Българите потомци на царствените скити
VII. ТРАКИЙСКОТО ПОТЕКЛО НА
Изтегляне 1.11 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- БЕЛЕЖКИ КЪМ ТЕКСТА И ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПОЯСНЕНИЯ [1]
VII. ТРАКИЙСКОТО ПОТЕКЛО НА СКИТО-САРМАТИТЕ Старите гръцки и латински писатели са ни оставили множе-ство разкази за родството или едноплеменността на южноруските древни народи с тракийците, но специално за самите тракийци сведенията им са забележително оскъдни [165], в следствие на което беше извънредно трудно да се приложи сравнителният метод на изследване на фолклора на тия сродни племена, за да се провери истинността на споменатите разкази. Но археологията и тук идва на помощ със своя непрестанен принос, особено към тракийската и славянска митология, а също и с откритията и изследванията в областта на нумизматиката, керамиката и други приложни изкуства. Проф. Кацаров, като говори за частната поземлена собственост при тракийците [166], посочва следния разказ от Ксенофонт (Anab. VII. 5-12) за тракийските племена, живеещи по брега на Понта (Черно море) около Салмидесос: „Много от корабите, които плуват към Понта, попадат тук на плитки места и се изхвърлят на брега. Живеещите наоколо траки са разделили с погранични стълбове местността на дялове и всеки ограбва това, което попадне в неговия дял. Разказват, че преди да се разделят, много траки се убивали взаимно при грабежи.“ Както виждаме, този разказ е почти идентичен с херодотовия за таврите (IV, 99). По-нататъшните сведения на г-н Кацаров хвърлят достатъчно светлина върху причините, заради които древните писатели говорили за крайморските траки като за по-културни елементи. На стр. 731 той пише: „Между тракийските племена са съществували диалектически и културни различия, някои от които са се запазили дори в оскъдната ни традиция. Племената, които се намирали по-близо до бреговете на морето, били по-напреднали; а колкото повече се отивало на север, културата ще да е била по-ниска и по-прими-тивна.“ Както видяхме, Much (Die H. d. I,стр. 95) и Schmidt (Zeitschrift fur Etnologie 1904, стр. 626), също Цунд (в своя реферат за разкопките в Тесалия) приписват домикенската култура в област-та между Дунав и Днепър на траките, като причисляват към тях, специално към малоазийските им племена, и троянците. Въобще големият древнотракийски народ е населявал не само Балканския полуостров, но и южна Русия, и почти цяла Мала Азия. „Тракийският народ (казва Херодот [167]) е най-многоброен след индийците. Ако тоя народ го управляваше един човек и една воля, той щеше да бъде непобедим и най-могъщ. Но това един-ство го няма между траките и от това зависи тяхната слабост. Те са се поделяли на много племена, от които всяко има собствено име според мястото, което заема, и живее отделно от другите.“ Как добре само се е сетил за траките българският историк Дринов, като говори за произхода на българите (стр. 31). „Ако на Херодот се бе случило да описва славяните, ние не се съмняваме, че той щеше да ги опише с такива думи, с каквито видяхме той описва предишните жители на Балканския полу-остров, трако-илирийците.“ Интересно е съобщението на Страбон, че племената, живеещи по негово време (1 век сл. Хр.) край Дунава, представлявали смес от скити, сармати и гети с тракийци [168]. Страбон пише: „Цялата страна между Истъра и Бористена представлява първо пустинята на гетите, после земята на тиригетите, зад които са сарматите азиги, наречени василии, сиреч царствени, и ургите. Повечето са номади, а останалите се занимават със земеделие; същите те обитавали, казват, по Дунава, често от двете му страни. Над тях живеят бастарните, а най-северните са роксоланите, населяващи равнината между Танаида и Бористена.“ (VII, 3-17) През 1894 г. се появи научният труд на томския професор Флорински „Първобитните славяни по паметниците на техния доисторически живот“, където между другите паметници се разглеждат и отнасящите се до българите. Изхождайки от ново археологическо гледище, Флорински намира, че българските паметници изобщо не са фино-татарски, както дотогава мислеха повечето историци, а са от чисто славянски характер. А на стр. 89 той изрично казва: „Българите са славяни, също като тракийските племена, скитите и сарматите.“ [169] Професор Ростовцев ни дава изобилен материал в своите статии, както върху керченските фрески, открити през 1891 година, така и върху епиграфическите и скулптурни паметници, намерени при разкопките на едно езическо светилище в Ай-Тодор през 1907 г., които авторът доказва, че са от чисто тракийски характер [170]. Особено важен по същия въпрос е научният труд по нумизматика от почетния археолог А. Берте Делагард [171] в записките на Имп. одеско общ. за история и древности (т. XXIX, 1911) под заглавие: „О монетах властителей Боспора Кимерий-скаго, определяемых монотрамами“ (стр. 117-232). Там се раз-глеждат предимно ония монети от Кимерийския босфор, които нямат определен надпис, а само едно тайнствено съкращение на името, във вид на монограм. От изследванията става явно, първо, че това са имената на босфорските царе, и второ, че тия имена са същите и на царете в Тракия – обстоятелство, което иде да при-знае връзката между скито-сармати и тракийци, и властващите в тях родове. И в Тракия, и на Босфора са известни Рископорити, Котиси и Риметалки. Най-после, при сравнението на крамическите находки в южна Русия с ония в България, складирани в Народния музей, пред нас се изпречват редица очебийни свидетелства за родствения бит и култура на населяващите ги племена [172]. При редица класи-чески писатели се срещат данни за сходството на бита и култу-рата на древните траки с бита и културата на славяно-българите, но, както казахме, сравнителното изучаване на тези данни и съпоставянето им с новите сведения на науката е в своя зародиш. Археолозите постоянно ровят из недрата на майката земя и науката ежедневно ни поднася капка по капка нови сведения из този подземен архив, които потвърждават едноплеменността на българите и славяните с траките, а заедно с това и еднакво дълбоката древност на едните и другите едноплеменници.
„Варварските“ древности от началото на средните векове се свързват с едно цяло чрез един общ стил, господстващ от 2 до 8 век сл. Хр. включително. Единството на тоя стил се състои преди всичко в голямата пъстрота, разкошни материали и зверинни форми. Като място на съсре-доточаване на този стил служила южна Русия. Там откриваме най-ранните му образци и там можем да наблюдаваме разните му отношения към античното и собствено „варварско“ изкуство. Връзките му с изток принадлежат на Дон и Волга. Една любопитна орнаментика, родила се на изток чрез племената в средна Азия, прониква в северния Кавказ и по бреговете на Дон се съсредоточава в началото на средните векове в южна Русия и в крайдунавските страни. Като временна и бързопреходна мода, тая орнаментика се среща и в самата Византия, в архитектурната декорация, какъвто е случаят с мо-зайките в Солун, украсени с гранитни и изумрудени инкрустации. Но тая мода се ограничава във Византия в първата половина на 5 век, дока-то в изкуството на „варварите“ се задържа до края на 8 век. Тоя стил преминава по Дунава на запад. Най-много находки са в Унгария.
изложение е обърнато изключително внимание на реда на лицата, чиновете и служещите, поканени на придворния обяд и прием в известни дни от коледните празници. Там се споменават и развле-ченията след пиршеството – музика, пеене, театрални представления и „латински славословия“. На шестия ден на празника в залата „на 19-те акувити“ се устройва закуска, на която присъстват местните народи – сините, зелените, българите, а и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки. Всички се явяват в национално облекло – народни горни дрехи „ковади“. (гл. Руск. Древн. гр. Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 159) [11] Гл. гръцкия текст у Успенски, стр. 164, бел. 1, с. 31. [12] Пак там, стр. 163. [13] За тази реч Успенски в същия си труд, стр. 160, цитирайки Mignet. LXVI, 105, казва, че няма друг съвременен паметник, който тъй добре да ни запознава с делата на византийската империя през 397-8 г. [14] Обикновено под тия „варвари“ на византийска служба днес се разбира „германското“ племе на готите, но в действителност този народ, идентифициран напр. от Йордан с гетите, бил в състава на голямото множество българи и под подчинението на техни водители. Самите ви-зантийски писатели говорят за „готска“ войска, но те дават уточнението, че тя се е състояла от отделни племена (Eunapii, ed. Dind., p. 251), които понякога враждували помежду си и не могли да примирят клетвата си за вярност на императора с оная на своя вожд (Zosimi IV, с. 56). Успенски пише: „Благодарение именно на тая племенна смес, готите не били в състояние да свалят гръцкото правителство и да застанат начело на управлението, макар че фактически от края на 4 век на техните дружини принадлежала почти абсолютната военна и административна власт в Константинопол“. (Успенски, арх.изв.т.VI, стр. 223). Самият Аспар, който с Ардавур стоял начело на най-силната „готска“ организация, могъществото на която било сломено през 471 година, носи българско име (предводителят на българите в Мизия – Аспарух, е записан при арменските географи като Аспар, в други изписвания – Исперих, Есперерих – носи типично готско окончание на името „рих“). Нещо повече, самият Теодорих, когото немските учени наричат „германски крал“, всъщност не бил водач на отделно племе, а само предводител на една дружина от 13 хиляди войници (според дока-зателствата, които посочва Успенски в статията си „Старобълг. надпис на Омортаг“, археол. изв., т. VI, стр. 226). Бащата на Теодорих се е казвал Маламир (отново българско име, Μαλαμειρον) – Dindorf, Hist. graeci minores, I, p.383. Комитът Остри (Οστρονς) в дружината на Аспар, според Успенски, също бил от славян-ски произход (стр. 226; Chron.pachale, p. 597). Така че с името „готи“ била кръстена от византийците през 4 век цялата оная многообразна група народи, в състава на която влизали предимно трако-славяно-българите и която дълго време преди установяването на отделните племена по долния Дунав, съвместявала в себе си понятието „скити“ от Източна Европа за византийските писатели. [15] Teoph. Anastas. et Cedrenus, III, стр. 496; Гибон – Hist. of the decline, XL. [16] М. С. Дринов – „Заселването на Балканския полуостров със славяни“, том първи, стр. 16. [17] Hist. Byzantinae, стр. 10-15. През 376 г. в Тракия и Македония вече се установяват южноруските народи: през 442-44 хуни и българи, а към 500-те години славяни земеделци, но пак водени от опустошителни скитници – хуни и българи (Кондаков, „Македония“, стр. 6). За нахлуването на славяните в Балкан-ския полуостров, виж статията под това название в спис. „Минало“, стр. 79. [18] Имената „хуни“ и „готи“ в 5 век имат събирателно значение. Не случайно писателят Приск заменя тези имена с названието „скити“. Впрочем византийските писатели са наричали всички племена, населя-ващи Македония, с общото название „скити“; тях почти не ги е интере-сувало дали тези племена са славяни или българи, достатъчен бил за тях фактът, че не са гърци. [19] „Тайната история“, гл. 18. Прокопий е първият византийски писа-тел, който говори за славяните, това по случай похода на херулите в 4-та готска война през земята на славяните, която според Теофан (687 г.) се простира до Солун. [20] Konst. Porphir. De them II, 6. П То гласи (Калайдович, Йоан Екз. Бълг., стр.178-188), че жителите на Тесалия, ахиловите мирмидони, някога се наричали мирмидони, а сега българи. Има сведения, че мирмидонска колония е съществувала и над Черно море, тоест там, където за първи път в (известните ни писмени паметници) се споменават българите. Идентификацията българи=мирмидони правят още авторите Малала (5-6 в. сл. Хр.) и Йоан Цецас (12 век). [21] Ed. Gibbon, The History of the Decline and Fall of The Roman Empire, бележка от J.B.Bury, London 1898. [22] Кондаков – „Македония“, 1909, стр. 10. [23] Второто нашествие на българите (появили се на Дунав преди 500 година) започва в 6 век и продължава в 7 и 8 век. Теофан разказва, че през 687 г. Юстиниан Ринотомет повел цяла войска против България и Склавиния, а през 750 г. Константин Копроним покорил славянските провинции в Македония и на другата година тръгнал против България, но когато стигнал Вергавския проход, посрещнали го българите и го разбили, та се върнал с позор. [  24] Открит е от професора А. Н. Попов в руските архиви – между статиите на тъй наречения „елински и римски летописец“. Именникът е в две части, в края на първата е отбелязано...
...което показва, че тая част е съставена от съвременник на Аспарух. Именникът завършва към началото на 70 г. от 8 век. Вероятно първоначално е бил писан на гръцки език. Много учени (Блау, Куник, Радлов и други) се опитваха с помощта на турския и др. езици да тълкуват непознатите думи в тоя списък. Гилфердинг казва: „Обичаят да се дава прозвище на годината е обикновено нещо на изток и можем да предположим, че той е бил заимстван от българите, още когато са странствали между Дон, Волга и Кубан.“ Ето този списък според най-новото и най-сполучливото му тълкуване от Кембричкия професор I. B. Bury: Авитохол – дилом твирем – 159 (г. сл. Хр.) Ирник – дилом твирем – 450 Гостун – дох твирем – 567/8 Курт – шегор вечем – 578/9 Безмер – шегор вечем – 637/8 Исперих – верен алем – 640 Според ключа на Bury, бройното значение на българските цифри е: 1 – верен, 2 – дванш или дван, 3 – тох, 4 – сомор, 5 – дилом, 6 – дохс, 7 – ехтс, 8 – шегор, 9 – тек, 10 – ехтем, 20 – алтом, 30 – твирем, 40 – алем, 60 – тутом. [25] The Chronological Cycle of the Bulgarians. [26] Българските князе са записвали на гръцки език своите адми-нистративни наредби, актове, договори със съседи и всичко това трябвало да се запази за поколенията върху каменни стълбове, които красили колонадите пред дворците и други обществени постройки (после като паметници от миналото са пренесени в църквите). Поради различните възгледи за произхода на българите, всеки историк тълкува по своему по-загадъчните думи в българските исторически надписи. Колоната на Омортаг за пръв път ни дава най-ясно свидетелство за националната титла на българския владетел „Кънязъ“, но понеже на гръцки е написано КАНАС, тъй като гърците нямат ер и я, то руският учен Успенски, като поддръжник на турската теория, веднага дава след-ното тълкувание на тая дума: „това е старотурското или туркменското „хан“ с гръцко окончание as или es...“ [27] Известията на Руския археологически институт в Цариград, на руски език, т. Х, София 1905, с албум. [28] Датата е според проф. В. Златарски. [29] Въпросът за това преминаване се счита за научно неоспорим. На уважаемия г-н д-р Г. Ценов, оспорващ този въпрос, ще посочим, че щом той се докосне до археологическите паметници у нас и в южна Русия, които той почти игнорира в историческите си трудове, веднага ще разбере и съзнае грешката си за старите селища и преселването на южно-руските българи1. [30] Както е известно, старият свят е знаел на Балканският полустров две племенни стихии: тракийци – в източната му половина, и илирийци – в западната, а помежду им в историческо време – македонците и техните съседи епироти. „Любопитно е – казва Кондаков (Македония, стр. 14), – че крупната формация си остава една и съща след хилядолетия: и до днес Балканският полуостров е зает в източната си половина с българи, а в западната със сърби. И пак между тях се формира исторически клин – албанците. Характерно е и това, че както в старо време тракийските и илирийските племена са имали общ език и само отпосле се различавали със свои диалекти, подобно нещо е станало и с балканското славянство. Освен това, както по-рано македонците се погърчили, също тъй значителна част от днешните албанци са потурчени.“ [31] Границите му са: на запад – Ока с притоците й; на юг – горния Дон и притоците му и Каспийско море; на изток – до р. Яик, а на север – по десните притоци на р. Кама до средното течение на тая река. [32] Руските летописци го наричат Велики Болгар. Развалините му се намират в сегашния Спаски уезд, село Успенск, известно повече под името Болгари. [33] История на Армения (прев. от арменски на руски), 1858, стр. 81. [34] В житието на Йоан Рилски от Търновския патриарх Евтимий, на стр. 29 има следната бележка: „Йоан Асен, 35 крал българский, по исчислению г. Раича, бил син стараго 37-го краля болгарското Асеня...“ [35] M. Fraehn (академик) – ръкопис, четен в Академията на науките в Спб. 1818 г. [36] На 13 август 1877 от члена-археол. и преводач на татарския текст В.В. Радлов, отпечатан е в известията на същия съезд. [37] Обнародвано от Н.И. Золотницки в известията на 4 арх. съезд. Т. 1, стр. 154. [38] Fraehn – Wolga Bulgarien, стр. 188. [39] Твърде интересни са бележките на А.А. Спицин за условията, при които е започнало и извършено помюсюлманчването на българите в южна Русия (Материали по археол. на източно-турските губернии, събрани от императорското арх. дружество, т. 1, 1893, Москва, стат. 3 – „Чудския древности“, стр. 65). Търсейки нови пазари за покупка на кожи и за продаване на своите стоки, източните мюсюлмански търговци, попаднали на следите на някакви движещи се сибирски инородци в Европа през северния Уралски превал, отблизо се запознават с местността и след време устройват по горна Кама търговски разменен център. С течение на времето изгодното положение на избраната местност за търговия, не само по Кама, но и по северна Двина, и миролюбието на владеещите страната чудски народности, създават там постоянна търговска фактория, домакини на която отначало стават търговци – перси, а след тях търговци от други източни народи – сибирски, предимно обаче арабски търговци. Тая фактория не закъсняла да запознае окръжаващите я племена с разните удобства и съблазни на източната култура. Факторията с времето се превърнала в колония, а тази колония неизбежно трябвало да си промени главния център, спускай се от висотите на Кама по нейните низини, наблизо към главния волжки път, където отначало възникнал временен панаир, а после постоянно население. Българите сплотили наоколо си оригиналния, макар и слаб съюз на съседни чужди народи, като ги подчинили на особено търговско-аристократично устройство и им дали общо управление и съд. За по-нататъшното процъфтяване на областта твърде много съдействало приемането на мюсюлманството от българите (омаломощени от отцепването на преселилите се в днешна България славяни и българи). Източните майстори, занаятчии и учени молли направили Болгар напълно „ъгъл на изтока“. Почти осемвековното (до 13 век) спокойно съществуване в Камска област на незначителната мюсюлманска търгов-ска колония се обяснява със слабостта и миролюбието на съседите. [40] Сказ. мюсюлм. питат. о славянах. А. Гаркави, 1870, стр. 86. [41] Най-нов труд, съдържащ бележки на класическите и др. писатели за българите, е трудът на д-р Г. Ценов „Произходът на българите и пр.“, 1910, стр. 472. [42] Agathiae, p. 300, ed. Bonn. [43] Procopii, de b. Gothico IV, p. 476. [44] De administr., C, 36-40. [45] Nicephor, p. 38; Theoph., p. 545. [46] Т. И. Успенски – „Староб. надпис Омортага“, стр. 233. [47] Означен на една колона, намерена в Абоба през 1899 г. [48] На един откъслек от колона, намерена в стара могила и запазен в Нови пазар. Сега в шуменския музей. [49] Посоч. статия на Т. Успенски, стр. 234. [50] Една колона в Провадия. [51] Също там. [52] От Абоба-Плиска. [53] От което се вижда, че българите са пренесли със себе си в Мизия такъв политически строй, според който главният княз споделял властта с представителите на родовете, стоящи начело на отделни племена. Тоя род феодална система, разбира се, е еволюирал. Известен е напр. голе-мият преврат в половината на 8 век, когато редът на князете, които по предимство заемали върховната власт, бил прекъснат, и заместването на вакантното място почнало да зависи от избора на всички представители на знатните родове (боляри). Theoph. 432-5, Niceph.patr. p.77 [54] Отпечатано е в труд на 1 арх. съезд. 1876. Между собствените български градища са: граханското, двете котловски и чегандиските – всички имат големи размери, укрепени са с по два обкопа и намерените в тях керамични фрагменти са едвакви с ония от дясната страна на Волга. На общочудски език градищата се наричат Карил или Курил. [55] Крит. пр. от д-р Шишманов, стр. 677. [56] Най-ценните сведения от тях са събрани в едно обширно изложение от Н. Т. Катанов в Изв. общ. арх., Ист. и етногр. на Казанския уни-верситет, т. XXVII, в. I, 1911 г, под надслов: „Сказания иностранцев о Казани“. [57] P. Artamof – La Russie historique, Paris 1862-65. [58] Руските учени отнасят пермските крепости към края на бронзовата епоха. [59] Повечето могили в южна Русия били разкопани и разграбени в началото на миналото столетие (19 век), а намерените вещи изчезнали безследно. Стотици килограми златни и сребърни находки били претопени от златарите. Известно количество старини са запазени още от Петър Велики, като най-голяма рядкост в императорския Ермитаж, но сведенията за тях са изгубени в миналото столетие. Вещите били изпратени през 1726, а през 1742 за тях могло да се каже само това, че те произхождат от могилите и градищата между Волга, Кама и Оба. В труда на Никола Витсен “Nord-en Oost-Tartarye” от 1692 г. се разказва за подобни находки на сребърни съдове с орнаменти и фигурни изображения. Илюстрациите във витсеновия труд показват сходството на старините с ония в императорския ермитаж. Някои вещи са с инкру-стирана орнаментика – същия стил като онзи по Дон и Дунава. Д-р Месершмид, изпратен от Петър Велики да събира антики, разказва в своя дневник (1721), че разкопките били основна търговия за ишимците. Дори жителите се наричали „бугровщици“, тоест могило-търсачи. Каталог: files2012 files2012 -> Между пустинята и живота files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 1.11 Mb. Сподели с приятели:
|
елопонес и въобще Елада била ославянена по време на Константин Погонат (668-685). За едно проникване на българите в античността в класическите земи на елинското племе имаме едно късно, но твърде оригинално известие. То е описание на Троянската война, писано специално за цар Симеон от Йоан Екзарх Български.