Човек в търсене на смисъл

33
* * *
Апатията, главният симптом на втората фаза, бе необходим механизъм за самозащита. Реалността се замъгляваше и всички усилия и емоции бяха насочени към една задача: запазване на собствения живот и този на човека до теб. Вечер, когато подкарваха лагерниците от работните им места към лагера, можеше да ги чуеш как въздишат с облекчение: „Е, мина още един
ден.“
Разбираемо е, че такова състояние на напрежение, съчетано с необхо- димостта от постоянно съсредоточаване върху задачата да оцелееш, свеждаше вътрешния живот на лагерника до примитивно равнище. Некол- цина мои колеги в лагера, обучавани в психоанализа, често говореха за
„регрес“ у лагерника – отдръпване към по-примитивни форми на духовен живот. Неговите стремежи и желания ставаха ясни от сънищата му.
Какво сънуваше лагерникът най-често? Хляб, сладкиши, цигари и хубава топла баня. Невъзможността за задоволяване на тези елементарни стремежи го караше да търси осъществяването им в сънищата. Друг въпрос е дали тези сънища бяха за добро; сънуващият щеше да се събуди, за да се окаже в лагерната реалност, така ужасно контрастираща с илюзиите от сънищата.
Никога няма да забравя как една нощ бях разбуден от стоновете на друг лагерник, който се мяташе в съня си, очевидно преследван от ужасен кошмар. Тъй като винаги съм изпитвал особена жалост към хората, страдащи от страшни сънища или бълнувания, понечих да събудя клетника. Изведнъж отдръпнах ръката си, готова да го разтърси, изплашен от това, което щях да сторя. В този момент особено ясно осъзнах, че никакъв сън, бил той най- ужасният, не би могъл да се сравни с реалността, която ни заобикаляше в лагера и към която се канех да го върна.
* * *
При силното недохранване, което търпяха лагерниците, бе естествено психическият живот да се концентрира върху такъв примитивен инстинкт като стремежа за храна. Да погледнем мнозинството лагерници, когато работят и за момент не ги надзирават отблизо. Те веднага започват да говорят за храна. Някой ще попита работещия до него в изкопа какво е любимото му ястие. Сетне ще разменят рецепти и ще планират менюто за деня на другарската им среща – далечен ден в бъдещето, когато ще са освободени и ще се върнат у дома. Те се увличат, рисувайки всичко в подробности, докато изведнъж по изкопа премине предупреждение, обикновено във вид на специална парола или число: „Охраната идва.“

34
Винаги се отнасях към тези разговори с опасение. Не е ли погрешно да се дразни организмът с такива подробни и чувствени картини на деликатеси, когато някак си е съумял да се приспособи към извънредно оскъдните дажби и ниски калории? Макар да дава моментно психологическо облекчение, тази илюзия със сигурност не е психологически безопасна.
В по-късната фаза на нашето лагерничество дневният порцион се състоеше от силно разводнена супа веднъж дневно и обикновената малка дажба хляб.
В добавка се даваше и тъй наречената допълнителна порция, всеки ден различна: 20 грама маргарин, резенче долнокачествен колбас, малка бучка сирене, малко синтетичен мед или лъжица воднист конфитюр. Като калории тази диета бе абсолютно недостатъчна, особено предвид на нашата тежка физическа работа и постоянното излагане на студ в неподходящо облекло.
Още по-зле бяха болните, за които се полагаха „особени грижи“ – тоест онези, на които бе разрешено да лежат в бараките, вместо да напускат лагера за работа.
След като изчезнеше последният слой подкожна мазнина и ние заприлич- вахме на скелети, маскирани с кожа и парцали, можехме да наблюдаваме как телата ни се самоизяждат. Организмът разграждаше собствените си белтъчини и мускулите изчезваха. Тялото вече оставаше без съпротивителни сили. Членовете на малката ни общност в бараката измираха един след друг.
Всеки от нас доста точно можеше да изчисли кой ще е следващият и кога ще дойде неговият собствен ред. След дълги наблюдения разпознавахме добре симптомите, което правеше прогнозите ни съвсем сигурни. Шепнехме си:

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: