Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Още през 20-те години на нашия век руският езотерик П. Д. Успенски обръща внимание на този проблем за времето в своето тълкуване на четири­надесетата таро-карта (въздържанието) със след­ните думи: „Името на ангела е време, каза гласът. Върху челото му е начертан кръг, който е символ на вечността и знак на живота. В ръцете си анге­лът държи две кани - златна и сребърна. Едната кана е миналото, другата - бъдещето. Потокът на дъгата между тях е настоящето. Виждаш, че той тече и в двете посоки. Това е времето в неразбира­емия му за човека аспект. Хората мислят, че всич­ко тече непрекъснато в една посока. Те не виждат как всичко винаги се среща, как едното идва от ми­налото, а другото от бъдещето и че времето е многообразие от кръгове, които се въртят в раз­лични посоки. Проумей тази тайна и се научи да раз­личаваш противоположните течения в дъговия по­ток на настоящето". (Успенски, „Нов модел на все­лената")

В творбите си Херман Хесе също постоянно за­сяга темата за времето. Така в мига на своята смърт Клайн произнася думите: „Колко хубаво, че го озари и това прозрение - че времето не съществу­ва. Винаги и само времето разделя човека от всич­ко, за което жадува". В произведението си „Сидхарта" Хесе разглежда темата за безвремието на мно­го места. „Научи ли - така го попита той някога, - научи ли и ти от реката онази тайна: че няма време? Лицето на Вазудева грейна в усмивка: Да, Сидхарта - рече той. - Ти искаш да кажеш, че река­та навсякъде е еднаква: в извора и при устието, във водопада и при брода, в бързея, в морето, в плани­ната - навсякъде е еднаква. И че за нея съществу­ва само сегашното, не сянката „минало", не сянка­та „бъдеще". Точно така - каза Сидхарта. - И кога­то научих това, огледах живота си и той също беше река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта, и от стареца Сидхарта само от сянка, не от нещо истинско. И предишните прераждания на Сидхарта не бяха минало, и смъртта и зав­ръщането му при Брахма не бяха бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, Всичко има същ­ност и настояще".

Щом осъзнаем постепенно, че както времето, така и линейността не съществуват извън съзнани­ето ни, тогава и мисловният модел на причинността неизбежно се разклаща и престава да се приема като единствен. Става ясно, че и причинността е само определена субективна форма на човешкото схващане за нещата или, както го е формулирал Дейвид Хюм: „потребност на душата". Наистина няма основание да не разглеждаме света причинно, но също така няма основание и да го тълкуваме причинно. И тук пояснителният въпрос не гласи: правилно или неправилно, а в най-добрия случай (и то само понякога): уместно или неуместно.

В този аспект се оказва, че причинният начин на възприемане на света е много по-рядко уместен, от­колкото днес рутинно се приема. Навсякъде, където имаме работа със сравнително малки участъци от живота, и когато събитията не се изплъзват от на­шето полезрение, ние се справяме лесно с предста­вата си за време, линейност и причинност във всекидневието. Но ако измеренията са по-големи или нивото на решаване на даден въпрос е по-сложно, тогава причинният метод води по-скоро до безсмис­лени заключения, отколкото до прозрение. Причинността се нуждае винаги от строго установена крайна точка при постановката на въпроса. В при­чинната представа за света всяко събитие има своя причина, поради което не само е позволено, а дори е необходимо всяка причина да се анализира съответ­но за нейната причина. Този подход води до проучва­не на причината за причината на причината - но за съжаление никога до трайната точка. Пра-пра-прапричината за всички причини не може да бъде открита. Или, от един момент нататък, преставаме да анализираме, или завършваме с неразрешим въпрос, който никога не може да бъде по-смислен от извес­тния въпрос за яйцето и кокошката.

С това искаме да изясним, че във всекидневния живот концепцията за причинността може да има практическо значение най-много като помощна функция на мисленето, но е напълно недостатъчна и безполезна като инструмент за обхващане на науч­ните, философските и метафизичните взаимовръзки. Вярването, че има следствени взаимовръзки, е погрешно, защото се гради върху предположението за линейността и времето. Признаем ли обаче, че причинността е възможен (и с това несъвършен) субективен метод на възприятие при човека, тогава е допустимо да я поставяме в действие там, къ­дето смятаме, че ще ни бъде от помощ в живота.

Но в днешната ни представа за света господст­ва мнението, че причинността съществува сама по себе си и дори е експериментално доказуема - имен­но срещу тази заблуда искаме да се обявим. Човек никога не може да разглежда други връзки, освен „винаги-когато-тогава". Такива схващания обаче не каз­ват нищо повече от това, че две проявления възникват във времеви синхрон и че между тях съществува връзка. Когато подобни измервания веднага се изтълкуват причинно, тогава тази последна стъпка е израз на един определен светоглед, но няма вече нищо общо със самото измерване или наблюде­ние. Настървението да се тълкуват нещата при­чинно е ограничило в гигантска степен нашия ми­роглед и познавателната ни способност.

Квантовата физика е онази наука, която направи пробив в причинната представа за света и я поста­ви под съмнение. Така Вернер Хайзенберг формулира, „че в много малки промеждутъци от време, т. е. в области от величината на елементарните частици, пространството и времето са се размили по особен начин, а именно така, че в толкова малки промеждутъци дори понятията по-рано или по-късно не мо­гат да бъдат правило дефинирани. Разбира се, по принцип нищо няма да може да се промени в структурата пространство-време, но трябва да се има предвид възможността опитите върху процесите в съвсем малки области от пространството и време­то да покажат, че определени процеси привидно протичат във времето обратно на тяхната при­чинна последователност".

Формулировката на Хайзенберг, макар и ясна, е предпазлива, защото, като физик, той ограничава твърденията си върху онова, което може да се наб­людава. Но тези наблюдения прилягат плътно към онази представа за света, която мъдреците открай време проповядват. Наблюдението на елементарни­те частици протича в една гранична област на на­шия свят, детерминиран чрез времето и простран­ството - ние се намираме сякаш в „рожденото мяс­то на материята". Още тук, както казва Хайзен­берг, времето и пространството се размиват. Но „преди" и „след" стават толкова по-ясни, колкото по-дълбоко проникваме в структурата на материя­та. Ако тръгнем в другата посока, отначало се за­губва ясното различие между време и пространство, между „преди" и „след", докато накрая това раз­деляне изчезне напълно и стигнем там, където господстват единството и неразличимостта, където няма нито Време, нито пространство, където царува вече „тук" и „сега". Това е точката, която съдържа всичко и въпреки това се нарича „нищо". Вре­мето и пространството са двете координати, на които се крепи светът на полярността, светът на заблудата - прозрението, че те не съществуват е предпоставка за постигането на единство.

Следователно в този двуполюсен свят причин­ността е една перспектива на нашето съзнание, с чиято помощ могат да се тълкуват процесите: това е начинът на мислене на лявото мозъчно по­лукълбо. Вече казахме, че природонаучната представа за света е представата за света на лявата мо­зъчна половина - нищо чудно, че и тя се придържа толкова упорито към причинността. Дясното полу­кълбо, напротив, не познава причинността, а мисли аналогично. По такъв начин откриваме онзи втори, противоположен на причинността метод на възп­риемане на света, който не е нито по-правилен, нито по-неправилен, нито по-добър, нито по-лош, а представлява необходимо допълнение към едност­ранчивостта на причинността. Едва двете заедно - причинността и аналогията - могат да образу­ват координатната система, в която двуполюсни­ят ни свят да се интерпретира смислено.

Както причинността прави видими хоризонтал­ните връзки, така аналогията проследява вертикал­но първичните принципи на всички равнища на тях­ното проявление. Аналогията не изисква следствена връзка, тя е ориентирана към идентичността на съдържанието в различните форми. Ако причин­ността изразява отношението към времето чрез едно „преди"/„след", аналогията се подхранва от синхронността в смисъл на „винаги-когато-тогава". Ако причинността води към все по-силно разграничаване, аналогията обобщава многообразието в ця­лостни модели.

Неспособността на науката да мисли аналогично я принуждава да изследва винаги отново и отново законите на всички равнища. Науката не се осмеля­ва и не може така да обобщи един новооткрит закон, че той да се пренесе аналогично като принцип на всички равнища. Тя например изследва полярност­та в електричеството, на равнище атом, при кисе­лините и основите, в мозъчните полукълба и в хи­ляди други области, всеки път отново и отделно от останалите сфери. Аналогията завърта гледната точка и поставя различните форми в аналогична взаимовръзка, откривайки във всички един и същи първичен принцип. Така изведнъж положителният електрически полюс, лявата мозъчна половина, кисе­лината, слънцето, огънят, китайското „ян" доби­ват общи черти, макар между тях да не съществу­ва причинна връзка. Аналогията се извежда от об­щия за всички изброени форми първичен принцип, Който, в нашия пример, би могъл да се нарече и принцип на мъжкото начало или активността.

Такъв тип наблюдение разлага света на архетипни съставни части и разглежда различните модели, които се образуват от архетиповете. Тези модели се откриват аналогично на всички равнища във фор­мите на проявление - както горе така и долу. Този вид наблюдение трябва да се усвои също както при­чинният метод. Той ни разкрива света от съвсем друга страна и прави видими онези модели и взаимовръзки, които са невидими за подчинения на при-чинността поглед. Така както предимствата на причинността се състоят във функционалността, предимството на аналогията е в прозрачността на връзките по отношение на съдържанието. Благода­рение на причинността лявото полукълбо може да разложи и анализира много неща, но не му се удава да обхване света като цяло. Дясното полукълбо, на свой ред, трябва да се откаже от способността да управлява процесите, протичащи в този свят, но има поглед върху цялото, върху образа и поради това е в състояние да познае смисъла. Смисълът е извън целта и логиката, или, както Лао Дзъ казва:
Смисълът, който може да се изкаже,

не е вечният смисъл.

Името, което може да се назове,

не е вечното име.

„Несъществуване" наричаме началото

на Небето и Земята.

„Съществуване" наричаме майката на отделните

създания.

Затова посоката на несъществуването

отвежда към съзерцание на чудесното същество,

посоката на съществуването -

към съзерцание на пространствените

ограничения.

И двете са едно и също по своя произход,

различни са само имената.

В тяхното единство се крие тайната.

А още по-дълбоката тайна на тайната

е вратата, през която влизат всички чудеса.