Бреслау, 13 юни 1924 г.
Ние се приближаваме все повече и повече до разбирането на онзи елемент в живота на отделните личности, които могат да събудят едно пре- дчувствие за стойността на Кармата в личното съществуване. За да можем постепенно да постигнем тази цел в изнесените пред Вас сказки, днес моята задача ще бъде да обърна вниманието Ви от една страна върху това, как самата наука на посвещението може да провери Кармата, изхождайки първо от изживяването на Кармата, и как след това първо без науката на посвещението, обаче с определено интимно чувство за наблюдаване на живота, човекът може да добие едно предчувствие за царуването на Кармата. Нека си припомним онова, което аз казах върху спомена и за онзи сбор от мисли, които извират от глъбините на душата, или извикани от нашата душа, или също, без ние да ги извикваме, те изплуват свободно. Тези мисли ни дават един сянкообразен, повече или по-малко абстрактен образ, но все пак един образ за нашето досегашно земно съществуване, което сме изминали от последното ражда не насам. През тези дни ние можахме да обърнем вниманието върху това, което човекът изгубва, когато той изгуби своята памет. Той може тогава да бъде напълно с ума си, да действува напълно разумно, но не действува от връзката на целия негов живот; той действува така, като че така да се каже в момента, когато започва да действува, няма спомена за досе- гашния си живот, като че е дошъл на света като един завършен, умен, разумен човек, но като че неговият досегашен живот не е протекъл за него на земята, така действува той. От това Вие виждате, колко много е свързан със спомена, колко много се крепи на спомена Азът за изживяването в настоящето обикновено съзнание. По този път на спомена Азът не може след това да се оправи със самия себе си в течение на този земен живот.
Обаче как имаме ние този спомен? Нека сравним този спомен с напълно изживяната Действителност, от която изтича за нас този спомен. Ние се намираме в живота, изминаваме този живот изпълнени с радост или със състрадание, намираме себе си в нашите изживявания напълно вплетени в цялото наше битие. Но нека сравним само цялото това интензивно вплитане в собственото ни битие със сянкообразното спомняне, със сянкообразния спомен, който запазваме в душата си. Вземете едно много важно събитие в живота, на пример смъртта на някой приятел, който Ви
е бил особено скъп, или смъртта на бащата, на майката в едно време, когато поради нашето душевно състояние подобно нещо бива изживяно особено дълбоко. Нека сравним цялата интензивност на изживяването и момента, когато имаме изживяването, с това, което изживяваме при сян- кообразните спомени, които имаме 10 години след това! И въпреки това ние трябва да имаме тези сянкообразни спомени, за да чувствуваме не- преривността, вътрешната здравина, действителността на нашия Аз в земния живот. Обаче не виждате ли Вие от това, как всъщност Азът изживява себе си сянкообразно, как Азът, който за обикновеното съзнание не може да стои в земния живот без спомена, как този Аз изживява всъ- щност себе си сянкообразно, как той е закотвен в това, което всъщност всяка нощ потъва в безсъзнанието? Всъщност ние не изживяваме много силно нашия Аз в обикновеното земно съществуване. Този същински Аз на не настоящия живот, за който несъмнено знаем, че той е свързан с днешния Аз, приема все повече и повече формата на мисъл. Настоящото изживяване е интензивно, но не и онова, което е преминало вече във формата на спомен. Така щото можем да кажем /нарисувано е на дъска- та/: ако това е нашата схващана, нашата разбираща душа, нашият дух, които стоят в една жива връзка с всичко, което се намира навън, което от външния свят се влива в нас, тогава зад този Аз ние изжи- вяваме сянкообразно в спомена онова, което ни остава от него. И именно това е характерното при този спомен, че чувствата, а също и волевите импулси, които са свързани с него, са все повече и повече пресети. Ние може да сме изпитали много силни чувства при това, което охарактери- зирах, при смъртта на един много скъп за нас приятел: образът на спо- мена, който ни остава, този спомен е заглушен, замъглен, чувството, което сме изпитали все повече се заглушава. И колко малко живее това, което под влияние на външното впечатление сме предприели тогава от нашите волеви импулси, колко малко живее от всичко това по-късно в нас! Чувството и волята се затъпяват; по правило остава спокойният образ на спомена, една сянка на изживяното. И ние не можем да съществуваме по друг начин в царството на Земята, освен като ни остава тази сянка на едно изживяване. Различно е нашето отношение към спомена, различно е то към настоящото изживяване.
Обаче ние можем да застанем срещу това настоящо изживяване също и по един начин различен от това, с което се привикнали в обикновения живот. Ние можем да зададем нови въпроси по отношение на нашите изживявания. Тогава обаче нашият живот - поглеждайки назад към него - добива една съвсем особена, странна форма Нека се запитаме: какво сме ние всъщност в настоящия момент, какво сме ние с нашето знание, с качеството на нашето чувствуване, с енергията на нашата воля? И
нека се върнем с тези въпроси, с тези новозададени въпроси към нашите изживявания: ние ще открием тогава, колко малко нещо бихме били, ко- гато сме стигнали определена възраст, ако не биха съществували на- шите минали изживявания! Нека погледнем именно в миналото към някои наши изживявания от младостта, като ги свържем под формата на спомени с настоящето: колко радостни са били тези изживявания! Ко- гато по този начин често пъти насочваме поглед в миналото на нашия живот, ние ще можем да кажем нещо пълно със значение за настоящето. Лекотата, с която водим през съществуването нашата душа, даже може би и нашето физическо тяло, приспособени повече или по-малко сръчно към живота, тази лекота ние дължим на обстоятелството, че на младини сме могли да живеем не в подтиснатост, а в радост, че сме били доведени при някои неща, които са ни доставили радост. Тези душевни впечатления на радост са онези, които ни даряват в по-късния живот с определени състояния на радост, които обаче са се оттеглили в по-дълбоките пластове на нашата душа. Нека сега се запитаме, колко много от това, което животът ни донася като задълбочаване, което задълбочава нашата душа, трябва да се припише на нашите страдания, на нашите болки, и нека се запитаме: какво всъщност може да влезе в нашата душа, ко- гато с тези въпроси обгърнем с поглед нашия живот? Ние не трябва да си дадем отговор на този въпрос с ума, а трябва да си го дадем с чувст- вото. И чувството отговаря: аз трябва да бъда благодарен на всичко, което е настъпило в моя живот, защото съм станал всъщност онзи, който съм и с когото се отъждествявам повече или по-малко, само благодарение на това. Аз не зная, дали иначе не бих бил нещо по ма- лко: но понеже чрез големите и малките страдания и радости на моя живот съм станал такъв, аз мога да бъда само благодарен на този живот.
Моето чувство на благодарност трябва да бъде отговорът на горепосочения въпрос. И означава много за живота, когато в душата влезе тази благодарност към земното съществуване. Тази благодарност се явява винаги при определено задълбочаване на душата, когато съдим за живота не изхождайки от вълнения, а от чистата душа. Ние можем да съжаляваме за някои неща, които животът ни е донесъл, обаче в много отношения едно такова съжаление е истинска грешка. Защото ако това, за което съ- жаляваме, че е станало в живота ни, не би се намирало в нашия живот, ние не бихме били това, което сме. Накрая чувството, което можем да имаме спрямо живота, се свежда все пак до благодарност по отношение на живота. Тази благодарност може да съществува и тогава, когато не сме много съгласни със живота, когато бихме искали да бъдем много повече надарени от живота. И ние можем също да бъдем благодарни, ко-
гато някой ни даде един малък сладкиш, от когото бихме очаквали всъ- щност като подарък един голям сладкиш. Фактът, че сме очаквали да получим големия сладкиш, съвсем не може да попречи на нашата благо- дарност. И така ние можем вече да кажем: каквото и да ни е отказал животът според нашето мнение, според нашия възглед, който също може да сгреши, все пак при всички обстоятелства животът ни е до- несъл нещо. Ние трябва да проявим чувство на благодарност за онова, което той ни е донесъл. Обаче когато развием това чувство на благодарност с цялата сериозност, тогава благодарността трябва да съществува по отношение на нещо друго /достатъчно е само да размислите, и веднага ще разберете това/. Който е развил някога благодарност за живота, именно чрез това чувство на благодарност той ще бъде доведен до признаването и преобразуването на спомена в пълна с любов преданост към невидимите духовни дарители на живота.
И най-красивият начин да бъде човек доведен от неговата личност до свръхсетивното имаме тогава, когато този път към свръхсетивното минава през благодарността спрямо живота. Тази благодарност е също един път към свръхсетивния свят и тя завършва с обожанието и любовта към Духа даряващ човека с живот. Благодарността ражда любовта. След това, когато е родена от благодарността за живота, любовта ражда отваря нето на сърцето за проникващите живота духовни Същества. И тъй като животът е започнал с нашето раждане и на нас ни е невъзможно да започнем с тази благодарност само при раждането, понеже идвайки в живота ние вече сме надарени с определени качества, няма никакво съм- нение, че благодарността към живо та ни завежда от този живот в предиземното съществуване. За да разберете напълно това, което сега казвам, за това несъмнено се изисква изпитването в живота. Но изпитвайте, когато някой развива благодарността произхождаща от безпристрастното наблюдение на живота, изпитайте, дали действително разбиращата духа любов не се ражда от тази благодарност, и тогава Вие ще откриете, че това е така. Въпросът, който бе повдигнат тук, на този въпрос може да се отговори само чрез действителния живот. Но този действителен живот отговаря така, както аз сега обясних. Когато обаче постъпваме по този начин с нашите изживявания, когато развием така благодарността, когато развием любовта към даряващите живот духовни Същества, тогава насочвайки поглед към изживяванията ние получаваме едно съвършено друго чувство отколкото насочвайки погледа към спомена. При спомена ние трябва да кажем: ние изживяваме нещата живо, силно, дейст- вително; в спомена имаме само една сянка на онова, което изживяваме, в него това, което изживяваме, се превръща в сянка, в една бледа сянка. Споменът дължи своето съществуване на нашите изживявания; обаче
сега ние пристъпваме към нещо, което е по-мощно от нашия обикновен Аз.
Защото когато насочваме поглед към изживяванията, които сме имали, ние имаме предвид не само нашите сянкообразни спомени. Ние имаме в нашия поглед нещо мощно: имаме в погледа онова, което не е една сян- ка на нашия течащ през времето Аз, а твореца на този течащ през вре- мето земен Аз. Навсякъде навън са събитията, на които ние дължим нашето съществуване и, когато гледаме тези събития и процеси, ние трябва да ги считаме като мощните творци на нашия земен Аз. Така стоим ние сред тези събития с нашия мигновен, настоящ Аз: там, отзад, кога- то насочим поглед в нашата душа, сянкообразни копия на нашето из- живяване; пред нас тъчащата съдба, редуващите се едно след друго изживявания на съдбата, които са оформили мощно нашия Аз. Към това мощно чувствуване на изграждането на съдбата принадлежи именно преходът от мисленето към чувствуването, защото ние можем да изживеем благодарността и любовта само в чувствуването. В това чувство на любов се изявява първо предчувствието по отношение на царуващата съдба. И с това ние започваме да предчувствуваме царуващата съдба, да чувствуваме мощно след минаването през благодарността и любов та протичащите събития, които са ни изградили. Някой може да се намира в живота достигнал възрастта 40 години. Той е нещо. За да вземем един краен пример, нека да кажем: той е станал прочут поет - имало е също и такива; бих могъл също да кажа, прочут физиолог, физик, за да имам близкостоящия пример, но искам да приведа един измислен пример - този човек насочва своя поглед в миналото върху 18-та година на своя живот. Той разглежда събитията между неговата 40 и неговата 18-та година и се натъква в 18-та година на това, че е пропаднал на абитюрентския изпит. Това му е причинило голямо страдание. Но трябвало е да изгради по друг начин своя живот, тъй като нямал достатъчно парични средства, за да повтори годината или да тръгне по света като пропаднал абитюрент. Всичко е било вече нагласено: ако би изкарал благополучно абитюрентския си изпит, той би станал един солиден финансов инспе- ктор, би направил много нещо в тази област, би работил много, не би имал време да развие заложените в неговата душа способности и сили. Без съмнение, може да се каже: когато съществуват тези сили на фан- тазията, те са така силни, че се проявяват при всички обстоятелства чрез финансово-стопанска дейност. Това може да се каже абстрактно, то се и казва постоянно; но не е вярно. В действителност някой поет дължи именно своя темперамент, онова, което той е станал, на обстоятелст- вото, чу му се е случило нещо подобно, както това, което аз приведох. Ако цени това че е станал прочут поет, той ще бъде благодарен на онези,
които са били причина да пропадне на абитюрентския изпит и не са попречели на пътя на неговия живот чрез това, че са му писали "отличен" по всеки предмет. Така, какъвто и да е бил животът, когато го вземаме дей- ствително, а не сантиментално, ние можем да развием тази благодарност и да кажем: ние сме изковани от съдбата, която върви с нас и против нас. Обаче ние трябва да минем през тези чувства, за да видим така да се каже, как съдбата тъче и живее пред нас.
Тук бих искал да вмъкна, как също и онзи, който владее науката на по- свещението, който следователно може да вижда в духовния свят, има пред себе си същите изживявания. За него е открита възможността да може да преживее нещата по следния начин.
Той насочва погледа, който сега е изострен чрез това, че има едно има- гинативно, испиративно познание - що значи това познание, можете да прочетете в моята книга "Как се добиват познания за висшите светове? " - той насочва погледа върху някое изживяване. Който е сгъстил и засили своето познание, той може да го насочи с особена сила върху някое из- живяване, което има в настоящето. Когато някой има познанията на по- свещението, той бива засегнат не по-слабо, а напротив по-силно от из- живяването, отколкото когато няма тези познания. От обстоятелството, че онзи, който има познанието на посвещението, минава привидно с много по-голямо спокойствие преизживяванията отколкото онзи, който няма това познание, не трябва да се вади заключението, че той е засегнат по-малко силно от това. Той бива много по-силно засегнат отколкото другия. Само че по отношение на суровите събития на живота той е развил в себе си силите, да ги разглежда външно със спокойствие; а ина- че вътрешно той ги чувствува много по-силно отколкото ги чувствува другия. Ето защо човек има пред себе си изживяванията и е развил Има- гинацията, Инспирацията и Интуицията, те се нюансират интензивно и силно; и понеже се е упражнявал в тази насока - той е правил упраж- нения за това в този и в миналия земен живот - той може да ги офор- ми в пълно съдържателни образи, да ги превърне даже в имагинации.
В какво се състои това превръщане? То се състои именно в това, че от събитията, от изживяванията пред посветения стои не само онова, което виждаме с очите си, а пред него стои по-дълбоко духовното, духовните връзки, предстои една картина, един образ, който носим със себе си също и тогава, когато изживяването е минало вече; но този образ продъл- жава да съществува. Изживяването е интензивно, и чрез имагинацията в него действуват духовните връзки; душата бива силно засегната и тогава е възможно човек да гледа в духовното и да запази изживява- нето. Когато е минала една нощ, благодарение на това, че при съня астралното тяло и Азът излизат вън от физическото тяло, изживяването е
било изпитано по-интензивно, то бива пренесено чрез съня в духовния свят. Онова, което човек е изживял във физическия свят, изживял го е заедно с физическото и етерното тяло, то може да бъде изживяно само с астралното и с Аза в духовния свят; след това обаче човек го връща от- ново обратно във физическото тяло при събуждането. Но сега той не го връща обратно така, както го връща обикновеното съзнание, което използува тогава спомена, който постепенно се превръща на сянка; той го пренася обратно така, че прониква цялото си същество с един призрак, носи го със себе си в пълна обективност, в пълна интензивност; този призрак го обгръща със звуци както истинската действителност об- гръща един друг човек, който стои със своето тяло пред него. След това отново минават два или три дена или нощи. И това, което настъпва тогава след два или три дена или нощи, е следното: това, което човек е пренесъл първо със своя Аз и със своето астрално тяло в духовния свят, което отново е пренесъл обратно във физическото тяло, където то излъчва сили, живее и трепти, то говори - това се установява сега - и стои зад събитията като царуваща съдба. Налице са не само изживя- ванията, а сега тези изживявания са проникнати от теченията на това, което ги произвело в миналия земен живот, от това, как тези изживявания ще действуват по-нататък в следващите земни съществувания. Как- то поставяме спомена като едно сянкообразно копие зад нас, така онзи, който има науката на посвещението, поставя пред себе си изживявания- та, така че тези изживявания са непосредствено пред него. Но те стават прозрачни като стъкло и зад тях стои като един мощен спомен на света ставащата Карма, обективният спомен. И посветеният вижда, че човекът носи в себе си не само сянкообразните спомени за земния живот, а около него в мировия етер са издълбани събитията на неговата Карма, в Акашовите летописи е издълбана, записана неговата Карма. Вътре в човека е сянкообразният спомен; вън в космическия спомен, в космическа- та памет на нашата съдба минаваща през нашите земни съществува- ния, макар и това да остава несъзнателно за обикновеното съзнание.
Ние минаваме през света така, че можем да нарисуваме схематично нашето минаване през света ето така /нарисувано е на дъската/. Ние ходим по лицето на Земята, имаме в нас сянкообразните спомени. Ако бихме си представили един човек и тези сянкообразни спомени в него, трябва да си ги представим като един малък облак в областта на главата - там, където главата постепенно преминава в тялото - който облак постепенно става все по-сянкообразен, колкото повече преминава към тялото. Като минава така през света, човекът е заобиколен като от една етерна мъгла, в която са записани всички изживявания, но също и всичко това, което е записано в нея от миналия земен живот. Ние имаме един вътрешен спо-
мен и един спомен на света вън от нас. Всеки човек е заобиколен от тази аура. Не само в нас е издълбан под формата на спомен настоящият жи- вот, а около нас са издълбани, записани земните съществувания на чове- ка. Не винаги е лесно да бъде разчетен този спомен, но той съществува. Разчитането е трудно, и онези случаи, в които аз Ви говорих за такова разчитане през тези дни, не беше лесно да станат достояние на позна- нието. Но всичко е в това. Човекът има не само една памет вътре в себе си, а той има една аурична памет около себе си. Кога то се приближаваме към това, през което сме минали в един земен живот, не е възможно да изнесем в един миг тази памет в съзнанието. Тази памет, този спомен изисква дни. Тук трябва да сътрудничат събуждането и заспиването, ка- кто аз вече описах това. Никога не може да се каже, че ето тук имаме едно изживяване и ние трябва да си спомним, как то е било създадено и изградено от един минал земен живот. Трябва да обгърнем това изживяване ясно и имагинативно и с нашата проникващо го Инспирация; след това трябва да чакаме, докато то се разкрие. Ние никога не можем да спекулираме по отношение на духовния свят с нашите изследвания, никога не трябва да измисляме нещо, а да осъществим само необходимите подготовления, за да може да се изяви нещо от духовния свят. Който вярва, че може да застави, да принуди духовния свят да му открие това или онова, той много се заблуждава, защото по този начин ще получи от този духовен свят само погрешни неща. Ние трябва да подготвим онова, за което можем да се надяваме, че духовният свят ще ни го разкрие повече или по-малко по благодат.
Видите ли, този е пътят на познанието, който с помощта на науката на посвещението може да разкрие Кармата. Чрез него ни се разкрива, че всеки човек носи Кармата като един вид аура около себе си. Обаче ние можем да получим едно предчувствие за това, което човекът носи по този начин на себе си, но този път на благодарността на живота, както аз описах това. Ние можем да получим едно предчувствие за това, че сме обвити, загърнати в една такава кармическо-аурична мантия. Само че това не може да стане в течение на няколко дни, както при познанието на посвещението, а ще се постигне постепенно при едно по-интимно себенаблюдение на човека често пъти за много далечни минали събития, към които ние насочваме нашия поглед. Обаче когато едно събитие от миналото на нашия земен живот е узряло, за да бъде преценено от нас така, че да виждаме в него подготвителните сили на минали земни съще- ствувания, ние получаваме едно предчувствие. Само че за съжаление днес онова в душевния живот на човека, което прониква така дълбоко в собствената душа, е сравнително рядко нещо, за да стигне до такова сх- ващане на собственото изживяване, до което можем да проникнем само
чрез това чувство на благодарност. Днес хората вземат живота твърде повърхностно. Те минават бурно през живота и не се спират спокойно да почувствуват техните собствени изживявания. Работата стои така: когато човек израснал с определено чувство за космическото значение на човешкия живот, той би могъл да констатира с учудване, колко ма- лко хора в действителност са това, което те мислят, колко силно хо- рата са често пъти просто увлечени от живота, без да бъдат нещо силно индивидуално в този живот.
И тук също бих искал да свържа нещата с конкретни отделни случаи. Видите ли, веднъж в живота на мене ми направи впечатление един учител история, един учител по история, който беше много учен човек, който правеше и върху своите ученици впечатлението на много умен човек. Бих могъл да кажа, че този учител, когато искаше, преподаваше на своите ученици историята с определено вътрешно въодушевление, което влагаше в интонацията на своята реч, така щото, когато настъпваше подходящия момент, а в учениците можеше да се развие ентусиазъм за този учител. В този учител по история имаше нещо забележително. Аз го ви- ждах, как той се явяваше и как в действителност можеше да развие първо ентусиазъм между своите ученици. След това животът го плени някакси на мястото, където се намираше, увлече го; той стана небрежен, не проявяваше вече своя ентусиазъм, който по-рано влагаше в своите лекции. Четеше от книги, за които вярваше, че учениците не ги познават и също не биха могли да стигнат до тях. Но веднъж един ученик го проследи и видя, от коя книга беше прочел своята лекция. Тогава всички ученици си купиха тази книга и бяха научили наизуст всичко. Така те станаха за него "отлични ученици". Накрая той стана толкова повърхно- стен, че съвсем не вземаше участие в това, което изнасяше в клас пред своите ученици. Тази промяна стана за относително кратко време и човек трябваше да се чуди, колко малко участвуваше той в самите лекции, след като съвсем неотдавна събуждаше ентусиазъм у своите ученици. Минаха отново няколко години и същият учител по история, за който бях слушал от много ученици, които изпадаха в истинско младежко въ- одушевление: това е човек, който се въодушевлява за историята, от него може да се научи нещо! - същият този учител по история завърши съвсем странно, като потъна по най-тривиален начин в блатото на живота. За няколко години той така силно беше потънал в блатото на тривиалния живот, че трябваше да живее вън от града, в който беше учител, понеже се ползуваше с толкова малко уважение, че трябваше да обитава вън от града.
Един такъв обрат в съдбата се явява като голяма загадка и, когато човек схваща живота достатъчно дълбоко, той започва да поставя въпросите
върху Кармата именно при такива повратности на съдбата. Защото много хора - как да кажа - продължават да живеят безцелно, като остават та- кива, каквито са, като не минават през такива коренни промени. Ако тогава човек живее в действителното духовно познание, такива съд би като тази, за която Ви разказвам, стават за него големи проблеми. Чрез духовното познание ние сме доведени от една страна до великите пробле- ми, които вчера накрая на една поредица от въплъщения на Уудроу Уй- лсън ни показаха забележителни неща, обаче от друга страна сме доведени до великите въпроси на съдбата в самия живот, който ни заобикаля непосредствено. Когато разгледаме напълно безпристрастно нещо подо- бно, ние откриваме вече: това не може да произхожда от този живот, в който сега се намираме! И в един земен живот ще има още много слу- чаи, съвършено различни случаи, които не намират един такъв обрат на съдбата; тогава човек трябва да действува с цялото си изследване на човека с копнежа да разбере такива въпроси на съдбата. И тогава наред с тези случаи застават също и други. Исках да приведа още един пример. Именно тези случаи ми изглеждаха винаги така, като че моята собствена Карма ми ги изпречваше на пътя, за да дадат на моя възглед върху Кармата необходимия оттенък.
Аз се запознах с една друга личност, която също беше учител. Той беше почитан даже много повече отколкото първия, за който Ви говорих, беше извънредно много почитан от неговите ученици. Учениците имаха при него впечатлението: това е най-големият мъдрец, който въобще може да съществува в света. Такова впечатление беше направил този учител върху своите ученици - не върху всички, например не и върху мене самия, но това е отделен въпрос, той не е нещо характерно - но такова впечатление беше направил той върху множество ученици. Но случи се нещо твърде забележително. Докато от начина, по който се изграждаше отношението на този господин към неговите ученици можеше да се повярва, че той живееше с пълен ентусиазъм, с всяка нишка на неговата душа в обекта, който преподаваше - внезапно се откри, че този учител се зарадва извънредно много, когато се освободи от задължението да преподава, понеже беше назначен за директор в едно много по-незначително училище в сравнение с това, в което преподаваше по-рано. Той се радваше, че може да се занимава с директорските въпроси, които бяха много по-тривиални отколкото самото преподаване. И най-очебий- ното, най-фрапиращото беше, че същият този човек, който обясняваше по един чудесен начин на своите ученици географията, завърши, като се включи в тривиални политически партии. Просто непонятно нещо!
Аз изнасям този пример само като пример, защото към тези двамата, за които говоря, бих могъл да прибавя още много други. Това биха били
такива личности, които днес са много разпространени, при които всъщност човек има чувството: животът ги е обхванал малко в техния Аз. Те стоят в живота като личности, които този живот малко е обхванал инди- видуално, а напротив ги е завладял от вън. Когато животът ги завладее в момента, в който са близо до техния семинарен изпит, до тяхното университетско образование, когато са слушали лекциите с въодушевление, тогава те стоят с ентусиазъм в този живот. Но когато животът ги завладее с нещо тривиално, тогава те потъват в тази тривиалност, тогава те също са доволни; нищо не засяга дълбоко тяхната душа. Ако би ставало въпрос за остроумието, за способността да разберат нещата - колко много хора биха били днес антропософи! Защото достатъчно умни за Ант- ропософията са днес милиони и милиони хора. Това, което в наше време пречи на хората да стигнат до Антропософията, е обстоятелството: те вземат живота повърхностно с тяхната душа, съвсем не проникват в живота с тяхната душа, оставят живота да се вълнува така покрай тях в неговите дълбочини и в неговите повърхности и баналности. Те влизат в единния живот както и в другия, могат известно време да бъдат малки реформатори на училища, след това да седят по цял ден в кафенетата и да играят билярд, без да си дават почивка през целия ден. Такива неща стават в нашия живот.
Видите ли, сега възниква великият въпрос: как става това? За много души се показва, по какъв странен начин е станало това. Множество такива личности, каквито описах с двата примера, ни завеждат в минало то в първите християнски столетия, когато тези личности са имали техните меродавни минали земни съществувания, в онези християнски столетия, когато Християнството беше приело в южна, а също вече и в Средна Европа онази форма, която се запази и по-късно за хората. Тогава мъдростта на мистериите беше заглъхнала, тази мъдрост, за която аз показах в моята книга "Християнството като мистичен факт", че от нея беше израснало Християнството, беше израснало изживяването на космическия Христос, знанието за това, че Христос беше излязъл от Слънцето, което е нещо духовно в Космоса, и е дошъл на Земята, за да бъде за Земята това, което той стана за нея. Това знание, което се разширява от Земята в космическа духовност, това знание съществуваше при меродавните хри- стияни в 1-то столетие и угасна в 4-то, 5-то, 6-то, 7-то следхристиянско столетие. След това то угасна толкова много, за да стигне днес толкова далече - тогава това угасване се намираше още в своето начало - че най-големият упрек, който се отправя срещу Антропософията относно схващането на Христос е именно този: Антропософията схваща Христос като едно космическо същество, като едно слънчево същество. Вие ви- ждате това навсякъде при нашите противници: това се счита - като
най-голям грях на Антропософията, че тя схваща Христос космически. Тези противници казват: това е едно раздухване на онова, което някога е съществувало като гностическо християнство. Само че хората не знаят, що е въобще гностическо Християнство. Защото с изключение на малко нещо, от което също може да се вземе малко нещо, каквато е например книгата "Пистис София", по-късният свят знае за Гнозиса само това, което неговите противници са казвали за него. За него се знае само от писанията на противниците му. Помислете само върху въпроса: ако от Антропософията не би останало нищо друго освен писанията на моите днешни противници, ако би било унищожено всичко, освен писа- нията на моите противници, какво би знаел бъдещият свят за Антро- пософията и как би я описал той! Към това се стремят някои хора и някои критици: да третират антропософските книги, които съществу- ват в голям брой, така както са били третирани писанията на гности- ците. Тогава биха били налице само писанията на противниците; те биха били първото нещо, върху което биха били насочени погледите: са- мо книгите на противниците! Това би било извънредно интересно. По отношение на Гнозиса хората не можаха да получат за външното изследване нищо друго освен книги те на противниците. Така щото нещо безсмислено е изречението: "раздухва се стария гнозис"; защото някой не може да стори това, освен ако познава самия гнозис от неговите писа- ния, а тези писания са изчезнали напълно! Той не може да бъде познат от писанията, които най-често са били написани от противници; обаче нещо друго не е стигнало до следващите поколения. Обаче въпреки вси- чко, и това показва, че някому се приписва като най-голям грях, когато той свързва Христос с Духа на Космоса. В едно действително схващане на Евангелията всяка страница, всяко изречение на тези Евангелия трябва да сочи към космическото естество на Христос. Обаче това разбиране е било постепенно изкоренено. А във времето, когато то е било най-силно изкоренено, са били въплътени на Земята най-много онези хора, кои- то, когато днес отново се прераждат на Земята, не могат да намерят връ- зката с живота, защото в тяхното минало въплъщение, когато вече са имали развит ум, не са могли да узнаят чрез тогавашното образование нищо върху връзката на Земята с духовния живот в Космоса. Понеже минаваха така да се каже люшкайки се през живота, като че Земята би била напълно затворена в себе си и във външния свят не можеше да се види нищо друго освен физическите звезди, при тяхното превъплъщение те се обръщат така да се каже люшкайки се към действуващия върху тях живот.
Така ние проглеждаме в съдбата на хората. Ние откриваме, как образованието на една епоха е упражнило върху голям брой хора такова влия-
ние, че ги е направило повърхностни и те се явяват в настоящия живот вече със заложбата за такова повърхностно отношение към живота, както аз Ви описах това. Защото така можете да почувствувате Вие тези хора, които някога в едно минало земно въплъщение са изгубили връзка та с духовните сили на Космоса: в следващото въплъщение, за което меродавно е било въпросното, те не могат да намерят връзката със земния живот. Обаче всички космически мисли не трябва да внесат само съзерцания в нашия живот, а воля, деятелност. И тук ние трябва да помислим: какво ще бъде в бъдеще, щом днес към несхващането на духа в Космоса се прибавя и несхаващането на земния живот, прибавя се минаването през тривиалности по същия начин както минаването през дълбочините на живота? Тук вече разглеждането на Кармата става нещо действително сериозно. Това разглеждане може да живее между нас само по-най-сериозен начин.
Днес аз исках да дам едно разглеждане на Кармата повече от към страната на чувството.
Сподели с приятели: |