Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница8/23
Дата30.07.2018
Размер3.29 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   23

ВТОРА ЧАСТ

Болестните картини и тяхното значение



Ти питаш:

Кое е знамението за пътя, о, дервиш?”



Чуй го от мене

и като чуеш, добре размисли!

Това е за тебе знамението:

че ти, макар и да вървиш напред,

ще виждаш как мъката ти става по-голяма”.

Фаридудин Атар

1. Инфекция



ИНФЕКЦИЯТА е едно от най-честите основания за болестните процеси в човешкото тяло. Повечето от акутно проявяващите се симптоми са възпаления, като се започне от простудното забо­ляване, премине се през пневмонията и се стигне до холерата и едрата шарка. В латинските наименова­ния на болестите окончанието „ит" винаги ни подсказва, че става въпрос за възпалителен процес (ко­лит, хепатит и т. н.). В областта на инфекциозните заболявания съвременната академична медицина постигна големи успехи с откриването на антибио­тиците (например на пеницилина) и с имунизиране­то. Докато по-рано повечето хора умираха, вследс­твие на някоя инфекция, днес това е по-скоро изключение в добре осигурените здравно страни. Това не означава, че страдаме по-малко от инфекции, а само, че разполагаме с по-добри оръжия срещу тях. Ако тази терминология (всъщност общоприета) се струва някому твърде „войнствена", той трябва да има предвид, че при възпалителен процес действително става дума за „война в тялото": една все по-опасна вражеска свръхсила (бактерии, вируси, токсини) е атакувана и побеждавана от защитните системи на тялото. Тази схватка се изживява в сим­птоми като оток, зачервяване, болка и треска. Успее ли тялото, в края на краищата да извоюва по­беда над проникналите причинители на инфекцията, човек я надмогва, победят ли причинителите, пациентът умира. С този пример много лесно и бързо може да се проследи аналогията, т. е. съответствието между възпаление и война. Аналогичното в случая е, че както войната, така и възпалението (макар да не съществува никаква причинна връзка между тях) имат еднаква „вътрешна структура" и в тях се реализира един и същи принцип, само че те се проявяват в различна плоскост.

Езикът много добре изразява тази вътрешна взаимовръзка. Думата възпаление вече съдържа известна „подпалваща искра", която може да взриви цяло буре барут. Съответната английска дума inflammation буквално означава възпламеняване. Това са езикови изрази, които използваме и за военни сблъсъци: един тлеещ конфликт отново се разпалва (или се разгаря); някой запалва фитила; Европа е обхваната от пламъци и т. н. При толкова много взривно вещество, рано или късно се стига до експлозия, при която нещо натрупано изведнъж избухва. Тази кар­тина наблюдаваме не само по време на война, но и в нашето тяло, когато някоя малка пъпка или голям абсцес пробива.

За по-нататъшните ни разсъждения е важно да включим още една аналогична плоскост, а именно - психиката. Човек също може да експлодира. С този израз имаме предвид не абсцес, а емоционална реакция, при която вътрешният конфликт се опитва да намери отдушник. По-нататък непрекъснато ще разглеждаме тези три равнища - „психика-тяло-нации", синхронно, за да се научим да виждаме точна­та аналогия съответно между конфликт - възпале­ние - война, която просто предоставя ключа за раз­биране на болестта.

Полярността на нашето съзнание поставя нас, хората, постоянно в конфликт, в полето на напрежение между две възможности. Ние непрекъснато трябва да решаваме (това понятие в немски език първоначално е означавало „изваждам меча от ножницата за сеч". Аналогично на български, когато сме изправени пред алтернатива, вземайки решение казваме: отсичам). Непрестанно ни се налага да се отказваме от едната възможност, ако искаме да осъ­ществим другата. Така все нещо ни липсва, все не сме здрави. Блажен е този, който си признава и чув­ства това постоянно напрежение, конфликтността на човешката същност, защото повечето хора са склонни да вярват, че невиждането и нечувстването на един конфликт е сигурен признак за отсъст­вието на всякакви конфликти. От същата наив­ност малките деца вярват, че като си затворят очите, стават невидими. Конфликтите обаче не ги е грижа дали ги долавяме или не - те са винаги на­лице у онзи, който не е готов да понася, обработва и постепенно да намира решение на своите конф­ликти в съзнанието си, те „потъват" в тялото и стават видими като възпаление. Всяка инфекция е овеществен конфликт. Когато избягваме да се спра­вим с конфликта на психическо равнище (с всички­те му болки и опасности), той се проявява на фи­зическо равнище като възпаление.

Да разгледаме този процес - как протича и какви са неговите съответствия в трите плоскости: въз­паление - конфликт - война.

1. Дразнене. Причинителите на възпалението проникват в тялото. Те могат да бъдат бактерии, вируси или отрови (токсини). Проникването зависи не толкова от тяхното наличие (както неспециа­листите смятат), колкото от готовността на тялото да допусне тези причинители да му влияят. Медицината нарича това нарушен имунитет. Проб­лемът с инфекциите се състои не в наличието на техните причинители (както фанатиците на тема стерилност мислят), а в способността на човека да свикне да живее с тях. Описаната картина може почти буквално да се проектира върху плоскостта на съзнанието, тъй като и тук въпросът не опира до това човекът да живее в свят без микроби - т.е. без проблеми и конфликти - а да е способен да живее с конфликтите. Не е нужно да се обяснява по-подробно, че имунното състояние се управлява от психиката, след като дори в академичните среди тази взаимна връзка все по-недвусмислено се изслед­ва (проучвания върху стреса и т. н.).

Много по-впечатляващо е внимателното вглеждане във взаимозависимостите. Който не иска да отвори съзнанието си за някакъв конфликт, който особено много би го подразнил, трябва, вместо това, да изложи тялото си на въздействието на дразнители. Тези дразнители (или причинители) здра­во се настаняват в определени слаби места на тя­лото, наричани loci minoris resistentiae (лат. - места с намалена съпротивителна способност). Те се разглеждат като вродени или онаследени слаби места. Тук неумеещият да мисли аналогично най-често се заплита в неразрешим теоретичен конфликт. Академичната медицина свежда предразположението на определени органи към възпаления до тази вродена слабост, което на пръв поглед прави невъзможно по-нататъшното тълкуване или интерпретиране. Психосоматиката обаче винаги е обръщала внима­ние, че известни проблемни области са свързани с определени органи, но с тази концепция изпада в противоречие с теорията на академичната медицина за loci minoris resistentiae.

Това привидно противоречие бързо отпада, ако разгледаме спора от една трета, по-различна гледна точка. Тялото е видим израз на съзнанието, така както една къща е видим израз на идеята на архитекта. Идеята и нейното веществено проявление си съответстват, както фотографията отговаря на негатива, без да са еднакви. Така всяка част от тялото и всеки орган отговарят на определено психическо съдържание, на дадена емоция и на някакъв кръг проблеми (върху тези съответствия, напри­мер, се опират физиогномиката, биоенергетиката, психичните „масажни" техники и т. н.). Човек въплъщава определено съзнание, чието моментно със­тояние е израз на всичко усвоено от него досега. Той носи в себе си определен модел от проблемни облас­ти, които го предизвикват да ги разрешава последо­вателно и оформят неговия съдбовен път, защото: характер + време = съдба. Характерът нито се онаследява, нито се формира от окръжаващата сре­да, а човек си го „носи със себе си" - той е израз на съзнанието, което въплъщава.

Състоянието на съзнанието със специфичните за него съвкупности от проблеми и жизнени задачи е това, което например астрологията по околен път, чрез измервания и пресмятания символично предс­тавя в хороскоп. (Подробно за този въпрос става дума в „Съдбата като шанс") Щом обаче тялото е израз на съзнанието, в него се намира и съответни­ят модел. Това означава, че особени кръгове пробле­ми имат своето телесно или органично съответс­твие в известно предразположение към заболявания. Тази взаимна връзка например се използва при ирисната диагностика, без досега обаче да се е вземала под внимание възможната психологическа корелация.

Locus minoris resistentiae е онзи орган, който вина­ги трябва да поема тежестта на физическо равни­ще, тогава, когато човек не обработва съзнателно психическия проблем, съответстващ на органа. Кой орган на какъв проблем отговаря постепенно ще обясним по-нататък в книгата. Пред онзи, който познава тези съответствия, се разкриват съвсем нови измерения, свързани с протичането на болест­та, но те остават невидими за всички онези, кои­то не смеят да се откъснат от причинно-следствената система на мислене.

Когато разглеждаме по-нататък развитието на възпалението, без засега да анализираме и мястото на протичането му, ще видим, че в първата фаза (дразнене) причинителите проникват в тялото. На психическо равнище на този процес съответства предизвикателството, породено от даден проблем. Един импулс, с който още не сме се занимавали, про­никва през защитната граница на нашето съзнание и ни дразни. Той разгаря напрежението, породено от една полярност, което ние вече съзнателно изживяваме като конфликт. Ако психическата ни защита функционира много добре, импулсът не може да достигне до нашето свърхсъзнание, ние имаме имуни­тет срещу предизвикателството, а заедно с това и срещу опита и развитието.

И тук важи това „или - или", присъщо на поляр­ността: отхвърлим ли защитата на съзнанието, имунитетът на тялото се запазва; ако обаче съзна­нието ни има имунитет срещу новите импулси, тя­лото ще бъде готово да приема дразнители. Ние не можем да избегнем въздействието на дразнители­те, можем само да избираме плоскостта на тяхна­та активност. По отношение на войната, тази първа фаза на дразнение съответства на нахлуване­то на врагове в страната (нарушение на граница­та). Такава атака, естествено, привлича цялото во­енно и политическо внимание върху вражеските на­шественици и всички стават свръхактивни: насоч­ват цялата си енергия към този нов проблем, съби­рат войска, мобилизират, оглеждат се за съюзници - накратко, концентрират се върху размирното ог­нище. Когато протича в тялото, този процес се на­рича:

2. Фаза на ексудация3. Причинителите на възпа­лението са се установили на дадено място и обра­зуват възпалително огнище. От всички страни се стича тъканна течност, а ние чувстваме подуване­то на тъканта и обикновено усещаме напрежение.

Да проследим нашия психичен конфликт, с оглед нав­лизането в тази Втора фаза. Тук също нараства напрежението. Цялото ни внимание се съсредоточава върху новия проблем, не можем да мислим повече за нищо друго, той ни преследва денем и нощем, не го­ворим вече на никаква друга тема, всичките ни мис­ли непрекъснато се въртят около него. По този на­чин цялата ни психическа енергия се влива в конфликта - ние буквално подхранваме проблема, разду­ваме го, докато набъбне прекомерно и се изпречи пред нас като непреодолима планина. Конфликтът е мобилизирал всичките ни психически сили и ги е свързал в себе си.



3. Защитна реакция. За да попречи на причините­лите на възпалението (антигени) тялото образува специфични антитела (образувания в кръвта и костния мозък). Лимфоцити и гранулоцити издигат вал около враговете - така наречения гранулоцитен вал - и макрофагите ги изяждат. Войната на физическо равнище е в пълен разгар: враговете са обградени и атакувани. Не се ли реши конфликтът на локално равнище (локална война), стига се до обща мобили­зация: целият народ участва във войната и хвърля всичките си сили за победата. В тялото тази ситу­ация се изявява като:

4.Треска. С атаката си защитните сили унищожават причинителите на възпалението и освобождават отрови, които предизвикват треска. При треската цялото тяло отговаря на локалното въз­паление с общо покачване на температурата. С всеки 1 градус се удвоява делът на обмяната на вещес­твата, от което се вижда в каква степен темпе­ратурата подсилва защитните процеси. Затова на­родът казва, че треската е полезна. Такава е връзката между температурата и скоростта на проти­чане на болестта. Затова всички средства за понижаване на температурата би трябвало спокойно да се ограничават до животозастрашаващите стой­ности, а не всяко покачване на температурата изкуствено да се сваля в панически страх.

На психично ниво конфликтът в тази фаза абсор­бира целия ни живот и цялата ни енергия. Прилики­те между телесната треска и психическата възбу­да са достатъчно очебийни, за да имаме основание да казваме: трескаво вълнение или нетърпение; трескаво очакване или напрежение; работя треска­во; развивам трескава дейност. Текстът на извест­ния поп-хит, песента „Треска" отразява двойното значение на тази дума, тъй като треска (на анг­лийски fever, на немски - fieber) и някои нейни про­изводни имат преносен смисъл на възбуда, а също така означава повишена температура. От вълнение ни става много горещо, пулсът се ускорява, бузите се зачервяват (от любов или от гняв), човек се изпотява от възбуда и се разтреперва от напрежение. Всичко това съвсем не е приятно, но е здравослов­но. Не само треската е полезна за здравето. Още по-здравословно е да се справяме с конфликтите. Въпреки това всячески се опитваме да задушим треската, както и конфликта още в зародиш и на всичко отгоре сме горди с умението си да го потис­каме (защо ли потисничеството ни доставя толко­ва голямо удоволствие).



5. Лизис (решение). Да приемем, че защитните сили на тялото са надделели: отблъснали са чуждите тела, отчасти са ги инкорпорирали (изяли!) и така се стига до неутрализиране на защитните сили и на причинителите на възпалението. Резулта­тът е жълтата гной (загуби и на двете страни!). Причинителите напускат тялото в променена, от­слабена форма. Тялото също е променено, защото: а) сега притежава информация за причинителите, което се нарича „специфичен имунитет", и б) общите му защитни сили вече са тренирани и укрепнали („неспецифичен имунитет"). От военно гледище това съответства на победата на едната страна, след като и двете страни са понесли загуби. Все пак победителят излиза от схватката с повече сили, понеже вече е достатъчно ориентиран за противника, познава го и в бъдеще ще може да реагира срещу него по специфичен начин.

6. Смърт. Може обаче в сблъсъка да победят при­чинителите на възпалението, което води до смърт­та на пациента. Този резултат ние смятаме за неб­лагоприятно разрешение, поради неговата едност­ранчивост. Тук е както при футбола. Зависи само от това с кой отбор човек се отъждествява. По­бедата си е победа, независимо коя страна я печели. И в този случай войната свършва. Само че този път ликува противниковата страна.

7. Хронифициране. Не успее ли нито една от две­те страни да реши конфликта в своя полза, стига се до компромис между причинители и защитни сили. Причинителите остават в тялото, без да са победили (смърт), но и без да са победени от тяло­то (излекуване в смисъл на „restitutioo ad integrum"). Ето картината на хронифицирането. Симптоматично то се изразява в постоянно покачване на броя на лимфоцитите и гранулоцитите, на антите­лата, в леко ускорена утайка (РУЕ) и малко темпе­ратура. Неизяснената докрай ситуация образува в тялото огнище, постоянно изсмукващо енергия от организма. Пациентът се чувства смазан, уморен, безинициативен, без настроение, апатичен. Той не е нито съвсем болен, нито напълно здрав. Няма ис­тинска война, няма истински мир, просто компро­мис, който е съмнителен като всички компромиси на този свят. Компромисът е високата цел на страхливците, на „хладните" (Исус казва: „Бих искал да ги заплюя със собствените си уста. Бъди горещ или студен"), които постоянно се страхуват от последиците на своето поведение и от отговор­ността, която трябва да поемат. Компромисът обаче никога не е разрешение, защото не осигурява абсолютно равновесие между два полюса, нито има силата да обединява. Компромисът означава дъл­готраен раздор и заедно с това - стагнация. От во­енна гледна точка това е позиционната война (срав­ни с Първата световна война), която продължава да изразходва енергия и материал и с това значи­телно отслабва всички други области - икономика, култура и т. н. или дори ги парализира. На психично ниво хронифицирането съответства на трайния конфликт. Човек затъва в конфликта и не намира нито смелост, нито сила да го доведе до разреше­ние. Всяко решение струва жертви. Едновременно можем да направим или само едното, или само дру­гото, а тези необходими жертви всяват страх. Така много хора се вцепеняват насред своите конфликти, неспособни да подпомогнат победата на единия или на другия полюс. Непрекъснато умуват кое решение би било правилно и кое - погрешно, без да разбират че правилно и погрешно в абстрактен смисъл няма, че за да бъдем здрави непременно са ни нужни два­та полюса, само че ние не можем да ги реализираме едновременно в полярността, а само един след друг. Следователно трябва да започнем с единия полюс -да се решим, да отсечем: кой от тях!

Всяко решение освобождава. Хронифицираният траен конфликт обаче постоянно привлича енергия, което и психически води до загуба на настроение, на инициативност и до резигнация. Когато проникнем до единия полюс на конфликта, бързо усещаме освобождаваната вследствие на това енергия. Както тялото укрепва от борбата с инфекцията, така и психиката укрепва от всеки конфликт, понеже дока­то се справя с проблема тя се обогатява, чрез работата вътре в себе си с двата съпротивляващи се полюса разширява своите граници и става по-съзна­телна. От всеки изживян конфликт, като печалба, извличаме информация (осъзнаване), която аналогич­но на специфичния имунитет ни подготвя в бъдеще да се справяме по безопасен начин със същия проб­лем.

Освен това, всеки изживян конфликт учи човека по-добре и по-смело да се справя изобщо с конфлик­ти, което отговаря на неспецифичния имунитет в тялото. Както на физическо ниво всяко решение изисква много жертви, особено от отсрещната страна, така и при вземането на решения психика­та също трябва да принася много жертви. В случая трябва да се обричат на смърт някои досегашни възгледи и мнения, някои обикнати неща от жизне­ния стандарт и дълбоко вкоренени привички. Все пак всичко ново предполага смъртта на старото. Както по-големите възпалителни огнища често ос­тавят белези в тялото, така понякога и в психика­та остават белези, на които ние ретроспективно гледаме като на спомени за дълбоки преломи в жи­вота ни.

По-рано всички родители знаеха, че след прекара­на детска болест (всички детски болести са инфек­циозни заболявания) детето прави скок в израства­нето си, т. е. в развитието си. След детска болест детето не е същото, каквото е било преди. Болест­та го е променила, в смисъл, че е израснало. Не само детските болести създават възможност за съзрява­не. Както след всяка прекарана инфекциозна болест тялото става по-силно, така от всеки конфликт човек излиза по-зрял, защото само предизвикателст­вата ни правят силни и способни. Всички големи кул­тури са възникнали чрез големи предизвикателства и самият Дарвин обяснява развитието на видовете с успешното приспособяване към условията на окол­ната среда.

Войната е бащата на всички неща - казва Хераклит и който разбира правилно тази мисъл, знае, че тази сентенция изразява една от най-основните мъдрости. Войната, конфликтът, напрежението между полюсите доставят енергията на живота и така осигуряват прогреса и развитието. Такива тези звучат опасно и будят недоумение във време, в което вълците са надянали овчи кожи и чрез този маскарад представят прикритата си агресивност като любов към мира.

Нарочно сравнихме развитието на възпалението, стъпка по стъпка, с плоскостта на войната, защо­то така темата ни придобива онази острота, коя­то може да попречи казаното да бъде прочетено твърде набързо, с едно кимване на глава в знак на съгласие. Живеем във време и общество на екст­ремна враждебност към конфликтите. На всички равнища се прави опит да се избегне конфликтът, без да се държи сметка, че това възпиране изключ­ва всяка възможност за осъзнаване. В полярния свят хората не могат да избягват конфликтите с функционални мерки и тъкмо такива опити винаги водят до все по-сложни измествания на отдушника върху други равнища, чиито вътрешни взаимозави­симости едва ли някой схваща.

Нашата тема - инфекциозните заболявания - е добър пример за това. Наистина в изложението до­тук разгледахме паралелно структурата на кон­фликта и структурата на възпалението, за да раз­берем общото между тях, но те не протичат па­ралелно (или това става рядко) у човека. По-скоро едното ниво замества другото в смисъл на или -или. Успее ли един импулс да пробие защитата на съзнанието и да накара човека да осъзнае конфлик­та, тогава скицираният дотук процес на „прера­ботката" на конфликта протича само в психиката на човека и обикновено не се стига до соматична инфекция. Не се ли интересува човек от конфликта обаче, отблъсква ли всичко, което може да накърни неговия изкуствено поддържан здрав свят, конфликтът връхлита тялото и трябва да се изживее като възпаление на соматично равнище.

Възпалението е израз на конфликта на веществе­но ниво. Поради това човек не бива да допуска грешката да гледа повърхностно на своите инфекциозни заболявания, стигайки до заключението „не съм имал никакви конфликти". Именно това пренебрегване на конфликта води до заболяване. За задълбочен анализ са нужни повече усилия, а не само един бегъл поглед. Необходима е разобличаваща честност, която най-често създава толкова неприятности за психиката, колкото инфекцията за тялото. Тъкмо това неприятно чувство все ни се иска да избегнем.

