Човек в търсене на смисъл

35
неразбран – колко е часът, и нежно докосвайки парчето хляб в джоба на палтото, отпърво потупвайки го със замръзнали без ръкавици пръсти, после отчупвайки троха и слагайки я в устата, и, накрая, с последните остатъци от воля, прибирайки го в джоба, след като тази сутрин си обещал пред себе си, че ще устискаш до следобеда.
Можехме да спорим безкрай върху смисъла или безсмислието на определен метод за справяне с малката порция хляб, давана само веднъж дневно през последната част от нашето затворничество. Имаше две школи мислители. Едните поддържаха мнението, че порцията трябва да се изяде незабавно. Това имаше двойното предимство, че задоволява за кратко време най-злите пристъпи на глад поне един път на ден и гарантира срещу евентуална кражба или загуба на порцията. Другата група – поддържаща разделянето на порцията, имаше различни доводи. Накрая се присъединих към техните редове.
Най-ужасният момент в двайсет и четирите часа лагерен живот бе събуждането, когато в стихнал нощен час три пронизителни изсвирвания ни откъсваха безмилостно от съня на изтощение и от копнежите на нашите сънища. Тогава започвахме боричка-нето с мокрите си обувки, в които едва успявахме да напъхаме крака, изранени и подути от отоци. Чуваха се обичайните стонове и пъшкане около дребни неприятности, като късането на жиците, заместващи връзките за обувки. Една сутрин чух един човек, когото познавах като смел и достоен, да плаче като дете, защото накрая трябваше да тръгне бос през заснежените полета, тъй като беше невъзможно да носи твърде свилите се обувки. В тези зловещи минути аз намирах малко утеха – парченце хляб, което измъквах от джоба си и хрупах, потънал в наслада.
* * *
Недохранването, освен че изцяло ангажира съзнанието с мисълта за храна, бе и причина за пълната липса на сексуално влечение. Извън първоначалните ефекти на шока това, изглежда, бе единственото обяснение на един феномен, който психологът бе длъжен да забележи в тези изцяло мъжки лагери: противно на всички строго мъжки поселения – каквито са казармите – имаше малко сексуални извращения. Изглежда, дори в сънищата си лагерникът не се вълнуваше от секс, макар неговите потиснати емоции и по-фини, по- висши чувства да намираха в тях определен израз.
При мнозинството от лагерниците примитивният живот и усилието да се съсредоточиш само върху спасяване на кожата водеха до тотално незачитане на всичко, което не обслужваше тази цел, и обясняваха пълната липса на сантименталност. Това ми стана ясно при преместването ми от Освиенцим в един лагер, прикрепен към Дахау. Влакът, който ни караше – около 2000

36
лагерници, минаваше през Виена. Около полунощ минахме през една от виенските гари. Линията щеше да ни преведе край улицата, където бях роден, край къщата, където бях прекарал много години от живота си, всъщност докато ме вкараха в лагера.
Бяхме 50 души в затворен вагон с две малки зарешетени пролуки. Имаше място колкото една група да клечи на пода, останалите, които трябваше с часове да стоят прави, се тълпяха край пролуките. Изправен на пръсти, надничайки над главите на другите през решетките, улових една мрачна картина на родния си град. Бяхме повече мъртви, отколкото живи, тъй като мислехме, че ешелонът ни отива към лагера в Маутхаузен и че ни остават още една – две седмици живот. Имах отчетливото усещане, че виждам улиците, площадите и къщите на моето детство с очите на мъртвец, завърнал се от друг свят, който гледа призрачен град.
След неколкочасово протакане влакът тръгна от гарата. И ето я улицата – моята улица. За младите момчета, натрупали години лагерен живот зад гърба си, такова пътешествие бе голямо събитие и те гледаха жадно през пролуката. Започнах да ги моля, да ги предумвам да ме пуснат отпред само за момент. Опитах се да обясня колко много значи за мен сега един поглед през този прозорец. Отхвърлиха молбата ми грубо и цинично: „Живял си тук

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: