Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Евангелие на Тома, 22

ЧУВСТВАМЕ СЕ ПРИНУДЕНИ, и в тази книга, отново да подхванем една тема, която вече обсъждахме в „Съдбата като шанс" - темата за по­лярността. От една страна, бихме искали да избег­нем досадните повторения, но от друга - разбира­нето за полярността е задължителна предпоставка за всички по-нататъшни разсъждения. В края на кра­ищата, трудно бихме могли да прекалим, занимавай­ки се с полярността, тъй като тя е главен проблем на нашето съществувание.

Когато човекът казва аз, той вече се разгранича­ва от всичко онова, което възприема като не-аз, т.е. като ти, и с тази стъпка става пленник на по­лярността. Неговото аз го обвързва със света на противоположностите, който не се дели само на аз и ти, но и на вътре и вън, на мъж и жена, на доб­ро и зло, на правилно и неправилно и т. н. Егото на човека не му позволява да долови, под каквато и да било форма, единството или целостта, да ги разбе­ре или дори само да си ги представи. Съзнанието разлага и раздробява всичко на противоположни двойки, които ние, ако те ни предизвикат, изживяваме като конфликт. Те ни принуждават да различа­ваме и чак тогава да вземаме решение. Разумът ни не върши нищо друго, освен непрестанно да раздробява действителността на все по-малки парчета (анализ) и да прави разлика между парчетата (спо­собност за различаване). Тогава казваме да на едно и същевременно не на неговата противоположност - защото, както е известно, „противоположностите се изключват взаимно". Но с всяко не, с всяко изключване ние циментираме нашето не-здраве, защо­то когато бъдем здрави, не би следвало да ни липсва нищо повече. Тук навярно вече започва да става ясно колко тясно е свързана темата болест-изцеление с полярността - да можем да го формулираме и още по-прегледно: болестта е полярност, изцелени­ето е преодоляване на полярността.

Зад полярността, която ние, като хора, познава­ме, се намира единството - онова обхващащо всич­ко едно, в което противоположностите дремят все още неразличими. Тази област от битието се нари­ча цяло, което по дефиниция включва всичко и затова не може да има нищо извън това цяло, извън това единство. В единството няма нито промяна, нито преобразуване или развитие, защото единството не се подчинява нито на времето, нито на пространството. Единството-цяло е във вечен по­кой. То е чистото битие - без форма и без активност. Сигурно ви прави впечатление, че Всяко назоваване за единството трябва да бъде формулирано негативно, т. е. да отрича нещо: без време, без пространство, без промяна, без граница.

Всяко положително назоваване произлиза от на­шия разделен свят и затова е неприложимо към единството. Ето защо, от гледна точка на двупо­люсното ни съзнание, единството представлява нищо. Тази формулировка е вярна, но у нас, хората, тя често извиква погрешни асоциации. Жителите на Запада, например, обикновено реагират с разоча­рование, когато узнаят че онова състояние на съзнанието, към което се стреми будистката филосо­фия и което се нарича „нирвана", означава приблизи­телно нищо (буквално „угасвам"). Човешкото его винаги желае да притежава нещо, което е извън него, и му е крайно неприятно да научи, че трябва само да угасне, за да се слее с всичко. В единство­то всичко и нищо се сливат в едно. Нищото се от­рича от всяко проявление и разграничение и така се изплъзва от двуполюсния модел. Първопричината на всяко битие е нищото (при кабалистите айн соф, при китайците дао и при индуисти нети-нети). То е едничкото, което наистина съществува, без начало и без край, от вечност към вечност.

На това единство можем да се позовем, но не можем да си го представим. Единството е поляр­ността на полярността - да, до известна степен човек може дори да го познае и изпита, ако чрез оп­ределени упражнения или техники за медитиране развие способността, поне за кратко, да обединява полюсите на своето съзнание. Но то се изплъзва от всякакво езиково описание или мисловен анализ, за­щото предпоставка за нашето мислене е именно полярността. Без полярност, без разделение на су­бект и обект, на опознаваемо и познато познанието е невъзможно. В единството няма познание, само битие. В единството секва всеки копнеж, вся­ко желание и стремление, всяко движение - защото повече няма нищо външно, за което може да се меч­тае. Това е старият парадокс, че само в нищото може да се открие пълнотата.

Нека отново да се върнем към онази област, ко­ято със сигурност можем директно да опознаем. Всички ние притежаваме двуполюсно съзнание, кое­то се грижи за това целият свят да ни изглежда двуполюсен, важно е да признаем пред себе си, че не светът е двуполюсен, а нашето съзнание, чрез кое­то възприемаме света. Да разгледаме законите на полярността въз основа на един конкретен пример: дишането, от него можем да почерпим най-голям опит за полярността. Вдишването и издишването се редуват непрестанно и така образуват ритъм. Но ритъмът не е нищо друго освен постоянна смя­на на два полюса. Ритъмът е основният модел на всеки живот. Същото има предвид и физиката с твърдението, че всички явления могат да се сведат до трептения. Наруши ли се ритъмът, нарушава се и животът, защото животът е ритъм. Който отказва да издишва, не може вече и да вдишва. От това следва, че вдишването живее от издишването и е нежизнеспособно без противоположния си полюс. Един полюс живее от друг полюс. Премахнем ли еди­ния полюс, изчезва и другият. Така от напрежението между два полюса възниква електричество - от­страним ли единия полюс, електричеството изгасва.

Поместената тук илюстрация представлява скрита картина, с чиято помощ всеки може ясно да усети проблема за полярността. Тук тя гласи: пре­ден план/заден план, или по-конкретно: профили/ваза. Кой от двата образа ще възприема, коя от двете възможности ще избера, зависи от това дали ще приема за фон бялата или черната повърхност. Ако приема черната повърхност за фон, на преден план изпъква бялата и аз виждам една ваза. Това схващане се преобръща, ако взема за фон бялата повърх­ност, защото тогава виждам черната на преден план, а тя изобразява две лица в профил. При тази оптична игра става въпрос за точното наблюдение на онова, което протича вътре в нас, когато прео­бръщаме възприятията си едно след друго. Двата елемента на рисунката - ваза/профили - съществу­ват едновременно, обединени в нея, но принуждават наблюдателя да вземе решение в смисъл на „или-или". Или виждаме вазата, или профилите. В най-добрия случай можем да възприемем двата аспекта на рисунката последователно, но е много трудно да ги схванем едновременно и в еднаква степен.

Тази оптична игра хвърля мост към разбирането на полярността. На картината черният полюс за­виси от белия и обратно. Отнеме ли се единият по­люс от картината (независимо дали черният или бе­лият), изчезва цялото изображение, заедно с двата си аспекта. И тук черното живее от бялото, съо­тветно - предният план от задния план, както вдишването от издишването или положителният електрически полюс от отрицателния. Тази висша зависимост на две противоположности една от друга ни показва, че очевидно зад всяка полярност се крие единство, което само ние, хората, не можем да обхванем и възприемем като единство В негова­та едновременност. Ето защо сме принудени да разделяме всяко единство от заобикалящата ни ре­алност на два полюса, които да наблюдаваме после­дователно.

Това е, впрочем, рожденото място на времето, този измамник, който дължи съществуването си единствено на полярността на нашето съзнание. Така противоположностите се оказват просто два аспекта на едно и също единство В действител­ността, които можем да разглеждаме само последователно. Следователно зависи от гледната ни точка, коя от двете страни на медала ще изникне пред очите ни. Само на повърхностния наблюдател двата полюса изглеждат като противоположности, ко­ито взаимно се изключват. При по-внимателно вглеждаме става ясно, че двата полюса заедно обра­зуват единство и че са зависими един от друг, за да съществуват. Науката направи това фундаментал­но откритие за първи път при изследването на светлината.

Съществуваха две противоречиви схващания за природата на светлинните лъчи: едното се основа­ваше на теорията за вълните, а другото - на тео­рията за частиците (корпускулите) и двете теории привидно се изключваха. Ако светлината се състои от вълни, тя не се състои от частици и обратно: или-или. Междувременно се изясни, че това „или-или" е било погрешно поставяне на въпроса. Светлината е както вълна, така и частица. Искам дори да обър­на това изречение обратно: светлината не е нито вълна, нито частица. Светлината, в своето единство, е неразбираема за двуполюсното човешко съз­нание. Тази светлина се разкрива пред наблюдателя, в зависимост от това какъв е подходът му към нея - или като вълна, или като частица.

Полярността е като врата, от едната страна на която има надпис вход, а от другата - изход. Вратата е винаги една и съща, но според страната, от която я приближаваме, виждаме само единия аспект от нейното съществуване. От тази принуда - да трябва да разчленяваме единството на аспекти, които след това да наблюдаваме последовател­но - възниква времето. Защото само чрез наблюде­ние с едно двуполюсно съзнание едновременността на битието може да се преобразува в последовател­ност. Така както зад полярността стои единство­то, зад времето се крие вечността. При понятие­то вечност трябва да се има предвид, че в метафизичния смисъл тя означава безвремие, а не, както погрешно я тълкува християнската теология, дълъг и безкраен времеви континуитет.

Начинът, по който съзнанието ни, в неговия порив към познание, разделя първоначалните единства на противоположности може да се проследи още при старите езици. Очевидно на хората, възпитани по правилата на по-стари култури, се е удавало мно­го по-добре да съзират единството зад противоположностите, тъй като в древните езици много думи притежават двойна полярност. Едва при по-късното развитие на езика започнали, обикновено чрез промяна или удължаване на гласни, да причисля­ват отначало двойствената дума недвусмислено само към единия полюс. (Още Зигмунд Фройд е обър­нал внимание на този феномен в съчинението си „Противоположният смисъл на коренните думи".)

Лесно можем да разпознаем общия корен, който свързва, например, следните латински думи: сlаmаre = викам и сlаm = тихо или siccus = сухо и sucus = сок; аltus означава и преди и сега както високо, така и дълбоко. На гръцки pharmacon значи както отро­ва, така и лекарство. В немския език думите stumm (ням) и stimme (глас) са сродни, а в английския пъл­ната двуполярност се съдържа в думата without, ко­ято буквално означава със-без, но се превежда само с единия от двата полюса, а именно с без. Смисло­во към нашата тема ни доближава още повече ези­ковото родство на bos и baß. Думата baß е на старовисоконемски и означава приблизително добър. Днес тя се използва все още в съчетанията fur baß, което означава furwahr (наистина), и baß erstaunt, което пък значи sehr erstaunt (много учуден). Към съ­щия корен спада английската дума bad (лош), както и немските buße (покаяние) и bußen (разкайвам се). Езиковият феномен, че първоначално за противоположни полюси, като например добър и лош, се е използвала една и съща дума, ни показва нагледно общото, което се крие зад всяка полярност. С равнопоставянето на добро и лошо (зло) ще се занимаем по-обстойно, но още тук можем да изясним какви огромни последствия има разбирането на темата „полярност".

Полярността на нашето съзнание изживяваме су­бективно в смяната на две негови състояния, кои­то ясно се разграничават: будуване и спане. Тези две състояния преживяваме като вътрешни съответс­твия на външната полярност ден-нощ в природата. Често говорим, например, за дневно и нощно съзна­ние, или за дневната и нощната страна на душата. С тази полярност е тясно свързана и разликата между съзнателно и несъзнателно. Така през деня ние изживяваме онази част от съзнанието, от коя­то се раждат сънищата и чийто дом е нощта, като несъзнателна. Думата не-съзнателна не е мно­го сполучлива, защото частицата не отрича следва­щата я дума съзнателна (сравни с не-учтив, не-винен и т. н.), а тъкмо отрицанието, в случая не, отразява действителното положение на нещата. Не­съзнателно не е същото, като в безсъзнание. В съня ние просто се намираме в друго съзнание. Изобщо не може да става дума за липса или загуба на съзна­ние. Следователно несъзнателно не е отсъствие на съзнание, а само една твърде едностранчива класи­фикация на дневното съзнание, което установява, че очевидно съществува още нещо, в което обаче то не може да се намеси. Но защо всъщност се отъждествяваме толкова естествено тъкмо с дневното съзнание?

След разпространяването на идеите на дълбинната психология, свикнахме да си представяме наше­то съзнание като наслоено и да различаваме „горно­то" (Висшето) съзнание от подсъзнателното и не­съзнателното.

Това разделяне на „над" и „под" не е наложително, но то съответства на едно символично възприемане на пространството, което отрежда на небето и светлината горния, а на земята и мрака - долния полюс на пространството. Ако се опитаме да изоб­разим графично подобен модел на съзнанието, би се получила следната фигура:

Тук кръгът символизира онова всеобхващащо съз­нание, което е безгранично и вечно. Периферията на кръга също не е граница, а само символ за всеоб­хватното. Човекът е ограничен от своето аз, от което възниква неговото субективно и ограничено „горно" (висше) съзнание. Така той няма достъп до останалото, т. е. до космическото съзнание - за него то е несъзнателно. (К. Г. Юнг нарича този слой „колективно несъзнателно".) Граничната (раз­делителната) линия между човешкото аз и остана­лото „море на съзнанието" не е абсолютна - тя може да се окачестви по-скоро като вид мембрана, която е двустранно пропусклива. Тази мембрана съответства на подсъзнанието. То включва както съдържание, което е изпаднало от горното (висшето) съзнание (забравяне), така и съдържание, което се издига нагоре от несъзнателното - например пред­чувствия, съкровени мечти, интуиция, Видения.

Ако човек се отъждестви много силно изключи­телно със своето горно (Висше) съзнание, тогава той навярно ще омаловажи пропускливостта на подсъзнанието, тъй като ще изживява несъзнател­ните съдържания като чужди, поради което те ще му навяват страх. По-голямата пропускливост може да доведе до вид медитативни състояния. Състоянието на просветление, или космическото съдържание, обаче, би било постижимо само тогава, когато човек елиминира границата, така че над- и под-съзнателното да се слеят. Но тази стъпка би била равносилна на унищожаване на аз-а, чието себеосъзнаване произтича от разграничаването. В християнската терминология тази стъпка се описва така: „Аз (горното, висшето съзнание) и моят Отец (несъзнателното) сме едно".

Човешкото съзнание намира материален израз в мозъка, при което типично човешките способности за различаване и преценка се приписват на кората на главния мозък. Нищо чудно, че полярността на човешкото съзнание, като сигнатура, се открива в анатомията на главния мозък. Както е известно, главният мозък се дели на две полукълба, които са свързани помежду си чрез т. нар. „мозъчен мост" (соrpus саllosum). В миналото медицината се опит­ваше да предотвратява различни симптоми, като например епилепсия или непоносими болки, като този мозъчен мост се срязваше хирургически и така се прекъсваха всички нервни пътища за връзка между двете полукълба (комисуротомия).

Колкото и драстична да изглежда тази интервен­ция, след такава операция се наблюдават незначи­телни на пръв поглед последствия. По този начин се стигна до откритието, че двете полукълба представляват едва ли не самостоятелни мозъци, кои­то могат да изпълняват своите функции независимо един от друг. Но ако се подложи пациент, чии­то две полукълба са били разделени, на по-подробни изследвания, ще се види ясно, че двете полукълба се различават съществено по своята особеност и компетентност. Знаем, че нервните пътища се кръстосват латерално, като по този начин дясната половина на човешкото тяло се инервира от лявата половина на мозъка и обратно. Ако се завържат очи­те на опериран пациент и му се сложи, например, тирбушон в лявата ръка, той не може да назове предмета, т. е. не може да намери името, което съответства на държания от него предмет, но това не му пречи да го употреби правилно. Тази си­туация се обръща, когато му се подаде предмет в дясната ръка: сега той знае истинското му име, но не е наясно за какво служи.

Както ръцете, така и очите и ушите са във връзка с контралатералната мозъчна половина. При друг експеримент, на пациентка с прекъснат мозъ­чен мост били показвани различни фигури ту пред лявото, ту пред дясното око. По време на тази се­рия, в зрителното поле на лявото й око прожектирали актова фотография, така че образът можел да се възприеме само от дясната мозъчна половина. Пациентката се изчервила и се разкикотила, но на въпроса на провеждащия опита какво е видяла, тя отвърнала: „Нищо, само светкавица" и продължила да се кикоти. Така възприетият от дясното полу­кълбо образ предизвиква реакция, но не може да се осъзнае и осмисли, нито да се формулира с думи. По­добна реакция се получава и когато пред лявата ноз­дра на пациент се поднесе някаква миризма: той я възприема, но не може да я определи. Ако се покаже на пациент сложна дума, например „слънцестоене" така че лявото му око да вижда първата част -„слънце", а дясното втората - „стоене", той прочи­та само „стоене", тъй като думата „слънце" не може да бъде анализирана езиково от дясната мо­зъчна половина.

Такива опити в днешно време се прецизират все повече и водят до резултати, които могат да бъ­дат обобщени по следния начин: двете мозъчни половини се различават значително по отношение на функциите и възможностите си, както и по своята компетентност. Лявото полукълбо би могло да се нарече „вербално", защото е компетентно по отно­шение на логиката и структурата на езика, четене­то и писането. То „разчленява" аналитично и раци­онално всички външни дразнители, следователно мисли дигитално. Ето защо лявото полукълбо е ком­петентно и за числата и смятането. Освен това, то притежава и усет за време.

Всички противоположни на гореизброените спо­собности откриваме в дясната мозъчна половина. Вместо анализ, тук срещаме способността за ця­лостно обхващане на сложни взаимовръзки, модели и структури. Тази мозъчна половина позволява да бъде обхванато цялото (формата, образът), въз основа на една малка частица (раrs pro toto). Очевидно на дясното полукълбо дължим способността си за въз­приемане и образуване на понятия от логични множества (видови понятия, абстракции), които реал­но не съществуват. В дясната половина откриваме само архаични езикови форми, които, вместо синтаксис, следват звукови образи и асоциации. Както лириката, така и говорът на шизофрениците дават добра представа за езика на дясното полукълбо. Тук можем да отнесем също и аналогичното (аналогово­то) мислене - мисленето по аналогия, по сходство - и боравенето със символи. Дясната половина е компетентна за сферата на образите и мечтите на душата, тя не се подчинява на разбирането за вре­ме на лявото полукълбо.

Според вида дейност, която човек извършва в момента, доминира съответно едно от двете полукълба. Например логичното мислене, четенето, пи­сането и смятането предполагат доминиране на лявото полукълбо, докато при слушането на музика, когато човек мечтае, фантазира или медитира взе­ма превес дясното. Въпреки че едното от двете полукълба на здравия човек доминира, по всяко време е на разположение и информацията, съдържаща се в недоминиращото в момента полукълбо, тъй като през мозъчния мост се извършва оживен обмен. Двуполюсната специализация на двете полукълба обаче се покрива много точно с прастарите езотерични учения за полярността. В даоизма наричат двете начала, на които се разчленява единството на дао, ян (мъжко начало) и ин (женско начало). В херме­тичната традиция същата полярност се изразява чрез символите Слънце (мъжко) и Луна (женско). Китайското ян, съответно Слънцето, е символ на активното, позитивно мъжко начало, което В об­ластта на психологията би отговаряло на дневното съзнание. Ин, или Луната, обхваща негативното, женско, обновително начало и то съответства на несъзнателното у човека.

Тези класически полярности спокойно могат да се отнесат и към резултатите от изследването на мозъка. Така лявото полукълбо, ян, е мъжко, актив­но, висше съзнателно и отговаря на символа на Слънцето, а оттам - на дневната страна на съзна­нието на човека. Лявото полукълбо, чрез нервни им­пулси обслужва дясната, т. е. активната или мъжка половина на тялото. Дясното полукълбо е ин, т. е. отрицателно, женско. То съответства на лунното начало, т. е. на нощната страна или на несъзнател­ното у човека и инервира съответно лявата поло­вина на човешкото тяло. За по-голяма прегледност, аналогичните понятия са подредени в таблица.