Цветана Генчева, превод от английски

Т
рябва да поговорим – казах в слушалката в мига, в който той отговори.
Игор Алкаев беше груб и твърд човек. За негово щастие,
разбирах мъжете като него.
Руският му акцент беше силно изразен. Чух го как се подсмихва по телефона.
– Освен ако не ми звъниш, за да уредим включване в „Закон“, не искам да те чувам, Леоков. – Последва кратко мълчание. – Какво искаш?
– Струва ми се, че бях пределно ясен. Семейството ти да не контактува с моето. Никакви извинения.
Игор ми се стори уморен, когато отговори:
– Ако става въпрос за Лидия…
Този път обаче не ставаше въпрос за Лидия.
– Корина е спряла днес жена ми – прекъснах го аз.
Чух го как диша. Мълча дълго.
– Значи е истина. – Той въздъхна. – Надявах се вие с Ирина да преодолеете проблемите си и да се ожените.
Разкривих устни.
– Знам, че го искаш, но съм ти казвал неведнъж, че това никога няма да стане.
– Кое е това момиче? – попита тихо Игор, но не можеше да скрие гнева си.
Стоварих ръка на бюрото и ударът отекна в стаята. Изправих се.
– Не ти влиза в работата – изръмжах в слушалката.
Игор се наслади на неочакваното ми избухване и се опита да го подхрани.
– Някои от моите хора разправят, че приличала на ангел, че красотата ѝ нямала равна. Дали да не се срещна с тази жена? – Изръмжах, но той продължи: – Сигурен ли си, че не предпочиташ да се ожениш за
Ирина? – Говореше с отегчение. – Няма да е зле да си спомниш обещанието ми, Лев. Ще бъде жалко Лидия да изчезне с майка си.
Знаеш я каква е Ирина. Толкова е непостоянна. Достатъчно е да се качи в някой самолет с дъщеря си и…

Яростта ми се надигна и аз го прекъснах с вик.
– Моята дъщеря! Лидия е моя дъщеря. Ирина не е нищо повече от един предмет. – Гласът ми трепереше от гняв. – Ирина не може да бъде наречена майка, а аз ще чакам до деня, в който Лидия се върне у дома си, тук, при мен.
Игор зацъка с език.
– Каква враждебност. – След това въздъхна. – Разбирам загрижеността ти, Леоков, но Ирина не е чудовището, което я изкарваш. Може и да няма кой знае какъв майчински инстинкт, но обича Лидия. Всички обичаме Лидия.
Затворих очи и преглътнах с усилие. Трябваше да си напомня, че
Ирина е превъзходна актриса и лъже толкова умело, че дори Саша остана поразен от неочаквания обрат в държанието ѝ. Игор не познаваше собствената си дъщеря.
Само ако знаеше.
Скоро обаче щеше да разбере. Всички щяха да разберат. Мирела се справяше добре. Не исках да избързвам. Когато човек избързва, става невнимателен, а ако Ирина заподозреше дори за миг, че съм замислил план, щеше да изчезне с детенцето ми в нощта.
Не можех да позволя това да се случи. Лидия беше моят свят и ако ми я отнемеха, не знам какво щях да направя.
От този разговор ме заболя главата.
– Кажи на Корина да стои настрана.
– Ще говоря с нея – отвърна напълно незаинтересовано Игор. След това затвори.
Сърцето ми блъскаше в гърдите. Всеки ден далече от момиченцето ми беше мъчителна смърт. Имах нужда от Лидия. Тя беше единственото, което бях направил както трябва в живота си. Тя беше доказателството, че дори най-увреденият човек може да създаде нещо специално.
Чакай. Само чакай.
Затворих очи и поклатих глава. Не, беше ми писнало да чакам.
Твърде скоро е.

З
Ако имах сили да чакам още, щях да го направя, но вече бе минало твърде много време. Имах нужда от дъщеря си.
Набрах номера и притиснах телефона към ухото си.
– Здравейте, господин Лев – отвърна ведрият глас на Мирела. – Как да ви помогна?
– Трябва да ускориш нещата.
Щом чу тона ми, тя заговори тихо.
– С колко време разполагам?
– Седмица – отвърнах. Не можех да чакам повече.
– Ще се справя, господин Лев – заяви уверено тя.
– Целуни Лиди от мен, моля те.
– След седмица ще го сторите сам – прошепна тя.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: