Билкис Шейх Аллах моят Отец?

„Да, Господи! Наистина го чувствах."

„Аз присъствах там тогава, нали?"

„Да, Господи!"

„Тогава задоволи се с това. С приятелите често е така, с роднините също. Резултатите не трябва да те занимават и безпокоят. Търси Моята близост, не успехите!"

Така аз продължих да живея, както и досега. Странното е, че този период беше много вълнуващ и беше време, когато станах по-силна. След като с Божия помощ моето внимание не беше вече насочено върху «успеха», а върху «Неговото присъствие», аз с удоволствие приемах приятел след приятел, роднина след роднина нямаше вече защо да се чувствам неудовлетворена и напрегната. Научих се да намирам и да се възползвам от благоприятните възможности. Независимо от това, дали разговорът се въртеше около политика или мода, аз винаги се молех Бог да ми подари някой въпрос, за който можех да се хвана и да пренасоча разговора към Него. Веднъж например с една моя племенница се заговорихме за моя бивш съпруг, който сега беше пакистански посланик в Япония.

- А ако сега Халид дойде при теб? - попита ме тя усмихваща се, леко повдигнала едната си вежда.

Погледнах я директно в очите:

- Ще го поздравя с «добре дошъл» и ще го нагостя с

чай и сладкиши.

Племенницата ми ме гледаше невярваща на ушите си.

- Аз му простих - продължих аз - и надявам се той също да ми е простил, защото и аз също така го нараних.

- Как така си могла да простиш?

Племенницата ми знаеше, че раздялата ни беше много проблематична. Обясних й, че със сигурност със собствени сили аз не бих могла да му простя.

- Знаеш ли - казах й аз, - Исус приканва всички нас да дойдем при Него със своя товар. Исус взе от мен товара на моята омраза.

Племенницата ми известно време седя така мълчаливо:

- Да - каза тя след това и допълни, - това е едно християнство, за което аз никога нищо не съм чувала. Ако ти продължаваш да говориш така, то аз ще стана първата, която ще иска да чуе нещо повече за този твой Исус.

Но и тук бях разочарована. Навярно бях очаквала твърде много. Вярвах, че моята племенница наистина един ден отново ще се заинтересува от тази тема, но тя никога повече не го направи.

През това време все по-често се случваше, че Божията близост се отдръпваше от мен. Аз попадах в мрежите на Сатана, който ми даваше убеждението, че аз наистина добре се аргументирам и че моето доказателство е дълбоко обосновано.

Един ден например един мой приятел ме попита: Защо си мислиш всъщност, че си толкова изключителна? Та ти трябва да признаеш, че ние всички се молим на един и същ Бог независимо от това, дали сме християни, мюсюлмани, хиндуисти, будисти или юдеи. Навярно ние му даваме различни имена и се приближаваме към Него от различни посоки, но в края на краищата Той е същият Бог.

- Ти смяташ, че Той е като един планински връх, нагоре към който ни водят различни пътеки?

Той се облегна, току-що взел чашата си чай, и кимна с глава. Тогава аз преминах в нападение.

- Така - казах аз, - той навярно е един планински връх, но има само един път, който води до Него, а именно Исус Христос. Господ казва: „Аз Съм пътят, истината и животът!" Той не каза „Аз Съм само един път" - и добавих още по-остро - а „пътят".

Моят приятел постави своята чаша чай обратно на масата, направи една гримаса и поклати с глава.

- Билкис - каза той, - поне веднъж казвал ли ти е вече някой, че ти все още можеш да бъдеш и твърде горделива.

Веднага знаех, че човекът, седящ срещу мен, говореше за Бога. Моите аргументи бяха добри. Те се основаваха на Библията и бяха правилни, но Святият Дух ме беше напуснал. Билкис имаше право. Билкис изваждаше нещата в истинската светлина. Бързо отправих към небето една молитва на покаяние и помолих Бог да поеме водителството в разговора ни.

- Съжалявам - усмихнах се аз, - ако като християнка съм била толкова арогантна. Това означава, че не съм постъпила така, както Христос би желал. Колкото повече научавам за Христос, толкова повече имам нужда от мъмрене. Господ трябва да ме научи на още толкова много неща и в този момент съм сигурна, че сега Той говори чрез теб.

Гостът ми си отиде. Може би се беше приближил малко повече до Господа, а може би не. Съмнявах се, че някога щях да разбера повече за това, но осъзнах, че стъпка по стъпка, понякога дори и по болезнен начин аз трябваше да се науча да слушам и да бъда послушна.

Тогава една нощ аз отново имах едно от онези ужасяващи преживявания, които често ми се случваха след моето обръщение. Бях в стаята си и се приготвях да си лягам, когато изведнъж почувствах една мощна зла сила, стояща до прозореца на спалнята ми. Веднага мислено се обърнах към моя Защитник и получих предупреждението Му да не се приближавам много близо до прозореца. Аз коленичих и Му се помолих Той да ме закриля така, както квачката закриля пиленцата си, и веднага почувствах мощното покривало на Неговата защита. Когато станах, нещото от прозореца беше изчезнало.

Следващата сутрин аз отидох у Мичелови. Слънцето ярко осветяваше тяхната улица. Все още се молех вътре в себе си. Когато вече отивах към входната им врата, започнах да се колебая дали въобще трябва да споменавам за това, което се беше случило. Страхувах се, че няма да могат да ме разберат.

Синов ме прегърна на вратата и след това ме погледна въпросително.

- Билкис, какво се е случило?

- Да - започнах аз, - защо на някой непрестанно им се случват ужасяващи неща, и то когато вече са станали християни?

Тя ме покани в дневната, където седнахме:

- Не зная точно какво искате да кажете с това - каза тя многозначително. - Някой заплашва ли Ви!?

- Не някой - отговорих аз, - а «нещо»!

- А така ли? - каза тя, стана, взе Библията си и прелиствайки я, седна отново. - Тук, в Посланието на Ап. Павел към Ефесяните 6: 12 е написано нещо и за тези «неща» - каза тя и започна да чете: „Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места."

Тя погледна към мен.

- Това трябва да е - казах аз и й разказах за моето снощно изживяване.

Тя ме слушаше умислена, след което ме посъветва:

- Навярно трябва да разговаряте за това и със семейство Олд!

- Ах - отговорих й нервно, смееща се, - съвсем не знам дали изобщо трябва да говоря за това!

Така се чувствах и вечерта, когато се събрахме заедно със семейство Олд. Реших изобщо да не засягам тази тема. Само ще се изложа, мислих си аз. Навярно всичко е било само внушение. Когато обаче седяхме с Мери пред камината, аз трябваше все пак нещо да кажа. Опитах се да подхвана с един безгрижен тон.

- Мери, вчера вечерта ми се случи нещо комично - казах аз. - Преживях нещо ужасно, което не мога да си го обясня.

Съпругът й Кен седеше, както обикновено, до прозореца по своя непринуден начин и четеше от една книга. Когато ме чу да говоря, той остави книгата си, погледна към нас и след като почувства моето колебание, ме прекъсна по свойствения си спокоен начин, насърчавайки ме да разкажа цялата история. Когато свърших, се опитах да се засмея:

- Навярно и вчера съм яла прекалено много къри!

- Не омаловажавайте нещата, чрез които Господ и в бъдеще ще ви води - каза той. - Свръхестествени неща наистина се случват.

Кен обиколи дивана и седна в един фотьойл срещу нас. Лицето му беше сериозно. Той обясни свръхестественото присъствие на злото и начините, по които Бог му позволява да се докосне до някой човек и да го изпита. Като пример от Стария Завет Кен посочи как Бог разреши на дявола да нападне Йов и как в Новия Завет Исус беше изкушаван.

И в двата случая става въпрос за изпитания. И в Двата случая изкушаваните от дявола се отличаваха със своята подчертано решителна вяра в Бога и с това, че те излязоха като победители от тези изпитания.

Процесът на моето обучение напредваше бавно, но това, което не знаех, когато с благодарност разсъждавах върху поученията на Кен, беше фактът, че Бог току-що беше започнал с мен един нов начин на обучение.

Все повече и повече аз оставах сама, но въпреки това не бях самотна. Все повече отделяна от моето собствено семейство, аз ставах част от една по-голяма фамилия готова винаги да ми помогне. Колкото повече бях отделяна от корените си, които във Вах означаваха толкова много за мен, толкова повече и повече бях вкоренявана в един нов град - небесния Ерусалим.

На основание на изпитването на моята издръжливост и постоянство Бог винаги отново и отново ме поставяше в ситуации, в които трябваше да уповавам единствено и само на Него.

Процесът на обучаване от начина на живот, с който в последно време бях привикнала, започна няколко седмици по-късно, когато един неделен ден се бяхме събрали на нашата редовна молитвена вечер. Имах впечатлението, че както семейство Олд, така и Мичелови изглеждаха особено потиснати.

- Но какво става? - попитах аз, когато прекрачих в дневната на семейство Олд. Кен облегна главата си назад и се вторачи в тавана.

- Мери и аз отиваме на почивка за една година в родината си - кратко каза той.

Първата ми реакция беше панически страх, мислейки си за това, че скоро ще бъда изоставена. Какво ще правя без семейство Олд! Разбира се, оставаха ми Мичелови, но аз бях по един и същ начин зависима и от двете семейства. Мичелови първи ме бяха свързали с църквата, а семейство Олд бяха моите постоянни спътници в духовния ми път. Това само началото ли беше? Кога щях да загубя и двете семейства?

Мери беше разгадала моите мисли. Тя дойде при мен и взе ръката ми. Очите й се насълзиха, докато говореше:

- Мила моя - каза тя. - Вие трябва да знаете, че винаги ще бъде така. Ние трябва винаги да се разделяме с тези, които обичаме. Само Исус остава винаги с нас.

Кен пристъпи до своята съпруга.

- Билкис, има още нещо - каза той. - Вие трябва да сте уверена, че Бог никога няма да Ви изведе от състоянието Ви на защитеност, ако с това не преследва точно определена цел. Затова Вие и сега можете да се радвате, та дори и всред това страдание.

На всички нас, на мен, на Мичелови и на семейство Олд, ни оставаха само още няколко седмици, през които можехме да бъдем заедно. Времето за тяхното отпътуване застрашително се приближаваше. Опитвахме се да запълним с вяра вакуума, който щеше да предизвика отсъствието на Кен и Мери, но това не ни се отдаваше много добре. Беше един тъжен ден, когато Мичелови, аз и още няколко души от нашето малко християнско общество се събрахме в къщата на семейство Олд, за да се сбогуваме с тях. В тези последни часове ние много се стараехме да превърнем това изпращане в празник, но сърцата ни бяха тъжни. Опитвахме се да приемем тези последни моменти не просто като напускане, а като изпращане. Бяхме смели, но когато видяхме как тежко натоварената кола на семейство Олд потегли и се отправи към магистралата, всички ние осъзнавахме, че животът ни никога вече нямаше да бъде така богат, какъвто беше заедно с тези наши приятели.

Когато същия този ден пътувах към къщи, имах тъпото чувство, че сега стоя съвършено сама в една вражеска територия. Колко странно! Та нали Мичелови бяха във Вах!

Процесът взе нова неочаквана посока, когато един предиобед няколко месеца след сбогуването ни със семейство Олд по телефона ми се обади д-р Даниел Бакш. Каза ми, че той и д-р Стенли Муунейхам са съработници на една Калифорнийска организация, носеща името «Визия за света», и че ако съм съгласна, с удоволствие биха ме посетили. Никога досега не бях чувала нищо за тази организация, но моята врата стоеше отворена дори и за любопитни хора, желаещи да чуят за това, как една мюсюлманка е станала християнка.

Няколко дни по-късно двамата пристигнаха. След като приключихме с обяда, д-р Муунейхам започна да говори и аз веднага забелязах, че той не преследваше сензацията. Докато на глътки пиехме чая си, той за говори по същество.

- Желаете ли да дойдете в Сингапур, госпожо Шейх -попита д-р Муунейхам, - и там да разкажете своето свидетелство за Исуса?

- Сингапур?

- Били Греам ще изнесе там цяла поредица проповеди под наслов «Христос търси Азия». Тя се провежда за всички християни от Азия - индонезийци, японци, индийци, корейци, китайци, пакистанци. Вашето свидетелство ще бъде вдъхновение свише за нас.

Струваше ми се, че не беше съвсем обосновано. Аз си имах достатъчно работа и тук, във Вах, та да тръгна да пътувам и в други страни.

- Добре - казах аз, - ще се моля за това!

- Моля Ви, направете го - отговори д-р Муунейхам. Малко по-късно ние се сбогувахме. Още дълго, след като те си бяха тръгнали, аз седях на верандата, мислех върху предложението им и се молех така, както бях обещала. Един глас в мен ми казваше, че трябва непременно да използвам тази възможност, но друг глас ми шептеше, че не бива дори и да си мисля за нещо подобно. И тогава ми хрумна нещо.

Моят международен паспорт! Естествено. Тъкмо беше му изтекъл срокът. Ако исках да пътувам за Сингапур, първо трябваше да получа продължение на валидностния му срок. По онова време паспортното бюро в Пакистан беше подвластно на една много педантична бюрокрация. Ситуацията беше напълно невъзможна. Някои хора изпращаха международните си паспорти за продължение и вече никога не ги получаваха обратно. Всъщност аз можех да приема тази ситуация като Божие решение. Ако Той искаше аз да отпътувам, то Той би се погрижил и за тази история с паспорта ми.

Още същия следобед аз попълних необходимия формуляр и го изпратих на съответната инстанция заедно с паспорта си. Когато пусках пакетчето в пощенската кутия, почти не се съмнявах, че в него е скрепен с печат отговорът «НЕ» за моето сингапурско пътуване.

Една седмица по-късно аз получих едно официално писмо.

- Хм - смеех се аз, - навярно това е първата стъпка за продължението на срока на паспорта ми. Те първо ще ми изпратят формуляри, които ще трябва да попълня, и след това всичко ще се проточи с месеци.

Отворих плика и оттам извадих своя паспорт, снабден с печат и необходимото продължение.

Така няколко месеца по-късно се наложи да се сбогувам с шестгодишния Махмуд и своята домашна прислуга и да отпътувам за Лахор. Там, преди да продължа пътуването си за Карачи, откъдето щях да взема самолета за Сингапур, аз за кратко се срещнах със сина си Халид. Въпреки че междувременно бяхме вече 1968г. и от моето обръщение беше изминала вече година и половина, Халид се държеше както останалите мои роднини и слабо се интересуваше от моите намерения. Предполагах, че поради моите 48 години той ме считаше за прекалено стара, за да предприемам едно подобно пътуване, но поради това, че като негова майка той трябваше да ме уважава, срещата ни беше много мила.

По-късно, когато в Карачи се качих на самолета и разсъждавах за това мое начинание, аз имах усещането, че Халид е бил напълно прав. Какво за Бога търсех аз въобще в този самолет, който летеше в посока Сингапур? На борда му имаше цяло множество християни и това, което виждах тук, въобще не ми харесваше. Те се представяха толкова прекомерно щастливи, че ми въздействаха отблъскващо. Те пееха духовни песни, подвикваха си през пътеката по нещо един на друг, издигаха отново и отново ръцете си нагоре и викаха: «Слава на Бога!» Беше ми тягостно и неловко. Радостта им изглеждаше превзета и престорена. Тя ми напомняше на пресилената радост на онези християни, които по онова време бях срещала по улиците на Лондон. Ако това трябва да означава така нареченото «Пътуване в християнски кръгове», то то не беше за мен. Беше ми противно.

Това, което правеше нещата още по-лоши, бе фактът, че това пътуване по съвършено непонятни на мен самата причини, изглежда, щеше да има за мен едно особено лично значение. Изглеждаше така, сякаш то щеше да предначертае бъдещето ми.

„О не, Господи - казах си аз наум. - Това не може да е Твоята воля!" Доколко предопределящо беше то? Ще трябва ли за в бъдеще да прекарвам много време седяща в реактивни самолети, всред шумни, суетящи се хора? Тъкмо бях започнала да се чувствам добре в ролята си на християнка в родното си място Вах, но Вах беше едно малко провинциално градче, където всичко течеше по строго установения си начин. Християнството беше за мен една много лична, интимна радост, която аз исках да предавам на другите, но по мой собствен начин. Никак не ми харесваше мисълта да се изложа на показ пред стотици, та дори и пред хиляди непознати.

Аз гледах през прозореца, докато самолетът излиташе. Пакистан изчезваше под мен в мъглата. Макар и да знаех, че само след няколко дни щях да се върна, аз чувствах по един много осезаем начин, че това отлитане ме въвеждаше в един нов житейски период. Въпреки че физически погледнато, щях да се върна обратно вкъщи, аз знаех, че в един друг смисъл никога вече нямаше да се върна обратно. Тази група християни в самолета сега беше моето «вкъщи», моето убежище.

Какво имах предвид с подобни идеи? Ужасих се от

моите собствени мисли!

От летището в Сингапур отпътувахме директно към залата, където мероприятието току-що беше започнало. И изведнъж за мое собствено учудване аз забелязах, че тази събрана тук група от християни ми въздействаше по съвършено друг начин. В палатата имаше хиляди мъже и жени - най-голямото събиране на хора, което аз бях виждала. Всички пееха «Велик си Ти...», когато влизах в огромната зала. Чувствах познатото ми Присъствие на Божия Дух, но не знаех, че при това може да се получи подобно сърцебиене. Заплаках, но не от тъга, а от радост. Никога досега не бях виждала толкова много хора заедно да хвалят Бога. Почти не можех да го проумея. Толкова много хора, от най-различни страни! Хора от различни раси и с различно облекло! Едно неизброимо множество от пеещи славословия християни!

Това беше нещо друго. Не можеше и сравнение да става с хората от самолета. Сега ми стана ясно какво бях съпреживяла в джета? Очевидно е! Онези хора бяха стеснителни, нервни и навярно дори уплашени. Страхуваха се от новото, страхуваха се от летенето. Техните благочестиви мъдрувания не можеха да надскочат заблудата, че и те толкова малко бяха изпълнени със Святия Дух, колкото и аз, когато гонех някой прислужник или реагирах сприхаво и грубо срещу някой чичо, опитващ се да ме спечели отново за исляма. Проблем беше тяхната реч. «Християнският им стил» ме беше заблудил. Трябваше веднага да прозра това, че християните в самолета се бяха опитали да прикрият своите истински чувства с престорена радост.

Но тук, в огромната зала, беше различно. Дружелюбното общение свърши, започна Богослужението. Ако пророческият смисъл на моето пътуване се състоеше това, да бъда заедно с такива групи, тогава бях готова да го приема с радост.

Но все още нещо ме безпокоеше. Наистина ли се очакваше от мен да изляза пред тези хиляди хора и да им говоря? Беше нещо съвсем естествено, когато в къщи във Вах, говорех за моите опитности с хора, които лично познавах. Но тук!? Пред всичките тези непознати хора от толкова много и различни части на земята!? Бях доста разколебана.

Побързах да се прибера в хотелската си стая и опитах да се почувствам уютно в нея. Гледах през прозореца към кипящия под нозете ми Сингапур. Колко различен беше този град от Париж или Лондон например! По улиците хората се притискаха и бутаха, улични търговци възхваляваха стоките си, колите си проправяха път през тълпите, непрестанно бибиткащи. Навалицата там долу ми изглеждаше сега точно толкова обезпокоителна, колкото и множеството в конферентната зала преди това. Разтреперах се от страх, дръпнах пердето и се оттеглих, за да се успокоя.

„Ах, Господи - изстенах аз, - къде е Твоят утешаващ ме Святи Дух!?"

Изведнъж си спомних за едно преживяване от детството ми, когато един път вървях с баща си през пазара на Вах. Татко непрестанно настойчиво ми внушаваше да стоя до него, но аз искрях от живот и исках да избягам. Най-накрая го сторих. Една сергия за цветя ме подбуди да го сторя и аз изтичах към нея, за да я разгледам. Изведнъж забелязах, че баща ми не беше вече до мен. Обзе ме панически страх и избухнах в плач.

„О, татко - виках аз, - ела и ме вземи! Аз не искам никога вече да бягам от теб!"

Още докато изговарях това, аз го видях. Високата му стройна фигура бързо идваше към мен през тълпата-Отново бях при него!

Когато сега седях в хотелската си стая, аз забелязах, че фактически отново бях напуснала моя Небесен баща. Бях се отдалечила от Неговата закриляща ме близост, разтваряйки широко портите на страха. Кога Най-сетне ще се науча, че не мога едновременно да се доверявам на Бога и да се страхувам! Аз се успокоих и отново намерих своя вътрешен мир.

„О, Татко, благодаря Ти - казах аз, плачеща от облекчение. - Моля Те, прости ми, че се бях отдалечила от Теб. Та нали Ти си тук до мен. Ти си и там в тази зала и няма да ми се случи нищо лошо!"

Няколко минути по-късно, в салона на хотела, някой сложи ръка на рамото ми и аз чух един добре познат ми глас. Обърнах се и видях д-р Муунейхам:

- Госпожо Шейх, колко е хубаво, че сте тук - изглежда докторът се радваше, че ме вижда. Сякаш беше отгатнал и мислите ми: - Все още ли сте готова да говорите?

- Не се тревожете за мен! Аз се чувствам добре. Та

нали Господ е тук - казах аз, усмихвайки се.

Д-р Муунейхам стоеше до мен и изследваше лицето ми, като че ли обмисляше как трябва да интерпретира думите ми. В края на краищата аз също се бях възползвала от християнския начин на изразяване и той не искаше просто да приеме и да се остави да бъде вероятно заблуден от думите ми, така както на мен ми се беше случило в самолета. Очите му проникваха до дъното на душата ми. После изведнъж, изглежда удовлетворен, каза бързо:

- Добре! Утре сутринта Вие ще говорите! - Погледна колко е часът. - Ще получите всяка необходима Ви молитвена помощ.

Д-р Муунейхам ме беше разбрал правилно. На следващата сутрин чувството за безопасност все още беше в Мен, когато на практика се изправих пред онези безбройни хора, събрани в залата, и им заразказвах по какъв странен начин Господ ме беше потърсил и намерил. Това не беше никак трудно! Той беше с мен, докато аз пипнешком минавах през моята сказка. Той ме беше обгърнал и ме окуражаваше. Уверяваше ме, че Той сам се изявяваше на хората. И когато след това с братска любов хората ме наобиколиха, беше като че ли съм направила първите си стъпки в едно ново служение за Господа. След като лекциите и сказките свършиха, аз отново поех на път към дома. Още веднъж почувствах в себе си, че цялото пътуване имаше един предопределящ бъдещето ми характер. Изглеждаше така, сякаш Бог ме беше помолил да отида заедно с Него в Сингапур, за да разбера повече за работата, която някога по-късно трябваше да извършвам за Него.

„Е добре - мислех си аз наум, - най-малкото ще мога да запазя моята главна квартира във Вах. Навярно съвсем няма да ми коства чак толкова много, ако от време на време се налага да напускам моето старо, сигурно убежище, за да предприема по някое такова пътуване.

Когато колата отби от широката магистрала и пое по пътя всред шпалир от дървета, аз и не предполагах, че процесът на промени късче по късче щеше да разколебае тази моя сигурност.

12. Време за сеитба

Тъжното съобщение, че сега и семейство Мичелови заминават на почивка в родината си и дълго време ще бъдат далеч оттук, беше следващата стъпка по пътя към моята вътрешна независимост.

Беше изминала повече от една година от пътуването ми до Сингапур. Аз седях заедно с нашата малка християнска дружинка в дневната на Мичелови. Беше последната ни среща преди отпътуването на Синов и Дейвид. Отново и отново се връщах мислено към това, как за първи път прекрачих прага на тази къща като търсещ истината човек. Колко време беше изминало оттогава!? Погледнах към двете скъпи за мен личности, оказали ми такава помощ при привеждането ми при Христа: високия Дейвид с бавно посивяваща коса и сериозната Синов, която толкова предано се беше молила за мен.

- Страшно много ще ми липсвате и двамата - казах аз, докато стояхме прави на полянката пред къщата. - Как ще мога да се справям без общението си с вас?

- Може би Господ ще Ви научи как да живеете без нас - каза Синов. - Той винаги ни въвежда в нови отношения, чрез които ние трябва да израснем вътрешно. Така Той постъпва дотогава, докато не ни остане никаква друга здрава опора освен Той самия.