ТРЕТА ГЛАВАВъзхитата от тъгата

правим. Как да се спасим? Сега сме се примирили с мисълта, че това няма да стане за година или две, а след много поколения, почнахме мислено да се връщаме назад, да обръщаме страница след страница…
Това се случи в нощта на петък срещу събота… Сутринта никой нищо не подозираше. Изпратих сина си на училище, мъжът ми отиде до фризьорския салон. Приготвях обяда. Мъжът ми се върна скоро… Върна се с думите: „В атомната има някакъв пожар. Има нареждане да не се изключва радиото“. Забравих да кажа, че живеехме в Припят, недалеч от реактора. Досега пред очите ми е яркомалиновата светлина, реакторът сякаш светеше отвътре. Невероятен цвят. Това не беше обикновен пожар, а някакво сияние. Красиво. Ако оставим настрана всичко останало, беше много красиво. Нищо подобно и на кино не бях виждала, с нищо не можеше да се сравни. Вечерта хората се изсипаха на балконите, който си нямаше, отиде при приятели, познати. Ние бяхме на деветия етаж,
прекрасно се виждаше. По права линия са три километра. Изкарвахме децата, вдигахме ги на ръце: „Виж! Запомни!“. И това бяха хора, които работеха на реактора… Инженери, работници… Имаше и учители по физика… Стояха в черния прах… Разговаряха. Дишаха. Наслаждаваха се.
Някои бяха пропътували десетки километри с коли, велосипеди, за да го видят. Не знаехме, че смъртта може да е толкова красива. Но не бих казала,
че няма мирис. Не е пролетен или есенен мирис, а нещо съвсем друго, и мирис на пръст не беше… Не… Дращеше в гърлото, а сълзите сами напираха в очите. Не спах цялата нощ и слушах как съседите отгоре тропаха, те също не спяха. Нещо местеха, чукаха, може би са си събирали багажа. Облепваха прозорците. Потиснах главоболието с цитраном. На сутринта, когато се развидели, се огледах наоколо, не съм го измислила нито сега, нито преди, а тогава го почувствах: нещо не е наред, нещо се е променило. Съвсем. В осем чacà сутринта по улиците вече ходеха военни с противогази. Когато видяхме по улиците войниците и военната техника, не се изплашихме, напротив, успокоихме се. Ето, армията е дошла на помощ,
всичко ще бъде наред. Нямахме си и понятие, че мирният атом също убива… Че е можело целият град да не се събуди оная нощ… Под прозорците се носеше смях, свиреше музика.
Цял следобед по радиото съобщаваха да се готвим за евакуация: ще ни отведат за три дни, ще изчистят, ще проверят. Сякаш и сега чувам гласа на диктора: „евакуация в близките села“, „не вземайте домашните животни“,
„съберете се пред входовете“. На децата казаха задължително да вземат със себе си учебници. Мъжът ми все пак сложи в чантата документите и сватбените ни снимки. А единственото, което взех аз, беше един газен шал,

в случай че времето се влоши.
От първите дни почувствахме, че сме чернобилци, че вече сме отхвърлените. Страхуват се от нас. Автобусът, с който пътувахме, спря през нощта в някакво село. Хората спяха на пода на училището, в клуба. Нямаше къде да се свием. И една жена ни повика при себе си: „Елате, ще ви постеля леглото. Жал ми е за момченцето ви“, а другата която беше до нея, я дърпаше: „Ти си луда! Те са заразни“. Когато се заселихме в Могильов и синът ни тръгна на училище, още първия ден влетя вкъщи с плач…
Сложили го заедно с някакво момиченце, а то не искало, защото той е радиоактивен, ако седиш с него, може да умреш. Синът ми беше в четвърти клас и така се случи, че в класа си той беше единственият чернобилец.
Всички се страхуваха от него, наричаха го „лампичка“, „чернобилски таралеж“… Изплаших се, че така бързо му свърши детството.
Отдалечавахме се от Припят, а насреща ни се движеха военни колони.
Бронирана техника. Беше страшно. Неразбираемо и страшно. Но не ме напускаше чувството, че всичко това се случва не с мен, а с някого другиго.
Странно чувство. Самата аз плачех, търсех храна, място за спане,
прегръщах и успокоявах сина си, а отвътре имах - даже не мисъл, а някакво непрестанно чувство, че съм просто зрител. Че гледам през прозореца… Че виждам някого другиго… Едва в Киев ни дадоха първите пари, а с тях нищо не можеше да си купиш: хиляди хора бяха вдигнати от родните им места, всичко беше изкупено, изядено. Много хора получиха инфаркти,
инсулти - направо там, по гарите, в автобусите. Мен ме спаси мама. За дългия си живот неведнъж е оставала без дом, без собствено имущество. За пръв път я репресирали през трийсетте години, взели ѝ всичко: кравата,
коня, къщата. Втория път - пожар, само мен, малката, ме е изтръгнала от огъня: „Трябва да го преживееш - утешаваше ме. - Нали сме живи“.
Спомних си… Седяхме в автобуса. Плачехме. Един мъж на първата седалка на висок глас ругаеше жена си: „Глупачка такава! Всички са си взели поне някакви вещи, а ние се натоварихме с трилитрови буркани“.
Жена му решила, че като така и така пътуват с автобуса, пътьом ще остави на майка си празните буркани за туршии. До тях лежаха огромни издути мрежи, през целия път се препъвахме в тях. Те така и пристигнаха в Киев, с тези буркани.
Пея в църковен хор. Чета Евангелието. Ходя на църква защото само там говорят за вечния живот. Утешават човека. На друго място не можеш да чуеш тези думи, а така ми се иска да ги чуя. Докато ни евакуираха,
срещнехме ли църква по пътя, всички се втурваха към нея. Направо не можеш да се добереш. Атеисти и комунисти - всички се втурваха…

Често сънувам, че със сина ми вървим из слънчевия Припят - сега това е град-призрак… Вървим и гледаме розите, в Припят имаше много рози,
големи розови лехи. Сън… Целият онзи наш живот вече е сън. Тогава бях толкова млада. Имах малък син… Обичах…
Мина време, всичко се превърна в спомен. А аз отново сякаш съм зрител…“

Надежда Петровна Виговская,

преселничка от град Припят

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: