Централна медицинска библиотека neurology and psychiatry редакционна колегия

Психологичното консултиране на пациентите в рамките на техния болничен престой е важна част от лечението и справянето с болестта и страданието. В болничната среда често се активизират редица тревожни и депресивни състояния, които затрудняват лечебния процес. Те са в състояние сериозно да препятстват лечението на болния, дори да го саботират. Фактът на физическото заболяване е свързан с преживяването за загуба и нежелана промяна. Съпътстван е от идеята за криза и „катастрофа“. Пациентите преживяват в много случаи болничния престой като натоварващ, плашещ и провокиращ, с чувството за безпомощност и за липса на контрол над себе си и над живота си.

Цел

Целта на изследването е да се представи част от емоционалната динамика, през която преминават болните, хоспитализирани в болнична институция за продължителен период. Посочва се необходимостта от психологично консултиране за тези болни, свързана с идеята за оптимизиране на тяхната терапия и възстановяване.

Материал и методика

В изследването са включени 53-ма болни на възраст 28-56 години, 30 мъже и 23 жени. От тях 28 души са със съдови и 25 – с кардиологични заболявания. Средната продължителност на престоя на пациентите в болница е 10 дни. В рамките на този престой с всички е провеждано психологично консултиране с честота през ден и с продължителност – 30 минути времетраене на една консултативна сесия. Консултативната работа е базирана на психоаналитичната парадигма. Основен метод е психодинамичното интервю. Изследването се осъществява по:

– Методика за психологична оценка и

– Методика за проследяване на емоционалната динамика [1].

Пациентите нямат психиатрични заболявания в личната си история. Те имат добър личностен потенциал, стабилна самооценка, добри комуникативни умения и адаптивни възможности, добри способности за емоционална експресия, достатъчно ефективни подкрепящи системи, достатъчно добър импулсен контрол и способности за толериране на фрустрациите и дистреса [1].

Проведеното изследване е в сферата на качествените научни изследвания, което е една от модерните тенденции в съвременната клинико-психологична практика. Това се налага, тъй като стандартизираните тестови психодиагностични процедури представят само „моментна снимка“ на емоционалното състояние на болния и не показват психичните феномени в тяхната динамика. Пациентите приемат психометричните изследвания като оценяващи личността им с оглед предстоящото лечение в болницата. Това повишава тяхната тревожност и напрегнатост, което не е желателно. В процеса на психологично консултиране се осъществява психодиагностична и консултативна работа – две линии, които вървят успоредно и се коригират взаимно.

В изследването са включени болни, които са заявили желание да бъдат консултирани с психолог в рамките на техния болничен престой. Мотивите им за това са повишената тревожност и дистрес.

Резултати и обсъждане

Емоционалното състояние на болните в рамките на техния болничен престой се характеризира с повишена тревожност и напрегнатост. Част от причините за това състояние се дължат на отделянето на пациента от неговото семейство и от обичайния му стереотип на функциониране. Отделянето провокира чувство на несигурност и безпомощност. Независимо от ефективната грижа на близките болният често споделя за нуждата си от интензивна подкрепа. Той регресира до поведение и преживяване, характерни за раннодетските етапи в онтогенетичното развитие на човека [10]. Хора с достатъчна зрялост и „плътност“ на личността са склонни да плачат неудържимо, да искат да бъдат изписани незабавно, да търсят непрекъснато внимание и обгрижване, без да бъдат достатъчно критични към себе си в такива моменти. Склонни са прекалено бързо да декомпенсират в тревожен или депресивен вариант [11, 12]. Тези декомпенсации нямат болестен характер и са бързопреходни. Тяхното възникване обаче не трябва да бъде подценявано. Без преработването им съществува риск пациентът да развие склонност към различен вид соматизации на напрежението. Това забавя и затруднява неговото физическо стабилизиране и справяне с болестта.

Друг източник на тревога за болните е застрашеният им телесен идентитет. Те чувстват липса на контрол над собственото тяло. Усещат тялото си променено и чуждо. Склонни са да се дистанцират от себе си [13]. На безсъзнателно равнище започват да мразят тялото заради болестта и заплахата то да ги унищожи. Активизират се ранни архаични параметри на вътрешнопсихична конфликтност, които могат да затруднят тестирането на реалността за болния. Той се „капсулира“ във вътрешната си реалност, запълнена с болезнени и неприятни усещания. В състояние е да измести външната реалност по чисто защитни съображения. Защитните стратегии се отнасят до неприемливите и застрашаващи аспекти на външните обстоятелства и на болестта [14]. Пациентът се защитава от темите за нежелана промяна и дори – инвалидизация. Той безсъзнавано се опитва да избегне въпросите за загубата, свързани с ограниченията на телесната болест. Заболяването изисква промяна в обичайното функциониране. Прави впечатление трудното психично интегриране на този факт. По-голямата част от пациентите са склонни да приемат факта рационално, но не и емоционално. Те „не искат“ да допуснат рисковете и ограниченията, произтичащи от болестта [2].

Източник на голямо напрежение при хоспитализираните пациенти е фактът на различните медицински процедури и манипулации с тялото. Голям брой от тези манипулации са болезнени. Крият рискове и неизвестни. Алармират за опасности и проблеми [7]. Една част са свързани с голотата и уязвимостта пред чужди хора. Групата болни, в по-голямата си част – мъже, споделят срам и неудобство от този факт. Срамът и неудобството носят характеристиките на соматизации, с които справянето е продължително на физическо и психично ниво. В безсъзнателен аспект регресията на психичния апарат е към етапи на т.нар. в психоаналитичната литература „страх от чуждия“. Пациентът изпитва неудържим страх от това, че могат да му навредят или от това, че може да се изложи и злепостави. Чувства се малък и безпомощен. Интензивността на преживяването е много висока [8].

Отношението на персонала е друг фактор, към който болните стават особено чувствителни в рамките на хоспитализацията. В повечето случаи в техния модел на здравно поведение опитът от взаимодействия с болничната среда е негативен. На базата на този опит нагласата на пациентите в повечето случаи е негативистична. Те очакват неглижиране, отхвърляне, грубо отношение. Понякога са в прекомерна степен подозрителни и дори – параноич­ни. Парадоксално те търсят помощ, но не очакват помощ. Това е в състояние да повиши равнището на психична конфликтност, да провокира редица симптоми на чисто емоционална основа [3]. Тези симптоми имат психогенен характер, но могат да бъдат упорити и продължителни. Те представляват пречки в процесите на лечение и възстановяване от болестта. Нагласата за лечението е амбивалентна, което затруднява изграждането на доверие в болничната институция и в лекуващия екип.

В логиката на патерналистичния модел на мислене и възприемане на света болните имат редица нереалистични очаквания към лекуващия екип и в частност – към лекуващия лекар. Те показват стремеж да се „оставят в ръцете на лекаря“, който е безспорен авторитет и знае какво прави. Такова поведение е също дълбоко регресивно и крие риска от пасивността и безучастността в собственото лечение. Някой друг носи отговорност и това освобождава тебе самия от вземането на решения и поемането на част от отговорността. Така не допускаш грешки. Такова разбиране е предпазна мярка срещу чувството на вина. Част от болните се държат регресивно като безпомощни деца, очакващи някой „добър обект” да гратифицира техните нужди и желания [4]. Сякаш лекарят е длъжен като една „достатъчно добра майка“ да разпознава нуждите на пациента, без те да са дефинирани, заявени. Да ги отгатва и реализира. Това е доказателство за инфантилната природа на голяма част от желанията и потребностите на хората, поставени в критична за тях ситуация.

Желанието да бъдат изписани при някои пациенти е провокирано от неприемането на заболяването в психически интегриран вид. На рационално равнище те разбират реалността на фактите. На емоционално имат несъзнавана вътрешна съпротива да ги понесат. Изпадат в личностни кризи на бунт и протест срещу лечението и лекарите, отхвърляйки необходимостта от терапия и грижа. Характерно е често за хора с повишен самоконтрол, които трудно понасят инфериорна позиция. Възприемат лечението си от гледна точка на власт и надмощие, сила и слабост. Загубата на здраве за тях е тема, която в психологичното консултиране може да бъде поставена и преработвана. Подобен род пациенти са склонни да реагират с „тийнейджърски протест“ в рамките на болничното заведение и да затрудняват лечението си поради свръхтревожност или повишена депресивност.

Нежеланието да бъдат изписани е белег за зависимо поведение при някои болни. Те изпитват интензивен страх при отделянето си от болницата и лекаря. Имат нужда от гаранции и уверения. В психологичното консултиране те могат да осъзнаят тази своя потребност и да търсят начините си за справяне със своята инфантилна конфликтност. Могат да стабилизират самооценката си и увереността в собствените възможности.

Редица страхове на болните са свързани с опасението за лекарски грешки и евентуално нараняване. Този въпрос се отнася до доверието и недоверието към лекаря и болничната институция. Има отношение към нагласите за здравно поведение и здравна помощ в България. Създаването на негативен имидж на лекарската професия в голяма степен подкрепя и стимулира подобен род страхове и опасения. Пациентите често реагират крайно – от пълното и безкритично предоверяване до отхвърлянето и параноидните тенденции [5]. Това създава редица рискове за професионалната връзка „лекар–пациент“, която е индивидуална и уникална. От психоаналитична гледна точка тези съзнателни страхове корелират с кастрационния страх в несъзнаваното – страхът, че могат да ти отнемат особено важна част от тялото [1].

Ролята на психологичното консултиране се изразява в осъществяването на една различна от медицинската парадигма функция. В някои случаи неговото значение е в посредничеството между персонала и пациента, между персонала и семейството на пациента. В други случаи осигурява специално пространство на болния, в което той има възможност да вербализира страховете, опасенията и очакванията си. Назоваването на тревогите и напреженията е подходящ начин в известна степен те да бъдат „вентилирани“ и редуцирани. Това дава шанс на болния да види ситуацията си отстрани, по-непредубедено и неутрално [7]. Така в голяма степен получава възможност за контрол над редица свои преживявания и поведения. Пациентът си дава сметка за редица прояви на собствената си вътрешнопсихична конфликтност чрез методите на психологичното консултиране – да редефинира състоянието си, отношението към себе си, болестта и лечението. В консултативния процес той има гарантирано неутрално и регулярно присъствие, което често създава усещането за сигурност с постоянството на професионалната рамка.

В психологичното консултиране пациентът може да обсъжда всички теми и въпроси, които не би си позволил да коментира с близките си или с лекуващия екип. Той има възможност да назовава неназовимото, да си даде сметка и да осъзнае факти от него самия, които са били недостъпни за съзнанието му. Това провокира постигането на по-голяма автономност и грижа за себе си [6].

С помощта на психолога е важно болният да намери механизмите си на контрол над болката, неяснотата и неизвестността. Консултантът му предлага по-пълно опознаване на собствения потенциал в една критична за болния ситуация. Толерансът към фрустрация и тревога при всеки, който е в криза, значително се понижава. Психологичното консултиране осигурява за пациента допълнително равнище на подкрепа. То е ангажирано и предварително ясно регламентирано. Притежава свойството да активизира капацитета на личността за справяне и ефективна промяна.

До настоящия момент не са наблюдавани съществени различия между пациентите по признаците пол и възраст.

Изводи

1. Необходимостта от продължителен болничен престой се преживява от болните с повишена тревожност, напрегнатост и депресивност при психично здрави хора.

2. Хоспитализираните пациенти са склонни към дълбоко регресивни преживявания и поведения, независимо от равнището на зрялост на личността им.

3. Психологичното консултиране дава възможности за постигането на ефективен контрол върху тревожността, неизвестността и болката.

4. Психологичното консултиране в болничната институция е важна функция, която подпомага ефективно лечебния процес и възстановяването на пациентите.
Библиография

1. 
   Крумова-Пешева, Р. Психотерапия и трансплантация. София, Унискорп, 2011, 231.
   
2. 
   Крумова-Пешева, Р., Х. Пешев и Л. Спасов. Сравнително наблюдение върху травматизма от загубата при пациенти с трансплантация на орган и с ампутация на крайник. – Ангиология и съдова хирургия, 15, 2012, № 1, 37-40.
   
3. 
   Крумова-Пешева, Р., Л. Спасов и В. Михайлова. Психическа преработка на усещането за безобектен ужас след тежки животоспасяващи операции. – Клинична и консултативна психология, 2, 2011, № 8, 28-31.
   
4. 
   Крумова-Пешева, Р., Л. Спасов и В. Михайлова. Идеята за нарцистичната рана при пациенти с репродуктивни проблеми и при пациенти с трансплан­тация на орган. – Клинична и консултативна психология, 2, 2011, № 8, 32-35.
   
5. 
   Крумова-Пешева, Р. и Л. Спасов. За някои аспекти на психологическата работа в предоперативния период при пациенти, нуждаещи се от трансплантация на орган. – Психосоматична медицина, 18, 2010, 40-57.
   
6. 
   Крумова-Пешева, Р. и Л. Спасов. Психологически проблеми и психологическа работа при пациенти с чернодробна трансплантация. – Психосоматична медицина, 18, 2010, 19-40.
   
7. 
   Крумова-Пешева, Р., К. Гиров и Х. Пешев. Хирургическата интервенция като физическа и психична травма. Ангиология и съдова хирургия, 15, 2012, 3-13.
   
8. 
   Крумова-Пешева, Р., К. Гиров и Х. Пешев. Болката в психичната реалност на пациенти с неврози и пациенти със съдови заболявания. – Ангиология и съдова хирургия, 15, 2012, 14-19.
   
9. 
   Фройд, А. Егото и защитните механизми. С., ЛиК, 2000, 142 с.
   
10. 
    Фройд, З. Въведение в психоанализатa. С., Наука и изкуство, 1990, 550 с.
    
11. 
    Фройд, З. Отвъд принципа на удоволствието. С., Наука и изкуство, 1992, 205 с.
    
12. 
    Тэхкэ, В. Психика и ее лечение: психоаналитический подход. Москва, Академический проект, 2001, 573 с.
    
13. 
    Alexander, F. A metapsychological description of the process of cure. – Int. J. Psycho-Analysis, 1925, 13-34.
    
14. 
    Arlov, J. A. Fantazy and identificationin empathy. – Psychoanal. Q., 43, 1974, № 1, 26-50.
    
    
    

 Адрес за кореспонденция:

Румяна Крумова-Пешева, д.пс. – психолог-психотерапевт

Университетска болница „Лозенец”

ул. „Козяк” № 1

1407 София

 0887 23 99 27

e-mail: rutsi@abv.bg

Summary. The current study aims at searching the scientific literature in the area of patent protection of three substances with chiral chemical structure – Citalopram, Venlafaxinе и Sibutraminе. The desktop study was performed by searching electronic databases Scopus, PubMed, ChemWeb, Web of Science with key words Sibutraminе, Citalopram, Venlafaxinе, patent protection. A total of 90 articles was found and systematized by type of active substances, patents, specificity of protection. Due to the high research and development cost for new medicines the manufacturers try to expand the real time of the patent protection for new molecules over the 20 years period. The chiral structure of anti-depressants allows such approach by patenting not only the racemic mixture but also separately the enantiomers, as new molecules and then the methods for purifying. The scientific literature discusses the question if that is a real novelty satisfying the requirements for patenting.

