Човек в търсене на смисъл

40
включвах лампите. Мислите ни често се въртяха около такива подробности и тези спомени можеха да ни развълнуват до сълзи.
Напрежението във вътрешния живот на лагерника му позволяваше да преживява красотата на изкуството и природата както никога преди. Под тяхно въздействие той понякога дори забравяше собственото си ужасно положение. Ако някой бе видял лицата ни по време на пътуването от
Освиенцим до един баварски лагер, когато съзряхме през малките зарешетени прозорци на затворническия вагон планините на Залцбург с техните грейнали от залеза върхове, никога не би повярвал, че това са лица на хора, без всякаква надежда за живот и свобода. Въпреки това – или може би тъкмо заради това – ние бяхме очаровани от природната красота, която така дълго ни бе липсвала.
И в самия лагер можеше да привлечеш вниманието на работещия редом другар върху красива гледка на залязващото слънце, просветващо през високите дървета на баварските гори (като в прочутите акварели на Дюрер), същите гори, в които бяхме построили огромен скрит завод за боеприпаси.
Една вечер, когато смъртно уморени вече почивахме на пода на бараката с купичка супа в ръка, един лагерник се втурна и ни помоли да изтичаме до сборния плац, за да видим прекрасния залез. Стояхме и гледахме как зловещите облаци припламват на запад и цялото небе оживява в постоянно сменящи се форми и цветове, от стоманеносиньо до кървавочервено. В рязък контраст с унилите, мръсно сиви бараки озареното небе пламтеше отразено в локвите по калната земя. Сетне, след минута на вълнуваща тишина, един лагерник каза на друг: „Колко красив може да бъде светът!“
Друг път работехме в изкоп. Утрото бе сиво, сиво бе небето над нас, сив бе снегът в бледата утринна светлина, сиви бяха и парцалите по моите сълагерници, сиви бяха лицата им. Аз отново разговарях тихо с жена си или може би се мъчех да намеря причината за моите страдания, за бавното ми умиране. Като последен отчаян протест срещу безнадеждността на неизбежната смърт усетих как духът ми пробива обвиващия ме мрак.
Почувствах как той надмогва този безнадежден, безсмислен свят и отнякъде чух победоносно „Да“ в отговор на въпроса ми за съществуването на крайно предназначение. В този миг в далечна ферма запалиха светлина, която стоеше сякаш нарисувана на хоризонта, сред жалката сивота на баварската утрин. „Et lux in tenebris lucet“ (И светлина просия в мрака). С часове сякох замръзналата земя. Мина охраната, подхвърляйки обида, и аз отново общувах с моята възлюбена. Все повече и повече усещах, че тя присъства, че е с мен; имах чувството, че мога да я докосна, че мога да протегна ръце и да хвана нейните. Чувството бе много силно: тя беше там. Тогава, тъкмо в този момент, тихо долетя една птица и кацна точно пред мен на купчината пръст, която бях изкопал в ямата, и ме загледа настойчиво.

41
* * *
По-рано споменах за изкуство. Има ли такова нещо в един концентрационен лагер? Зависи от това, какво решим да наричаме изкуство.
От време на време се импровизираше нещо като кабаре. Временно се почистваше една барака, подреждаха се или се сковаваха няколко дървени пейки и се организираше програма. Вечерта там се събираха онези, които имаха добро положение в лагера – капо и работниците, които не трябваше да напускат лагера за далечни преходи. Те идваха, за да се посмеят или може би да поплачат, във всеки случай, за да забравят. Имаше песни, стихове, шеги, някои със сатиричен подтекст относно лагера. Всички те бяха замислени да ни помогнат да забравим и наистина тези събирания бяха толкова успешни, че някои обикновени лагерници отиваха да видят кабарето въпреки умората дори ако така пропускаха дневната си порция храна.
През половинчасовия обеден интервал, когато супата (плащана без големи разходи от работодателите) бе разсипвана на работната площадка, ни разрешаваха да се събираме в незавършеното машинно помещение. При влизането всеки получаваше черпак водниста супа. Докато лакомо я посръбвахме, един лагерник се покатерваше върху варел и пееше италиански арии. Радвахме се на песните, а за него се осигуряваше двойна порция супа направо „от дъното“ – тоест със зърна!
Награда в лагера човек можеше да получи не само като развлича, но и като аплодира. Аз например можех да намеря протекция (за щастие никога не се наложи!) от най-страшния капо в лагера, когото с голямо основание наричаха
Убийствения капо. Ето как стана това. Една вечер бях удостоен с висока чест – отново бях поканен в стаята, където се състоя спиритическият сеанс.
Там се бяха събрали същите близки приятели на главния лекар и в дълбока нелегалност отново присъстваше административният офицер от санитарния взвод. Убийственият капо случайно влезе в стаята и го помолиха да рецитира едно от стихотворенията си, станало прочуто (или прословуто) в лагера.
Нямаше нужда да го молят втори път. Бързо измъкна нещо като дневник, от който започна да чете образци на своето изкуство. Прехапах си устните до болка, за да не се разсмея при едно от любовните стихотворения, и навярно това ми спаси живота. Тъй като бях щедър в аплодисментите, може би щях да се спася дори ако бях определен в неговата работна група, където по-рано бях изпратен за един ден – един ден, който напълно ми стигаше. Така или иначе бе от полза Убийственият капо да има благоприятно впечатление от теб. Тъй че аз ръкоплясках с всички сили.
Изобщо, разбира се, всеки опит за изкуство в лагера бе донякъде гротесков.
Бих казал, че от нещата, свързани с изкуство, истински впечатляващ бе

42
зловещият контраст между представлението и фона на безутешния лагерен живот. Никога няма да забравя как се събудих от дълбокия изтощителен сън през втората нощ в Освиенцим – събуди ме музика. Старшият отговорник на бараката празнуваше нещо в стаята си близо до изхода. Пияни гласове крещяха някакви изтъркани шлагери. Внезапно настъпи тишина и в нощта цигулка запя отчайващо тъжно танго. Една необикновена мелодия, която честото свирене не бе развалило. Цигулката плачеше и част от мен плачеше с нея, защото на този ден някой навършваше 24 години. Този някой лежеше в другата част на Освиенцим, може би само на неколкостотин или на няколко хиляди метра оттук, и все пак напълно недостъпен. Този някой бе жена ми.
* * *
Откритието, че в концентрационния лагер съществува макар и подобие на изкуство, навярно е доста изненадващо за външен човек, но той би се изумил още повече, ако разбере, че там може да се открие и чувство за хумор.
Разбира се, само бледа следа от него, и то за кратки секунди или минути.
Хуморът бе още едно оръжие в борбата за самосъхранение. Добре известно е, че хуморът (повече от всичко друго в човешката природа) предоставя възможност за отдръпване и издигане над всяка ситуация, макар и само за няколко мига. На практика аз обучавах приятеля си, който работеше редом с мен на строителната площадка, да развие чувство за хумор. Предложих му да си обещаем един на друг да измисляме поне по една забавна история дневно за някакъв инцидент, който би могъл да ни се случи един ден след освобождаването ни. Той бе хирург, работил като асистент в голяма болница.
Един път се опитах да го накарам да се усмихне, като му описах как няма да може да се освободи от лагерните си навици, когато се върне на предишната си работа. На строителната площадка (особено когато контролиращият минаваше на проверка) надзирателят ни подканваше да работим по-бързо с викове: „Действие! Действие!“ Аз казах на приятеля си: „Един ден ще си

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: