Чернобилска молитва
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| клати в такт с думите си.) Добри са ми синовете, и снахите са мили. И внуците. Но в града с кого да си поговориш на улицата? Всичко ти е чуждо. Пусто за сърцето място. Какво да си спомниш с чуждите хора? Обичах да ходя в гората, ние живеехме с гората, там винаги се събирахме. С хората. Сега не ни пускат в гората… Стоят милиционерите, пазят радиацията… Две години… Боже! Две години синовете ме увещаваха: „Мамо, ела в града“. И накрая ме убедиха. И накрая… Толкова ни е хубаво тук, наоколо гори, езера. Езерата са чисти, с русалки. Старите хората разказваха, че момичетата, които са умрели рано, се прераждат в русалки. Оставяхме им дрехи по храсталаците — женски ризи. По храсталаците и на пръчка в житата ги окачвахме. Излизат от водата и бягат по житото. Вярваш ли ми? Някога хората вярваха на всичко… Слушаха… Тогава нямаше телевизори, още не ги бяха измислили. (Смее се.) Е-е-х… Красива ни е земята! Живеехме тук, а децата ни няма да живеят тук. Не-е-е… Обичам това време… Слънцето се е покатерило на небето, птиците са се завърнали. До гуша ми дойде зимата. Вечер не можеш да излезеш от къщи. Диви прасета тичат из село като в гората. Събрах картофките… Исках да сея лук… Трябва да се прави нещо, а не да седиш и да чакаш смъртта със скръстени ръце. Тя тогава въобще няма да дойде. Спомням си, дъще… За домашния дух… Той отдавна живее при мен, не знам точно къде, но излиза изпод печката. С черни дрехи, с черен каскет, а копчетата на костюма му блестят. Няма тяло, а върви. По едно време си мислех, че стопанинът ми идва да ме навести. Е-е-х… Но не… Домашно духче… Живея сама, няма на кого да продумам, затова нощем му описвам деня си: „Излязох раничко… Тогава слънчицето надниква, аз стоях и се дивях на земята. Радвах се. Сърцето ми беше толкова щастливо“. А ето че трябва да тръгвам… Да напусна своя край… На Връбница винаги си берях върбови клонки. Нямаме поп, затова отивах при реката и сама си ги освещавах. Слагах ги на вратата. Украсявах красиво и в къщата. Слагах по стените, вратите, под покрива. Вървя и наричам: „Върбичке, спасими кравичката. Нека житото да даде и ябълки да има да се излюпят пиленца и гъските да носят“. Трябва да ходиш така и дълго да нареждаш. Навремето весело посрещахме пролетта… Танцувахме. Пеехме. Почвахме в деня, когато за пръв път стопанките пускаха кравите на ливадите. Трябваше да прогоним вещиците… За да не могат вещиците да поболяват кравите, да им издояват млякото, че иначе бягат към вкъщи издоени. И изплашени. Помни, че всичко това може да се върне някой ден, за което е писано в църковните книги. Когато у нас служеше попът, той ни четеше. Животът може да свърши, а после да почне от начало. Слушай по- нататък… Малцина помнят, малцина ще ти разкажат. Пред първото стадо… Трябва да постелиш на земята бяла покривка, то да премине по нея, а сетне пастирките. Трябва да минат с думите: „Зла вещице, да гризеш камъка… Да гризеш пръстта… А вие, кравички, спокойно да ходите по нивите и блатата, от нищо да се не боите - ни от хора зли, ни от зверове люти“. Напролет не само тревата изпълзява от земята, всичко изпълзява. Всякакви твари. А те се крият по тъмните места, по ъглите на къщите. В яхъра, където е топло. Припълзяват от езерото в двора, сутрин се разстилат по росата. Човек трябва да се пази. Хубаво е пръст с мравуняк да се закопае пред портичката, а най-сигурно е да се зарови стар катинар до вратата. Да се затворят на всички гадове зъбите. Устните. А земята? На нея не й трябват само рало и брана, на нея също й трябва защита. От злите духове. Трябва да си обиколиш два пъти полето, да вървиш и да нареждаш: „Сея, сея, засявам… Чакам хубав урожай. И мишките да не ядат много зърно…“. Какво още да ти кажа? Щъркелът, ние му викаме „бусел-буско“, също трябва да се поклони на пролетта. Да благодари, че е долетял на старото място. Щъркелът пази от пожар, носи малките деца. Викат го така: „Клю- клю-клю… Буско, ела! Ела!“. А младите, които скоро са се оженили, го викат така: „Клю-клю-клю… Да се обичаме, да се любим. А дечицата ни да растат гладки като върба“. А на Великден боядисвахме яйца… Червени, сини, жълти яйца. Ако на някой му е починал човек в къщата, боядисваше едно черно яйце. Траурно. За скръб. А червеното е за любов, синьото за дълъг живот. Е-е-х… Като моя… Живея ли, живея. Вече всичко знам: какво ще бъде и напролет, и лятото… Есента и зимата… А кой знае защо съм жива. Гледам светлината… И не мога да кажа, че не се радвам. Дъще… Чуй това… Сложи на Великден едно червено яйце във водата, да постои малко така, пък после се измий. Лицето ти ще стане красиво. Чисто. Ако искаш някой от твоите, който е починал, да ти се присъни, иди на гроба и прокарай яйцето по пръстта: „Мамичко, ела при мен. Да ти се оплача“. И ще ѝ разкажеш всичко. Живота си. И ако мъжът ти те обижда, тя ще ти даде съвет. Преди да прокараш яйцето, подръж го в ръцете си. Затвори очи и си помисли… Не се страхувай от гроба, когато носят покойника, тогава е страшно. Затварят прозорците и вратите, за да не влезе смъртта. Тя винаги е в бяло, цялата в бяло и с коса. Аз самата не съм я виждала, но хората са казвали… Който се е срещал с нея… Да не ѝ паднеш в очите. Смее се: „Ха- ха-ха-а-а…“ Като ида на гробищата, нося две яйца - червено и черно. Едното в траурен цвят. Сядам близо до мъжа ми, там на паметника е снимката му, на нея не е нито млад, нито стар, хубава снимка: „Дойдох, Андрей. Хайде да си поприказваме“. Казвам му какво ново има. И някой почне да ме вика… Отнякъде долита глас: „Ех, госпожичке…“. Посетих Андрей, отивам при дъщеричката… Дъщеричката почина на четиресет години, ракът влезе в нея, къде ли не я водихме, нищо не помогна. Млада легна в земята… Красива… На този свят всякакви хора трябват - и млади, и стари. И красиви, и грозни. Даже малки. А кой ги вика там? Какво могат да разкажат там за този свят? Не разбирам… Не разбирам, но и умните хора не разби- рат. Професорите в града. Може би отчето в църквата да знае. Ако го видя, ще го питам. Е-е-х… С дъщеричката така си говоря: „Дъщеричке моя! Красавичка моя! С кои птички ще долетиш от далече? Със славеите или с кукувиците? Откъде да те чакам?“. Пея й и чакам. А може да се появи… Да ми даде знак… Но на гробището не трябва да се замръква, в пет часа трябва да си тръгнеш. Слънцето трябва да е високо, а когато започне да пада надолу… Надолу… Прощавай се… Те искат малко сами да си останат… Както нас. Едно и също е. Мъртвите си имат свой живот, като нас. Не знам, но се досещам. Така си мисля. А пък… Ще ти кажа още… Когато умира човек и дълго се мъчи, а в къщата има много хора, трябва всички да излязат, за да си остане сам. Даже мама и татко трябва да излязат, и децата. От разсъмване днес ходя из двора, по градината и си спомням живота си. Хубави синове ми пораснаха тук, като дъбове. Щастлива бях, но малко, цял живот работих. Колко картофки са ми минали през ръцете! Колко съм пренесла. Копаех, сеех… (Повтаря.) Копаех, сеех… И сега… Ще изнеса решетото със семената… Остана ми семе - боб, слънчоглед, цвекло… Ще ги разхвърлям така, по голата земя. Нека живеят. И цветя по двора ще разсипя… На цветята им казваме „кветочки“. А знаеш ли как мирише есента през нощта космеята? Особено преди дъжд силно мирише. И кученцата… Но такова време дойде, че да хвърляш семето е безполезно - ще го сложиш в земята, ще порасне, ще набере сили, но не е за човека. Такова е времето… Бог ни е дал знак… А в деня, когато стана онзи проклет Чернобил, ми се присъниха пчели, много, много пчели. Летят ли, летят нанякъде. Рояк след рояк. А пчелите са на пожар. Земята ще се подпали… Бог даде знак, че човек е гостенин на земята, не си е у дома тук, а на гости. На гости сме тук. (Заплаква.) |