Българите потомци на царствените скити
[60] 1 арх. съезд, 1976 г. [61]
Изтегляне 1.11 Mb.
|
[60] 1 арх. съезд, 1976 г. [61] В предложението си за устройване на музей в с. Болгари Евлентиев казва още следното: „Италия справедливо се гордее с развалините от класическия Помпей. Русия също има своя Помпей, това е Болгар на Волга. Римският Помпей бе разрушен от вулканическите гръмове на Везувий, руският Помпей го разрушиха татарите и монголите. Римският Помпей се ползва с европейската известност и с поклонението на всички образовани нации, руският Помпей е забравен от своите съотечественици и неизвестен на образована Европа. Съкровищата на класическия Помпей са групирани в публичните музеи в Неапол, а съкровищата на руския Помпей, рисуващи оживената картина на древнобългарския град до най-малки подробности, изчезват от времето и се пръскат, и се крадат от разни профани! В името на науката и просветата аз се осмелявам да издигна своя глас в защита на руския Помпей – Болгар на Волга. Ние не можем да се начудим на равнодушието на нашите съотечественици към скъпоценните паметници на българската старина, оставени почти без всякакво внимание и изучаване, обречени на разорение и разпиляване. Още Петър Велики скърбял от душа за постепенното разрушение на остатъците от славния Болгар и се разпоредил за тяхното поддържане във възможна цялост.“ [62] При нашествието на монголите най-славният и силен град във Волжка България бил градът Биляр, но след изгарянето му отново процъфтял Болгар. [63] Градът Казан е основан през 840 г. и в него царували 15 татарски царе, от които последните Гереи, дошли от Крим, са прадеди на султаните, които някога са живели и днес имат свой потомък в с. Върбица, преславска околия, шуменски окръг. Казанската обсада на русите през 1552 била една от последните страници на историята на петвековната руска борба с татарите. С тоя погром русите изпълниха една велика задача, като спряха нашествието на средноазиатските орди, застрашаващи с изтребление европейската цивилизация. Много ценни историко-археологически документи за миналото на България са изгорели в огромните казанските пожари през 1120 и 1815 год. [64] В тия трудове, стр. 249 – статията от А.Я. Гаркави – исторически ръкописи. [65] През 679 г. хазарите потеглили на запад от своите волжки селища и като подчинили част от българите и угрите, утвърдили се между Дон и Днепър по горния Донец в земята Lebedia. Те покорили само северната част на Таврида, която се нарекла Хазария. През 694 г. хазарите вземат под своя защита Юстиниан. През 8 век те живеят в дружба с византийците и воюват с арабите. През 9 век строят укрепления срещу печенегите на Дон с инженери, изпратени от Теофил. Една част от хазарите се покръства, друга изповядва исляма, а трета си запазва еврейската религия. Във войната с руските князе (862-875 г.) хазарите изгубват по-голямата част от земята си и, избутани от печенегите от Лебедия, установяват се по източните брегове на Palus Meotis, до устието на Куфис (Кубан). [66] История на руското право. 1905. стр. 96. [67] Проф. Нидерле – „Човечеството в доисторически времена“, руски превод, стр. 520. [68] Успенски, „Старобългарски надписи“, т. 6, стр. 219. [69] Относно въпроса по какъв начин тази култура е могла да се зароди в тия местности, той допуска, че през ледниковия период, та и след него, Черно море още не е било съединено със Средиземно и цялото това пространство, заето сега от Егейско и Мраморно море, представлявало прекрасна долина с разкошна растителност. Тая местност е могла да бъде прародина на арийското дългоглаво племе. Това е било през първата половина на неолита. Една емиграция се отправила на запад, друга на север, а третата, която ни интересува – на севороизток и северозапад. Другата половина на арийското племе била принудена да отстъпи в Азия, заела Мала Азия, Армения, Персия и Индия, изобщо източните страни. [70] Herodot Hist. Lib. II, cap. 33, 34; IV, c. 48-100 – „Граници на Скития“. [71] Истърът или Дунава, според изложеното от Херодот, текла от страната на келтите направо на изток. [72] От тая страна, според Херодот, извира р. Морис (по всяка вероятност днешна Тиса), приток на Дунава. Тия данни свидетелстват, че страната на агатирсите е лежала вероятно по западните вериги и южни склонове на Карпатските планини. [73] Plin. IV. 126. [74] Herod. IV. 17. [75] Също, IV – 105. [76] Herod. IV, 106. [77] Трудно е да се определи точното местоположение на р. Хера (Херос) и на р. Пантикапа. С тоя въпрос са се занимавали Mannert, IV, 109-205; Gail, I, 120; Rawdinson, III, 41; Stain, II, 209; Baehr, II, 311; Rennel, 71; Bonnell, I, 102-106; Gaisford, III, 468; Бурачков; Брун, стр. 72; Уваров, I, 13; Надеждин. Мнозина приемат за р. Хера реката Конка. Тези мнения като чели се потвърждават и от Птоломей. Херос, според него, се намира на 61 градуса д. и 49.50 шир., тоест според сегашното измерване на това съответства устието на Конка. [78] Тоя ров вероятно е същият, който изкопали децата на скитските жени, омъжени за своите роби по време на пребиваването на скитите в Азия. Според Херодот скитите ослепявали своите роби (V, 2). [79] Herod. IV, 19-20. [80] Също, IV-1. [81] Херодот, VI, 21-25. [82] Руск. Древн., т. 2, стр. 57. [83] Херод., IV, 110. [84] Между сармати и скити изобщо не се констатира етнографска разлика, имената им са сродни и съзвучни, а и Херодот посочва, че сарматите произлизат от скитите. За образци на сарматски език служат множество „варварски“ имена в гръцките надписи в Танаида, Босфора и Олвия, носещи ясен арийски произход. Според Амиан Марцелин (XVII, 12, 2) при едно сарматско племе, воюващо с римляните през 359 г., бойният вик бил: Мара! Мара!, което значело смърт! [85] Също, IV, 117. [86] Херодот. IV, 99. Интересното е сравнението на тия показания с ония на Ксенофонт (Арав. VII, 5, 12) за ограбване на тези кораби от тракийците. [87] Понт. Посл. III, 2-39. Византийските писатели наричат Добруджа с името Scythia parva. Градът Томи според Шафарик (I, 363) е днешният градец Манкале в Добруджа. [88] Царицата на скитите Зарина според гръцките легенди (Диодор Сицилийски – II, 34), красавица и хитроумна управителка, покорила всички съседни варвари, построила много градове и направила живота на народа щастлив. Народът й издигнал пирамида с колосална статуя на царицата. Столицата ѝ според Никола Дамаскин (1 в.сл.Хр.) се наричала Росканака. [89] Руск.древн., т. III, стр. 12. [90] В съкратен вид е издаден етюдът „Скити и сармати“ от Д. П. Даскалов през 1912 г. и „Принос към външната скито-сарматска история“ от същия. [91] Цитираме из Библията на български език, отпечатана в Цариград при А.Х. Бояджиев, 1971, стр. 642. [92] Същата библия, стр. 740-4: „И слов. Господне биде към мен и рече: Сине человечески, отвърди лицето си връз Гог, земята на Магог. И ти, сине человечески, проречи против Гог и кажи: Така говори Господ Йеова: Ето, аз съм против тебе, Гоге, вожде на Рос, Мосох и Тувал. И ще те възведа от последните страни на север и ще те докарам върху израилевите гори.“ Митичните имена на Гог и Магог са обяснявани със съвременните „варвари“. За скити ги смята Йос. Флавий (Aut.Jud.I,6); блажений Йероним (Qeaest. In Genes, X, 2; Comment. In Ezech. XXXVIII); Исидор Севилски (Orig. IX, 2-27), Зонар (Annal., I, 5). Когато на историческата сцена се явили гетите като готи, то и тях почнали да смятат за магоги. Тия имена преминали и в Корана, и в арабските разкази за Искандер, който задържал тия племена до стената, построена от сасанидските царе близо до Дербента против нахлуването на варварите-скити. Тоя разказ е взет от Корана, където „тая стена построи Двурогият“, тоест Александър Велики.
А ето какво показват строго научните антропологични и кранео-логични изследвания на самите татари, които покорили останалите в южна Русия българо-славяни и станали господари на царството им, при това далеч след Аспарух и Крум, които са обитавали Дунавска България. Сведенията черпя от „Известия на Обществото за археология, история и етнография при имп. Казански университет“ от 1911 г. Говори се за типа на татарите-победители на помюсюлманчените фини и древни българи (от крайволжкото им царство). Ето характеристиката, направена въз основа на продължителни строго научни изследвания: „Лицето на татарите се е изменило, самото лице е станало по-продълговато, очите станали сиви, а само лошо растящата брада и дългите уши напомнят тяхното монголско произхождение. В зависимост от това с какви племена са се сляли татарите, типът на това племе се е отразило в татарина. Появили се татари-чуваши, татари-буртаси, татари-мишари и пр. Към татарите обикновено отнасят и тъй наречените „кръстени“.“ От съпоставянето на тези сведения с култивираната у нас представа за старите българи може да се направи следното парадоксално заклю-чение: че татарите от дългото си живеене с победените крайволжки българи са заприличали на самите българи, тоест добили са индо-европейски кавказки тип. А Крумовите и Аспарухови българи, които никога не са живели с татарите, добили чисто татаро-монголско изражение на лицето си. Това е странната логиката в случая! [95] Тук считаме за уместно да кажем няколко думи за литовците, които се смятат за преход от славяните в германци. Ватсон (Ueber d. Lettischen Volksstamm), като сравнява литовския език със славянския, а също с германските и фински наречия, намира, че литовското наречие и народът образуват преход от народите от славянското племе към германците. А от друга страна, преходът им и към фините. Древността и важността на литовския език изясни професор Фон Болен (Ueber die Verwandi tschaft zwischen d. Lithanischen und Sanscritsprache). Гилфердинг („Литва и Жмуд“, II, 366) казва: „Сегашната реч на литовските селяни е много по-първообразна от езика на най-старите паметници в Европа, от езика на Омир.“ Според Шлейхер (1856), литовският език принадлежи към голямото семейство на индо-европейските езици и се приближава особено към славянския и немския. В сравнение със славянския, той се явява по-стар по отношение на развоя на звуковете. Относно морфологията пък и спреженията, славянският има предимство. В славянските наречия е забелязано изчезването на гласните в края на слоговете и думите, които у литовците се запазват: vilkas-вълк; sinus-син; veidas-вид и т.н.
Бащата на историята Херодот (IV, 21-25) пръв и с най-голяма яснота ни посочва селищата и народността на хуните, макар да не ги споменава под това име. Като говори за тисагетите и ирките, той казва: „Над тия народи, по направление на изток, живеят други скити, надошли натам след отделянето си от царските скити.“ Още по-нататък, зад пространната камениста равнина, в подножието на голямата планина, той споменава плешивите по рождение, плоско-носи, с големи челюсти аргипеи, речта на които е нескитска. Както виждаме, почти в съседство с тъй ясно очертаните от Херодот монголци, са обитавали скити, отделени някога от царствените скити. Че именно тези скити са тъй наречените по-късно хуни, потвърждават почти всички древни писатели. Географът на Скития от 2 век сл.Хр. Птоломей (I, 430) означава хуните като съседи на роксоланите, тоест поставя ги почти на същото херодотово място. Приск и Прокопий наричат хуните скити. Последният ги определя и за по-ново име на старите кимерийци и масагети. Йордан посочва първите жилища на хуните в скитската земя до Меотийското езеро (Азовско море). Агатий (ed. Bonn, 299-300) е още по-ясен: „Хунският народ в старо време живееше до Азовско море, към изток, на север от Танаис (Дон). Всички там живеещи варвари се наричаха изобщо скити, а хуни в частност, като според рода – котригури, утригури и др. По мястото, дето живеят, и обичаите им.“ Теофан също разказва за старите жилища на оногундури и котраги, поставяйки ги на север от Черно море, до тъй нареченото Меотийско езеро (Bonn. I, 544). Зосим (Zosimus, IV-20), писател от 4 век, споменава хуните като скитски народ. Важно е съобщението на тоя писател за хуните, че ги наричали още царски скити. Очевидецът на хуните Приск, който е гостувал на Атила, намерил при хуните оригинална култура, своеобразен народен бит, привички към разкош. При Атила се събрали няколко скитски племена, но в техния бит се наблюдава славяно-българската общност, която смътно съзнавали и древните писатели. Орозий пише: „Хунският народ, обзет от ярост, въстана срещу готите и ги изпъди от старите им селища.“ Йордан пише: „От селищата на българите, силни и многобройни, хуните разпространиха в две части яростта си върху народите.“ По-нататъшната съдба на хуните е известна от историята. В заключение: Хуните са някогашни отцепници от българите (царските скити). Те може и да са ходили до границите на Китай, но към времето на народното преселение, вероятно предизвикано или ускорено отчасти от тях, те минават през южна Русия и нахлуват във Византия.
През 1888 г. при разкопките около Босфора (Кимерийския) между другите находки е намерена една златна пластинка от 3-2 век пр.Хр. На нея е изобразена сарматска царица, пируваща сред свои хора. „Варварите“ са облечени също като скитите по Чертомлицката ваза. Те подават на царицата ритон и чаша. Подобна група и подобна сцена е изобразена и във фреските на Антестерия в Керч – битка на сармати. Други интересни находки са показани в етюда ни „Скити и сармати“, 1912, стр. 1-16. [108] Руск. древн., т. 2, стр. 61. [109] Против тази класификация на проф. Самоквасов и по-нататъшните му теории бяха направени силни възражения, главно на 8-и арх. съезд в Москва през 1896. Проф. А. Хволсон доказва, че кимерийската епоха е завършила много по-рано и критикува названията на епохи 2 и 4. П. Н. Милюков също счита за погрешно да се дават на доисторически епохи етнографически названия и предлага Кимерийската епоха да се нарича Бронзова, 4-та – Византийска, а 5-та – Турско-татарска. „Но – казва Нидерле, – ние все пак ще приемем системата на проф. Самоквасов като единствен опит за класифициране на всички южноруски древности.“ [110] Кимерийците за първи път се споменават от Омир (Одисея, XI, 14-19), като се разбират по бреговете на Керченския залив (древния Кимерийски босфор) и към Кавказ. В един асирийски надпис от 7 в. пр. Хр. царят Ашурахендин (или Асаргадон, 681-669 пр.Хр.), като разказва за един поход, казва: „Теушпу, кимериецът скитник, земята на когото е далеч, аз разбих.“ В друг надпис на Асурбанипала (688-622) кимерийците се споменават като опустошители на неговата земя. [111] През 1904 г. G. Seur по поръка на френската школа в Атина прави разкопки в Tell-Racheff, на североизток от Ямбол, а през следващата година разкопките бяха продължени от френския консул в Пловдив – Degrand. Находките после пое Жером. Жером се изказа, че тук имаме работа с неолитна грънчарница, но Щерн предполага, че имаме работа с площадки, подобни на петренските („Премикенска култура“, стр. 42), а живописната керамика е родствена на петренската. Съдовете често имат, както показват многобройните изображения на Жером, бяла облицовка, която служи за основен фон на украсата. Последната е изпълнена предимно в тъмни краски и представлява съединение на хоризонтални и вертикални ивици със спирална орнаментика. [112] Тия съдове, според нас, не са нищо друго, освен разкошни прототипи на т.нар. в днешно време „връшници“, употребявани най-вече по селата в Софийски окръг, за изпичане на дебели питки, предимно царевични. [113] На интересуващите се от тоя род керамична орнаментика препоръчваме съчинението на Dr. Georg Wilke “Spiral-Maanderkeramik und Gefassmalerei Hellenen und Thraker”, mit 100 Textabbildungen und 1 Tafei, Mk. 4.50. [114] Тук изреждаме областите, които дават сходни в много отношения находки от керамика и респективните им археолози: Във Фокида и Беотия (Sotiriadis, Ath. Mitt. 1905-1908). Северна Гърция (Цунд). В Тракия (R. orcheol. 1901. 328). В Сърбия и Босна (Hornes, 62 Neolitische Keramik in Osterreich и пр.). В Буковина и Галиция (в преждеказаната книга). В Македония (H. Schmdtm Zeitschr. F. Ethnologie 1908). В Румъния (Z.f.Ethnol. 1904). В Унгария (H. Shmidt Z.f.Ethnol. 905). В южна Русия (Хвойко, Щерн, Burrows). В България (проф. Кацаров, д-р Б. Филов, Р. Попов, А. Чилингиров).
Професор Серджи разви хипотезата за особена раса, която заела всички страни около Средиземно море и била носителка на най-старата в тезиобласти цивилизация. Тая раса вероятно срещнала на места по-старо население, с което се смесила, поселила се в различни условия на климата и природата, и се диференцирала на разни племена и народ-ности. После оказала малко или много влияние на други раси и племена, а именно: на юг на негрите, на изток – на семитите и урало-алтайците, а на север – на арийците. На народите от средиземноморската раса Серджи приписва най-старите цивилизации на Египет, Мала Азия, Гърция, Етрурия, наследени и развити по-нататък от арийските племена и преди всичко – смесили се с тия народи и им предали арийски език.1 [123] Тук според Е. Р. фон Щерн (Die “pramykenische” Kultur in sud-Russland, стр. 35) имаме работа с домове за живи и „домове за мъртви“, т.е. с често срещащите се преживявания (surwiwals), аналогични на които имаме в омировите описания на тържествените изгаряния на падналите под стените на Троя герои и милетските гробища на остров Березани. [124] Според изследванията на професора по химия П. Г. Меликов и професора по ботаника Ф. М. Каменски, тия зърна се оказали от просо (paicum) или sorgum. А пък Aclian (П.С., III, 39) казва, че просото е основен материал за храна на скитите и сарматите (Щерн, стр. 32). [125] Стопанското значение на козата Carpa Aegadrus в неолите е било много по-важно от това на овцата (J. Zippert, Kulturgesch. der Menscheit. I, 504). [126] Според научното изследване на намерените кости от проф. В. Д. Лассарев (Щерн, стр. 33). [127] Същият археолог в статията си „Поля погребенiи средн. Придне-провье“, стр 18, ни дава следните сведения за някогашното южноруско население: „Ако оставим настрана превозните и заимствани изделия, говорещи за връзки със съседните народи, и разгледаме изключително предметите и обстановката от чисто местен характер, то ще видим една пълна устойчивост и последователно изменение на местната култура, извър-шваща се с настъпателен прогрес и запазваща между отделните моменти жива и непосредствена връзка. Естествено, че народът, който е прежи-вял всичките тези стадии на своето културно развитие и който е удържал с такова постоянство завещаните му от прадедите обрeди, е можел да бъде само народ, който никога не е напускал своята родина.“ По нататък авторът продължава така: „Почти пълното тъждество и сходство на предметите, намирани както при погребенията, така и в съвременните им жилища и градищата до самата славянска епоха, а също изразеният долихокефализъм на черепите, наблюдаван от площадките от неолитната епоха до могилите от 8-10 век, във връзка с продължителността на обрeда на изгарянията, идват да потвърдят, че всички последователно споменати паметници принадлежат на единствения народ, живял тъй дълго на казаната територия, а именно на древните славяни, поселили се в областта на средната приднепровска област от време на най-дълбока древност.“
Хвойко пише: „Да смятаме тия градища за принадлежност на скитите чергари нямаме никакво основание, макар част от намиращите си при тях гробове със склепове, могилни насипи и погребения с коне, отличаващи се с богатството на конските украшения и на оръжието, да можем да припишем на скитите, но това се обяснява само с близките връзки на скитите с местното население и, може би, с известния род подвластност на последното под скитите.“ (Тук археологът говори ясно за българите и славяните – бел. авт.) „Но самите градища – продължава Хвойко – по своето устройство, характер и разположение съвсем не са могли да принадлежат на войнствения чергарски народ: преди всичко те са разположени по високите места, при реките или в блатистите местности, които не представляват удобства за пребиваване на чергари. Второ, те заемат грамадни пространства и биват обкръжени с огромни – до 20 м. високи – често двойни и тройни насипи/валове, представляващи обширни укрепления, които чергарските племена нито са имали време, нито възможност да издигнат. И накрая, по вътрешния си характер те сочат значителна аналогия, както с описаните от нас площадки, така и с по-късните славянски градища, които са служели едновременно за целите на култа и като пункт за отбрана.“ Понеже археологът напълно се абстрахира от въпроса за царските скити, които са предци на българите, които и в южна Русия, а и в днешното си отечество са главни създатели на тези стари укрепления, той се задоволява само да констатира още две съществени особености на тези градища. Че остатъците от валове с различна старост показват тяхното постепенно разширение и че в тях се срещат в изобилие земеделски работи. След това заключава, че е най-подходящо да се припишат тези градища не на чергарски племена, а на местния земеделски народ от арийско племе, а именно на славяните, които живели по тия места от най-стари времена.
Каталог: files2012 files2012 -> Между пустинята и живота files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 1.11 Mb. Сподели с приятели:
|