Интервю на авторката със самата себе си за пропуснатата история

Опитвам се да достигна до бита на душата. Животът през обикновенния ден на обикновените хора. Тук всичко е необикновено - и събитието, и хората, когато те обживяват новото пространство. За тях Чернобил не е метафора, не е символ, той е домът им. Колко пъти изкуството е репетирало апокалипсиса, предлагало е разни технологични версии на Страшния съд,
но сега знаем със сигурност, че животът е къде-къде! по-фантастичен.
Година след катастрофата някой ме попита: „Всички пишат. А вие живеете тук и не пишете. Защо?“. А аз не знаех как да пиша за това, по какъв начин и откъде да започна. Ако по-рано пишех книгите си, вглеждайки се в чуждите страдания, то сега аз и моят живот бяхме станали част от събитията. Сляхме се в едно, не остана разстояние между нас. Името на моята малка, загубена в Европа страна, за която светът по-рано не беше чувал почти нищо, зазвуча на различни езици, превърна се в дяволска чернобилска лаборатория, а ние, беларусите, станахме чернобилски народ.
Където и да отидех, винаги ме оглеждаха с любопитство: „А, вие сте от там? Какво има там?“ Разбира се, можеше бързо да напиша книга, като тези, които после се появяваха една след друга - какво се бе случило онази нощ в централата, кой е виновен, как скриха за аварията от света и от собствения си народ , колко тона пясък и бетон бяха необходими, за да се направи саркофагът над издишващия смърт реактор - но нещо ме спираше.
Задържаше ми ръката. Какво? Усещането за тайна. Това скоропостижно вселило се в нас усещане тогава витаеше над нашите разговори, действия,
страхове и вървеше подир събитието. Събитието - чудовище. У всички се появи изказаното или неизказано чувство, че сме се докоснали до неизвестното. Чернобил е тайна, която тепърва ни предстои да разгадаем.
Неразчетен знак. Може би загадката на двайсет и първи век. Повикът му.
Стана ясно: освен комунистическите, националните и новите религиозни призиви, сред които живеем и преживяваме, занапред ни чакат други призиви, по-свирепи и тотални, но все още скрити от очите. Но нещо след Чернобил се пооткрехиа…
Нощта на 26 април 1986 година… За една нощ се преместихме на друго място в историята. Направихме скок в нова реалност и тази реалност се оказа не само по-голяма от нашето познание, но и от въображението ни.
Скъса връзката между времената. Миналото изведнъж се оказа безпомощно, в него нямаше на какво да се опреш, във вездесъщия (както вярвахме) архив на човечеството не се намериха ключове, които да отворят тази врата. Неведнъж в онези дни чувах: „нямам думи, за да предам това,
което видях и преживях“, „никой по-рано не ми е разказвал нещо подобно“, „в нито една книга не съм чел за това и на кино даже не съм

виждал”. Между времето, в което стана катастрофата и времето, когато почнаха да разказват за нея, имаше пауза. Момент на онемяване…Него всички го запомниха… Някъде на върха приемаха някакви решения,
съчиняваха секретни инструкции, издигаха в небето вертолети, задвижиха по пътищата огромно количество техника, а долу чакаха нареждания и се страхуваха, живееха чрез слуховете, но всички мълчаха за едно - какво всъщност се бе случило? Не намираха думи за новите чувства и не намираха чувства за новите думи, не можеха още да се изразяват, но постепенно се потапяха в атмосферата на новото мислене, така днес може да бъде определено онова наше състояние. Просто фактите вече не стигаха,
влечеше ни желанието да се вгледаме в тях, да вникнем в смисъла на ставащото. Ефектът на потресението! И аз търсех тоя потресен човек… Той говореше с нови думи… Гласовете понякога се промъкваха, както през сън или бълнуване, от паралелен свят. Покрай Чернобил всички почнаха да философстват. Станаха философи. Храмовете пак се напълниха с хора…
С вярващи и доскорошни атеисти… Търсеха отговориткоито физиката и математиката не можеха да дадат. Триизмерният свят се разтвори и аз не срещх смелчаци, които пак бихамогли да се закълнат в Библията на материализма. Ярко избухна безкрайността. Философите и писателите замълчаха, излязоха от познатите релси на културата и традицията. В
първите дни най-интересно от всичко бе да се говори не с учените, не с чиновниците и военните с големите пагони, а със старите селяни. Те живеят без Толстой и Достоевски, без интернет, но съзнанието им по някакъв начин бе поместило в себе си новата картина на света. Без да се разруши. Вероятно всички ние по-скоро бихме могли да се справим с военна атомна ситуация като в Хирошима, а и всъщност се готвехме за нея.
Но катастрофата стана на невоенен ядрен обект, а ние бяхме хора на своето време и вярвахме, както ни учеха, че съветските атомни централи са най- надеждните в света, че можем да ги построим и на Червения площад.
Военният атом, това са Хирошима и Нагасаки, а мирният атом - електрическата крушка във всеки дом. Никой още не се бе сещал, че военният и мирният атом са близнаци. Съучастници. Поумняхме, целият свят поумня, но поумня след Чернобил. Днес беларусите като живи „черни кутии“ записват информацията за бъдещето. За всички.
Дълго писах тази книга… Почти двайсет години… Срещах се и разговарях с бивши работници в централата, с учени, медици, войници,
преселници, самозаселници… С тези, за които Чернобил е основният смисъл на техния свят, всичко в тях и наоколо е отровено от него, а не само земята и водата. Разказваха, търсеха отговори… Размишлявахме заедно.

Често бързаха, страхуваха се, че не ще успеят, аз още не знаех, че цената на свидетелствата им е животът им. „Запишете го - повтаряха, - не разбрахме всичко, което видяхме, но нека остане. Някой ще го прочете и ще разбере.
После… След нас…“ Ненапразно бързаха, мнозина вече не са измежду живите. Но успяха да изпратят сигнал…
- Всичко, което знаем за ужасите и страховете, преди всичко е свързано с войната. Сталинският ГУЛАГ и Освиенцим са неотдавнашните придобивки на злото. Историята винаги е била история на воиии и пълководци, а войната е, така да се каже, мярка за ужас. Затова хората смесват понятията „война“ и „катастрофа“… В Чернобил виждаме сякаш всички признаци на войната: много воиници, евакуация, оставени жилища.
Нарушен е ходът на живота. Информацията за Чернобил във вестницитее пълна с военни думи: атом, взрив, герои… И това затруднява разбирането на факта, че се намираме в новата история… Започна историята на катастрофите… Но човек не иска да мисли за тези неща, защото никога не се е замислял над тях, той се крие зад онова, което му е познато. Зад миналото. Даже паметниците на героите от Чернобил приличат на военни…
- Моето първо пътуване в зоната…
Градините бяха разцъфнали, младата трева радостно блестеше на слънцето. Птиците пееха. Толкова познат… познат… свят. Първата ми мисъл: всичко е на мястото си и всичко е както преди. Същата земя, същата вода, същите дървета. И формата, и цветът, и мирисът им е вечен, и никому не е по силите да промени нещо. Но още първия ден ми обясниха: цветята не трябва да се късат, на земята по-добре да не се седи, вода от изворчетата да не се пие. Привечер наблюдавах как кравари искаха да вкарат в реката умореното стадо, но кравите се приближаваха до водата и веднага се връщаха назад. Някак си се сещаха за опасността. Разказваха ми, че котките са престанали да ядат умрелите мишки, а те били навсякъде - на полето, по дворовете. Смъртта се криеше навсякъде, но това беше някаква друга смърт. Под нови маски. С непознати лица. Бяха сварили човека неподготвен.
Неподготвен като биовид, целият му естествен инструментариум, настроен, за да вижда, да чува, да докосва, не сработваше. Вече беше невъзможно да сработи, очите, ушите, пръстите не служеха, тъй като радиацията е невидима, тя няма мирис и звук. Безтелесна е. Цял живот бяхме воювали или се бяхме готвили за война, толкова знаехме за нея - и изведнъж! Образът на врага се промени. Появи се друг враг. Врагове…
Убиваше окосената трева. Хванатата риба, отстреляният дивеч…

Ябълката… Светът около нас, по-рано податлив и доверчив, сега вдъхваше страх. Старите хора, евакуирайки се, без да разбират, че е завинаги, гледаха небето: „Слънцето свети… Няма ни дим, ни газ. Не стрелят. Нима това е война? А трябва да се превърнем в бежанци…“. Познат… непознат… свят.
Как да разберем къде се намираме? Какво се случва с нас? Тук…
Сега… Няма кого да попитаме…
В зоната и около зоната… Поразяваше несметното количество военна техника. Маршируваха войници с чисто новички автомати. В пълно бойно снаряжение. Незнайно защо, най-вече съм запомнила не вертолетите и бронетранспортьорите, а тези автомати… Оръжие… Човек с автомат в зоната… По кого може да стреля там и от кого да се пази? От физиката? От невидимите частици? Ще разстрелят заразената земя или пък дърво? В
самата централа работеше КГБ. Търсеха шпиони и диверсанта, носеха се слухове, че аварията е планирана акция на западните спецслужби, за да разрушат лагера на социализма. Трябва да бъдем бдителни.
Тази картина на войната… Тази култура на войната рухна пред очите ми. Влязохме в непрозрачен свят, където злото не дава никакви обяснения,
не се разкрива и не признава законите.
Видях как дочернобилският човек се превръщаше в чернобилски човек.
- Не само веднъж… И тук има за какво да се помисли. Чух мнение, че поведението на пожарникарите, гасили първата нощ пожара в атомната централа, и на ликвидаторите напомня на самоубийство. Колективно самоубийство. Ликвидаторите често работели без специалните защитни дрехи, без възражения тръгвали натам, където „умирали“ роботите, от тях бяха крили истината за получените високи дози и те се бяха примирили с това, а после се радваха на получените от правителството грамоти и медали, които им връчваха преди смъртта им… А на мнозина и не успявали да връчат… Така че какви са те все пак: герои или самоубийци? Жертви на съветските идеи и възпитание? Защото с времето се забравя, че те спасиха страната си. Спасиха Европа. Само за секунда си представете картината,
ако се бяха взривили останалите три реактора…
- Те са герои. Герои на новата история. Сравняват ги с героите от битката за Сталинград или сраженията при Ватерло, но те спасиха нещо по- голямо от родината, спасиха самия живот. Времето на живота. Живото време. С Чернобил човекът посегна на всичко, на целия божествен свят,
където освен човека живеят хиляди други същества, животни и растения.
Когато идвах при ликвидаторите… И слушах разказите им как те (първи и за пръв път!) са се заели с новото човешко нечовешко дело - да погребват

земя в земята, тоест заравяли заразените пластове в специални бетонни бункери заедно с всичко живо там - с бръмбарите, паяците, личинките. С
най-различни насекоми, чиито имена даже не знаели. Не помнели. Те имали съвсем друго разбиране за смъртта, то се разпространявало върху всички - от птиците до пеперудите. Светът им вече бил друг свят - с ново право на живот, с нова отговорност и ново чувство за вина. В разказите им постоянно присъстваше темата за времето, казваха „за пръв път“, „никога повече , „завинаги“. Спомняха си как обикаляли из опустелите села и срещали понякога самотни старци, които не поискали да заминат с всички останали или след това се бяха върнали от чуждите краища — те седели вечер на лунната светлина, косели с коса, жънели със сърп, гората сечали с брадва, в молитвите си се обръщали към зверовете и духовете. Към Бога.
Всичко било както преди двеста години, а някъде отгоре летели космически кораби. Времето беше захапало опашката си, началото и краят се бяха слели. За онези, които са били там, Чернобил не свършва в Чернобил. Те са се върнали не от война, а сякаш от друг свят. Разбрах, че те съвсем съзнателно превръщаха страданията си в ново знание, което ни даряваха:
вижте, ще трябва да направите нещо с това знание, да го употребите някак.
Паметникът на героите от Чернобил… Това е ръкотворният саркофаг, в който те са сложили ядрения огън. Пирамидата на двайсети век.
- Жалко за човека на чернобилска земя. Но още по-жалко за звяра… Не се доизказах. Сега ще поясня… Какво бе останало в мъртвата зона, след като хората си бяха отишли? Старите селски гробища и биогробищата, така се наричат гробищата за животни. Човекът бе спасявал само себе си,
всички останали бе предал, след като той си бе отишъл, в селата навлизали войнишки отряди или ловци и разстрелвали животните. А кучетата се притичали на човешкия глас… и котките… И конете не можели да разберат нищо… А те нямат никаква вина - нито зверовете, нито птиците, умирали безмълвно, което е още по-страшно. Някога индианците в Мексико и даже нашите предци в дохристиянската Рус молели за прошка животните и птиците, които убивали за препитание. А в древен Египет животното имало право на жалба против човека. В един от папирусите, запазен в една пирамида, е написано: „Не е намерена нито една жалба на бик против N.“
Преди заминаването за царството на мъртвите египтянинът четял молитви,
в които имало и такива думи: „Не съм обиждал нито една твар. Не съм отнемал на животно нито зърното, нито тревата му“.
Какво ни даде чернобилският опит? Върна ли ни към този мълчалив и тайнствен свят на „другите“?
- Веднъж видях как войници влязоха в село, от което хората си бяха

отишли, и почнаха да стрелят…
Безпомощните викове на животните… Те викаха на разните си езици… За това вече е писано в Новия Завет.
Иисус Христос идва в Йерусалимския храм и вижда там животните,
приготвени за ритуална жертва — с прерязани гърла, с изтичаща кръв.
Иисус се развиква: „…вие превърнахте дома за молитва в разбойнически вертеп“. Той би могьл да добави - в клане… За мен стотиците оставени в зоната биогробища са също като древните капища
[3]
. Само че на кой от боговете? На Бога на науката и знанието или на Бога на огъня? В този смисъл Чернобил надскача Освиенцим и Колима. Надскача Холокоста. Той стига до крайност. Опира се в нищото.
С други очи оглеждам света наоколо… По земята пълзи мравчица и сега тя ми е по-близка. Птица лети в небето и тя ми е по-близка.
Разстоянието между мен и тях се съкращава. Няма я предишната пропаст.
Всичко е животът.
Запомнила съм и друго… Разказа ми го един стар пчелар (а след това чух за същото и от други): „Отивам сутринта в градината, нещо не е както трябва, няма го един познат звук. Нито една пчела няма… Не се чува нито една пчела! Нито една! Какво? Как така? И на втория ден не излетяха. И на третия… После ни съобщиха, че в атомната е имало авария, а тя е съвсем близо. Но дълго нищо не знаехме. Пчелите знаеха, а ние не. Сега, ако нещо стане, тях ще гледам. Живота им“. Още един пример… Заговорих се с рибарите край реката, те си спомниха: „Чакахме да ни обяснят по телевизията… Да ни кажат как да се спасим. А червеите. Простите червеи.
Те отидоха дълбоко под земята, може би на половин метър или метър. А
ние не можехме да разберем. Копаехме ли, копаехме. Нито един червей не намерихме за риболова…“.
Кой от нас е по-пръв, по-траен и по-вечен на земята - ние или те?
Трябва от тях да се учим как да оцеляваме. И как да живеем.
- Сблъскаха се две катастрофи: социалната - пред очите ни се разпадна
Съветският съюз, гигантският социалистически континент отиде под водата, и космическата - Чернобил. Два глобални взрива. И първият е по-
близък, по-разбираем. Хората са затънали в ежедневието и бита - какво да купят, къде да отидат? В какво да вярват? Под какви знамена да застанат отново? Или трябва да се учим да живеем за себе си, собствения си живот?
Последното ни е непознато, не го можем, защото никога още не сме живели така. Това го преживяват всички и всеки. А за Чернобил бихме искали да забравим, защото съзнанието ни е капитулирало пред него. Катастрофа на съзнанието. Светът на представите и ценностите ни е взривен. Ако бяхме

победили Чернобил или бяхме разбрали докрай, то щяхме да мислим и пишем за него повече. А така - живеем си в един свят, а съзнанието съществува в друг. Реалността се изплъзва, не се вмества в човека.
- Да… Не ти се удава да вървиш в крак с реалността…
-Един пример… Все още използваме старите понятия „далече-близко“,
„свои-чужди“… Но какво означава далече или близко след Чернобил,
когато още на четвъртото денонощие чернобилските облаци се носеха над
Африка и Китай? Изведнъж земята се оказа толкова малка, тя не е онази земя от времето на Колумб. Безкрайната. Сега у нас се появи друго усещане за пространство. Живеем в банкрутирало пространство. И още… През последните сто години човекът е станал по-дълголетен, но при все това отреденото му време е нищожно в сравнение с живота на радионуклидите,
заселили се по нашата земя. Много от тях ще живеят хилядолетия. Ние не можем и да си помислим за толкова далечното бъдеще! Чрез тях развиваш друго чувство за време. И всичко това е Чернобил. Следите му. Същото става с отношенията ни с миналото, с фантастиката, с познанието…
Миналото се оказа безпомощно, от знанието бе оцеляло само знанието за нашето незнание. Започна псрестройкана чувствата… Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: е! „Hе може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и
Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа? Да целуна или да не целуна? Една от моите героини
(бременна в това време) се приближавала и целувала. И не оставила мъжа си до самата му смърт. За това е платила със здравето си и живота на малкото им дете. А какво ли е да избираш между любовта и смъртта?
Между миналото и непознатото настояще? А кой би се осмелил да осъди ония жени и майки, които не са стояли до умиращите си мъже и синове? До радиоактивните обекти… В техния свят и любовта се бе променила. И
смъртта.
Всичко се промени, освен нас.
- За да се превърне едно събитие в история, са нужни поне петдесет години. А тук трябва да вървим по горещ следи…
- Зоната… Отделен свят… Първо е измислена от фантастите, но литературата отстъпи пред реалността. Вече не можем, както героите на
Чехов, да вярваме: след сто години човекът ще бъде прекрасен! Животът ще стане прекрасен! Изгубихме това бъдеще. Сто години по-късно е бил сталинският ГУЛАГ, Освиенцим… Чернобил. И септември в Ню Йорк…
Необяснимо е как всичко се вместило в живота на едно поколение.

Например в живота на моя баща, който сега е на осемдесет и три години?
Човекът е оцелял?!
- От Чернобил най-вече се запомня животът „след всичко“: вещите без човека, пейзажите без човека. Път за никъде, далекопроводи в нищото. Не,
не, като се замислиш - това миналото ли е, или бъдещето?
- Понякога ми се струваше, че записвам бъдещето…

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: