Честит рожден ден, Галя! Това е подарък

Птиците, които пяха

Войните
отново ще се подновят,

Бий камбаните,

Молехме знаци;

Не можеш да се носиш пак

Бий камбаните,

Можеш да събираш частите,

отведи ме на онова място,

където дългите ветровити проклятия

отекват в главата ми

думи никога нечувани,

никой няма да ги научи...

Сега се сгрявам от свещтта,

но не съм горещ, за да горя...

и умря на улицата

и болеше го жестоко

като скършване в душата,

на мен не каза нищо,

кажи "здравей" сега

на Небесата.
Млад като младенец, изгубен като молитва,

небето беше твоето игрище детско,

но ледената пръст мъртвешка, уви, е днес леглото ти...

Далечен беден звездоброец, той нямаше сълзи в очите си,

и нежен като шепот, той знаеше, че любовта лекува

злото и всички рани с времето в сърцата,

но май, че и огромната любов не струва

и не стига никога в душата

и свършва пътят без следи, без време, вечно зле,

така че ти пак потърси

друг друм в посока друга по-добре,

защо този свършва рязко тук – в блатата,

така че, моля те, кажи,

кажи "здравей" сега

на Небесата.
Не, никога не съм си и мислил, че ще пиша

такава песен глупава за теб,

все редове от голи фрази в глупав ред,

за работи, които мразим, за въздуха, който не дишаш ...

Така че по-добре духни сега свещта – да дойде мрака

и ще те положа да спиш,

не можеш вече да разкажеш

как кучетата ти пречупиха гръбнака...

Остава само едно нещо, което

може още да се каже,

щом е убита светлината:

Кажи "здравей" на Небесата.

От Корея, от Канада,

или може би от Тайван?

Не знаех, че това е святата земя,

но повярвах за миг,

че вдървяването напуска ръцете ми

и се моля...
Мога ли да бъда спасен?

Спечелих парите си

от бъдещия си гроб.

Дървен Исусе, ще те включа в играта

с двайсет процента

от моя бъдещ грях в предплата...

дълбоко скрита

маскирано,

че никой да не знае

лице се крие

и лежи змията,

тя - слънцето на моя срам

е там,

и смрадно лято,

зад черното

небе,

пак името ми вие и зове

като през крем в сладкиш

и аз те чувам -

чувам да пищиш:
Черно слънце,

черна дупка,

няма ли да дойдеш

да измиеш дъжда,

не ще ли дойдеш,

не ще ли дойдеш...

леден и унил,

открадна ми топлия вятър

преуморен и вял приятел,

отмина времето

на честните

и ето че понякога

тук не е мястото

дори и за змии.

И вместо мен

аз виждам ходещ сън.

И младостта си

моля се

да съхраня.

Отвън

Велики Небеса

И Никой там не пее

като теб, не страда,

не пее вече

никой като теб
така:

Черно слънце,

черна дупка,

няма ли да дойдеш

да измиеш дъжда,

не ще ли дойдеш,

не ще ли дойдеш...
Задържам глава,

пресушавам сълзите,

додето всичките

се изпарите...

(Ник Кейв)

Тъжни води
"Виждам надолу по пътя да тича Мери,

златни коси, устни -череши"*

Слизаше при реката, където плачат върбите

към голия корен, място на влюбените,

който израства в премазана пръст

и обвива земята в пълзящи змии от брашлян.

О, Мери, ти прелъсти душата ми

(и аз не знам кое е истина, кое лъжа)

Оставам завинаги заложник в твоя детски свят.
И после пускам тясната чаша на сърцето си

да премина през затвора на твоите ребра

И с отмятане на къдрици това малко момиче

нагазва в реката,

завивайки роклята си над коляно

превръща тези води във вино

и свързва всички жили на върбите.
Мери сред плитък смях

над който шаранът изчезва

и тя като призрак се придвижва

сред новите сенки, които хвърля

в тези тъжни води

и дълбоко в сърцето.

Поглед в дясно – би бил признак на сън

но страх ни е, че ще залезе луната

когато сами сме

Как да се върнем у дома,

щом сме сами

(Бликса Баргелд)

Чуваш само моя дъх,

* Fiat (лат.) - да бъде - в смисъл "Да бъде Волята Ти!"(църк.)

в грешния дом

с грешен асцедент

и поех по грешен път

към грешните възможности

и бях на грешното място в грешното време

по грешна причина

и по грешно съвпадение

в най-грешния ден на грешната седмица

следвах грешния метод,

ползвах грешните техники
Грешен
Грешен
Грешен

Сбъркано е нещо в мен — грешно органично,

грешно в същността си -

грешното съчетание на сгрешени гени -

и достигнах грешния край на сгрешения смисъл,

следвах грешния план

и бях в грешните ръце

на грешния човек и с грешната теория

и с грешен поглед грешно търсех грешната награда.

Зададох грешните въпроси,

получих грешните отговори

Грешен
Грешен

заедно с грешната измет,

изхвърлих като грешна сперма

погрешната енергия

в грешната посока

под грешни знаци

и с грешната сила.

Бях на грешната страница в грешната книга,

в грешното предаване с грешния си облик

под грешната луна в грешната нощ

и свирих в най-грешния тон

с най-грешните ноти

съм роден под грешната звезда

в грешния дом

с грешен асцедент

и поех по грешен път

към грешните възможности

и бях на грешното място в грешното време

по грешна причина

и по грешно съвпадение

в най-грешния ден на грешната седмица

следвах грешния метод,

ползвах грешните техники

и свирих в най-грешния тон

с най-грешни ноти

с най-грешни ноти,

перфектно вярно...

Between the snow

In my own soul.

A lines of bronze faces

Are singing a cold hymn.

I don't need any tears -

Keep it into yourself,

Becouse you're realy ugly

When you're crying for me.
Someone ...

One knight is beside me

But who is he realy?...

Take off your helmet

And tell me

Who am I realy?...

Which I'll give you

And free from the shame

We'll get faraway, where

Together with the wolf

We'll roam into the steppe

In one full of thorns road

Where isn't any coil -

With golden frame

On a door...

The Egg
I enter the eternity

I enter with you

is watching now its marage

With all the bird's love

It must be hurry now to catch the train of the stars...

We'll be with the feathers

In the wings of the Bird.
In a evil cage, full of joy

Our faces are flying now.

On the thron, all in gold,

The Stupidity is rulig all the world.

With little springs

are all the humans now.

They're drown into a circle

And falls into tiredness.
There's a room full of eyes

And all they watching:

Who are you realy,

Who unlocks the light

And lets it free to create...
There's no victim,

There's no beast.

Your heart is a clean altar -

It beats mechanicaly:

Bum-bum-bum

bum-bum-bum

We'll be with the feathers

In the wings of the Bird.
I enter the eternity

I enter with you

(бонус: праисторически стихове на Петър Канев от юнушеските му години):

Бавно топи се първият сняг

светят бездушните лампи

Някакъв тих и отминал луд глад

Пълни с безличие чанти

Хладните погледи впиват се в мен

зъзне студът във сърцата

празни очи търсят някакъв плен...

Нищо. И празният вятър.

Сухите думи пързалят се пак.

Сухият сняг. Ранна зима.

Лампите плискат студения мрак

чувствам, че нещо отмина

Неуловим идва топлия зрак

за да попие в земята

Космосът в

Космос
;застинал стар влак.

Нищото. Празният вятър.

Кой ще запали в очите ти лъч?

Кой ще разлее кафето?

Кой? Само ти, ледена пръст?

мърдат се бясно ръцете.

Кой ще запълни празният лист?

Кой ще размърда лицата?

Кой ще запали огънят чист?

Нищото? Празният вятър?

Чувствам надвиснала пропаст на мен

Чувствам се мокър и празен.

Кой ще разклати света замразен?

Моят часовник омразен?

Нека не схващате мислите пак.

Вятърът духа в лицата.

Сякаш изчезнал е спрелият влак.

Тук е ненужният вятър.

Времето плисва се, става на лед

и не тече по-нататък

само студа заличава навред

огън, лица, топлината

Пясъкът литва безсмислен и сух

всичко изчезва с лицата,

Само остава да тлее сънят...

Нищото, празният вятър.

януари, 1988 г.
Есен
Есен е. Спуска се долу небето,

сухи, оловни мъгли ни тежат.

Някъде стене увяхнало цвете,

стенат дървета, в смола и във кръв.

И се превиват от болка тревите,

нижат се долу последни листа,

всичко изсъхва и дъжд ту се сипе,

ту от студа вкочанава калта,

ту избледняват прокажени нощи,

ту в кръв се давят съсирени дни,

мъртви листа капят още, и още

ронят дърветата мъртви сълзи.

Сутрин сланата страдание жъне,

вечер се гърчат мъртви пчели.

Всичко изсъхва, студът ще изпъне

голите клони в метални венци.

Ние ще тръгнем в умрялата шума,

без да разбираме накъде

и ще ни вика, изтекла кръвта ни

да се докоснем, преди да умре...

ноември, 1987 г.

Към теб
На Н.

потъвам в тях като в море,

като в небе от чисти мисли,

глава в прекрасните вълни

потапям и като дете

аз плача във водите бистри -

Отблясъци от твоята вселена

потъват моята душа и

търсят жадно мойто име -

аз знам, че там в искра стаена

сияела е любовта

и тихо казвам: “Погледни ме!”

завиждам на една тетрадка,

която толкоз нежно пипаш,

а знам докосвали са те

с повърхността си нежна, гладка

тоз, който искаш да извикаш

и знам - кръвта във тях гори -

те могат всичко да направят

и знам, че топли са те зиме,

напролет толкова добри,

на есен жадно те изгарят.
Аз гледам нежните ти устни,

поглъщам звънкия ти глас

и чувам как кърви сърцето,

стопяват звуците изкустни,

сънувам пак аз онзи час,

във който ще сваля небето -

И музиката в твоя смях

сълза извиква във очите,

мълвяща жадно твойто име -

Проблясва в нея нежен страх

със светлината на звездите

и тихо шепне: “Целуни ме!”