Монолог за това, че можеш да си поговориш

шейсет кюри… Сто години сме живели с нашите си картофи, а сега казаха,
че не може! И лучец не разрешават, и моркови. Един плаче, друг се смее…
Съветваха ни да работим в градината с марлени превръзки и гумени ръкавици. А пепелта от печката да заравяме. Да погребваме… О-о-о… А
тогава един важен учен дойде и каза в клуба, че трябва да мием дървата…
Какво е туй чудо! Да не повярваш на ушите си! Накараха ни да си перем калъфите за одеялата, чаршафите, пердетата… Ами те нали са в къщата! В
шкафовете и сандъците. Каква ти радиация вкъщи! През стъклото? През вратата? Какво е туй чудо! Да я търсят в гората, на полето… Затваряха кладенците, обвиваха ги с найлон, Водата била „мръсиа“… Как ще е мръсна, толкова си е чиста! Куп неща ни наговориха. Всички ще умрете…
Трябва да заминете… Да се евакуирате…
Наплашиха хората. Хвана ги страх. Някои хора нощно време заравяха най-ценното си. И аз закопах някои дрехи… Червените грамоти за честния ми труд и някоя пара, която си бях заделила за черни дни. Такава мъка!
Такава мъка ми изпълваше сърцето! Да умра, ако не ви казвам истината!
Чух тук, че в едно село войници евакуирали хората, а един дядо и бабичката му останали. Ден преди да вдигнат хората и да ги натоварят в автобусите, те взели кравичката си и се скрили в гората. Там изчакали. Като по време на войната… когато наказателните отряди палеха селото…
Откъде ни се взе тази беда? (Плаче.) Животът ни е несигурен. Радвам се,
когато не плача, сълзите ми сами си текат.
О! Погледнете към прозореца: една сврака долетя. Не ги гоня. Макар че се случва свраките да ми откраднат яйца от курника. И все пак не ги гоня. Бедата е една за всички. Никого не гоня! Вчера един заек дотича…
Друго щеше да е, ако всеки ден вкъщи имаше хора. Недалеч оттук, в другото село, също живее една жена, казах й да се отбива. Колко ще помогне, колко не, но поне да си поговориш с някого. Да го повикаш…
Нощем всичко ме боли. Краката ми се схващат, сякаш ме лазят мравки,
играе ми някакъв нерв. Тогава вземам нещо в ръцете си… Шепа зърно… И
хруп, хруп. Нервът ми се успокоява. Колко съм се наработила в тоя живот,
колко съм се мъчила. Всичко ми е дошло до гуша и нищо не искам. Ако умра, ще си почина. Душата ми както и да е… а тялото ще се успокои. И
дъщери имам, и синове. Всички са в града. А аз никъде неискамда мърдам от тука! Дал Бог години, а не дал кьсмет
Знам, че старият човек става досаден, децата ще потърпят, ще потърпят и ще го обидят. Радостта от децата е докато са малки. Нашите жени, които отидоха в града, плачат. Или снахата ги обижда, или дъщерята. Искат да се върнат. Стопанинът ми…
Лежи тук в гроба… Ако не лежеше тук, щеше да живее на друго място. И аз

щях да съм с него. (Изведнъж весело.) А защо да си тръгвам? Тук е хубаво!
Всичко си расте, всичко си цъфти. От мушичката до звяра - всичко си живее.
За вас всичко ще си спомня… Самолетите летят ли, летят. Всеки ден.
Ниско-ниско над главите. Летят към реактора. Към централата. Един след друг. А тук - евакуация. Изселване. Щурмуват къщите. Хората се затвориха,
скриха се. Добитъкът реве, децата плачат. Война! А слънчицето свети…
Седнах и не излизам от къщата, вярно, че не заключих. Почукаха войниците: „Е, стопанке, готова ли си?“. Питам: „Насила ли ще ми връзвате ръцете и краката?“. Помълчаха, помълчаха и си тръгнаха. Младички,
съвсем младички. Деца! Жените пълзяха на колене пред къщите. Молеха се.
Войниците хващаха под ръка едната, другата - и в колата. А аз ги заплаших,
че ако някой ме пипне или ми се прави на много як, ще го бия с тоягата.
Ругаех! Здраво ругаех! Не плаках. В този ден нито сълзичка.
Седя в къщата. И чувам вик. Вик! А после става тихо. Затихва… В
този ден… В първия ден не излязох от къщата.
Разказваха ми: върви колона от хора… И колона от добитък. Война!
Стопанинтми обичаше да казва, че човек стреля, а Бог носипатроните.
Всеки със съдбата си! Някои от младичките, които си тръгнаха, вече умряха. На новото място. А аз си ходя с тояжката. Тропам. Като ми домъчнее, поплаквам си. Селото е празно. А птици тук всякакви… Летят…
И лос може да се появи… (Плаче.)
Всичко ще си спомня… Хората си заминаха, а оставиха котките и кучетата. Първите дни ходех и наливах на всички мляко, а на всяко куче давах по парче хляб. Тестояха в своите дворове и си чакаха стопаните.
Чакаха хората дълго. Гладните котки ядяха краставици… Ядяха домати…
До есента косях тревата пред вратичката на съседката. Оградата падна, аз ѝ
я приковах. Чаках хората… При съседката живееше едно кученце, казваше се Жучка. „Жучка - моля го, - ако първи срещнеш хора, викни ме.“
Нощем сънувам, че се евакуирам… Офицерът ми крещи: „Стопанке,
скоро ще запалим и заровим всичко. Излизай!“ И ме водят някъде си, на някакво непознато място. Не разбирам. Нито е град, нито е село. И земя не е…
Какво ми се случи… Имах един добър котарак. Казваше се Васка.
Зимата гладните плъхове нападаха, спасение нямаше. Влизаха под одеялото. Пробиха дупка в бъчвата със зърно. Така че Васка ме спаси. Без
Васка щях да умра… С него ще си поприказваме, ще обядваме. А после
Васк изчезна… Може би гладните кучета някъде са го нападнали и са го изяли? Те все тичаха гладни, докато не умрат , котките бяха толкова гладни,

че ядяха котетата си, не през лятото, през зимата ги ядяха. Прости,
Господи! А една жена плъховете я изгризаха… В дома ѝ. Рижи плъхове…
Истина ли е, или не, но мълвят. Тук и клошари щъкат… Първите години имаше урожай - ризи, блузи, палта. Вземат и ги носят на вехтошаря. Като се напият, пеят песни. И псуват. Един бил паднал от велосипеда и заспал на улицата. На сутринта намерили две костички и велосипеда. Истина ли е,
или не? Не мога да кажа. Мълвят.
Тук всичко живее. Ама всичко! Гущер живее, жаба квака И червей пълзи. И мишки има! Всичко има! Пролетта особено е хубаво. Обичам,
когато цъфти люлякът. Когато песекинята мирише. Докато ме държаха краката, сама ходех за хляб, само в едната посока е петнайсет километра.
Като млада бих отишла дотам на бегом. Нищо особено. След войната ходехме до Украйна за семена. На трийсет, на петдесет километра оттук.
Хората носеха по един пуд, а аз - по три. А сега понякога и вкъщи не мога да мръдна. На стара жена и лятно време ѝ е студено на печката.
Милиционерите идват тук, проверяват селото, та и хляб ми носят. Само че какво ли проверяват? Живеем аз и котаракът. Това е друг котарак.
Милицията свирне, ние се радваме. Тичаме. Носят му кокалчета. А мен ме питат: „А ако нападнат бандити?“ - Че какво, много ли ще си отживеят при мен? Какво ще ми вземат? Душата ли? Само душа имам. - Добри момчета.
Смеят се. Донесоха ми батерии за транзистора, сега слушам радио. Обичам
Людмила Зикина, но сега сякаш рядко пее. Сигурно е остаряла и тя като мен. Стопанинът ми обичаше да казва така… Ей така казваше: „Балът свърши, прибирай инструментите.“.
Ще ви разкажа как си намерих коте. Нямаше го вече моят Васка…
Чакам ден, два… Месец… Съвсем сама останах. Нямаше на кого дума да продумам. Тръгнах из село, по чуждите градини викам: Васка, Мурка…
Васка! Мурка! Първоначално ги имаше много, после изчезнаха някъде.
Изпоизмряха. Смъртта не подбира… Земицата всички приема… И аз ходя ли, ходя. Два дни го виках. На третия ден - седи под магазина…
Спогледахме се… Той се радва, и аз се радвам. Само че той и една дума не казва. „Хайде да вървим - каня го, - да вървим вкъщи.“ А той седи… Мяу…
Почвам да го плаша: „Какво ще правиш тук сам? Вълците ще те изядат. Ще те разкъсат. Да вървим. Имам яйца, сланина“. Е, как да му обясня?
Котаракът не разбира човешкия език, а как тогава ме разбра? Аз вървя напред, той бяга след мен. Мяу… „Ще ти отрежа сланина.“ Мяу… „Ще живеем двамата.“ Мяу… „Ще те кръстя Васка.“ Мяу… И ето вече две зими с него презимувахме…
Нощем сънувам, че някой ме вика… Гласът на съседката: „Зина!“.

Замълчава… И пак: „Зина!“.
Като ми стане мъчно, си поплаквам…
Отивам на гробището. Там лежи мама… Малката ми дъщеричка… Тя умря от тиф през войната. Тъкмо я занесли на гроба, заровихме я и зад един облак се показа слънчицето. И свети ли, свети. Направо да се върнеш и да я изровиш. Стопанинът ми е там… Федя… Седя до всички тях. Вайкам си се.
А човек може да си поговори и с живите, и с мъртвите. За мен няма разлика. Слушам и едните, и другите. Когато си сама… И когато ти е мъчно… Много мъчно…
Срещу самото гробище живееше учителят Иван Прохорович
Гавриленко, той отиде при сина си в Крим. След него - Пьотр Иванович
Миуски. Тракторист. Стахановец, тогава всички бяха стахановци. Златни ръце имаше. Правеше дантели от дърво. Къщата му беше за чудо и приказ.
Кукла! Ой, беше ми и мъчно, и кръвта ми закипя, когато я рушаха. Заровиха я. Офицерът ми крещеше: „Не тъжи, майко. Къщата е върху „петно“. А
самият той беше пиян. Приближавам се, той плаче: „Майко, върви си!
Върви си!“. Изгони ме. А по-нататък е чифликът на Миша Михалев, той палеше котела във фермата. Бързо си отиде Миша. Замина и веднага почина. След него беше къщата на зоотехника Степан Бихов… Изгоря!
През нощта лоши хора я запалиха. Пришълци. И Степан не живя дълго.
Погребан е в Могильов, където живеят децата му. Втора война… Колко хора загубихме! Ковальов, Василий Михайлович, Анна Коцура, Максим
Никифоренко… Едно време живеехме весело. По празниците имаше песни,
танци. Акордеон. А сега е като в затвор. Понякога притварям очи и тръгвам из село… Казвам им: „Каква ти тук радиация, като и пеперудата си лети, и земната пчела си жужи. И моят Васка лови мишки“. (Плаче.)
А ти, моя миличка, разбра ли каква ми е мъката? Кажи на хората защото мен може да ме няма. Ще ме намерят в земята… Под корените…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: