Чернобилска молитва

(Закрива си лицето с ръце и мълчи.) Дойде брат ми и се изплаши: „Няма да те пусна там!“. А баща ми казва: „Няма да я пуснеш ли? Че тя през прозореца ще влезе! По пожарната стълба!“.
Отдалечх се… Връщам се - на масичката до него портокал… Голям, не жълт, а розов. Усмихва се: „Почерпиха ме. Вземи го за теб!“. А сестрата маха през преградата, че не бива да ям този портокал. Стоя срещу него така известо време, сякаш го беше страх да го пипне. „Хайде, изяж го - моли. -
Ти обичаш портокали.“ Вземам портокала в ръце. А той в това време си затваря очите и заспива. През цялото време му правеха инжекции, за да спи. Успокоителни. Сестрата ме гледа с ужас… А аз? Готова съм да направя всичко само и само той да не мисли за смъртта… И за това, че болестта му е ужасна, че се страхувам от него… Част от някакъв разговор… Някой ме увещава: „Не трябва да забравяте, че пред вас вече не е мъжът ви, не е любимият човек, а радиоактивен обект с висока плътност на заразяване.
Вие не сте самоубийца. Вземете се в ръце“. А аз като луда: „Обичам го!
Обичам го!“. Той спеше, а аз му шепнех: „Обичам те!“. Ходех по двора на болницата: „Обичам те!“. Носех подлогата: „Обичам те!“. Спомнях си как живеехме по-рано с него. В нашето общежитие… Нощем заспиваше само след като ме хванеше за ръка. Имаше такъв навик - да ме държи за ръката насън. Цяла нощ.
А в болницата аз яе го хвана за ръката и няма да го пусна…
Нощ. Тишина. Сами сме. Погледна ме внимателно и изведнъж каза:
- Толкова искам да видя нашето дете. Какво е?
- А как ще го кръстим?
- Е, това ти ще измислиш сама…
- Защо сама, като сме двама?
- Тогава, ако се роди момче, нека бъде Вася, а ако е момиче - Наташка.
- Как така Вася? Вече имам един Вася. Теб! Друг не ми трябва.
Още не знаех колко го обичам! Той… Само той… Като сляпа… Даже не чувствах ударите на сърцето… Макар да бях в шестия месец… Мислех,
че тя е в мен, моята малка, и е защитена. Моята малка…
Никой от лекарите не знаеше, че нощувах при него в барокамерата. Не подозираше. Пускаха ме сестрите. Първоначално също ме уговаряха:
„Млада си. Какво си намислила? Това вече не е човек, а реактор. Ще изгорите заедно“. Вървях след тях като кученце… Стоях часове пред вратата. Молех, умолявах. И тогава те: „Дявол да те вземе! Ти си ненормална“. Сутрин преди осем часа, когато почваше лекарската визитация, ми казваха през преградата: „Тръгвай!“. За час отивах в общежитието. А от девет сутрита до девет вечерта имах пропуск. Краката

ми бяха посинели до колената, отекли, толкова бях уморена. Душата ми бе по-силна от тялото. Моята любов…
Докато бях при него… не го правеха… Но когато ме нямаше, го снимаха… Без никакви дрехи. Гол. Отгоре само един лек чаршаф. Всеки ден сменях този чаршаф, а до вечерта целият беше в кръв. Повдигам го и върху ръката ми остава късче кожа, залепнала. Моля го: „Миличък!
Помогни ми! Подпри се на ръката, на лакътя, колкото можеш, за да ти постеля, за да няма нито един шев, нито една гънка“. И най-малкото шевче за него вече беше рана. Режех си ноктите до кръв, за да не го одраскам някъде. Никоя от сестрите не се решаваше да се приближи, да го докосне,
ако трябваше нещо, викаха мен. А те… Те го снимаха… Казваха, че е за науката… А аз щях да ги изгоня оттам! Бих крещяла и бих ги била! Как могат! Ако можех да не ги пускам там… Ако…
Излизам от стаята в коридора… И отивам до стената, на канапето,
защото не виждам нищо. Спирам дежурната сестра: „Той умира“. Тя ми отговаря: „А ти какво искаш? Получил е хиляда и шестотин рентгена, а смъртоносната доза е четиристотин“. На нея също ѝ е мъчно, но по друг начин. А то всичко е мое… Всичко ми е любимо.
Когато всички умряха, направиха ремонт в болницата… Изстъргаха стените, махнаха паркета и го изнесоха… В дърводелницата.
След това - краят… Помня го откъслечно. Размива ми се.
През нощта седя до него на стола… В осем сутринта: „Васенка,
тръгвам. Ще си почина малко“. Отваря и затваря очите си - значи ме пуска.
Тъкмо стигнах до общежитието, до стаята си, лягам на пода, на леглото не можех да лежа, така ме болеше всичко, санитарката тропа: „Отивай! Тичай при него! Вика те безутешно!“. А същата сутрин Таня Кибенок ме молеше,
викаше ме: „Ела с мен на гробището. Няма да мога без теб“. Същата сутрин погребваха Витя Кибенок и Володя Правик. С Витя бяха приятели,
семействата ни бяха приятелски. Един ден преди взрива се снимахме вкъщи, в общежитието. Толкова са красиви нашите мъже там! Весели!
Последният ден от онзи наш живот… Дочернобилския… Толкова сме щастливи!
Върнах се от гробището, бързичко звъня на сестрата: „Как е?“ - Умря преди петнайсет минути. - Какво? Цяла нощ бях при него. Само за три часа ме нямаше! Застанах на прозореца и завиках: „Защо? За какво?“. Гледах към небето и крещях… На цялото общежитие… Страхуваха се да се прибливат до мен… Опомних се - ще го видя за последен път! Ще го видя!
Втурнах се по стълбите… Все още лежеше в барокамерата, не бяха го изнесли. Последните му думи: „Люся! Люсенка!“. „Току-що тръгна. Сега

ще дойде“ - успокоила го сестрата. Въздъхнал и замлъкнал.
Вече не се отделих от него… Вървях с него до ковчега… Макар че съм запомнила не самия ковчег, а голям полиетиленов пакет… Този пакет… В
моргата ме попитаха: „Искате ли да ви покажем в какво ще го облечем?“.
Искам! Облякоха го в парадна униформа, фуражката му я сложиха на гърдите. Не бяха избрали обувки, защото краката му бяха отекли. Бомби вместо крака. Парадната униформа също бяха разрязали, не бяха могли да я сложат, тялото му вече не беше цяло. Всичко беше една кървава рана.
Последните два дни в болницата… Вдигам му ръката, а костта му се клати,
костта се люлее, телесната тъкан я няма. Късчета бял дроб, късчета черен дроб му излизаха от устата… Давеше се с вътрешностите си… Увивах си ръката с бинт и му бутах в устата всичко, което изгребвах… Това не може да се разкаже! Не може да се напише! И не може да се преживее… Толкова ми е свидно всичко… Толкова… Нито един номер обувки не можа да му стане… Сложиха го бос в ковчег…
Пред очите ми е… Както беше в парадната униформа, го сложиха в найлонов чувал и го завързаха. И този чувал вече сложиха в дървения ковчег… А ковчега увиха с още един чувал… Найлонът беше прозрачен, но дебел като мушама. И всичко това вече го наместиха в цинковия ковчег,
едва го затвориха. Само фуражката остана отгоре.
Пристигнаха всички… Неговите родители, моите родители… Купиха в
Москва черни забрадки… Прие ни извънредна комисия. Всички казваха едно и също, не можем да ви дадем телата на вашите мъже, на вашите синове, те са много радиоактивни и ще бъдат погребани в московското гробище по специален начин. В запечатани цинкови ковчези, под бетонни плочи. И вие трябва да подпишете този документ. Нужно е съгласието ви.
Ако някой се възмущаваше, искаше да закара ковчега на родна земя, го убеждаваха, че те са герои и сега вече не принадлежат на семейството. Вече са държавни хора… Принадлежат на държавата.
Седнахме в катафалките… Роднините и някакви военни. Един полковник с радиостанция… По радиостанцията предават: „Чакайте нарежданията ни! Чакайте!“. Два или три часа въртяха из Москва, по околовръстното шосе. Пак се връщаме в Москва… По радиостанцията: „Не разрешаваме влизане в гробището. Чуждестранни кореспонденти атакуват гробището. Изчакайте още“. Родителите мълчат… Майка ми е с черна кърпа… Чувствам, че губя съзнание. Изпадам в истерия: „Защо трябва да крият мъжа ми? Кой е той? Престъпник? Рецидивист? Кого погребваме?“.
Мама: „Тихо, тихо дъще“. Милва ме по главата, хваща ме за ръката.
Полковникът предава: „Разрешете влизането на гробището. Жената е в

истерия“. На гробището ни обкръжиха войници. Вървяхме под конвой. И
ковчега носиха под конвой. Никого не пуснаха да се прости… Само роднините… Заровиха го моментално. “Бързо! Бързо!“ - командваше офицерът. Даже не ни дадоха да прегърнем ковчега.
И веднага - в автобусите…
Мигновено ни купиха и ни донесоха билетите за обратно… За другия ден… През цялото време с нас беше някакъв цивилен, с военна осанка, не ни даде даже да излезем от стаята и да купим храна за из път. Не дай си боже, ако заговорехме някого, особено пък аз. Сякаш можех тогава да говоря, аз вече даже не можех да плача. Когато си тръгвахме, дежурната преброи всички хавлии, всички чаршафи… Слагаше ги в полиетиленов чувал. Сигурно са ги изгорили… За общежитието сами платихме. За четиринайсет денонощия.
Клиника по лъчева болест - за четиринайсет денонощия… За четиринайсет денонощия човек умира…
У дома заспах. Влязох вкъщи и се строполих в леглото. Спала съм три денонощия. Не са могли да ме събудят… Дошла „Бърза помощ“. „Не - казал лекарят, - не е умряла. Ще се събуди. Страшен сън е това.“
Бях на двайсет и три години…
Помня един сън… Идва при мен умрялата ми баба, с дрехите, в които я бяхме погребали. И слага елхата. „Бабо, защо ни е елха? Нали сега е лято?“
- Така трябва. Скоро твоят Вася ще дойде при мен. - А той беше израснал насред гората. Помня… Един втори сън… Вася идва в бяло и вика Наташа.
Нашето момиченце, което още не бях родила. Тя вече е голяма и аз се чудя:
кога е пораснала толкова? Той я подхвърля към тавана и двамата се смеят…
А аз ги гледам и си мисля, че щастието е толкова просто нещо. Толкова просто! А после сънувах… Газим във вода. Ходим дълго… Сигурно ме молеше оттам да не плача. Даваше ми знак оттам. Отгоре. (Притихва

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: