Монолог за това колко е лесно да станеш земя

комплект, втори, трети, е, казвам си, значи работата е сериозна. Дават ни шинел, шапка, дюшек, възглавница — всичко за зимата. А навън е лято и ни обещаха, че ще ни пуснат след двайсет и пет дни. „Как бе, момчета —
смееше се капитанът, който ни водеше. - Двайсет и пет дни ли? Заточени сте в Чернобил за половин година.“ Недоумение. Агресия. Почнаха да ни уговарят: ако стигнете на двайсет километра от реактора - двойна надница,
на десет -тройна, а до самия реактор - умножавайте по шест. Един пресметна, че за шест месеца работа ще се прибере вкъщи със собствен автомобил, друг искаше да избяга, но дисциплината си беше военна. Какво е това радиация? Никой не беше чувал. А аз точно преди това бях ходил на курс по гражданска отбрана, информацията беше отпреди трийсет години:
петдесет рентгена е смъртоносна доза. Учиха ни как да падаме така, че ударната вълна да мине над теб, без да те закачи. Облъчване, топлинно нагряване… А че радиактивното заразяване на местността е най- поразяващият фактор - нито дума. И кадровите офицери, които ни водеха в
Чернобил, не му мислеха много, знаеха само, че трябва повече водка,
помага против радиацията. Шест дни бяхме в околностите на Минск, шест дни пихме. Събирах етикетите от бутилките Първо пиехме водка, после гледам, че са донесли някакви странни напитки: нитхинол и разни други препарати за стъкло. Беше ми интересно като на химик. След нитхинола краката ти омекват, а главата ти е трезва, сам се командваш „Стани!“. И сам падаш.
Та така: аз съм инженер-химик, кандидат на науките, бях завеждащ лаборатория на голямо производствено обединение, когато ме мобилизираха. Как ме използваха? Връчиха ми една лопата, практически това ми беше единственият инструмент. Там се роди афоризмът: „Срещу атома - с лопата!“. Защитните ни средства бяха респиратори, противогази,
но никой не ги ползваше, защото температурата стигаше трийсет градуса,
ако ги сложиш, направо умираш. Разписахме се като за допълнителни амуниции и забравихме за тях. Още един щрих. Когато пътувахме… От автобуса се прекачихме на влака, местата във вагоните бяха четиресет и пет, ние бяхме седемдесет. Редувахме се да спим. Сега си спомних… Е, що е то Чернобил? Бойна техника и войници. Полеви мивки. Военна обстановка. Бяхме по десет души в палатка. Кой оставил у дома деца, на кого жена му ражда, кой няма жилище. Никой не мрънкаше. Щом трябва,
значи трябва. Родината зове, родината иска. Такъв народ сме…
Около палатките гигантски планини от празни консервени кутии.
Истински Монблани! От пазения някъде във военните складове неприкосновен запас. Съдейки по етикетите, пазили са го двайсет-трийсет

години… В случай на война. Буркани от туршия, ечемичена каша… От хамсия… Глутници котки… Като мухи… Селата са изселени, хора няма.
Вятърът бутне портичката и се обръщаш, чакаш да видиш човек. Вместо човек влиза котка…
Махахме заразения горен слой на земята, товарехме го на коли и го извозвахме в гробовете. Мислех, че гробът е някакво сложно инженерно съоръжение, пък то било обикновена яма. Повдигахме земята и я навивахме на големи рула… Като килим… Зелен чим с трева, цветя,
корени… С паяци, червеи… Луда работа. Няма как да одереш цялата земя,
да махнеш всичко живо от нея. Ако не пиехме тайно всяка нощ, не мисля,
че щяхме да издържим. Психиката ни нямаше да устои. Стотици метри одрана земя, безплодна. Домове, хамбари, дървета, пътища, детски градини, кладенци оставаха като голи… Насред пясъка, в пясъка. Сутрин трябва да се обръснеш, а те е страх да се погледнеш в огледалото, да видиш лицето си. Защото всякакви мисли ти минават… Всякакви мисли… Трудно е да си представиш, че там хората ще се върнат отново, че животът ще започне отначало. Но ние сменяхме облицовките, миехме покривите. Че работата е безполезна, разбирахме всички. Хиляди хора. Но всяка сутрин ставахме и пак я подхващахме. Абсурд! Един неграмотен дядо ни срещна:
„Синковци, оставете тая глупава работа. Седнете на масата. Хапнете с нас“.
Вятърът духа. Облаците се носят. Реакторът не е затворен… Махнахме слоя, след седмица се върнахме, да започнем отначало. А нямаше какво повече да се маха. Само пясък е останал… Един-единствен път разбрах смисъла, когато от хеликоптери разпръскваха специален разтвор, за да се получи полимерен слой, който да не позволява на лекоподвижния пласт да се мести. Това го разбрах. Но ние копаехме ли, копаехме…
Хората бяха евакуирани, но в някои села бяха останали старците. И
така… Да влезеш в някоя обикновена къща и да седнеш да обядваш…
Самият ритуал… Половин час нормален човешки живот… Макар нищо да не можеше да се яде. Беше забранено. Но така ни се искаше да поседнем на масата… В старата къща…
След нас оставаха само гробници. Уж после трябваше да ги залеят с бетон, да ги оградят с бодлива тел. Там оставяха самосвали, уазки,
крановете, с които работеха, защото металът има свойството да събира радиацията, да я поглъща. Разказват, че после всичко изчезнало. Окрали го.
Вярвам, защото у нас всичко е възможно. Един път леми рула… Като килим… Зелен чим с трева, цветя, корени… С паяци, червеи… Луда работа.
Няма как да одереш цялата земя, да махнеш всичко живо от нея. Ако не пиехме тайно всяка нощ, не мисля, че щяхме да издържим. Психиката ни

нямаше да устои. Стотици метри одрана земя, безплодна. Домове, хамбари,
дървета, пътища, детски градини, кладенци оставаха като голи… Насред пясъка, в пясъка. Сутрин трябва да се обръснеш, а те е страх да се погледнеш в огледалото, да видиш лицето си. Защото всякакви мисли ти минават… Всякакви мисли… Трудно е да си представиш, че там хората ще се върнат отново, че животът ще започне отначало. Но ние сменяхме облицовките, миехме покривите. Че работата е безполезна, разбирахме всички. Хиляди хора. Но всяка сутрин ставахме и пак я подхващахме.
Абсурд! Един неграмотен дядо ни срещна: „Синковци, оставете тая глупава работа. Седнете на масата. Хапнете с нас“. Вятърът духа. Облаците се носят. Реакторът не е затворен… Махнахме слоя, след седмица се върнахме, да започнем отначало. А нямаше какво повече да се маха. Само пясък е останал… Един-единствен път разбрах смисъла, когато от хеликоптери разпръскваха специален разтвор, за да се получи полимерен слой, който да не позволява на лекоподвижния пласт да се мести. Това го разбрах. Но ние копаехме ли, копаехме…
Хората бяха евакуирани, но в някои села бяха останали старците. И
така… Да влезеш в някоя обикновена къща и да седнеш да обядваш…
Самият ритуал… Половин час нормален човешки живот… Макар нищо да не можеше да се яде. Беше забранено. Но така ни се искаше да поседнем на масата… В старата къща…
След нас оставаха само гробници. Уж после трябваше да ги залеят с бетон, да ги оградят с бодлива тел. Там оставяха самосвали, уазки,
крановете, с които работеха, защото металът има свойството да събира радиацията, да я поглъща. Разказват, че после всичко изчезнало. Окрали го.
Вярвам, защото у нас всичко е възможно. Един път вдигнаха тревога:
дозиметристите провериха и се оказа че столовата е построена на място,
където радиацията е по-висока от местата, на които работехме. А живеехме там вече два месеца. Ето какви хора сме… Забити едни стълбове и отгоре наковани дъски на нивото на гърдите - ето това се наричаше столова.
Ядяхме прави. Миехме се от бъчви. Тоалетната ни — дълъг ров в голото поле. В ръцете - лопата. А наблизо реактор…
След два месеца вече разбирахме някои неща. Започнахме да питаме:
„Да не сме осъдени на смърт. Тук сме от два месеца, стига толкова. Време е да ни сменят“. Генерал-майор Антошкин цяла лекция ни изнесе, един такъв откровен: „Не ни е изгодно да ви сменяме. Дадохме ви по един комплект дрехи. Втори, трети. Вече имате навици. Да ви сменим е скъпо и трудно“. И
наблягаше на това, че сме герои. Един път седмично на онзи, който най- добре беше копал земята, му връчваха пред строя похвална грамота. Най-

добър гробар на Съветския съюз. Не е ли безумно?
В празните села… Живееха кокошки и котки. Влизаш в плевника —
пълно с яйца. Пържехме ги. Войниците бяха смели момчета. Ще хванат кокошка. После запалим огън. Бутилка самогон. Всеки ден в палатката дружно изпивахме по една трилитрова бутилка самогон. Кой играе на шах,
кой дрънка на китара. Човек свиква с всичко. Един се напие — и айде в леглото, друг почва да крещи. Да се бие. Двама се качиха пияни на колата.
Катастрофираха. Рязаха ги с ъглошлайф, извадиха ги от смазаните железа.
Аз се спасявах с дългите писма, които пишех до вкъщи, и с дневника, който водех. Хвана ме началникът на политотдела, почна да ме дебне: къде го пазя, какво пиша. Накара съседа да ме шпионира. Той се заинтересува:
„Какво драскаш? — Защитих кандидатска дисертация. Сега пиша докторска. — Смее се: „Така и ще кажа на полковника. А ти го крий това нещо“. Добри момчета бяха. Казах, нито едно мрънкало. Нито един страхливец. Повярвайте ми, нас никога никой няма да ни победи. Никога!
Офицерите не излизаха от палатките. Влачеха се по домашни пантофи.
Пиеха. Все ми е тая! Ние копаехме. Нека да получават нови звездички на пагоните. Все ми е тая! Ето какви хора сме…
Дозиметристите бяха като богове. Всички се бутаха при тях: „Е, синко,
как ми е радиацията?“. Един предприемчив войник направи следното: взе обикновена пръчка, намота на нея жица. Потропа на една къща и прокара по стената пръчката. Бабата след него: „Синко, какво ми има?“ - Военна тайна, бабо. - „Кажи де, синко. Ще ти сипя една чаша самогон.“ - Е, давай! -
Изпи я. „Всичко ти е наред, бабо.“ И продължи нататък…
В средата на службата най-накрая ни дадоха дозиметри, едни малки кутийки, вътре кристали. Някои се сетиха -сутринта да го занесат на гробната могила и да го оставят, а към края на деня да си го вземат. Колкото по-голяма радиация, толкова по-скоро ще дадат отпуск. Или ще платят повече. Други ги закачиха на каишките на обувките си, за да са по-близо до земята. Театър на абсурда! Абсурд! Тези датчици не бяха заредени, за да почнат да отчитат, трябва първо да ги заредиш с първична доза радиация.
Тоест тия финтифлюшки, тия дрънкулки, ни ги бяха дали, за да ни замажат очите. Психотерапия. Всъщност се оказа, че това били силициеви устройства, търкаляли се петдесет години по складовете. Във военната книжка накрая на всеки му вписаха едно и също число: средната доза радиация, умножена по дните пребиваване. Замериха средната доза в палатките, където живеехме.
Виц или истина, не знам… Звъни един войник на любимата си. Тя се тревожи: „Какво правиш там?“. Той решил да се похвали: „Тъкмо излязох

от реактора, измих си ръцете“. И се чува сигнал „заето“. Разговорът бил прекъснат. КГБ слуша…
Два чàca почивка. Лежиш си под храста, а вишните вече са узрели,
такива големи, сладки, поотриеш ги - и ги лапнеш. Черница… За пръв път видях черница…
Когато нямахме работа, ни караха да маршируваме По заразената земя… Абсурд! Вечер гледахме филми. Индийски. За любовта. До три- четири сутринта. Готвачът ce успива, а кашата на закуска - сурова. Носеха ни вестници Там пишеше, че сме герои! Доброволци! Наследниците на
Павел Корчагин! Публикуваха снимки. Да ни беше паднал тоя фотограф…
Недалеч бяха интернационалните части. Татари от Казан. Видях тяхната саморазправа. Подгонват войника пред строя, ако се спре или избяга встрани, започват да го бият. С крака. Пипал из къщите, крадял.
Намерили у него чанта с вехтории. Отделно бяха разположени литовците.
След месец се разбунтуваха и поискаха да ги върнат у дома.
Веднъж дойде специална заповед: веднага да се измие къщата в едно празно село. Абсурд! „Защо?“ - Утре ще има сватба там. - Измихме покрива, дърветата, изстъргахме земята. Оскубахме картофените стръкове в градината, окосихме тревата на двора. Наоколо пустиня. На сутринта докараха булката и младоженеца. Пристигна автобус с гостите. С
музиката… Истински, а не като по филмите булка и младоженец. Те вече живеели на друго място, били се изселили, но ги убедили да дойдат тук, за да се снимат за историята. Пропагандата работеше. Фабрика за мръсотия…
Пазеше митовете ни: навсякъде ще оцелеем, даже на мъртвата земя…
Преди самото заминаване ме извика командирът: „Какво пишеше?“ -
Писма на младата ми жена - отговорих. - „Внимавай там…“ - нареди ми.
Какво съм запомнил от онези дни ли? Как копаехме. Копаехме…
Някъде в дневника ми е записано какво съм разбрал. Първите дни…
Разбрах колко е лесно да станеш земя…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: