УРОК 7: ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ПРЕПЯТСТВИЯ

136
А ето и неговото решение срещу фобията от загуба на пари:
— Ако мразиш риска и тревогите… започни рано.
Ето защо банките препоръчват да свикнем да пестим още докато сме млади. Ако започнеш като млад, няма да бъде трудно да забогатееш. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че действително има огромна разлика между човек, започнал да пести на двайсетгодишна възраст и друг, започнал да пести на трийсетгодишна възраст. Впечатляваща разлика.
Казват, че сложната лихва била едно от чудесата на света. А
покупката на остров Манхатън — една от най-страхотните сделки на всички времена. Ню Йорк бил откупен за двайсет и четири долара във вид на дреболии и мъниста. Ако бяха инвестирани, при 8% годишна лихва, тези 24 $ през 1995 година щяха да бъдат повече от 28 трилиона долара. Манхатън можеше да бъде откупен отново и с останалата сума можеше да се купи голяма част от Лос Анджелис, особено при цените на недвижимите имоти през 1995 година.
Моят съсед работи за голяма компютърна компания. Работи там вече 25 години. След още пет години ще я напусне с 4 милиона долара в пенсионния си фонд. Те са инвестирани предимно в бързо нарастващи кооперативни фондове и ще бъдат обърнати в бонове и държавни и правителствени ценни книжа. Той ще бъде само на 55
години, когато се пенсионира и ще има пасивен доход от над 300 000 $
— повече, отколкото получава във вид на заплата. Следователно това може да се направи, дори да мразите загубите или риска. Но трябва да започнете рано и да помислите за осигуряването на пенсията си, както и да наемете финансист, на когото имате доверие, че ще може да ви води към правене на изгодни инвестиции.
А ако не ви остава много време до пенсиониране или желаете да се пенсионирате рано? Как да се справите със страха от загуба на пари?
Бедният ми татко не направи нищо в това отношение. Той просто избягваше тази тема, отказваше да я обсъжда. Богатият ми баща, от друга страна, препоръчваше да мисля като тексасец.
— Харесвам Тексас и неговите жители — казваше той. — В
Тексас всичко е по-голямо. Когато печелят, тексасците печелят много.
А кога го губят, е истинско зрелище.
— Обичат ли да губят? — попитах аз.

137
— Не съм казал такова нещо. Никой не обича да губи. Покажи ми някой, който е изгубил и е щастлив, а аз ще ти покажа какво се казва човек, който е изгубил — отговори той. — Става дума за отношението на тексасеца към риска, към наградата и провала. За това как се справят с живота. Те живеят истински. Не като повечето хора тук, които живеят като хлебарки, когато става дума за пари. Скимтят,
когато в бакалницата им върнат с двайсет цента по-малко. Това, което ми харесва най-много, е отношението на тексасеца. Те са горди, когато печелят и се хвалят, когато изгубят. В Тексас имат следната поговорка:
„Ако ще се разоряваш, направи го както трябва“.
Непрекъснато повтаряше на двама ни с Майк, че основната причина за липса на финансов успех е прекалената предпазливост.
— Хората толкова се страхуват да не загубят, че губят —
обичаше да казва той.
Собственият ми опит показва, че победата обикновено следва загубата. Преди да се науча окончателно да карам колело, падах многократно. Никога не съм срещал играч на голф, който да не е губил поне една топка. Никога не съм срещал хора, които са се влюбвали и сърцата им не са били разбити нито веднъж. И не съм срещал богат човек, който да не е губил никога пари.
Следователно причината повечето хора да не побеждават финансово е следната: страхът да не изгубят пари е много по-голям от радостта да бъдат богати. Ето още една тексаска поговорка: „Всички искат да отидат в рая, но никой не иска да умре“. Повечето хора мечтаят да бъдат богати, но мисълта да изгубят пари ги ужасява.
Затова и никога не отиват в рая.
Богатият татко често ни разказваше истории от своите посещения в Тексас.
— Ако наистина искате да научите какво е риск, загуба и провал,
отидете в Сан Антонио и посетете Аламо. (Мисия в Сан Антонио,
обсадена през 1836 г. от мексиканците по време на борбата на тексасците за независимост от Мексико. Защитават я около 180
доброволци и всички са убити. — Б. пр.) Това е невероятна история за шепа смелчаци, предпочели да се бият, макар да са били наясно, че нямат шанс за победа. Те избрали да умрат, но не и да се предадат.
Историята е вдъхновяваща, заслужава си да бъде изучена; и въпреки всичко е трагично военно поражение. Провал, ако щете. Те губят. И

138
така, как се справя с провала тексасецът? Той продължава да вика:
„Спомнете си Аламо!“
С Майк бяхме слушали тази история многократно. Богатият татко ни я разказваше винаги, когато се готвеше за голяма сделка и се чувстваше нервен. След като направеше всичко, което зависи от него, и не му оставаше друго, освен да чака изхода, той ни разказваше историята. Разказваше ни я всеки път, когато се страхуваше да не направи грешка или да не изгуби пари. Тя му даваше сила, защото му напомняше, че винаги може да превърне финансовата загуба във финансова победа. Богатият татко знаеше, че провалът би го направил само още по-силен и умен. Не че искаше да загуби; просто знаеше кой е и как би приел една загуба. Щеше да я превърне в победа. Именно това превърна него в победител, а други — в губещи. То му даваше смелост да зачеркне станалото, докато при подобна ситуация други просто отстъпваха.
— Точно заради това харесвам толкова тексасците. Те превръщат един голям провал в туристическа атракция, от която изкарват милиони.
Ето неговите думи, които днес означават може би най-много за мен:
— Тексасците не погребват провалите си. Те се вдъхновяват от тях. Превръщат ги във въодушевяващи викове. Провалът вдъхновява тексасците за победа. А именно това е формулата за всички победители.
Така, както и аз винаги съм повтарял, че падането от колелото е част от учението да се кара. Помня, че паданията само увеличаваха решимостта ми да се науча да карам. Казах също така, че никога не съм срещал играч на голф, който не е губил топка. Загубата на топка или на турнир само вдъхновява професионалния играч на голф да стане още по-добър, да тренира още по-усилено, да учи повече. И
благодарение на това той става по-добър. Загубата вдъхновява победителите. И сломява губещите.
Потвърждава го и следният цитат от Джон Д. Рокфелер: „Винаги съм се старал да превръщам всеки провал във възможност“.
А ето какво мога да кажа аз въз основа на американско-японския си произход. Мнозина твърдят, че Пърл Харбър е грешка на американците. Аз казвам, че е грешка на японците. Във филма „Тора,

139
Тора, Тора“ един мрачен японски адмирал заявява пред своите подчинени:
— Страхувам се, че събудихме спящ великан.
„Помнете Пърл Харбър“ се превърна във вдъхновяващ, в боен вик. Той трансформира една от най-големите загуби на Америка в причина за победа. Това голямо поражение даде на Америка сила и тя скоро изплува като световна сила.
Провалът вдъхновява победителите. И съкрушава губещите. Ето я най-голямата тайна на победителите. Тайната, която е непозната на губещите. Най-голямата тайна на победителите е, че провалът ги вдъхновява да спечелят и следователно те не се страхуват да губят.
Както казва Фран Таркънтън: „Да печелиш означава да не се боиш да губиш“.
Хора като Фран Таркънтън не се страхуват да губят, тъй като знаят кои са. Те мразят да губят, затова знаят, че загубата само ще ги стимулира да станат по-добри. Има голяма разлика между това да мразиш да губиш и да се страхуваш да губиш. Повечето хора се страхуват толкова да не изгубят пари, че губят. Играят прекалено на дребно и на сигурно във финансово отношение. Купуват си големи къщи и големи коли, но не и големи инвестиции. Главната причина за финансовите проблеми на повече от 90% от американците е следната:
те играят така, че да не загубят. А не за да спечелят.
Те отиват при своя счетоводител, финансист или брокер и си купуват балансирана папка с ценни книжа. Повечето са затворили много пари в не особено печеливши бонове, нещо като кооперативни фондове за членовете на дадено семейство, и в няколко индивидуални полици — безопасно и разумно вложение. Но не и печелившо. Това е инвестиция на човек, който играе така, че да не загуби.
Не ме разбирайте погрешно. Този вероятно е по-добрият вариант,
който не се използва от повече от 70% от населението, и това е наистина ужасяващо. Безопасното вложение е много по-добро от липсата на каквото и да е вложение. То е страхотно вложение за този,
който не обича да рискува. Но безопасността и „балансираността“
съвсем не влизат в правилата на играта, предпочитана от успяващите инвеститори. Ако имате малко пари и желаете да забогатеете, трябва преди всичко да бъдете „концентрирани“, не „балансирани“. Ако погледнете който и да е успял човек, ще се убедите, че в началото той

140
не е бил балансиран. Балансираните хора не стигат доникъде. Просто си стоят на едно място. За да прогресираш, първо трябва да се дебалансираш.
Томас Едисон не е бил балансиран. Бил е концентриран. Бил
Гейтс не беше балансиран. Беше концентриран. Доналд Тръмп е концентриран. Джордж Сорос е концентриран. Джордж Патън не пръска в широчина танковете си. Съсредоточава ги в слабите точки на немския фронт. Французите действат в широчина на линията
„Мажино“ и знаем от историята какво се случва с тях.
Ако имате желание да забогатеете, трябва да се съсредоточите.
Да сложите голямо количество от вашите яйца само в няколко кошници. Не постъпвайте като представителите на бедната и средна класа; те слагат няколкото си яйца в много кошници.
Ако мразите да губите, играйте на сигурно. Ако загубата отслабва силите ви, играйте на сигурно. Правете балансирани инвестиции. Ако сте над двайсет и петгодишна възраст и рисковете ви изпълват с ужас, не се променяйте. Играйте сигурно, но започнете рано. Започнете да събирате отрано пари, тъй като за това ще ви бъде нужно много време.
Но ако мечтаете да бъдете свободни, да се измъкнете от омагьосаната въртележка, първият въпрос, на който трябва да си отговорите, е: „Как реагирам на провалите?“
Ако провалът ви вдъхновява да спечелите, може би трябва да се спуснете да осъществявате мечтите си. Но само „може би“. Ако провалите подкопават силите ви или в резултат на тях губите контрол над нервите си, подобно на разглезените особи, които се обаждат на адвоката си да даде под съд някого всеки път, когато нещо не стане както са го искали — тогава играйте сигурно. Запазете работата си.
Или купувайте акции и кооперативни фондове. Но не забравяйте — в тези финансови инструменти също се крие риск, макар и да са по- безопасни от другите.
Казвам всичко това, намесвам Тексас и Фран Таркънтън, тъй като увеличаването на активите не е трудно. То не изисква кой знае какво обучение. Математиката, която се учи в пети клас, е достатъчна. Но рискуването на активите е нещо съвсем друго. За него са необходими голяма смелост, търпение и специално отношение към провалите.

141
Губещите избягват провала. А провалите превръщат губещите в победители. Спомнете си Аламо.
Причина 2. Преодоляване на цинизма.
— Небето пада! Небето пада!
Повечето са чували историята за Страхливото пиле, което непрекъснато предупреждавало обитателите на задния двор за предстоящо бедствие. Всички познаваме подобни хора. И във всеки един от нас се крие подобно Страхливо пиле. Както вече стана дума,
циникът е истинско Страхливо пиле. Всички се превръщаме в
Страхливо пиле, когато страхът и съмненията замъглят мислите ни.
Всички изпитваме съмнения — „Не съм умен“, „Не съм достатъчно добър в тази област“, „Този и този са по-добри от мен“.
Съмненията често ни парализират. Играем на играта „Ами ако?“.
— Ами ако икономиката се срути веднага след като инвестирам?
— Ами ако работата се провали и после не мога да изплатя парите?
— Ами ако нещата не се развият така, както съм ги планирал?
Или пък непременно ще се намерят приятели и любими хора,
които да ни напомнят за всички неизвестни, дори да не сме ги молили за това. Най-често те казват:
— Какво те кара да мислиш, че ще се справиш?
— Ако идеята е толкова добра, как така никой друг не го е направил?
— От това няма да излезе нищо. Ти просто не знаеш какво говориш.
Тези думи на съмнение често стават толкова гръмки, че в крайна сметка не правим нищо. Ужасни предчувствия свиват на топка стомаха ни. Понякога губим съня си. И не вървим напред. Придържаме се към безопасното и възможностите ни отминават. Наблюдаваме как животът изтича покрай нас, докато стоим парализирани, с изстинало от страх тяло. Всички сме изпитвали това в един или друг период от живота си,
някои — по-често от други.
Питър Линч от кооперативен фонд „Фиделити Магелан“
сравнява предупрежденията за падането на небето с „шум“, който чуваме всички.

142
„Шумът“ се създава или в нашите глави, или идва отвън. Често от приятели, роднини, колеги и медии. Линч си спомня един период през 50-те години на XX век, когато заплахата от ядрена война преобладавала в новините и хората започнали да си подготвят противоатомни скривалища и да ги запасяват с храна и вода. Ако бяха инвестирали тези пари разумно в пазара, вместо да ги закопават в противоатомни скривалища, сега вероятно щяха да бъдат финансово независими.
Когато преди няколко години в Лос Анджелис избухнаха вълненията, продажбите на оръжие в цялата страна нараснаха внезапно. Един човек в щата Вашингтон умря след консумация на недопечен хамбургер и отделът към министерството на здравеопазването в Аризона нареди говеждото да се подлага на добра топлинна обработка. Фармацевтична компания пуска по националната телевизия клип за грипа. Рекламата излиза през февруари. Броят на настинките нараства успоредно с продажбата на тяхното лекарство при настинка.
Повечето хора са бедни, защото когато става дума за инвестиране, светът е пълен със Страхливи пилета, които тичат и крещят:
— Небето пада! Небето пада!
А тези викове имат такъв ефект, тъй като всеки от нас е повече или по-малко страхлив. Често е необходим голям кураж, за да не позволиш на слуховете и приказките за края на света да увеличат собствените ти страхове и съмнения.
През 1992 година един приятел на име Ричард дойде да ни навести във Финикс. Остана впечатлен от всичко, което бяхме постигнали с покупката на недвижимо имущество и акции. Цените на имотите във Финикс бяха паднали. В продължение на два дена му показвахме това, което смятахме за прекрасни възможности за приток на пари.
Със съпругата ми не сме брокери на недвижимо имущество. Ние сме инвеститори. След като открихме сграда в един курорт, ние се обадихме на съответния брокер и той му я продаде същия следобед.
Това бе градска къща с две спални само за 42 000 $. Подобни постройки се продаваха за 65 000 $. Ричард бе направил изгодна сделка. Силно развълнуван от покупката, той се върна в Бостън.

143
След две седмици брокерът се обади, за да съобщи, че приятелят ни се отказал. Телефонирах му веднага, за да разбера причината. Той обясни само, че разговарял със съседа си, който заявил, че сделката била лоша. Плащал прекалено много.
Попитах Ричард дали съседът му е инвеститор. Ричард отговори,
че не бил. На въпроса ми защо тогава му се доверява, той зае отбранителна позиция и отвърна, че желае да продължи да оглежда.
Пазарът на недвижимо имущество във Финикс се оживи и през
1994 година от тази къщичка вземахме 1 000 $ месечно и 2 500 $ — в разгара на зимния сезон. През 1995 година стойността й стигна 95 000
$. Ричард трябваше само да даде първата вноска от 5 000 $ и щеше да постави началото на измъкването от омагьосаната въртележка. Днес все още не е направил нищо. А изгодните сделки във Финикс все така не липсват; просто трябва да се вгледате малко по-внимателно.
Реакцията на Ричард не ме изненада. Това са типични „угризения на купувача“ и никой от нас не може да им избяга. Именно тези съмнения ни съсипват. Страхът е победил и шансът за свобода е изгубен.
Друг пример. Държа малка част от активите си в сертификати за запазено право върху чуждо имущество. Печеля от тези пари 16%
годишно, което е доста по-високо от 5%, предлагани от банката.
Сертификатите се подсигуряват от недвижимо имущество и от законодателството в щата, което също е за предпочитане пред повечето банки. Просто в този случай липсват пари в брой. Почти винаги, когато споделя пред някого, че държа парите си по този начин, ми отговарят,
че е рисковано. И ми обясняват защо не би трябвало да го правя.
Когато попитам откъде имат тази информация, те ми отвръщат, че са чули нещо такова от приятел или са го прочели в списание, посветено на инвестициите. Никога не са го правили, но обясняват на някой,
който го прави, защо не трябва да го прави. Най-ниската лихва при въпросните сертификати е 16%, но хората, които са изпълнени със съмнения, са готови да приемат 5%. Съмненията са скъпо удоволствие.
Искам да кажа, че именно тези съмнения и цинизъм са причина хората да си остават бедни и да играят на сигурно. Реалният свят просто ви чака да забогатеете. Единствено нашите съмнения ни държат бедни. Както вече казах, измъкването от омагьосаната

144
въртележка е технически лесно. Не е необходимо кой знае какво образование, но съмненията осакатяват повечето хора.
— Циниците никога не побеждават — казваше богатият ми баща.
— Неоснователните, непроверени страхове и съмнения създават циници.
„Циниците критикуват, а победителите анализират“, това бе друга от любимите му сентенции. Той обясняваше, че цинизмът ослепява, докато анализът отваря очите. Анализът позволява на победителите да осъзнаят, че критиците са слепи и да виждат възможности там, където другите ги пропускат. А да откриваш онова,
което всички останали пропускат, е ключът към успеха.
Недвижимото имущество е мощно средство за инвестиране за всеки, който търси финансова независимост или свобода. То е уникално средство за инвестиране. И въпреки това всеки път, когато спомена нещо такова, чувам:
— Не желая да поправям тоалетни.
Точно това Питър Линч нарича „шум“. А богатият ми татко щеше да каже; „А, ето, циникът се обажда“. Този, който критикува,
вместо да анализира. Този, който позволява на своите страхове и съмнения да му замъглят ума, вместо да му отворят очите.
Когато чуя някой да казва: „Не желая да поправям тоалетни“,
изпитвам желание да отговоря: „А какво те кара да мислиш, че аз искам?“
Излиза, че тоалетната е по-важна от онова, което искат. Аз говоря за освобождаване от омагьосаната въртележка, а те се концентрират върху тоалетните. Подобен ход на мисли обрича повечето хора на бедност. Те критикуват, вместо да анализират.
— Всичко, което „не искам“, държи ключа към успеха —
обичаше да казва богатият татко.
Тъй като аз също не желая да поправям тоалетни, си намирам управител на имотите, който да се занимава с поправянето на тоалетни.
И след като открия подходящия човек, който да се грижи за къщите или апартаментите, притокът на пари започва да нараства. Но най-важното, добрият управител ми позволява да купя много повече имоти, защото няма да ми се налага да се грижа за тоалетни. Добрият управител е ключът към успеха в сделките с недвижимо имущество. За

145
мен е по-важно да открия такъв човек, отколкото самите имоти.
Качественият управител често научава за страхотни сделки с недвижимо имущество, преди самите брокери, и това го прави дори още по-ценен.
Ето какво имаше предвид богатият ми баща, като казваше, че
„ключът към успеха се държи от всички неща, които «не искам да правя»“. Тъй като не исках да се занимавам с поправката на тоалетни,
аз изнамерих начин да купувам повече имоти и да се измъкна от омагьосаната въртележка. А някои хора продължават да повтарят: „Не искам да се занимавам с поправка на тоалетни“.
И по този начин се лишават от мощно средство за инвестиране,
каквото са имотите. За тях тоалетните са по-важни от свободата им.
Нерядко чувам следното изказване:
— Не искам да губя пари.
Е, какво кара тези хора да мислят, че аз или някой друг иска да губи пари? Те не правят пари, тъй като предпочитат да не губят пари.
Вместо да анализират, те затварят съзнанието си за друго мощно средство за инвестиция, Фондовата борса.
През декември 1996 година с един приятел минахме покрай кварталната бензиностанция. Той вдигна поглед и забеляза, че цената на бензина се покачва. Въпросният приятел е типично „Страхливо пиле“. Ако питаш него, небето вечно се готви да падне и обикновено точно така и става, поне за него самия.
Прибрахме се и той изнесе истинска лекция, подкрепена с множество факти в защита на твърдението си, че през следващите няколко години цената на бензина ще се увеличава все повече и повече. Никога дотогава не бях виждал представените от него статистически справки, въпреки че вече притежавах значителна част от акциите на една бензиностанция. След като научих тази информация,
веднага започнах да търся и открих една нова, на нереално ниска цена,
петролна компания, от която купих 15 000 акции по 65 сантима.
През февруари 1997 година със същия този приятел минахме отново покрай същата бензиностанция; цената за галон бензин се бе покачила с почти 15%. Той отново се оплака и изрази тревогата си. Аз се усмихнах, защото през януари 1997 година въпросната малка петролна компания бе открила петрол и сега тези 15 000 акции струваха по повече от 3 $. И всичко това бях направил благодарение на

146
неговия съвет. А цената на петрола най-вероятно щеше да продължава да се покачва, ако казаното от него беше вярно.
Вместо да анализират, хората от този тип просто си затварят съзнанието. Ако разберяха как действа „стопът“ при инвестирането на фондовата борса, повечето хора щяха да инвестират, за да победят,
вместо, за да загубят. „Стоп“ е просто компютърна команда, която продава акциите ви автоматично, ако цената започне да пада и така спомага загубите ви да се сведат до минимум, а печалбите да бъдат максимални при дадената ситуация. Това е страхотно средство за онези, които се страхуват да губят.
Затова винаги, когато чуя как някои се концентрират върху своите „не искам“, вместо върху онова, което искат, ми става ясно, че
„шумът“ в главата им е доста силен. Страхливото пиле е обсебило изцяло ума им и крещи с пълно гърло:
— Небето се сгромолясва и тоалетните са развалят.
По такъв начин те избягват своите „не искам“, но плащат огромна цена. И има опасност никога да не получат онова, което искат.
Богатият татко ми подсказа начин да се справям със Страхливото пиле в мен.
— Просто прави това, което е направил полковник Сандърс.
На 66 годишна възраст той загубва бизнеса си и започва да живее само със социалната си пенсия. Тя, разбира се, е крайно недостатъчна.
Той започва да обикаля страната и да продава своята рецепта за пържено пиле. Получава 1 009 отказа, преди най-сетне да чуе „да“. И
става отново милионер на възраст, когато повечето хора се оттеглят.
— Бил е смел и упорит човек — заяви в заключение богатият татко.
И така, когато изпитвате съмнения и сте малко уплашени, просто направете това, което е направил полковник Сандърс със своето
Страхливо пиле; изпържете го.
Причина 3. Мързел.
Заетите хора често са най-мързеливите. Всички сме чували историята за бизнесмена, който работел здраво. Работел здраво, за да осигури добре съпругата и децата си. Прекарвал часове наред в офиса си и си носел работа у дома за уикендите. Един ден се прибрал и намерил къщата празна. Съпругата му си заминала заедно с децата.

147
Той знаел, че със съпругата си имат проблеми, но вместо да положи усилия, за да заздрави връзката им, той продължавал да отдава всичкото си време и сили на работата. Случилото се го объркало толкова, че той вече не бил в състояние да работи качествено и загубил и работата си.
Днес срещам често хора, които са прекалено заети, за да се погрижат за богатството си. Други пък са прекалено заети, за да се погрижат за здравето си. Причината е една и съща. Те са заети и се грижат да си останат заети, за да избягват нещо, което не желаят да погледнат в лицето. Не е нужно да им го казва никой. Дълбоко в себе си те го знаят. И ако им го кажете, те реагират често с гняв или раздразнение.
Ако не са заети с работата или с децата си, често са заети с гледане на телевизия, с риболов, играят голф или ходят по магазините.
Но въпреки всичко дълбоко в себе си чувстват, че избягват нещо важно. Това е най-разпространената форма на мързел. Мързел,
прикрит под непрестанна заетост.
Какво тогава е лекарството срещу мързела? Лекарството е малко алчност.
Повечето от нас са възпитани да смятат, че алчността или желанието са нещо лошо. „Алчните хора са лоши хора“ — повтаряше майка ми. Всички обаче крием в себе си копнеж да имаме хубави неща,
нови или вълнуващи неща. И за да държат под контрол това желание,
родителите често го потискат със създаване на чувство за вина.
— Мислиш само за себе си. Не знаеш ли, че имаш братя и сестри? — този бе един от любимите похвати на мама.
— Какво искаш да ти купя? — Това пък беше баща ми. — Да не мислиш, че сме направени от пари? Или смяташ, че парите растат по дърветата? Ние не сме богати, както знаеш.
В подобни случаи най-вече ме впечатляваха не думите, а гневът,
който ги съпровождаше.
Използваше се и следната тактика:
— Аз си жертвам живота, за да ти купя нещо. Купувам ти го,
защото аз самият като дете никога не съм имал всички тези предимства.
Имам един съсед, който е в много тежко финансово състояние,
но не може да си прибере колата в гаража, тъй като той е пълен с

148
играчки за децата му. Тези глезльовци имат всичко, което пожелаят.
Не искам да разберат какво е да искаш нещо, а да не можеш да го получиш — повтаря всекидневно съседът. Не е заделил нищо нито за обучението им, нито за своето пенсиониране, но децата му притежават всички възможни играчки. Неотдавна се сдоби с нова кредитна карта и заведе децата си да посетят Лас Вегас.
Правя го за малките — заяви с мъченически тон той.
Богатият татко забраняваше да се произнасят думите: „Не мога да си го позволя“. А вкъщи чувах само тях. Вместо това богатият татко изискваше децата му да си задават въпроса: „Как мога да си го позволя?“ Твърдеше, че изказването: „Не мога да си го позволя“
затваря съзнанието. То не трябва да мисли повече. „Как мога да си го позволя?“ обаче отваря ума. Принуждава го да мисли и да търси отговори.
Но най-вече смяташе, че думите „Не мога да си го позволя“ са лъжа. И човешкият дух го знае.
— Духът на човека е много, много мощен — обичаше да казва той. — Той знае, че може да направи всичко.
Мързелът на ума, който твърди: „Не мога да си го позволя“,
предизвиква изгубването на война вътре в нас. Духът се ядосва и мързеливият ум трябва да защитава тази лъжа. Духът крещи:
— Хайде, да вървим в спортната зала и да потренираме.
А мързеливият ум отвръща:
— О, днес имах наистина много работа и съм уморен.
Човешкият дух заявява:
— Писна ми да живея в мизерия. Хайде да забогатеем.
На което мързеливият ум отговаря:
— Богатите са алчни. Освен това разправиите са прекалено големи. И е рисковано. Може да загубя пари. И без всичко това вече работя прекалено много. На работа ме претрупват със задачи. Виж само колко работа ме чака тази вечер. Шефът иска да я приключа до сутринта.
„Не мога да си го позволя“ поражда също така тъга. Чувство за безпомощност, което води до обезверяване и дори до депресия. Или апатия. „Как мога да си го позволя?“ — отваря вратата към възможностите, възбудата и мечтите. Затова богатият татко не се

149
вълнуваше от това, което искахме да купим, а от създаването на творчески ум и динамичен дух с „Как мога да си го позволя?“
Рядко даваше нещо на Майк или на мен, но задължително питаше:
— Как можеше да си го позволите?
Тук се включваше и колежът, за който си плащахме сами. Той не се интересуваше от целта, а от процеса за постигане на целта, на това искаше да ни научи.
Проблемът, който усещам днес, е че милиони хора се чувстват виновни заради своята алчност. Това е стара настройка от детството им. Желанието да имат най-хубавите неща, които предлага животът. У
повечето хора на подсъзнателно ниво е създаден стереотип, който ги кара да казват: „Не мога да имам това“. Или пък: „Не мога да си го позволя“.
Решението ми да се измъкна от омагьосаната въртележка на плъховете бе изразено само с един въпрос:
— Как мога да си позволя да не работя никога повече?
И умът ми започна да предлага отговори и решения. Най- трудното беше да се преборя с догмата на биологичните ми родители,
„Не можем да си го позволим“, или „Престани да мислиш само за себе си“. Имаше още много подобни твърдения, чиято цел бе да създадат в мен чувство за вина и в резултат да потиснат алчността ми.
И така, как да се преборим с мързела? Отговорът е: с малко алчност. Да вземем играта „Какво ще ми донесе това?“ Човекът пита:
— Какво ще ми донесат здравето, сексапилът и хубавата външност?
Или:
— Какъв би бил животът ми, ако не трябва да работя никога повече?
Или пък:
— Какво бих правил, ако имах всички пари, от които се нуждая?
Без малко алчност, няма желание за притежание на нещо по-добро,
нито прогрес. Светът прогресира, тъй като всички желаем по-добър живот. Новите изобретения се правят, защото желаем нещо по-добро.
Ходим на училище и залягаме в учението, защото искаме нещо по- добро. Затова винаги, когато усетите, че избягвате нещо, което би

150
трябвало да направите, просто си задайте въпроса: „Какво ще ми донесе това?“
Бъдете малко алчни. Това е най-доброто лекарство срещу мързел.
Спомнете си какво каза Майкъл Дъглас във филма „Уолстрийт“:
„Алчността е добро нещо“. Прекалената алчност обаче, както и всичко прекалено, не е добро качество.
Богатият татко го изричаше по друг начин:
— Чувството за вина е по-лошо от алчността. Тъй като вината лишава тялото от неговата душа.
А според мен Елинор Рузвелт го е казал най-добре:
— Правете това, което усещате в сърцето си, че е правилно…
така или иначе ще бъдете критикувани. Ще ви заклеймят, ако го направите, и ще ви заклеймят, ако не го направите.
Причина 4. Навици.
Животът ни е в много по-голяма степен отражение на нашите навици, отколкото на нашето образование. След като гледа филма
„Конан“ с Арнолд Шварценегер, един приятел каза:
— Много бих искал да имам тяло като на Арнолд Шварценегер.
Повечето мъже закимаха в знак на съгласие.
— Чух, че като дете бил доста хилав и слаб — додаде друг приятел.
— Да, и аз съм го чувал — обади се трети. — Чух, че имал навика да тренира почти всеки ден.
— Не се и съмнявам, че го е правил.
— Не — обади се циникът на групата. — Обзалагам се, че е роден такъв. И защо не престанем да говорим за Арнолд и не си поръчаме бира?
Ето един пример как навиците контролират поведението. Помня като питах богатия си татко за навиците на богатите. Вместо да ми отговори направо, той реши да ми покаже чрез примери, както обикновено.
— Кога си плаща сметките баща ти? — попита той.
— На първо число на месеца — отговорих аз.
— Остава ли му нещо?
— Много малко.

151
— Това е главната причина за неговите проблеми — заяви богатият ми баща. — Има лоши навици. Плаща първо на всички останали, а на себе си — последен, и то само ако му е останало нещо.
— Което обикновено не се случва — добавих аз. — Но все пак трябва да си плаща сметките, нали? Да не искаш да кажеш, че не трябва да ги плаща?
— Разбира се, че не. Аз самият твърдо вярвам, че трябва да си плащам сметките навреме. Но плащам първо на себе си. Преди да платя на правителството.
— Ами ако нямаш достатъчно пари? Какво правиш тогава?
— Същото. Пак плащам първо на себе си, дори парите да не стигат. Моята колонка с активите е много по-важна за мен от правителството.
— Но те не те ли подвеждат под отговорност в такъв случай?
— Ако не си плащам. Слушай, не съм казвал да не плащаш. Само че трябва да плащаш първо на себе си, дори да имаш проблем с парите.
— Но как го правиш?
— Не зададе въпроса правилно. Не „как“, а „защо“?
— Добре, защо?
— Мотивация — отвърна богатият татко. — Кой според теб ще се заоплаква по-гръмко, ако не платя — аз или моите кредитори?
— Няма съмнение, че твоите кредитори ще се разкрещят далеч по-силно от теб. — Това бе повече от очевидно. — Ти няма да кажеш нищо, ако не си платиш.
— Е, както виждаш, след като платя на себе си, натискът да си платя данъците и на кредиторите ще бъде толкова голям, че ще ме принуди да потърся други форми на приходи. Натискът да платя се превръща в моя мотивация. Работил съм на няколко места, създавал съм други компании, търгувал съм на борсата, изобщо съм правил какво ли не, само и само кредиторите да не крещят подире ми.
Натискът ме кара да работя по-усилено, принуждава ме да мисля, с две думи — прави ме по-умен и по-активен, когато става дума за пари. Ако плащах на себе си на последно място, нямаше да изпитвам натиск, но щях да се разоря.
— Значи те е мотивирал страхът от правителството или другите,
на които дължиш пари, така ли?

152
— Точно така. Знаеш ли, правителството наема големи грубияни за събиране на сметките му. Такива са всъщност всички, които събират сметки. И повечето хора се предават пред тях. Плащат им и никога не успяват да платят на самите себе си. Нали знаеш историята за 45
килограмовия слабак, който позволява да му ритат пясък в очите?
Кимнах.
Непрекъснато виждам в комиксите тази реклама в полза на спорта и културизма.
Е, повечето хора позволяват на грубияните да им ритат пясък в очите. Аз обаче реших да използват страха от грубияните, за да стана по-силен. Другите стават по-слаби. Да си налагаш да мислиш как да изкарваш допълнително пари е като да ходиш в гимнастическия салон и да вдигаш тежести. Колкото повече натоварвам умствения си мускул,
толкова по-силен ставам. И вече не се страхувам от онези грубияни.
Това, което казваше богатият татко, ми допадна:
— Значи, ако плащам първо на себе си, ще стана по-силен както във финансово, така и в умствено отношение? — Богатият татко кимна. — Но ако си плащам на последно място или изобщо не си плащам, ще отслабна. И хора като шефове, управители, данъчни инспектори и хазяи ще ме блъскат цял живот. Само защото нямам добри парични навици.
Богатият ми баща кимна.
— Също като 45 килограмовият слабак.
Причина 5. Арогантност.
Арогантност е равна на его плюс невежество.
— Парите ми се правят от това, което знам. И се губят от това,
което не знам. Винаги, когато проявя арогантност, губя пари. Защото когато съм арогантен, наистина си вярвам, че това, което не знам, не е важно — повтаряше често богатият татко.
Аз самият открих, че мнозина използват арогантността като прикритие за собственото си невежество. Срещам я често, когато обсъждам финансови въпроси със счетоводители или дори други инвеститори.
Те опитват да решават спорове с повишаване на тона. Става ми ясно, че не знаят за какво говорят. Не лъжат, но и не казват истината.

153
Доста много от хората в света на парите, финансите и инвестициите нямат абсолютно никаква представа за какво говорят.
Когато установиш, че си неосведомен в дадена област, започни да се образоваш, като намериш специалист или книга по темата.

154

Изтегляне 1.94 Mb.

Сподели с приятели: