Човек в търсене на смисъл

115
промените към по-добро.“ Те се почувстваха разбрани.
40
А от Франк Е. У. – бивш затворник, получих бележка, в която заявяваше, че се е „включил в логотерапевтична група за бивши престъпници. Ние, силните, сме двадесет и седем, новопостъпилите остават извън затвора благодарение на общата сила на тези от първоначалната група. Само един попадна отново в затвора, но сега е пак на свобода“.
41
Колкото до понятието за колективната вина, лично аз мисля, че е напълно неоправдано един човек да се държи отговорен за поведението на друг човек или група хора. От края на Втората световна война не съм се уморил публично да споря срещу възгледа за колективната вина.
42
Понякога обаче са нужни много словесни уловки и трикове, за да се отклонят хората от техните суеверия. Една американка веднъж се противопостави срещу мен с упрека: „Как можете още да пишете някои от вашите книги на немски,
езика на Адолф Хитлер?“ В отговор я попитах дали има ножове в кухнята си, и когато тя отвърна, че има, се престорих на изумен и шокиран, възкликвайки: „Как можете още да употребявате ножове, след като
толкова много убийци са ги използвали да наръгат и умъртвят своите
жертви?“ Тя спря да възразява срещу това, че пиша книги на немски.
Третият аспект от трагичната триада засяга смъртта. Но той засяга и живота, тъй като постоянно умира по един от миговете, от които се състои животът, и този миг никога няма да се повтори. И все пак не е ли тази преходност напомняне, което ни предизвиква да оползотворим по най- добрия възможен начин всеки миг от живота си. Със сигурност е, и оттук моят императив: Живей, сякаш живееш за втори път и първия път си действал така погрешно, както се каниш да действаш сега.
Всъщност възможностите да се действа уместно, потенциалът да се осъществява смисъл са повлияни от необратимостта на нашия живот. Но това се отнася само за потенциалните възможности. Защото, щом като сме използвали една възможност и сме реализирали потенциален смисъл – ние сме го направили веднъж завинаги. Спасили сме го в миналото, където е надлежно предаден за съхранение. В миналото нищо не е безвъзвратно загубено, по-скоро обратно, всичко е окончателно запазено и натрупано. Със сигурност хората са склонни да виждат само стърнищата на преходността и да пренебрегват и да забравят пълните житници на миналото, където са вложили реколтата на своя живот: извършените дела, отдадената обич и не
40
Вж.: също Joseph В. Farby. The Pursuit of Meaning. New York, Harper and Row, 1980.
41
Срв. Viktor E. Frankl, The Unheard Cry for Meaning. New York, Simon and Schuster,
1978, pp. 42-43.
42
Вж.: също Viktor Е. Frankl. Psychotherapy and Existentialism. New York, Simon and
Schuster, 1967.

116
на последно място – страданията, през които са преминали с храброст и достойнство.
От това се вижда, че няма причина да се съжаляват старите хора. Вместо това младите трябва да им завиждат. Вярно, че старите нямат възможности и перспективи в бъдещето. Но те имат повече от това. Вместо възможности в бъдещето те имат реалности в миналото – потенциал, който са реализирали, смисъл, който са осъществили, стойностите, които са постигнали, и нищо и никой не може никога да отстрани тези активи от миналото.
С оглед на възможността да се намери смисъл в страданието смисълът на живота е безусловен, поне потенциално. Този безусловен смисъл върви успоредно с безусловната стойност на всеки един човек. Това е, което гарантира незаличимото качество на човешкото достойнство. Точно както животът запазва потенциалния си смисъл при всякакви условия, дори при най-жалките, също така стойността на всеки един човек остава с него, защото се основава на ценностите, които той е постигнал в миналото, а не зависи от случайността дали ще продължи да бъде полезен в настоящето, или не.
По-точно това дали си полезен, обикновено се определя от гледна точка на функционирането в полза на обществото. Но днешното общество се характеризира с ориентация към постиженията и следователно превъзнася хора, които са успели и щастливи, по-точно, превъзнася младите. То буквално пренебрегва стойността на онези, които не са такива, и като прави това, размива безспорната разлика между това да си ценен в смисъл на достойнство и да си ценен в смисъл на полезност. Ако човек не схваща тези разлики и поддържа, че стойността на индивида изхожда само от настоящата му полезност, тогава, вярвайте ми, той дължи само на личната си непоследователност това, че не пледира за евтаназия съгласно Хитлеровата програма, което ще рече „милостиво“ умъртвяване на всички онези, които са загубили социалната си полезност, било поради напреднала възраст, неизлечима болест, психическо разстройство, или какъвто и да е друг недъг.
Смесването на човешкото достойнство с простата ползотворност произтича от едно понятийно объркване, което на свой ред може да се проследи и назад до съвременния нихилизъм, предаден на много академични средища и много аналитични кушетки. Такава индоктринация е възможна дори в среди, където се обучава в анализа. Нихилизмът не твърди, че нищо не съществува, а че всичко е безсмислено. Джордж А. Сарджънт е прав, когато провъзгласи понятието „заучена безсмисленост“. Той самият си спомня за един терапевт, който казал: „Джордж, трябва да осъзнаеш, че

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: