Чернобилска молитва

свят. Не съм писател. Но съм свидетел. Ето какво стана… От самото начало…
Живееш си… Обикновен човек си. Малък. Такъв като всички наоколо - отиваш на работа, идваш си от работа. Получаваш средна заплата. Един път в годината излизаш в отпуск. Имаш жена. Деца. Нормален човек си! И в един ден се превръщаш в чернобилски човек. В дивак! В нещо такова,
което интересува всички и не е познато никому Искаш да си като другите, а вече не може. Не можеш, няма как да се върнеш в предишния свят. Гледат те с други очи. Задават ти въпроси: „Страшно ли беше там? Как гореше централата? Какво видя? И всъщност можеш ли да имащ деца? Жена ти не те ли напусна?“. Отначало се превърнахме в редки експонати. Самата дума
„чернобилец“ и досега е като звуков сигнал. Всички обръщат главите си към теб… Той е оттам!
Това бяха чувствата първите дни. Загубихме не града, а целия си живот.
Заминахме на третия ден… Реакторът гореше… Помня, че някой от познатите каза: „Мирише на реактор“ Неописуем мирис. Но за това всички четяха във вестниците. Превърнаха Чернобил във фабрика на ужасите, а всъщност в анимационно филмче. И трябва да го разбереш, защото трябва да живееш с него. Ще разкажа само за себе си…
И така… Казаха по радиото: не може да се взимат котки! Дъщеря ми плаче, от страх да не изгуби любимата cи котка почна да заеква. Сложи котката в куфара! А тя не иска в куфара, измъква се. Всички ни надраска.
Не може да се вземат вещи! Няма да вземам нищо, само едно нещо ще взема. Само едно! Трябва да сваля вратата от апартамента и да я взема, не мога да оставя вратата. А на входа ще забия дъски.
Вратата ни… Нашият талисман! Семейната реликва. На тази врата лежа баща ми. Не знам какъв е този обичай, не навсякъде е така, но у нас,
мама ми каза, покойникът трябва да бъде положен на вратата от дома му.
Лежи така, докато не донесат ковчега. Стоях около баща ми цяла нощ, той лежа на тази врата… Къщата беше отворена. Цяла нощ. И на тази врата от долу до горе има чертички… Как съм расъл… Отбелязано е: първи клас,
втори. Седми. Преди казармата… А до тях - как е расъл синът ми…
Дъщеря ми… На тази врата е записан целият ни живот, като на древни папируси. Как да я оставя?
Помолих съседа, той имаше кола: „Помогни ми!“. Посочи към главата си, вика: „Приятел, ти не си наред“. Но аз я взех. Вратата. Нощес. На мотоциклет. През пътя в гората… Взех я след две години, когато апартаментът ни вече беше разграбен. Прочистен. Милицията ме гонеше:

„Ще стреляме! Ще стреляме!“. Разбира се, бяха ме помислили за крадец.
Откраднах вратата от собствения си дом…
Изпратих дъщерята с жена ми в болницата. По телата им бяха плъзнали черни петна. Ту се появяват, ту изчезват. Големи колкото петаче…
А нищо не ги боли… Изследваха ги. Попитах ги: „Какви са резултатите? -
Не са за вас. - „А за кого са?“
Тогава наоколо всички говореха: „Ще умрем, ще умрем“. Към двехилядната година беларусите ще изчезнат. Дъщеря ми направи шест години. Точно в деня на аварията. Слагам я да спи, а тя ми шепне в ухото:
„Татко, искам да живея, малка съм още“. Мислех си, че нищо не разбира…
А като видеше в детската градина лелката с бялата престилка или готвача в стола, изпадаше в истерия: „Не искам в болницата! Не искам да умирам!“.
Не понасяше белия цвят. Даже в новия ни дом сменихме белите пердета.
Можете ли да си представите седем плешиви момиченца накуп? В
стаята бяха седем… Не, стига! Свършвам! Когато разказвам, имам чувството, че… ето, сърцето ми подсказва: извършваш предателство!
Защото трябва да я описвам като чужда… Мъченията ѝ… Жена ми си дойде от болницата. Не издържа: „По-добре да беше умряла, отколкото да се мъчи така. Или аз да умра, за да не гледам повече“. Не, стига! Свършвам!
Не съм в състояние. Не!
Сложихме я иа вратата… На вратата, на която някога лежеше баща ми.
Докато не донесоха малкия ковчег… Беше малък, като кутия за голяма кукла. Като кугия…
Искам да свидетелствам, че дъщеря ми умря от Чернобил. А от нас искат да мълчим. Казват, че науката не е доказала, че няма база данни.
Трябва да чакаме стотици години. Но човешкият ми живот… Той е по- кратьк… Няма да дочакам. Запишете го. Поне напишете, че дъщеря ми се казваше Катя… Катюшенка… Почина на седем години…“
Николай
Фомич Калугин

баща

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: