Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

8. Бъбреци

Съвършеният човек е андрогин, т. е. той е слял мъжките и женските аспекти в душата си в единс­тво (цимична сватба). Андрогинен не бива да се бърка с хермафродитен; естествено, андрогинността се отнася до психичното ниво - тялото запазва своя пол. Съзнанието обаче не се отъждествява по­вече с това (подобно на малко дете, което физичес­ки също има пол, но не се идентифицира с него). Целта на андрогинността намира своя външен из­раз в безбрачието и в одеждите на свещениците и монасите. Да бъдещ мъж значи да се идентифици­раш с мъжкия полюс на своята душа, при което женският елемент автоматично пропада в сферата на сенките. Да бъдеш жена, значи съответно да се идентифицираш с женския полюс на душата, при ко­ето мъжкият полюс попада в битието на сенките. Нашата задача е да осъзнаем своята сянка. Това обаче можем да направим само по околния път на проекцията. Онова, което ни липсва трябва да търсим и да намерим по околния път, чрез външното, макар всъщност то да е винаги в нас.

На пръв поглед това звучи парадоксално и зато­ва може би толкова рядко се разбира. За познание­то и без това е нужно отделянето на субект от обект. Например окото наистина може да вижда, но то далеч не е способно да види себе си. За това му е необходим обиколният път на проекцията върху плоскостта на огледалото. Само така човек може да опознае себе си. В същата ситуация сме ние, хората. Мъжът може да осъзнае своята женс­ка част от душата (К. Г. Юнг я нарича атта) само чрез проекцията върху една конкретна жена; също­то важи за жената. Можем да си представим сян­ката като напластена. Има много дълбоки пласто­ве, които предизвикват у нас ужас и от които адс­ки се страхуваме; има пластове, които са близо до повърхността и чакат своята преработка и осъзна­ване. Срещнем ли човек, обитаващ област, която у нас самите е в горната сфера на сянката, влюбва­ме се в него. Последната дума него можем да отне­сем както към другия човек, така и към собствения сенчест елемент, тъй като и двете, в края на кра­ищата, са едно и също.

Това, което обичаме или мразим у някой друг чо­век, в края на краищата, винаги е в нас самите. Го­ворим за любов тогава, когато друг човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се иска да осъз­наем в себе си. И изпитваме омраза тогава, когато някой отразява много дълбок пласт от нашата сян­ка, с който още не сме готови да се срещнем. На­мираме другия пол атрактивен, защото той ни лип­сва. Често се страхуваме от него, тъй като за нас той е неосъзнат. Срещата с партньора е срещата с неосъзнат от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от собст­вената ни сянка в другия стане съвсем ясен, ще разглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина. Затрудненията, които имаме със своя партньор всъщност са затруднения, които имаме със себе си.

Отношението ни към неосъзнатото от нас ви­наги е двойствено - то ни привлича и плаши еднов­ременно. Също така двойствено е обикновено и на­шето отношение към партньора - ние го обичаме и го мразим, искаме напълно да го притежаваме и за­едно с това да се отървем от него, намираме го ед­новременно и прекрасен, и отвратителен. Във всич­ки дейности и разногласия, които изпълват едно партньорство, ние винаги „преработваме" нашата сянка. Поради това често сравнително противоположни хора се събират. Противоположностите се привличат - това всеки го знае и все пак винаги от­ново и отново се учудваме „как тъкмо тези двама­та са се събрали, когато съвсем не си подхождат". Те си пасват толкова по-добре, колкото по-големи са противоположностите, защото всеки изживява сянката на другия или - образно казано - всеки ос­тавя своята сянка на другия. Партньорството между двама души, които си приличат, наистина изглежда по-безопасно, а е и по-удобно, но обикновено не допринася много за развитието на партньорите: в другия се отразява само собствената, съзнателна­та сфера - това съвсем не е сложно и е доста скучно. Всеки намира, че другият е прекрасен и проектира съвместната сянка върху останалата окръжаващата среда, която след това и двамата избягват. Плодотворни са само разногласията в едно парт­ньорство, защото единствено когато „обработва" своята сянка чрез другия човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че целта на този процес се състои в приближаването до собствената цялостност.

В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни, или поне - нека оставим настрана идеалния случай - станали са по­здрави, тъй като са прогледнали за неосъзнатите елементи на душата си и така са могли да ги ин­тегрират в своето съзнание. Следователно накрая са изчезнали влюбените гълъби от които единият не може да живее без другия. Твърдението, че човек не можел да живее без другия, показва само, че някой от чисто удобство (би могло да се нарече и страхливост) използва другия, за да даде възможност на собствената си сянка да живее чрез него, без да предприема опит да преработва проекцията и да я връща обратно. В такива случаи (а те прео­бладават) единият партньор не позволява на другия да се развива, защото установените роли биха били поставени под въпрос. Подложи ли се някой на пси­хотерапия, партньорът нерядко се оплаква, че дру­гият толкова много се е променил... ("Ние искахме всъщност само симптомът да изчезне!")

Едно партньорство постига целта си, когато човек вече не се нуждае от другия. Само в такъв слу­чай обещанието за „вечна любов" се осъществява. Любовта е акт на съзнанието и означава да отворим своята собствена граница на съзнанието за това, което обичаме, за да се съединим с него. Това става възможно едва когато човек е поел в своята душа всичко, което партньорът е въплътил - или, другояче казано, - когато човек си е взел обратно всички проекции и се е съединил с тях. Така онзи, ко­гото обичаме, като проекционна плоскост е вече изпразнен - отсъства привличане и отблъскване, - лю­бовта е вечна, т. е. станала е независима от вре­мето, понеже е осъществена в собствената душа.

Такива разсъждения винаги навяват страх у хора, които със своите проекции силно клонят към мате­риалното. Те свързват любовта с формите на про­явление, вместо със съзнателни съдържания. При такова поведение преходността на земното става заплаха и тогава човек се надява да се срещне от­ново със своите „обични близки" в отвъдното, а пропуска да забележи, че „отвъдното" винаги е тук. Отвъдното е сферата отвъд материалните форми. Нужно е само всичко видимо да се преобразува в съзнанието и човек вече е отвъд формите. Всичко ви­димо е иносказателно - защо да бъде по-различно при човека?

Видимият свят трябва да стане излишен чрез на­шия живот - това важи също и за партньора ни. Проблеми се създават само когато двама души раз­лично „използват" своето партньорство, като еди­ният преработва и взема обратно своите проекции, а другият напълно затъва в проекциите. Тогава идва моментът, когато единият става независим от другия, докато на другия сърцето се къса. Затънат ли обаче и двете части (и двамата) в проекцията, изживяваме любовта до гроб, а след това и голяма­та скръб, защото другата половина липсва! Блажен е този, който разбира, че от никого не може да се вземе онова, което той е осъществил в себе си. Любовта иска да бъде едно - и нищо друго. Докато тя е ориентирана към външни обекти, не е постигнала своята цел. Важно е да се познава точно вът­решната структура на едно партньорство, за да могат да се проследят аналогичните връзки с проя­вите в бъбреците. В тялото има както единични органи (например стомах, черен дроб, панкреас, да­лак), така и двойни органи, като бели дробове, тес­тикули, яйчници и бъбреци. Разгледаме ли чифтните органи, прави впечатление, че всички те имат от­ношение към темата „контакт" и „партньорство". Белите дробове олицетворяват сферата на непре­кия контакт и непряката комуникация, докато тес­тикулите и яйчниците, като полови органи, предс­тавят сексуалността. Бъбреците пък отговарят на партньорството, в смисъл на интимна среща между близки. Тези три сфери всъщност съответс­тват и на старогръцките понятия за любов: philia (приятелство), еros (сексуална любов) и аgape в сми­съл на постепенното сливане с всичко.

Всички вещества, които тялото поема, в края на краищата попадат в кръвта. Бъбреците имат зада­чата на централна пречиствателна (филтрираща) станция. Затова те трябва да умеят да различават кои вещества са поносими и използваеми за организ­ма и кои отпадъчни продукти и отрови трябва да се отделят. За тази трудна задача бъбреците раз­полагат с различни механизми, които ние тук, зара­ди тяхната физиологическа комплексност, искаме да опростим до две основни функции. Първото стъпа­ло на пречистването функционира на принципа на механично сито, в което частиците след определе­на големина се задържат. Размерът на порите на това сито е точно толкова голям, че да може най-малката белтъчна молекула (албумин) да бъде задър­жана. Второто значително сложно стъпало се опи­ра на връзката между осмозата и принципа на противотечението. По принцип осмозата се основава върху изравняването между налягането и концент­рационния спад на две течности, които са отделени една от друга с полупропусклива мембрана. Прин­ципът на противотечението има грижата двете течности с различна концентрация непрекъснато да преминават една до друга, което дава възможност на бъбрека в случай на нужда да може да отделя висококонцентрирана урина (например сутрешната урина). При това осмотично уравновесяване става въпрос, в края на краищата, да се запазват жизне­новажни за тялото соли, от концентрацията на ко­ито, между другото, зависи киселинно-алкалното равновесие.

Лаикът в областта на медицината изобщо не съзнава от какво жизненоважно значение е това равновесие между киселина и основа, което се из­мерва със стойността на рН. Всички биохимични реакции (например осигуряване на енергия, синтез на белтъчини) зависят от стабилна в тесни граници стойност на рН. С нея кръвта се задържа строго в определен интервал между алкално и киселинно със­тояние, между ин и ян. Аналогично всяко партньор­ство се състои в опита двата полюса - мъжкият (ян, киселинно) и женският (ин, алкално) да се дове­дат до хармонично изравняване. Както бъбрекът има грижата да осигурява равновесието между ки­селина и основа, така аналогично и партньорството осигурява на човека възможността да допълва себе си в посока към цялостността чрез връзката с друг човек, който изживява сянката на единия. При това другата (или „по-добрата") половина компен­сира, чрез своята същност, това, което на самата нея ѝ липсва.

Най-голямата опасност в едно партньорство обаче винаги е вярата, че проблематичните и сму­щаващи начини на поведение са единствено проблем на другия и „нямат нищо общо със самия мен". В такъв случай човек затъва в проекцията и не разби­ра необходимостта и ползата да преработва и об­работва отразените от партньора сфери на собствената сянка, за да може, осъзнавайки ги, да израства и съзрява. Соматизира ли се тази грешка, бъб­реците също пропускат жизненоважни вещества (белтък, соли) да преминат през филтърните систе­ми и губят съществени за собственото развитие съставки във външния свят (например при гломерулонефрит). Те демонстрират същата неспособност да разпознават важни вещества като собствени, както психиката, която не разпознава като собст­вени важни проблеми и поради това ги предоставя на другия. Както човекът трябва да опознава себе си в партньора, така и бъбреците се нуждаят от способността да разпознават идващите отвън „чужди" вещества като важни за собствената им годност за анализ и развитие. Колко близко бъбре­ците се съотнасят към темите „партньорство" и „способ за контакт" личи добре и от определени всекидневни навици. При всички обстоятелства, при които хората се срещат с намерението да установят контакт един с друг, пиенето играе голяма роля. Не е чудно, тъй като стимулира „контактния орган бъбрек", а също и психическата способност за контакт. Контактът бързо става по-тесен, кога­то хората се чукнат с пълни чаши или бирени халби. С чукането на чаши може да започне флирт без нищо неприлично. Замяната на дистанцираното „вие" с по-близкото „ти" почти винаги е свързана с ритуал за пиене, побратимяването се полива. Съз­даването на човешки контакти без пиене кажи-речи е немислимо - на парти, в светска компания или на народен празник - навсякъде човек отпива кураж, за да се приближи до другия. Такава компания съответ­но гледа с подозрение този, който не пие с другите. Защото който не пие или пие малко, показва, че не иска да възбужда своите контактни органи и така да запази дистанция. При всички подобни случаи бе­зусловно се предпочитат подчертано диуретични напитки, които особено силно стимулират бъбрека - кафе, чай и алкохол. (Веднага след пиенето при светски поводи по значение следва пушенето. Пуше­нето стимулира другия наш контактен орган - бе­лия дроб. Общоизвестно е, че в компания обикнове­но значително повече се пуши, отколкото когато човек е сам.) Който много пие, показва своето же­лание за контакт, но рискува да остане на равни­щето на ерзац задоволяването.

Камъни в бъбреците се образуват чрез утаяване и кристализация на определени вещества, които обилно се съдържат в урината (например пикочна киселина, калциев фосфат, калциев оксалат). Наред с условия на средата, опасността от образуването на камъни е тясно свързана с количеството течнос­ти, което изпиваме - голямото количество теч­ност намалява концентрацията на дадено вещест­во и увеличава разтворимостта му. Образува ли се обаче камък, той прекъсва потока и може да дове­де до колика. Коликата е смислен опит на тялото, чрез перисталтични движения на пикочния канал, да изведе навън блокиращия камък. Този крайно болезнен процес може да се сравни с раждане. Коликата води до бунт и подтиква към движение. Ако коликата на собственото тяло не е достатъчна да прид­вижи камъка по-нататък, лекарят настоява пацие­нтът допълнително да скача със същата цел. Освен това, терапията се опитва - най-вече с отпускане, затопляне и обилно пиене на течност - да ускори „раждането" на камъка.

Съответствията на психично ниво могат лесно да се забележат. Блокиращият камък се състои от вещества, които всъщност е трябвало да бъдат отделени, тъй като не допринасят с нищо повече за развитието на тялото. Той съответства на нат­рупване на теми, от които човек отдавна би тряб­вало да се е освободил, понеже те не допринасят с нищо за развитието му. Ако обаче човек упорито се вкопчва в маловажни и отживели теми, те блокират потока на развитието и причиняват задръст­ване. Тогава симптомът на коликата принуждава към онова движение, което човек със своето вкопчване всъщност е искал да възпрепятства. И лека­рят основателно изисква от пациента правилно по­ведение: да скача. Само отскокът, отдалечаването от старото може да допринесе развитието отно­во да потече и да се освободи от отживялото (ка­мъка).

Статистиката показва, че мъжете по-често за­боляват от камъни в бъбреците, отколкото жени­те. Темите „хармония" и „партньорство" мъжът решава по-трудно от жената, на която тези прин­ципи по природа са по-близки. Обратно, агресивното налагане на волята е голям проблем за жената, до­като този принцип е по-близък на мъжа. Статисти­чески това личи и във вече споменатата честота на камъните в жлъчката у жени. Използваните те­рапевтични мерки при бъбречната колика характе­ризират принципите, които помагат при решаване на проблемите за хармония и партньорство: топли­на, като израз на влечение и любов, отпускане на свитите в спазъм канали, като знак за отваряне и по-нататъшно развитие и накрая - подаване на течност, която допринася всичко отново да се зад­вижи и да потече.

Сбръчкан бъбрек - изкуствен бъбрек

Бъбречни заболявания

Когато някой не е съгласен да продължи да плува с другиго „като бъбрек в лой" защото вече не може да го понася, би трябвало да си постави следните въп­роси:

1. Какви проблеми имам в сферата на партньорст­вото?

2. Склонен ли съм да затъвам в проекцията и да смятам, че грешките на моя партньор са единс­твено негов проблем?

3. Пропускам ли във всички прояви от поведението на моя партньор да откривам и самия себе си?

4. Вкопчвам ли се упорито в старите проблеми и възпрепятствам ли по този начин потока на раз­витието?

5. Какви скокове в действителност ме кара да пра­вя моят бъбречен камък?

Пикочен мехур

Пикочният мехур е събирателният резервоар, в кой­то всички вещества, отделяни от бъбрека под фор­мата на урина, чакат, докато могат да напуснат тялото. Натискът, който създава количеството урина, след известно време налага тя да се изпусне, което води до облекчение. Всички обаче от опит знаем, че напънът на урината доста често е в очебийна взаимна зависимост с определени ситуации. Въпросът винаги опира до моментите, в които човек е под психическо напрежение - изпит, терапия или подобни условия, свързани с очакван страх или стрес. Първоначално психически изживяното при­теснение се изтласква надолу в пикочния мехур и тук вече се усеща като физически натиск.

Натискът винаги ни подтиква да изпускаме и да се облекчаваме. Щом това не може да стане психи­чески, трябва да го допуснем физически през пикоч­ния мехур. По този околен път ясно се долавя кол­ко голям е натискът на дадена ситуация в действи­телност, колко болезнен може да стане, ако не се изпусне, и колко облекчаващо, от друга страна, е из­пускането. Освен това, соматизирането дава възможност пасивно изпитваният натиск да се пре­върне в активен, когато под претекст, че трябва да иде до тоалетната, човек може да прекъсне и да манипулира почти всяка ситуация. Комуто се нала­га да иде до тоалетната, той усеща натиск и съ­щевременно упражнява натиск - нещо, присъщо как­то на ученика (който иска да се измъкне от клас), така и на пациента, който изтъква този симптом неосъзнато, но винаги целенасочено.

Особено ясната взаимна зависимост между симп­том и упражняване на власт, както при всички дру­ги симптоми и тук играе роля, която не е за подце­няване. Всеки болен е склонен да използва своите симптоми и като средство за властване. Тук опираме до едно от най-силните табута на съвремието ни. Упражняването на власт е основен проблем на човека. Докато човекът има аз, той се стреми да доминира и да разгръща своята власт. Всяко „... но аз искам" е израз на този стремеж към егодоминиране. Тъй като, от друга страна, власт стана поня­тие с твърде негативен оттенък хората се виждат принудени все по-умело да прикриват своите игри за надмощие. Сравнително малко хора имат смелостта открито да обявяват и да изживяват своята претенция за власт. Мнозинството се опитват по околни пътища да прокарват потисна­тите си стремежи за властване. Затова в наши дни човек използва преди всичко плоскостите на болест­та и на социалната слабост. Тези плоскости са срав­нително подсигурени срещу разобличаване, понеже проекцията на вината върху функционалните проце­си и окръжаващата среда, като модел за обяснение, е общоприета и легализирана.

Тъй като почти всички хора повече или по-малко участват в използването на тези плоскости за сво­ите властолюбиви стратегии, никой не е заинтере­сован от развенчаването им и всеки опит се отх­върля с дълбоко възмущение. С болест и смърт на­шият свят може да бъде изнудван. С болест човек почти винаги може да постигне онова, което без симптоми никога не би получил: материална подкре­па, съчувствие, пари, свободно време, помощ и кон­трол върху другите. Вторичната изгода от болест­та, в резултат на използван симптом като инстру­мент за властване, нерядко затруднява лечението.

Темата „симптом, като изява на стремежа за власт", може добре да се проследи и при нощното напикаване. Ако през целия ден едно дете е подложе­но на силен натиск (родители, училище), така че да не може нито да се отпусне, нито да предяви своите собствени изисквания, с нощното напикаване в леглото то решава едновременно няколко проблема наведнъж: изпуска се в отговор на изживения натиск и същевременно се възползва от възможността да докара иначе толкова авторитетните си родители до безпомощност. Покрай симптома детето, сигур­но прикрито, може да върне всичкия натиск, който е изпитало през деня. Същевременно не бива да забравяме и съотношението между нощното напикава­не и плача. И двете служат за освобождаване и об­лекчаване от вътрешен натиск чрез изпускане. За­това нощното напикаване може да се характеризи­ра като „долен плач".

При всички други симптоми на пикочния мехур също участват разгледаните дотук тематични об­ласти. При възпаление на пикочния мехур паренето при уриниране много ясно показва колко болезнено пациентът изживява изпускането. Честият напън за уриниране, при който обаче не се отделя никаква или само незначително количество урина, изразява абсолютната неспособност, въпреки натиска, да се изпуска. При всички тези симптоми би трябвало да се има предвид, че веществата, съответно теми­те, от които човек следва да се освободи, взети за­едно, са отживелица и представляват само баласт.

Заболявания на пикочния мехур

Заболяванията на пикочния мехур навеждат на след­ните въпроси:

1. В кои сфери се вкопчвам упорито, макар да са отживели и чакат да бъдат отделени и изхвърлени?

2. Къде сам се подлагам на натиск и го проектирам върху други (изпит, шеф)?

3. От кои изчерпани теми би трябвало да се освободя?

4. Какво ме кара да плача?

Каталог: files2014 -> prosvetni
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време

Изтегляне 3.29 Mb.

Сподели с приятели: