37 През зимата и пролетта на 1945 г. епидемия от тиф засегна почти всички лагерници. Огромна бе смъртността сред слабите, които трябваше да продължат тежката си работа до последни сили. Помещенията за болните бяха напълно неподходящи, на практика нямаше лекарства и болногледачи.
Някои от симптомите бяха изключително неприятни – неудържимо отвращение дори към късче храна (което бе допълнителна опасност за живота) и ужасни пристъпи на делириум. От делириум в най-тежка форма
страдаше един мой приятел, който мислеше, че умира, и искаше да се моли.
В такова състояние той не можеше да намери нужните думи. За да избегна пристъпите, се опитвах като мнозина други да остана буден през по-голямата част от нощта. С часове съставях речи наум. Впоследствие започнах да
възстановявам ръкописа, който бях загубил в пункта за дезинфекция в
Освиенцим, и стенографирах ключовите думи с драскулки върху малки късчета хартия.
От време на време в лагера се разгръщаше научен спор. Веднъж станах свидетел на нещо, което никога не бях виждал дори в нормалния си живот, макар донякъде да се доближава до собствения ми професионален интерес – спиритически сеанс. Покани ме да присъствам главният лагерен лекар (също лагерник),
който знаеше, че съм специалист по психиатрия. Срещата се състоя в собствената му малка стая в болничните помещения. Събрал се бе малък кръжец, сред който напълно нелегално бе и административният офицер от санитарния взвод.
Един започна да вика духа с нещо като молитва. Писарят на лагера стоеше пред бял лист без никакво съзнателно намерение да пише. През следващите
10 минути (след което сеансът бе прекратен, тъй като медиумът не успя да призове духовете да се явят) моливът му бавно
прокарваше по хартията линии, доста четливо свързани във „VAE V“. Писарят твърдеше, че никога не е учил латински и никога по-рано не е чувал думите „
vae victis“ – горко на победените. Според мен трябва да ги е чул поне веднъж през живота си, без да ги е запомнил, и те трябва да са били на разположение на „духа“ (духа на неговото подсъзнание) по
това време, няколко месеца преди освобождаването ни и края на войната.
* * *
Въпреки наложената физическа и психическа примитивност на живота в един концентрационен лагер възможно е духовният живот да бъде задълбочен. Чувствителните хора, свикнали с богат интелектуален живот, може би са страдали повече (често те бяха по-деликатно устроени), но пораженията върху вътрешното им „аз“ бяха по-малки. Те бяха способни да се отдръпнат от ужасното обкръжение в свят на вътрешно богатство и
38 духовна свобода. Само така може да се
обясни привидният парадокс, че някои лагерници с недотам корава психика, изглежда, понасяха лагерния живот по-леко от онези с яка природа. За да бъда ясен, принуден съм да се върна към лични преживявания. Нека разкажа какво се случваше
през онези ранни утрини, когато трябваше да крачим към работната площадка.
Прогърмяваха заповеди:
„Отделение, ходом марш! Леви-2-3-4! Леви-2-3-Сподели с приятели: