Цветана Генчева, превод от английски

Всичките бяха високи. Стената от телата им ме накара да се разсмея вътрешно. Не, определено не бяха момчета. Тези усмихнати мъже караха стомаха да ме присвива по един ужàсен, много ужасен начин.
Останах доволна, че Лев не разбираше достатъчно добре чуждите чувства, в противен случай щеше да види как се изчервих.
Първият – рус, облечен със сив костюм, яката на ризата отворена на врата – вече познавах, въпреки това Ларедо ни представи един на друг.
– Доколкото знам, познаваш Филип Неж.
Той пое свободната ми ръка и целуна внимателно кокалчетата ми.
Френският му акцент беше очарователен.
– Здравей, Мина. Радвам се да те видя отново.
Следващият беше със светлокестенява коса, лешникови очи и удивителна усмивка. Беше ведра, широка, а когато заговори, грубият му глас ме накара да преглътна с усилие.
– Howzit, liefie?
Ако акцентът му не беше достатъчен да ме зашемети, фактът, че не разбрах и дума от онова, което каза, бе повече от достатъчен. Беше с тъмни дънки, бяла тениска с остро деколте и черно сако. Усмихна се още по-широко.
– Това е родният ми език, африкаанс. Просто казах „Как си, прелест моя“?
– О – изчервих се аз. – Добре, благодаря.
Той разтърси ръката ми, сякаш бях мъж.
– Никълъс ван Идън.
– Приятно ми е да се запознаем, Никълъс. – Стори ми се забавен.
– За мен е истинско удоволствие, bokkie. – Той се наведе и поясни: –
Това означава сърна. С очи като твоите, ще те наричам bokkie, млаката ми.
Много се постарах да не избухна в смях. Никълъс беше забавен, без да го прави нарочно, и много мил. Много го харесах.
Третият изтласка настрани приятеля си.
– Мой ред е. – Той имаше къса тъмна коса и усмихнати зелени очи и стисна ръката ми, разтърси я леко. – Мина, толкова много сме слушали за теб. – Стори ми се страхотен с шития по поръчка черен

костюм. Имаше съвсем лек акцент, въпреки това се забелязваше. –
Роман Власич, на вашите услуги.
– Здравей – отвърнах мило и стиснах ръката му.
Четвъртият чакаше търпеливо да стигнем до него. Кожата му беше маслинова, тъмната коса бе достатъчно дълга, за да започне да се къдри зад ушите, а зелените му очи бяха подчертани от тъмни мигли.
Тъмносивият костюм му стоеше безупречно. Имаше вид на човек,
положил усилие, за да изглежда добре. Усмивката му беше тайнствена. Ларедо ме отведе до него и той протегна и двете си ръце,
за да поеме моите.
– Мина, здравей. – Това беше всичко, което каза. Каза го внимателно,
почти мило.
Почувствах, че този мъж може да е брат ми.
Ларедо ни представи.
– Дейви Лобо. Мина Харис.
Дейви вдигна ръцете ми и ги поднесе към устата си. Обсипа ги с лекички целувки. Пусна ме, усмихна ми се и се премести към мъжа,
застанал зад мен.
Лев пое ръката ми и преплетохме пръсти.
Точно така.
Гаджето ми беше тук и въпреки че от тези мъже ми се зави свят,
докосването на Лев разсея напрежението по начин, който само той умееше.
Алесио стоеше до вратата и очите му ме оглеждаха натрапчиво. Не мисля, че го правеше нарочно. Не мисля дори, че имаше представа как ми въздейства. Ларедо погледна сина си и ни запозна отдалече.
– Алесио Скарфо. Синът ми.
– Здравей – рекох тихо и едва се сдържах да не се скрия зад Лев.
Алесио вдигна брадичка към мен с безразличие.
Обърнах се към Дейви и той ми намигна. Усмихнах му се. О, да.
Изпитвах силни симпатии към него. Той ми се струваше най-близък.
Странно.
Ларедо плесна с ръце.

– Елате. Ще сервират вечерята след половин час. Имаме време да поговорим и да се опознаем.
Последвахме го във фоайето, където ни чакаха двама от персонала. В
мига, в който приближихме, те отвориха двойните врати и ги задържаха с безизразни лица. Ларедо протегна ръка, за да влезем първо ние с Лев. Той ме настани от лявата страна на почетното място на масата, където седеше Ларедо, и седна до мен.
Дейви зае мястото срещу мен и аз се ухилих като ученичка. Бях съвсем близо до брат си. Достатъчно бе Ларедо да потвърди подозренията ми. Искаше ми се да го попитам на секундата, но си наложих да проявя търпение. Рано или късно, всичко щеше да се разкрие.
Двайсет и четири години не бях предполагала, че имам брат. Какво беше още час чакане в сравнение с четвърт живот.
Останалите мъже се настаниха и Лев заговори пръв. Обърна се към
Алесио, който седна в края на масата, далече от всички нас.
– Ще имаме ли проблем?
Алесио отправи жестока усмивка към моя любим; лицето му се разкриви, когато белезите задърпаха и се разтеглиха от движението.
– Не знам, Леоков. Ще имаме ли?
Лев сви вежди.
– Не го прави. Не ме вини за нещо, което е направил брат ми.
Ларедо вдигна ръка.
– Вижте, момчета, нито му е времето, нито мястото.
Лев поклати глава.
– Не. Прав си. Тук съм заради Мина. Ще се държим възпитано. Но трябва да се разберем по този въпрос, преди синът ти да реши да се нахвърли на грешния брат.
Алесио се приведе напред.
– Възпитано ли? – изръмжа той. Изправи се и засъска: – Погледни скапаното ми лице. Това възпитано ли ти се струва? – Жестоките му очи се спряха на мен. – Твоята жена не може дори да ме погледне.
Мама му стара, тя се страхува от мен.

К
Сведох очи към масата и пребледнях. Значи беше забелязал. По
дяволите.
Ларедо се изправи бавно.
– Седни, Алесио.
– Все още не съм приключил, старче – изръмжа синът му.
– Напротив – заговори тихо, но твърдо Ларедо. – Погледна ме със съчувствие, преди да се обърне към сина си. – Лицето ти не плаши
Мина. Избухливостта ти я стряска. – След това продължи уморено: –
Сядай, Алесио. Плашиш сестра си.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: