Билкис Шейх Аллах моят Отец?

Колкото повече мислех за това, толкова по-логично ми изглеждаше предложението на Халид. Ние отидохме и при Тууни, за да обсъдим проблема и с нея. Ние и тримата имахме убеждението, че това е най-доброто, и така предложението на Халид беше прието. Синът ми ще се върне в Лахор. Тууни, Махмуд и аз трябва бързо да го последваме и да се срещнем там, за да оправим и подготвим документацията.

Една гореща юлска утрин тримата бяхме почти готови за отпътуването. Ние искахме да се срещнем в Лахор с търговците на земя, за да уговорим продажбата на една част от моите земи. Когато излязох от къщата, забелязах колко великолепно изглеждаше моята градина. Летните цветя бяха в силата на цъфтежа си и дори водоскокът, като че ли ромолеше по-силно от обичайното.

- Ще се върнем отново след няколко седмици - казах аз на събралата се пред къщата прислуга. Изглежда, всички с изключение на Нурджан и Райшим вярваха на това. Изведнъж Нурджан избухна в плач и избяга.

Тъжна се качих горе в моята стая, за да си взема още нещо. Когато отново излязох в салона и тъкмо вече се канех да тръгна към стълбите, тогава изведнъж Райшим застана пред мен. Тя взе ръката ми, очите й бяха пълни със сълзи.

- Уважаема госпожо, Джи, Бог да бъде с Вас! - каза тя тихо.

- С тебе също, Райшим! - отговорих й аз.

Там в салона ние мълчаливо стояхме заедно и се разбирахме и без думи. По някакъв начин чувствах, че вече никога няма да видя това високо, стройно създание, а междувременно бяхме станали толкова близки. Стиснах ръката й и прошепнах:

- Няма никой друг, който да може да ме фризира

така добре, както ти!

Райшим покри лицето си с ръце и избяга. Тъкмо исках да затворя вратата на спалнята и се спрях. Върнах се в стаята и за един момент останах права насред нея. Утринното слънце заливаше мебелираната в бяло стая и в тишината цареше едно свято спокойствие. Тук за първи път аз срещнах Господа!

Обърнах гръб на моята къща и на моята любима градина, в които Господ толкова често беше до мен, и тръгнах към колата си. Предугаждах в сърцето си, че и двете никога вече нямаше да ги видя в този живот.

Послеслов на авторката

1978 година. Изминаха шест години, откакто при излитането ми за Америка родината ми се изгуби в сиянието на утринното развиделяване. Бях поканена да замина за Съединените американски щати. Предчувствието, че няма вече да видя Вах, се оказа пророческо.

Оттогава не съм била в Пакистан. Краткото ми гостуване в Щатите прерасна в постоянно пребиваване. Преди всичко моите пакистански приятели ме убедиха да не се завръщам в родината си с Махмуд - един силен петнадесетгодишен тинейджър, - който при водното си кръщение получи името «Давид». Подобни съвети получавах и от други живеещи в родината ми пакистанци.

През 1976 г. там се състоя световната ислямска конференция, на която се взе решение всички чуждестранни християнски организации и мисионерски селища да бъдат разформировани, респективно техните служители и съработници бяха призовани да напуснат страната. Беше сигурно, че понастоящем не бих била добре дошла в Пакистан. Но най-важното все пак беше, че Господ ми даде ясно да разбера, че трябва да остана тук.

Това ми беше показано чрез едно видение веднага, след като бях пристигнала в САЩ. Чрез него Господ ми постави задачата да предупреждавам и обръщам вниманието на хората към факта, че неговият съд не ще се спре и пред страните, които се наричат «християнски». Аз се уплаших и стъписах от едно такова поръчение. Не ми подобаваше! Според мен нямах право да изваждам пред очите на другите техните грешки! Та аз бях гост в тази страна и при това бях млада във вярата. Поради това аз попитах Исуса: „Господи, защо точно аз!?"

Не получих отговор, но очите Му бяха толкова разтревожени и загрижени, че аз паднах на колене и обещах да Му се покоря, но все още се питах дали наистина това велико поръчение идваше от Бога, или от мен самата. И така аз молех Бога за Неговото решение:

„Господи, ако Ти окриляш душата ми, тогава нищо на света не би могло да ме възпре да изговоря това, което Ти изискваш от мен."

Тогава бях отнесена от Духа и ярка светлина ме обгърна. Ясно и недвусмислено Господ ми заповяда да говоря навсякъде за Неговите милост и любов, и то преди всичко пред християните и в църквите им.

Днес аз живея от мига и за мига в очакване да видя кое ще бъде следващото, което Господ ще направи с мен и с моето време. Едно зная със сигурност, че трябва да свидетелствам за Него. Трябва да се моля и за моята страна, защото там не мога да дам своето свидетелство непосредствено пред хората.

Но когато идваха да ме посетят мои близки, както смятаха да го сторят и двете ми дъщери - Тууни и

Халида, и синът ми Халид, тогава можех да говоря свободно. Вероятно никога вече нямаше да се срещна със старите си приятели и с останалите членове на моя род, но аз редовно се молех за всички тях. Моля се и за всички мюсюлмани, които живеят така близко до Бога и въпреки това стоят толкова далече от Него. Те вярват, че спасението им е плод на една никога несвършваща верига от добри дела. Молех се за това, да пожелаят да срещнат живия Исус Христос, Който е тяхното спасение.

Мислех си за Нурджан и Райшим и за всички други християни, които оставих там, в Пакистан. Макар че съм загрижена за отстояването им във вярата в условията на тази пълна изолация, то съм и уверена, че Бог е с тях, защото Той е обещал в Ев. според Йоана 14: 18: „Няма да ви оставя сираци, ще дойда при вас!" Вече светът и неговите блага са маловажни за мен. Когато осъзнах, че вече няма да се завърна в дома си, аз писах на моите роднини и ги помолих да вземат мебелите ми и всичките ми други вещи и да постъпят с тях, както на тях им беше угодно, а именно самите те да ги използват или да ги раздадат. При това аз почувствах едно ужилване в сърцето, но нямаше друг път. Да, трябва да си призная, че понякога с носталгия мисля за някои мои стари вещи - например за сребърния несесер, който е принадлежал и на баба ми, и на майка ми; за двете малки сребърни персийски пътечки в моята дневна и т. н. Но това преминава така, както преминава споменът за един радостен миг от един точно определен ден.

Дадох на Тууни пълномощно и я помолих да отдели за хората от моята прислуга по една годишна заплата. Те ми бяха така близки, както членовете на моето семейство, и доколкото стоеше в моята власт, аз исках да ги подсигуря финансово, докато си намерят нова работа.

Имението ми във Вах? Чух, че правителството беше национализирало градините ми, но когато питам за моята къща, в която за първи път се осмелих да призова Бога като баща, получавам само неопределени и мъгляви отговори. Навярно моите роднини и приятели искат да скрият от мен в какво лошо състояние се намира къщата. Това, което те и бездруго не можеха да разберат, бе, че сега Вах лежеше далече зад мен в миналото. Световните блага и обстоятелства бяха станали маловажни за мен.

Сега аз намерих своята родина в Господа! Живата Църква в Христа е моето ново семейство! Стъпка по стъпка, чрез страдание и болка се научих, че Господ наистина може да действа чрез нас едва тогава, когато вече изобщо нищо не притежаваме. Това е мигът, в който ние започваме да живеем постоянно в Неговото великолепие!

РАЗПРОСТРАНЯВА СЕ БЕЗПЛАТНО