Вярно е, че конфликтите винаги причиняват болка, все едно на какво равнище ги изживяваме - война, вътрешно противоречие, болест - те никога не са приятни. Хубаво или лошо не са оценки, на чието ниво бихме могли да се аргументираме, защото приз­наем ли веднъж, че не можем да избегнем нищо, този въпрос изобщо няма повече да се поставя. Който не си позволява психическа експлозия, ще експлодира тя­лото му (абсцес). При това положение може ли все още да се поставя въпросът за по-хубаво или по-доб­ро? Болестта принуждава към честност!

Честни ли са, в края на краищата, и всички прехвалени усилия на нашето време да се избягват конфликти на всевъзможни равнища. На фона на всичко казано дотук се виждат в нова светлина и досе­гашните успешни усилия в борбата с инфекциозните заболявания. Борбата срещу инфекциите е борба срещу конфликтите на веществено ниво. Честно, поне, е наименованието на оръжията: антибиотици. Думата е съставена от двете гръцки думи anti= против и bios= живот. Следователно антибиоти­ците са „вещества, насочени против живота". Ето това е честност!

Тази враждебност на антибиотиците към живо­та е валидна на две равнища. Като си припомним, че конфликтът е същинският двигател на развити­ето, т. е. на живота, тогава всяко потискане на конфликта едновременно е и атака срещу динамиката на самия живот.

В по-тесен медицински смисъл антибиотиците също са враждебни към живота. Възпаленията пред­ставляват акутни, но това ще рече и бързи и навременни „очистители" на проблеми, чрез които пре­ди всичко се извеждат токсини от тялото посред­ством гнойния процес. Ако такива очистващи про­цеси често и продължително се възпират с антиби­отици, атакуващите токсини трябва да се отлагат в тялото (най-често в съединителната тъкан), ко­ето при свръхнатрупване води до развитие на ракови образувания. Получава се ефектът на кофата за смет. Кофата за смет може или често да се изп­разва (инфекция), или сметта да се събира толкова дълго, докато зародилият се в боклука специфичен живот застраши цялата къща (рак). Антибиотици­те са чужди вещества, които човекът не е израбо­тил със собствени усилия, затова те го мамят от­носно същинските резултати от неговото боледу­ване: поуката от справянето с проблема.

От тази гледна точка би трябвало да се разгле­да накратко темата „имунизация". Познаваме два принципно различни вида ваксиниране: активната и пасивната имунизация. При пасивното имунизиране се подават защитни вещества, които са били обра­зувани в други тела. Към тази форма на имунизация се прибягва, когато дадено заболяване вече се е про­явило (например тетагам срещу причинителите на тетануса). На психично равнище на това съответ­ства приемането на готови решения на проблеми, и морални норми. Човек се шмугва в чужди изпитани рецепти и така избягва всяко собствено действие за справяне с конфликта, всеки собствен опит - тръгва по удобен път, който не е никакъв път, за­щото му липсва движението, пътуването.

При активното имунизиране се подават отслабе­ни (обезвредени) причинители, за да може въз осно­ва на този дразнител тялото само да образува ан­титела. Към тази форма спадат Всички профилактични ваксинации като полиомиелитната ваксина на дражета, ваксината за едра шарка, тетанолът за профилактика срещу тетанус и т. н. На този ме­тод в сферата на психиката отговаря разиграване­то на конфликтни решения в безопасни ситуации (във войската: маневри). Много педагогически ме­тоди и повечето групови терапии спадат към тази сфера. В безобидни ситуации би трябвало да се изу­чават и усвояват стратегии, които дават възможност на хората да се справят по-задълбочено и съз­нателно със сериозни конфликти.

Всички тези разсъждения не бива да се интерпре­тират погрешно като рецепти. Не става въпрос „дали човек да позволява да го имунизират или не", или „дали човек никога не бива да използва антиби­отици". В края на краищата, няма значение какво прави човек, стига да знае какво прави! Съзнанието предполага да вземем нещата в свои ръце, а не да ги подчиняваме на готови повели или забрани.

Освен това се поставя въпросът дали протича­нето на болестта в тялото, по принцип, е в състо­яние да замести изцяло определен психически процес. Отговорът на този въпрос не е лесен, тъй като мисленото разделение между психика и тяло е само теоретично помощно средство, но реално никога не може да се усети толкова ясно. Каквото и да ста­ва в тялото, ние винаги го изживяваме и к нашето съзнание, в психиката. Когато си ударим палеца с чук, казваме: палецът ме боли. Това обаче не е съв­сем правилно, защото болката е изключително в съзнанието, а не в палеца. Ние само проектираме психическото усещане „болка" върху палеца.

Именно защото болката е феномен на съзнание то, можем толкова добре да ѝ въздействаме: чрез отвличане на вниманието, хипноза, акупунктура (който смята това твърдение за пресилено, нека да припомни явлението болка фантом.) Всичко, което изживяваме и изстрадваме при болестен процес в тялото, става изключително в нашето съзнание Разграничението „психично" или „соматично" се отнася само до плоскостта на проекцията. Ако някой е болен от любов, той проектира своите чувства върху нещо нетелесно - любовта, докато болния от ангина проектира своите усещания върху гърлото си, но и двамата могат да страдат само в психиката си. Материята - следователно и тялото винаги служи само като плоскост за проектиран но самата тя никога не може да бъде място, където възниква проблем, и поради това не е и място, където може да бъде решаван някакъв проблем! Като плоскост на проекцията тялото може да идеално помощно средство за по-добро познание, а само съзнанието е в състояние да намери решенията. Така всеки болестен процес в тялото представлява само символична преработка на проблема, който, чрез ползата от наученото, трябва да обогати съзнанието. По тази причина всяка прекарана болест е крачка към съзряване.

По такъв начин се създава ритъм между телесната и психическата „преработка" на даден проблем. Ако проблемът не може да бъде решен само в съзнанието, тялото се задейства като материално помощно средство, в което нерешеният проблем драматизира под символична форма. Постигнатият при това ефект от наученото, след превъзмогване на заболяването, се връща към психиката. Не успее ли психиката, въпреки придобития опит, да „улови”, да „хване" проблема, той отново потъва в телесността, за да може да се набере допълнителен практически опит. (Неслучайно понятия като улавям и хващам характеризират и съвсем конкретни положения на тялото!) Тази размяна се повтаря, докато полученият опит подготви съзнанието да реши окончателно проблема или конфликта.

Този процес можем да си изясним по-добре със следния пример:

Ученик трябва да се научи да смята наум. Задаваме му задача (проблем). Ако не може да се справи, връчваме му сметало (материя). Той проектира задачата върху сметалото и по този околен път успява да я реши (също наум). След това му даваме друга задача, която той трябва да реши, но без сме­тало. Ако не успее, пак прибягва до помощното средство, докато в края на краищата бъде в състо­яние да се откаже от сметалото, понеже вече може да решава задачите наум без материално по­мощно средство. Най-после той смята вече само наум, без да използва сметалото. Във всеки случай проекцията на проблема върху видима плоскост об­лекчава учебния процес.

Спирам се на този въпрос толкова подробно, за­щото схванем ли наистина взаимната връзка между тяло и психика, можем да направим един извод, който иначе не би ни се набил в очите: тялото не е мястото, където може да бъде решен даден проб­лем! Цялата академична медицина обаче върви тък­мо по този път. Всички гледат като омагьосани какво става в тялото и се опитват да вникнат в същността на боледуването на физическо ниво и по този начин да решат проблема.

Тук обаче няма какво да се решава. Това би изглеждало точно като опита на ученика при всяко затруднение да реши задачата да прибягва към сме­талото. Човешката същност е в съзнанието, тя само се отразява в тялото. Постоянното лъскане на огледалото не променя този, който се оглежда в него. (Де да беше толкова лесно!) Трябва да преста­нем да търсим в огледалото причината и решение­то на всички отразени в него проблеми, нека да го използваме, за да опознаем самите себе си.



Инфекция - овеществен конфликт


Който е склонен към възпаления, се опитва да избягва конфликти. При инфекциозно заболяване човек трябва да си постави следните въпроси:

1. Кой конфликт в живота си не забелязвам?

2. Кой конфликт избягвам?

3. Кой конфликт не си признавам?


За да открие смисъла на конфликта, човек би трябвало да вземе под внимание символиката на засегна­тия орган.

1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница