Богатият-човек-във-Вавилон

добрия си приятел – Коби, музикантът.
„Нека Боговете те дарят с голяма свобода, приятелю“ – поздрави Коби по типичния за него начин – „Но изглежда, че Боговете вече са били толкова щедри с теб, че няма нужда да работиш. Радвам се за добрата ти съдба. Ще я споделиш ли с мен? Моля те, извади от кесията си, която трябва да е пълна, иначе ти би бил в работилницата си – само два шекела и ми ги дай назаем до празника довечера. Ще ти ги върна преди да усетиш, че ти липсват.“
„Ако имах два шекела“ – отвърна Бансир мрачно – „на никого не бих могъл да ги дам – дори и на теб, най-добри приятелю…защото те биха били моето богатство – цялото ми богатство. Никой не дава назаем цялото си богатство, даже и на най-добрия си приятел.“
„Какво?“ – възкликна Коби искрено изненадан – „нямаш и шекел в кесията си и стоиш като статуя на стената? Защо не завършиш колесницата? Как иначе ще можеш да задоволиш величествения си апетит? Това не ти приляга, приятелю? Къде изчезна неизчерпаемата ти енергия? Нещо притеснява ли те? Да не би Боговте да са ти донесли несполука?“
„Мъчение от Боговете ще да е“ – съгласи се Бансир – „започна с един сън, безсмислен сън, в който аз бях богат човек. На колана ми висеше голяма кесия, пълна с монети. Имах шекели, които безгрижно хвърлях на просяците; имах сребърни монети, с които купих красива премяна за жена ми; имах и златни монети, които ме караха да се чувствам сигурен за бъдещето и спокойно да харча сребърниците. Велико чувство на задоволство ме изпълваше. Бях напълно друг човек – ти не би ме познал! Нито пък жена ми, без бръчки и сияеща от щастие. Тя отново бе усмихната мома от ранните дни на брака ни.“
„Да, приятен сън“ – рече Коби – „но защо подобно приятно чувство те е превърнало в мрачна статуя на стената?“
„Искаш ли да знаеш защо? Защото когато се събудих и си спомних колко е празна кесията ми, ме обля чувство на недоволство.Нека го обсъдим заедно, защото, както казват моряците, ни двамата сме в една и съща лодка. Като деца ние ходихме заедно при жреца, за да ни научи на ум. Когато бяхме млади, ние заедно се забавлявахме. И като пораснахме си останахме близки приятели. Винаги сме били доволни да работим дълго и да харчим спечеленото свободно. Спечелили сме много монети през последните години и въпреки това, за да изпитаме радостите на живота, трябва да ги сънуваме. Ха! Не сме ли повече от глупави овце? Живеем в най-богатия град на света. Пътешествениците наистина казват, че друг град не може да се сравнява с този. Около нас има толкова много богатство, но ние нямам нищо от него. След половин живот изпълнен с тежка работа, ти, скъпи ми приятелю, имаш празна кесия и ми казваш: „Можеш ли да ми дадеш назаем нищожната сума от два шекела до празненството довечера?“ И какво ти отговарям аз? Казвам ли „Ето я кесията ми, с удоволствие ще я споделя с теб“? Не! Аз признавам, че моята кесия е също така празна. Защо е така? Защо не можем да придобием сребро и злато – повече от достатъчно за храна и дрехи?“
„Замисли се и за синовете ни“ – продължи Бансир – „не следват ли те примера на бащите си? Трябва ли и техните семейства и техните синове и семействата на техните синове да живеят насред това богатство и въпреки това, също като нас, да не могат да си позволят нищо повече от малко кисело козе мляко и овесена каша?“
„През всичките тези години на нашето приятелство, ти никога не си говорил така,
Бансир.“ – рече Коби объркан.
„Никога през всичките тези години не съм мислил така. От ранни зори до мрак аз работех и правех най-добрите колесници и търпеливо чаках някой ден Боговете да забележат достойните ми дела и да ме дарят с благополучие. Но те никога не го сториха? Най-сетне

аз осъзнавам, че те никога няма да го направят. Затова сърцето ми е тъжно. Желая да бъда заможен. Желая да притежавам земя и добитък, да имам добри дрехи и монети в кесията си. Ще работя за тези неща със цялата си сила, с цялата способност в ръцете си, с целия си ум, но искам трудът ми да бъде честно възнаграден. Какъв е проблемът, питам аз пак! Защо не можем да имаме полагащия ни се дял от хубавите неща така изобилни за онези, които имат златото да си ги купят?“
„Ако само знаех отговора!“ – отговори Коби – „И аз не съм доволен. Приходите от музиката ми бързо изчезват. Често трябва да правя специални сметки, за да не остане семейството ми гладно. Също така, в гърдите си тая дълбоко желание за лира, достатъчно голяма, за да може наистина да изсвири музиката, която приижда от ума ми. С такъв инструмент бих могъл да създам музика, каквато и кралят не е чувал.“
„Такава лира ти трябва да имаш. Никой в цял Вавилон не би могъл да я накара да свири така сладко…така сладко, че не само кралят, но и Боговете да са възхитени. Но как можеш да я придобиеш като и двамата сме бедни като кралските роби…Чуй камбаната! Те идват.“ – той посочи с пръст дългата колона от полуголи, потни носачи на вода, които с мъка си проправяха път през тясната улица, всеки един от тях превит под тежестта на голямата козя кожа пълна с вода.
„Виж само водачът им – каква добра фигура има!“ – Коби посочи носачът на звънеца, който вървеше напред без товар - „Той е бележит човек в своята страна, както изглежда.“
„Действително има много добри фигури в редицата“ – съгласи се Бансир – „добри хора като нас. Високи, руси хора от север, смеещи се черни хора от юга, малки тъмни хора от по-близките страни. Всички те маршируват от реката до градините и обратно, ден след ден, година след година. На никакво щастие не могат да се надяват, освен на сламени легла, на които да спят – и овесена каша за ядене. Те са достойни за съжаление, Коби!“
„Аз ги съжалявам. Но ти ме караш да осъзная, че ние самите не живеем много по-добре от тях, въпреки че се наричаме свободни хора.“
„Така е, Коби – колкото и неприятна да е тази мисъл. Ние не желаем да продължаваме година след година да живеем робски живот – да работим и работим и да не стигаме до никъде!“
„Не бихме ли могли да научим как другите придобиват злато и да последваме примера им?“ – запита Коби.
„Да, може би има някаква тайна, която бихме могли да научим, ако попитаме тези, които знаят.“ – отговори Бансир замислено.
„Точно днес“ – предложи Коби – „срещнах старият ни приятел, Аркад, който се возеше в златната си колесница. Но той не се отнесе към мен с пренебрежение както правят много хора от неговата величина. Напротив, пред всички на улицата той ми помаха и ме дари със своята усмивка.“
„Твърди се, че той е най-богатият човек във Вавилон“ – замисли се Бансир.
„Толкова богат, че дори и кралят понякога търси подкрепата му“ – отговори Коби.
„Толкова богат“ – прекъсна го Бансир – „че се страхувам, че ако го срещна в тъмнината на нощта, ще се опитам да поставя ръка над дебелата му кесия.“
„Глупости“ – смъмри го Коби – „богатството на човек не е в кесията, която носи. Пълната кесия бързо се стопява, ако няма златен поток, която отново да я пълни. Аркад има приходи, които постоянно поддържат кесията му пълна, независимо колко свободно харчи.“
„Приходи – тъкмо те са важни!“ – възкликна Бансир – „Искам приходи, които да пълнят кесията ми, независимо дали стоя на стената или пътувам до далечни страни. Аркад

трябва да знае как човек може да създаде такива приходи за себе си. Смяташ ли, че е нещо, което той би могъл да обясни на бавен ум като моя?“
„Мисля, че той предаде знанието си на своя син – Номасир“ – отговори Коби – „В кръчмата чух, че синът му отишъл в съседен град и без помощ от баща си станал един от най-богатите хора в града.“
„Коби, ти ме караш да се замисля“ – нова светлина блестеше в очите на Бансир – „нищо не ни струва да поискаме мъдър съвет от добър приятел, а Аркад винаги е бил такъв.
Няма значение, че кесиите ни са празни като гнездото на сокол отпреди година. Неко това не ни възпира. Омръзнало ни е да сме без злато насред всичкото това изобилие.
Искаме да станем заможни. Хайде, да отидем при Аркад и да го попитаме как и ние бихме могли да създадем приходи за себе си.“
„Ти говориш с истинско вдъхновение, Бансир. Ти ми носиш ново осъзнаване – караш ме да разбера защо до сега не сме намерили никакво богатство: защото никога не сме го търсили. Ти усилено си работил, за да направиш най-здравите колесници във Вавилон. В това си хвърлил всичките си сили, затова си успял в това си начинание. Аз целях да стана изкусен музикант и успях.
В тези неща, в които сме вложили силите си ние сме успели. Боговете бяха доволни да ни оставят да продължим по този път. Сега, най-сетне, ние виждаме светлина, ярка като изгряващото слънце. Тя ни призовава да научим повече, за да можем да пожънем по- големи успехи. С новото знание ние ще намерим честни начини да осъществим желанията си.“
„Да отидем при Аркад още днес“ – каза Бансир – „И нека попитаме и другите си приятели от детството, които като нас не са постигнали успех, дали искат да се присъединят към нас и също да получат знание.“
„Ти винаги си мислел за приятелите си, Бансир. Затова и имаш толкова много приятели.
Така да бъде – ще отидем днес и ще поканим и приятелите си да ни придружат.“

Изтегляне 0.5 Mb.

Сподели с приятели: