичка, взех снимката, поставена в златна рамка, и погледнах образа на Халид.

- О, Татко мой - молех се аз, - вземи цялото мое от хвърляне и неприемане на този човек и ме изпълни с Твоята любов към него! Това Те моля в името на моя Господ и Спасител Исус Христос!

Още дълго време стоях така изправена и гледаща портрета. Бавно, но сигурно негативните чувства в мен започнаха да отслабват и изчезват. Тяхното място заемаше една неочаквана любов, една нова загриженост за мъжа от снимката. Не можех да повярвам! Аз наистина желаех на моя бивш съпруг всяко възможно добро.

- О, Боже, благослови го! Дай му радост, дай му да бъде много щастлив в неговия нов живот!

Един тежък товар беше отнет от духа и душата ми. Чувствах се освободена от напрежението и преизпълнена с мир. Никога вече не исках да напускам Неговото присъствие.

За да си спомням непрестанно за това мое желание слязох до долу, макар че беше вече твърде късно, взех малко кана и нарисувах с нея по един кръст на опакото на ръцете си.

Никога вече не исках съзнателно да се отдалечавам от Неговата близост. Бях сигурна, че времето на моето обучение ще продължи още дълго, докато се науча да живея постоянно в Неговото присъствие, но аз вече не гледах на този период с душевна напрегнатост.