Key word: antidepressants, patent protection, medicines, industrial property, intellectual property

Въведение

В момента към антидепресантите се причисляват 11 терапевтични групи инхибитори на обратното поемане на физиологични медиатори, както и класическите три- и тетрациклични антидепресанти. Във всяка от тези групи постоянно се въвеждат нови молекули, което ги прави динамично развиващи се и усложнява проследяването на техния патентен статус при въвеждането на генерични продукти на пазара. Селективните инхибитори на обратното поемане на серотонина (SSRI), на серотонин-норадре­на­лин (SNRI) и норадренергичните и специфични серотонинергични антидепресанти (NaSSA) са едни от най-широко използваните нови терапевтични групи при лечението на депресията.

Патентната защита, както и патентното търсене се затрудняват от разнообразните по своя химичен характер и структура вещества. Често изомери или смеси от изомери на активни субстанции са трудни за самостоятелно аналитично охарактеризиране, както и често имат хирална структура. Целта на настоящата работа е проучване на литературата в областта на патентната защита на три вещества с антидепресивно действие и хирална структура – Citalopram, Venlafaxinе и Sibutraminе.

Методи

Проведено е търсене в базите данни с научна литература Scopus, PubMed, ChemWeb, Web of Science с ключови думи Sibutraminе, Citalopram, Venlafaxinе, патентна защита. Откритите публикации, общо 90 на брой, са систематизирани по вида на активното вещество, патентите, особеностите на защита. Не всички публикации са представени в настоящия обзор, но интересуващите се могат да намерят повече данни при авторите.

Резултати

Проучване на особеностите на патентна защита при лекарствата

Правата на интелектуална собственост са изключителни права, често временни, присъдени от държавата за експлоатиране на интелектуални творения.

Oбекти нa интелектуалната собственост са творенията на човешкия интелект [1]. В опростен вид интелектуалната собственост може да се приеме като отнасяща се до информация, която да овеществи правото на собственост на интелектуалния продукт едновременно в неограничен брой копия в различни точки на света. Собствеността не се отнася до копията, а до информацията, отразена в тях.

Интелектуалната собственост се разделя в две категории – индустриална собственост и авторско право [2].

Според Конвенцията за учредяване на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС), подписана в Стокхолм на 14 юли 1967 г., интелектуалната собственост включва права, отнасящи се до: творби на литературата, изкуството и науката; изпълнения на артисти, звукозаписи и радиопредавания; изобретения във всички области на човешката дейност; научни открития; промишлени образци (промишлен дизайн); търговски марки, търговски имена, означения за произход, наименования за местопроизход; закрила от недобросъвестна конкуренция и всички други права, произтичащи от интелектуална дейност в сферата на промишлеността, науката, литературата и изкуството [3] .

За фармацевтичните производители не съществува изричен законов текст в правото на индустриалната собственост. Следователно фармацевтичните изобретения трябва да отговарят на същите критерии, както всички останали изобретения: трябва да са нови, с промишлено приложение и да имат изобретателско равнище.

Патентът е най-важен за фармацевтичната индустрия, тъй като той защитава същността на изобретението, запазвайки правата на автора и/или собственика.

Монополната защита на търговски успешните лекарства може да осигури възвръщаемост на направените инвестиции за научна и развойна дейност. Редица проучвания доказват, че фармацевтичната индустрия е един от секторите, в които патентите са ефективни по отношение на възвръщаемостта на направените разходи.

Разходите за разработването и провеждането на изпитвания на нови лекарствени продукти са високи. Изчислено е, че големите фармацевтични компании влагат приблизително 7-12% от оборота си за проучване и развитие на нови лекарства. След като се установи, че даден лекарствен продукт е качествен, ефикасен и безопасен, разходите за неговото копиране са много по-малки. Някои автори [12, 13, 14] посочват, че при липсата на патентна защита конкурентната имитация би могла да се развие бързо. Създаването на патенти за лекарства е трудно, а патентът покрива само една специфична и добре дефинирана структура. При откриване на друга молекула изпитванията за безопасност и ефикасност също трябва да бъдат повторени, като разходите за тази дейност са високи. Високата стойност на много лекарства и разходите за закупуването им най-често се възстановяват от публични средства, където съществува такава практика. Редица несъвършенства от информационно естество позволяват потребностите от лекарства обикновено да се задоволяват без особена гъвкавост в цените. В резултат на това маркетингът на фармацевтичните компании на едно ново лекарство, защитено с един или повече патенти, обикновено допринася за придобиване на значителна монополна мощ. Всичко това подчертава значението на патентната защита при лекарствата.

Особености на патентната защита на лекарствени продукти

Фармацевтичните компании, които произвеждат оригинални лекарствени продукти, се стремят по всякакъв начин да удължат жизнения цикъл на продукта чрез най-различни методи и стратегии, тъй като през продължителна част от времето на действие на патента той е неизползваем. В началото на 1990 г., патентната защита от 15 години става 20 го­дини, а през 1992 г. се въвежда и сертификатът за допълнителна за­щита, който удължава патента за още 5 години за държавите, които са подписали допълнителни споразумения. Към тази 25-го­диш­на защита на патента фармацевтичните компании, произвежда­щи оригинални продукти, си осигуряват допълнителна защита чрез въвеждането на допълнителни патенти за ново приложение, дозировка, промени в производството, а дори и за промени в цвета и мар­кировката.

Изобретателят на първо терапевтично приложение на даден продукт, дори на такъв, чийто основен компонент е известен, може да получи патентна защита в Европа за това първо приложение, както и за всички следващи приложения. В съответствие с това този първи патент ще бъде блокиращ по отношение на следващите открити терапевтични приложения на същото съединение. Това прави невъзможно използването на тези следващи приложения без получаването на съгласие от притежателя на блокиращия патент. В Европейската общност може да се получава патент за втора терапевтична употреба на дадено лекарствено вещество [4]. За разлика от Европейската общност, в САЩ не се дава патентна защита на съединение, за което е открито ново терапевтично приложение, ако самото съединение е вече известно, като се изключи възможността да се патентова метод за лечение, при което е трудно да се наложи спазването на патентните претенции.

Повечето европейски патентни закони, включително и Европейската конвенция за патентите [5], съществено се различават от тези в САЩ по това, че методите за лечение на животни, както и методите за диагностика, са специално изключени от правото да получават патентна защита. Това е следствие от етичната позиция, че не е морално лекарствата или диагнозата на хора и на животни да бъдат забранени за употреба поради съществуващи изключителни патентни права. Европейските специалисти стигат до извода, че изключението важи само за методите, но не и за средствата за прилагане на тези методи. Европейското патентно ведомство формулира следния тип на претенция: използване на съединението Х за производство на фармацевтичен продукт с терапевтично приложение Y. Особеността е, че тази употреба не е метод за лечение, защото се отнася до производството на продукта, и следователно не е забранена от Европейското патентно ведомство.

Притежателят на патент за второ приложение не може да действа без съгласие от притежателя на валиден блокиращ патент за лекарствен продукт. Ако получи съгласие или ако няма блокиращ патент, възникват нови пречки, когато притежателят на патент за второ терапевтично приложение се опита да наложи на някой нарушител спазването на патента.

Въпросът за влиянието на патентната защита върху пазарния живот на лекарствените продукти е коментиран от редица автори [6, 7, 8, 9, 10, 11]. От момента на подаване на документите за патентоване на ново лекарствено вещество до неговото разрешаване за употреба като лекарствен продукт изтичат около 10 години. Процедурите по определяне на цена, включване в реимбурсни списъци и проследяване на лекарствената безопасност отнемат около 2 до 3 години и от 20-годишната патентна защита на основното лекарствено вещество остават около 12 години. Ако към тях се добави и 5-годишното действие на сертификата за допълнителна патентна защита, реалният период на монополни права нараства на 17 години.

Според Harvey E. Bali [12, 13] ако през 1980 г. патентният ексклузивитет от 20 години е гарантирал 10 години пазарен ексклузивитет, то през 2000 г. последният период е намален реално на 5 години поради появата на конкуренти в същия терапевтичен клас.

По данни на асоциацията на генерични производители EGA ефектът от въвеждането на data exclusivity върху генеричната индустрия ще бъде негативен, тъй като той удължава срока от 6, респективно 8 на 11 години, т.е. с 3 до 5 години забавя навлизането на генерична конкуренция [14]. Този факт се потвърждава и от други проучвания [15].

Патентните звена на фармацевтичните компании и работещите в тях патентни специалисти се опасяват от това да не използват някой патент без разрешение, да не нарушат нечие изключително право за територията на пазарна реализация на лекарствен продукт [16, 17]. Това тяхно опасение се засилва от нарастването на броя заявления за фармацевтичните патенти, които не посочват основното лекарствено вещество под формата на химично наименование или структура, а също така и от множество стратегии, въз основа на които се планира пазарното присъствие. Търсените лекарствени вещества най-често се посочват само с термин, който използва служебен израз (като антагонисти или индуциращ фактор, или с някой механизъм и т.н.). За тези патенти се използва терминът проблемни патенти. Такива патенти е трудно да се открият чрез книжните картотеки или чрез автоматизираните системи за търсене в електронни бази данни. Понякога дори след откриването им ситуацията по отношение на патентоспособността е неясна и това причинява проблеми на експертите, отговарящи за търсенето на патенти. Следователно има опасност, ако се пропуснат един или повече от тези проблемни патенти при изготвяне на проучване, да не се оправдаят очакванията по отношение на патентоспособността на даден лекарствен продукт поради недостатъчно познаване нивото на техниката към датата на проучването.

Процедури по издаване на европейски патент

България се присъединява към Европейската патентна организация (ЕРО) на 1 юли 2002 г. и като пълноправен член се включва в цялостната процедура по издаване на европейски патент. Процедурата по издаване на европейски патент може да бъде стартирана или директно чрез европейския патентен офис, или чрез национална патентна организация и последващо попълване на европейска заявка. Поради факта, че патенти се издават и са се издавали от отделните национални патентни организации, първата фаза преди издаване на европейски патент е провеждането на търсене за патентна чистота, т.е. търсене на европейско, национално и регионално ниво за наличие на патент за заявения процес, продукт, метод или друга иновация. След приключване на търсенето за патентна чистота се взема решение дали ще се издаде патент, ще отпадне заявката, или ще бъде отказано издаването му. При отказ съществува процедура за обжалване. След издаване на патента съществува възможност за оспорването му от други заинтересовани страни. Оспорването може да завърши или с отказ от страна на ЕРО, или с промяна на издадения патент, или с изтегляне на патента. Съществува допълнителна възможност за обжалване на решението и следва окончателно издаване или отказ на патента [18, 19].

От водещите 10 патентни класа на международната патентна класификация четири са класове, в които обикновено се патентоват лекарствени молекули. Това са медицинските, ветеринарните и хигиенните науки (А 61), областта на органичната химия (С 07), областта на органичните макромолекулни съединения (С 08) и биохимия и генно инженерство (С 12).

Въпросът за интелектуалната собственост е от ключово значение за развитието и икономическото укрепване на фармацевтичния сектор. Освен това той има и пряко отношение към все по-очевидната необходимост от решителна борба с фалшифицирането на лекарствени продукти, което не само вреди на фармацевтичното производство, но също така представлява особена заплаха за здравето на пациентите.

Чрез стратегията за интелектуална собственост Европейската комисия се опитва да стабилизира икономиката на ЕС. Документът включва мерки за засилено прилагане на правилата и нормите относно интелектуалната собственост, както и мерки за справяне с фалшифицирането на стоки и тяхното разпространение особено чрез интернет.

Стратегията на ЕК включва области като патент, търговска марка, географски указания, авторско право, дигитални библиотеки и граничен контрол. Комисията ще продължи да настоява за създаването на общовалиден европейски патент. В плановете на Комисията влиза и увеличаване на правомощията на граничните власти, което би трябвало да помогне за пресичане на незаконното транспортиране на стоки през граница [20].

Проблемни области при патентоването на лекарства и особености на провеждането на патентно търсене

Проблемните области при патентоването на лекарства произтичат както от същността на лекарствата, така и от необходимостта от провеждане на по-специални проучвания с вещества – кандидати за лекарствен продукт, а също и от структурата на патентните системи и защити.

Един лекарствен продукт може да има различни патенти:

– за активно вещество, респективно негови соли, естери, амиди, етери и др., които обикновено се използват в лекарствата; или които обикновено са структурни елементи на лекарствата;

– за метаболити на лекарствените вещества (това се използва при откриване на физиологията на заболяванията и по-същество се защитават и лекарствените вещества и метаболити със самостоятелни патенти като вещества). Възможна е обратната хипотеза за предлекарства, които се метаболизират в организма във фармакологично активни вещества, които е възможно да са били патентно защитени;

– за метод за получаване на лекарственото вещество, което е известно като косвена защита на веществата;

– за метод за получаване на лекарствената форма;

– за терапевтично действие;

– за второ терапевтично действие (обикновено това се включва в рамките на data exclusivity).

Поради липса на единна световна система за патентна защита, която да включва всички държави по света, патентите имат териториален обхват и невинаги съществува пълна географска патентна защита.

При защитата на лекарствено вещество, поради възможността дадена обща химична структура да има варианти за заместители с биологично активни центрове, често се прибягва до формули като Атом 1 – Атом 2 – странична група, където може да има различни заместители. В случаите, когато лекарството се състои от една лесно отделима или хидролизираща част, прикрепена към активни групи, може да се окаже полезно оригиналният продукт да претендира за основната активна структура, обща за различните молекули. Първоначалният заявител е в ситуацията да отгатва широкия кръг от възможни активни групи.

При ситуация на защитено вещество, което впоследствие се оказва основен метаболит, и се търси защита на метаболизиращата се молекула (предлекарство), като реалният носител на терапевтично действие е метаболитът, често се прилага по-широка защита, включваща всички варианти, от които се очаква да се получи точно същата полза. Това е възможно при по-кратки процеси на физиологичен метаболизъм. Често при по-дълги процеси не е възможно от едно вещество директно да се получи активният метаболит. Активните вещества обикновено трябва да принадлежат към признат физичен или химичен клас, или към признат клас на знания и умения.

Вече бе споменато, че фармацевтичните компании се опитват по всякакъв начин да удължат реалния живот на патентната защита на активните вещества, поради което патентното търсене е един сложен, логически обмислен и поетапно осъществяван процес.

Търсенето трябва да обхване не само патенти за активните молекули, но и допълнителни патенти при модифициране на структурата (соли, естери, изомери), като някои от тях са по-активни и по-селективни от оригиналната молекула. От съществена важност е да се изясни наличието на проблемен патент. Търсенето трябва да има определена времева и териториална дълбочина поради наслагването на различни патенти над основния патент, довеждащо до удължаване на времето на активна защита, както и поради липсата на глобална система за защита. То също трябва да изясни наличието на патент за първо и второ терапевтично действие, т.е. трябва да се провежда в рамките на различни патенти класове по Международната патентна класификация (МПК). Въпросът за патентната защита на методите за анализ на активното вещество или на негови метаболити също е важен, тъй като по-често те са обект на защита по режима на ексклузивен достъп до данните от лекарствените досиета.

Анализът на публикациите в областта на патентната защита на лекарствата разкрива, че някои от промените в Европейското законодателство са довели до съкращаване на пътя на новите лекарства до европейския фармацевтичен пазар, което е облекчило достъпа на населението до иновативни и респективно генерични продукти. Все повече патентната защита на лекарствата се усложнява и оказва влияние върху процедурите за разрешаване употребата на лекарства, както и върху възможността за достъп до информацията от лекарствените досиета [10, 21, 22, 23, 24, 25, 37]. Това частично може да обясни бързото нарастване на употребата на нови, недостатъчно добре проучени вещества, като антидепресантите от нови поколения. Разнообразните им химични и фармакологични ефекти също така допринасят за повишената им употреба, но заедно с това нараства и рискът при неправилно използване.

Проучванията в областта на патентната защита на антидепресантите са сравнително ограничени. Те се отнасят до: съдебните казуси за определени продукти, чиито патентни права са нарушени [26], информацията за действащи патенти и техния обхват [27, 28] бариерите пред навлизане на генерични продукти на пазара [29, 30] както и рисковете при неправилно заместване с генерици [31], изискванията и практиката на поддържане на патенти [32], влиянието на патентната защита върху продажбите на продуктите [33] и върху законодателните им характеристики [34], влиянието на патентната защита върху лекарствената употреба, измерено чрез редовното изпълнение на рецептите [35]. Влиянието на фармацевтичните патенти върху менталното здраве се обсъжда и от гледна точка на общественото здраве [36]. Авторите отчитат, че удължената патентна защита довежда до поддържане на монополно високи цени и затруднява достъпа до антидепресанти, което се отразява негативно на населението. Производителите, които преминават към преформулиране на активната субстанция, отделят повече средства за промоционални разходи и допълнително затрудняват достъпа [37].

Конкретно за изследваните три активни вещества, Sibutramine, Venlafaxine и Citalopram, открихме няколко интересни публикации, които директно или индиректно засягат въпроси, свързани с техния патентен статус.

Статията на P. Mansfield и сътр. разглежда въпроса за патентоването на енантиомери на вещества и различията в техния терапевтичен ефект [38]. Авторите подчертават, че често при изтичане на патентната защита на рацемичните смеси производителите разработват продукти с активните енантиомери, като наричат този процес „хирално превключване”. Твърди се, че този процес ще принесе повече клинични ползи поради подобрена ефикасност, намалена токсичност, модифициране на фармакокинетиката. Авторите анализират доказателствата за три подобни вещества, Escitalopram, Esomeprazole и Levosalbutamol, но стигат до заключението, че твърденията за по-висока ефикасност се основават на сравнение на нееквивалентни дози и подобренията не са клинично значими. Отчитайки по-високите цени на енантиомерите, авторите заключават, че патентните претенции имат повече промоционален характер и позволяват по-високи цени. Подобно твърдение се изказва и в друга публикация, конкретно за Venlafaxine [39].

Друг проблем е свързан със защита на патент за дозова форма на Venlafaxinе от Rosemont Pharmaceuticals Ltd, която няма патенти за този продукт (Venlafaxine composition and methods of its manufacture (GB-00811227). Според авторите причина за този патент е фактът, че фирмата разработва друг продукт със сходен състав като лицензен.

Обстоен анализ на начините, по които фармацевтичната индустрия се възползва от патентната защита, извършва Ron Tomer [40]. Той разработва „Изследователски и конкурентен модел”, с който обяснява политиката на компаниите при патентоването. Основните стъпки в модела са: Иновативен продукт – Патентен монопол – Изтичане на монопола – Въвеждане на генерични конкуренти – Ниски разходи за лекарства – Интензивно разработване на нов продукт – Нов патент – Високи печалби – Високи стимули за иновации. Като пример за потвърждение на този модел авторите предлагат политиката на Eli Lilly за Prozac (Fluoxetin). Удължаването на патентната защита може да наруши модела и днес много лекарства имат разширена мрежа от патенти, която освен защита на основната субстанция, защитава различни синтетични процеси, соли, кристални форми, ниво на чистота (например отсъствие на определени онечиствания), фармакокинетични особености на лекарството, различни индикации, форми на пакетиране и методи на приложение. Така патентната мрежа се разраства чрез подаване на патенти през различни интервали, за да се удължи патентният монопол. Във фармацевтичната индустрия този феномен е известен като „вечнозелена” защита. Примерната схема на този процес е следната: Субстанция Х – Патент за процес – Сол на субстанцията – Патент на солта – Патент за процес – Кристална форма – Патент за кристалната форма. Патентните специалисти прилагат и други форми за удължаване на патента. Една от тях е чрез създаване на т.нар. „херметична протекция”, изтегляне на патенти за известни продукти чрез аргумента за изчерпване на продукта. След няколко години продуктът се преоткрива и той отново е на пазара с нова индикация, която изисква нов патент. Тази теория се използва за получаване на патенти за „изтеглени полиморфни форми”. Друг начин е чрез подаване на заявки за патенти за субстанции, които са свободни от дадени вещества, например субстанция Х кандидатства за патент за липса на разтворител в субстанцията. В заявката за патент се твърди, че изчистването на разтворителя е трудно и може да се извърши само чрез иновация. Трети пример е даден чрез кристални полиморфни форми на активните вещества. Патентова се едната форма, а след изтичане на патента се разработва продуктът с другата форма. Ако оригиналната фирма открие в генеричния конкурентен продукт остатъци от все още патентованата кристална форма, което е с 99% вероятност, поради невъзможността за перфектно разделяне на двете, тя може да забави генеричната конкуренция. Друг начин за удължаване на патентния монопол е чрез замяна на продуктите със следваща генерация, която невинаги предлага по-добри клинични резултати. Пример за такъв подход е при рацемичните смеси и техни енантиомери, като Citalopram и Escitalopram, Omeprazole и Esomeprazole, Zopiclone и Eszopiclone.

Практиката на удължаване на патентния монопол разглеждат и други автори, като също дават пример с рацемичните форми [41]. Авторите обсъждат сертификата за допълнителна патентна защита, удължаването на жизнения цикъл чрез „вечнозелени” подходи, защита за нова терапевтична употреба, търговски марки, защита на данните, временни ограничения и др.

На особеностите на патентната защита на Escitalopram от фармацевтичната фирма Lundbeck се спира друг коментар [42]. Фирмата е защитила патент във Великобритания (GB-00811164) на ородисперсионни таблети с Escitalopram, който е с дата на издаване 2005 г., три години след изтичане на патентната защита. Защитата е издадена и от световната патентна база данни с патент

WO-2006136169 през 2006 и от САЩ с патент US-20070021499 през 2007 г., като са отчетени малки технически разлики в патента в САЩ. Според авторите подобна стратегия на компанията има за цел да удължи ефективната защита на продукта до средата на 2014 г.

Съдебен спор по отношение на Citalopram е разглеждан във Великобритания [43]. Той се основава на спора за различията между получаването на рацемична смес Citalopram и отделното получаване на (+) или (–) енантиомерите. Първият патент е издаден през 1979 г., а патентът за разделяне на енантиомерите – през 1987, което е две години след изтичане на първия патент и на практика блокира генеричните компании. Съдът отсъжда, че оригиналният производител Lundbeck е открил единствено метод за извличане на (+) енантиомера, а не нов продукт. Обжалването довежда до решение, което е в полза на оригиналната компания, като според втората инстанция отсъждането е, че патентът е валиден, тъй като патентната спецификация адекватно информира как обучен индивид може да получи (+) енантиомер. С други думи, пречистеният (+) енантиомер е значителна новост и тъй като Lundbeck първи е направил това, то той има патентни права.

Съдебен спор между оригиналния производител Wyeth и три генерични компании, Sigma Pharmaceutical Australia, Alpharm Pty Ltd и Health Pty Ltd, е разглеждан от съда в Австралия . Спорът се отнася до неправомерен патент за дозова форма на Venlafaxinе, който блокира възможностите на генеричните производители. Те твърдят че патентът не отговаря на изискването за новост, има нечестни вътрешни и външни твърдения, липса на яснота, липса на иновационни стъпки, фалшиви предположения или неточни интерпретации. Патентът защитава четири основни момента – еднократно дневно перорално приложение на Venlafaxinе HCl; предоставяне на терапевтични плазмени концентрации на Venlafaxinе за повече от 24-часов период; пикови плазмени концентрации за 4-8 часа след приложението на продукта, постигнати с концентрации от не повече от 150 ng активно вещество на милилитър. Съдът отсъжда в полза на оригиналната компания, като обосновава решението си с това, че патентът е за метод, а не за дозова форма.

Според друг автор компанията Wyeth [45] полага значителни усилия за да удължи жизнения цикъл на монополни права за Venlafaxinе и да създаде сериозни препятствия пред генеричните компании за неговото производство до 2014 г.

Изтегляне 0.67 Mb.

Сподели с приятели: