Цветана Генчева, превод от английски

Почувствах се по-добре, замигах сънено към него, притиснах бузите му с длани и поех устата му в нежна целувка.
– Господи, имах нужда от това.
– Знам – отвърна тихо той, докато ме галеше по гърба. – Как се чувстваш? – попита. Все още бяхме съединени на най-интимните места.
Отпуснах чело на рамото му, приех прегръдката.
– Преди нямах брат. Ще преживея без него и сега.
– Мина – започна Лев, – сигурно си наранена.
Бях наранена, но нямаше да позволя това да ми въздейства.
– Ще се оправя, мили. Честна дума. – Само че сърцето ми се свиваше заради Алесио. – Просто ми е тъжно, че той е страдал така от ръцете на неговия… нашия баща. Иска ми се да беше живял при нас. Иска ми се мама да го беше взела със себе си.
– Колко си благородна – изсумтя Лев. – Той се държа грубо и противно. Истински кретен. Изобщо не трябва да те е грижа за него.
Определено не дава пет пари за теб.
– Да – прошепнах и се обърнах, за да вдъхна аромата му. – Но не го виня, че е изпълнен с горчивина. Заради греховете на бащата и така нататък.
Лев притисна устни към слепоочието ми. Целуна ме и зашепна:
– Нормално е да се чувстваш наранена, мишле. Нормално е.
Първото ридание изскочи от устата ми така болезнено, сякаш гърдите ми се разтвориха и сърцето ми се разпадаше на късчета. Пак се разплаках, когато си позволих да скърбя, че съм изгубила брата,
когото не бях имала никога. Лев ме прегръщаше, притискаше устни към слепоочието ми, не ме остави, докато накрая не останаха сълзи.
Истината беше, че исках брат, а сега, след като знаех, че имам и той ме бе отхвърлил, ме болеше още повече отколкото когато мама почина.
Брат ми ме мразеше.
Не ме познаваше и въпреки това ме мразеше.
Присъдата бе произнесена.
Животът просто не беше честен.

***
Минаха два дни и въпреки че беше съвсем кратко време, то се оказа напълно достатъчно за всички в „Кървящи сърца“ да разберат, че имам брат, а най-големият шок беше, че това е Алесио Скарфо
Обезобразения. На Саша му се стори невероятно смешно. Намразих го заради това.
Все си намираше извинение, за да разказва на хората за брата, който не искал сестра, и злорадстваше, а аз се свивах в себе си.
Останах изненадана, когато Аника ме дръпна настрани и със съчувствие в очите ме прегърна силно, погали ме по косата и ми каза,
че съжалява. Презрях и нея заради това. Така и не можех да разбера дали сме приятелки, или не. Тя не позволяваше да я намразя, когато отчаяно се нуждаех от съчувствие.
Нас ме попита за Ларедо, престори се, че не се интересува, но аз усетих, че иска да разбере за него. Усмихнах ѝ се.
– Искаш ли да дойдеш с мен следващия път, когато отида да го видя?
Все пак той ни е чичо.
Тя запримигва над чашата си с кафе и кимна.
– Да, става. – След това побърза да добави: – Искам да кажа, че в никакъв случай не бих те оставила да отидеш сама. Не и след дивотиите на Алесио. – Тя ме сръчка лекичко. – Пазя ти гърба,
кукличке.
– Знам, че е имал връзка с майка ти, но няма проблем да признаеш,
че той ти липсва – прошепнах предпазливо.
– Не е вярно – побърза да отрече тя. Тъй като не отместих поглед,
Нас сви рамене. – Не е вярно.
Не настоявах. Тя не искаше да признае, но аз знаех истината.
Настъпи неделя сутринта и двамата с Лев се излежавахме в леглото.
Любихме се болезнено бавно, без да бързаме да напуснем нашия балон, пълен с любов, когато чухме звънеца. Лев стана от леглото в цялата си гола прелест, отиде до стената и вдигна слушалката.
– Да?
От другия край на стаята видях как раменете му се напрегнаха и той засъска.

– Много си нагъл, скапаняко.
След тези думи затвори. Когато се обърна, беше стиснал зъби и ме погледна.
– Какво има? – намръщих се аз.
Той отвори уста, за да заговори, когато звънецът се чу отново. Лев вдигна пак слушалката и я задържа до ухото си. Не помръдна дълго,
след това затвори очи.
– Имаш пет минути. Нито секунда повече. – Въздъхна, върна слушалката на място и се обърна към мен. – Върви под душа. Имаш гост.
– Кой?
– Брат ти – отвърна тихо и се облегна на стената.
Завих се с чаршафа и раменете ми се напрегнаха.
– Не искам да го виждам.
Лев ме наблюдаваше внимателно.
– Сигурна ли си? – Не отговорих веднага, затова той си обу долнището на пижама. – Добре. Ще го отпратя, мишле.
Тъкмо отключваше вратата на спалнята, когато се провикнах:
– Чакай. – Ако откажех да го изслушам, нямаше да спра да се питам какво е искал да ми каже. – Добре, ще се видя с него. Дай ми минутка.
Втурнах се през стаята към банята и взех най-бързия душ в живота си. Дори не си сложих грим, просто сресах мократа си коса, облякох си сини дънки и широк бял пуловер, обух си джапанки и слязох на долния етаж.
Лев беше по долнище на пижама, скръстил ръце пред гърдите и гледаше ядно Алесио в пълно мълчание. В мига, в който чу стъпките ми, той заговори на брат ми, който бе на метър встрани, свил ръце зад гърба.
– Имаш пет минути. Гледай да се възползваш от времето, защото няма да имаш друг шанс.
Целуна ме по косата, когато минах покрай него, и го видях да влиза в кухнята. Спрях далече от брат си. Той беше с кафяви панталони, бяла тениска и черно яке. Освен това ми се стори много нервен.
– Здравей – измънках.

Той вдигна ръка за поздрав и въздъхна.
– Здрасти. – Пристъпи напред и протегна другата си ръка. Направи го толкова бързо, че аз трепнах и отстъпих назад. Алесио разкриви лице, когато протегна към мен букет розови лалета. Отпусна леко ръка. – Мама му стара, Мина, няма да те нараня.
Прегърнах се с две ръце и заговорих тихо:
– Вече го направи.
Алесио отпусна ръце до бедрата и букетът лалета увисна. Той наведе брадичка и кимна.
– Да – призна. Когато вдигна глава, заговори искрено: – Не трябваше да казвам онези неща. Премислих думите си и… – Той сви устни. – Не трябваше да казвам онези неща. Не е твоя вината, че той беше пълен гадняр и се радвам, че съм изтърпял гадостите на Енцо, за да не се стоварят върху теб. Така че… – Сви рамене с неудобство и тихо добави: – Извинявай.
Стори ми се, че искрено съжалява – или поне така се държеше.
– Добре – прошепнах.
Не знаех какво друго да кажа, затова мълчах.
Ясно беше, че Алесио се чувства все по-неловко. Преглътна с усилие.
Пристъпи настрани, за да остави лалетата на масичката в антрето и отстъпи назад.
– Добре, това е всичко, което исках да кажа, така че ще се виждаме. –
Замисли се над думите си и въздъхна. – Или пък не.
Държеше се възпитано и нещо ми подсказа, че това е много за
Алесио Скарфо.
Той понечи да си тръгне, когато повиших глас.
– Искаш ли кафе?
Алесио спря, обърна се и вдигна ръка, за да разтрие врата си. Кимна с неудобство.
– Да. С удоволствие.
Пихме кафе в хола, за да говорим насаме, но и да съм близо до Лев.
Не бях сигурна как ще приключи това. Алесио можеше да се държи непредсказуемо, когато го провокираха.
Първият ми въпрос беше простичък.

– На колко години си?
– Тази година ставам на трийсет – каза той и стисна чашата с кафе по-силно, отколкото трябваше.
– Аз съм на двайсет и четири.
Последва дълго мълчание.
– И си била бездомна – добави тихо той.
– Да – кимнах бавно. – Не ми е приятно да говоря по този въпрос.
– Да, добре – съгласи се той. – И работиш в „Кървящи сърца“?
– Да. Барманка съм.
– Харесва ли ти? – попита любезно.
Усмихнах се над чашата си.
– Да, добре е.
О, господи, този разговор беше направо болезнен.
Все едно ядях тебешир. Евтин и безвкусен.
Въздъхнах и прокарах ръка през мократа си коса.
– Не е нужно да си толкова любезен. Можеш да ми задаваш истински въпроси. Обещавам да не изперквам.
Той кимна, макар да стана ясно, че се колебае.
– Клара… – прочисти гърло. – Значи е била мила, а?
– Да – отвърнах искрено.
Той прехапа вътрешната страна на устната си. Направи го точно като мен, когато съм нервна. Това ме накара да се усмихна.
– Имаш ли нейни снимки?
– Не – отвърнах с огромно съжаление. – Оставих албума си при приемните родители, когато избягах. Бях седемнайсетгодишна глупачка. – Въздъхнах тежко. – Какво ли не бих направила, за да си го върна.
– Умея да издирвам хора – заяви брат ми. Изглежда, много искаше да види албума. – Ако ми кажеш имената им и ми дадеш информацията,
която имаш, ще видя какво мога да направя.
Тогава му се усмихнах.
– Лев вече ги търси.
Алесио сви рамене.

– Няма лошо, ако търсят двама. – Устните му потръпнаха. – Сговорна дружина, планина повдига.
Разговорът стана по-непринуден. Сърцето ми се стопли.
Усмивката ми обаче се стопи.
– Не си ли виждал снимка на мама?
– А, виждал съм, но са все от клуба. Ларедо има цяла купчина. Тя е нагласена за сцената. Искаше ми се да я видя в истинския живот. –
Устните му потръпнаха, той срещна погледа ми. – Тези снимки от клуба… Виждал съм циците на мама.
Смехът ми прозвуча като лай и ми се стори толкова силен, че покрих уста.
– О, боже. Ужас.
Тялото му се разтресе от тих смях и белезите около устата се разтегнаха.
– Никак не е гот. – Усмивката му стана по-широка, после той се намръщи, вдигна ръка, за да потрие най-дебелия белег на устната.
Забелязах го.
Алесио разбра, че съм забелязала и усмивката му се стопи.
Вдигна ръка и я прокара по белязаното лице.
– Щѐ ми се да променя това. – Той замълча за момент, преди да добави: – Невинаги съм изглеждал така.
Опитах се да се усмихна.
– И аз невинаги съм изглеждала така.
Алесио ме прикова с поглед.
– Но си красива. – Той поклати глава. – Не плашиш децата с грозната си мутра.
В думите му имаше болка и ме заболя, когато ги чух, но той ми беше брат и ако искаше да говори по този въпрос, аз щях да го изслушам внимателно, защото той имаше нужда от това.
– Знам какво се е случило. Знам за съпругата ти и Саша. – Протегнах ръка, отпуснах я върху неговата на коляното му. – Съжалявам.
Алесио поклати глава.
– Недей. Тя беше напълно луда. Оженихме се във Вегас след една пиянска нощ. Бяхме се запознали няколко часа по-рано. Дори не я

познавах. Изобщо не я обичах. Но пък беше красива. – Той сви рамене.
– Грешката е моя, задето мислех с оная си работа.
Отдръпнах ръка и се изчервих при това грубо признание.
Алесио погледна часовника си.
– Мамка му. Виж кое е време е станало. Аз… – Погледна ме колебливо. – Трябва да вървя.
Обзе ме разочарование.
– О. – Изправих се и той ме последва. Насилих се да се усмихна. –
Беше ми приятно да поговоря с теб, Алесио. – Не бях сигурна как ще приеме следващата ми молба. – Знам, че може да ти прозвучи откачено, но ако имаш снимки на Енцо, бих искала да ги видя. Знам,
че не мога да го наричам баща, но съм създадена от част от него.
Искам да видя как е изглеждал.
Лицето му се проясни.
– Да, имам няколко. Някой ден ще ги донеса.
Въздъхнах от облекчение.
– Супер.
Алесио се усмихна широко.
– Ще ти ги донеса, ако ми позволиш да потърся приемните ти родители.
Присвих очи, но с усмивка.
– Май наистина искаш да видиш албума.
Усмивката му стана по-нежна.
– Знам, че не мога да нарека Клара майка, но съм създаден от частица от нея.
Без позволение протегнах ръка и стиснах неговата. Пуснах я бързо и отидох в коридора за химикалка и лист. Върнах се с написаните подробности и подадох листа.
– Вземи. Това са имената на семейството и старият им адрес. Не помня почти нищо повече. – Посочих телефона в долния край на страничката. – Това е моят номер.
Алесио прегледа написаното, сгъна листа и го пъхна в джоба си.
– Това е добро начало. Ще ти кажа, ако открия нещо. – Погледна ме. –
Ще ти се обадя.

Протегнах ръка и той я пое, не я стисна, просто я задържа. Сърцето ми трепна. Днес мина добре. Не исках той да си тръгва. Искаше ми се да говорим от зори до здрач, докато не остане нищо повече за казване.
– Може ли да те прегърна? – прошепнах аз с блеснали очи.
Алесио запримигва към мен. В отговор дръпна ръката, която държеше, притисна ме до себе си, прегърна ме и топлината му ме обгърна. Вдигнах ръце, стиснах тениската му отстрани и отпуснах глава на гърдите му; затворих очи, просто се насладих на този специален момент.
Алесио беше висок и топъл и усещането беше приятно. Чувствах се в безопасност с по-големия си брат, точно както би трябвало.
Той заговори тихо с надебелял глас.
– Много съжалявам, Мина.
– Всичко е наред, Алесио – уверих го аз. – Приключено е и забравено. Напълно забравено. Няма проблем.
Той ме притисна отново, докато някой не прочисти гърлото си.
Отдръпнахме се един от друг и видяхме Лев, застанал до отворената врата със стоическо изражение.
– Време е да си вървиш, Алесио.
Погледнах сърдито Лев и се обърнах към брат си с по-нежно изражение.
– Прати ми съобщение, става ли?
Той продължаваше да стиска ръката ми, сякаш не му се искаше да ме пусне.
– Да, добре.
Най-сетне ме пусна и аз го придружих до вратата. Взех цветята,
които бе оставил и забравил и се усмихнах. Помахах му и останах да гледам след него.
Две силни ръце ме прегърнаха през кръста и ме притиснаха силно.
Отпуснах се върху ръката на Лев.
– Как мина? – попита той.
Усмивката ми беше ведра.
– Добре. Много добре.
Той въздъхна тихо.

С
– Значи ще го виждаме по-често. – Обърнах се и го погледнах. Когато
Лев забеляза объркването ми, продължи: – Не ми хареса как ти говореше онази вечер. Щѐ ми се да му счупя носа.
Погалих го по бузата.
– Той се извини. Мисля, че срещата с мен го стресира. Не мисля, че беше готов за нея. – Лев изръмжа и аз се усмихнах бавно. – Изведнъж се почувствах много уморена. – Той повдигна вежди. – Мисля, че трябва да се върнем в леглото – казах.
Лев примигна и се усмихна. Сърцето ми замря.
Изписках, когато ме метна на рамо и се заизкачва през стъпало.
Следобедът влезе в стаята ни, където се чуваха стоновете ми и звуците, които Лев издаваше от удоволствие.
Нима има по-хубав начин, по който да прекараш съботата?

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: