Цветана Генчева, превод от английски

О
Тихото ѝ мърморене ми подсказа, че се унася в сън. Бях я прегърнал през кръста и я притиснах по-силно до себе си. Никога нямаше да я пусна.
– Не знам какво е любовта – заявих тихо. – Но ако мога да обичам някого… – Притиснах устни в нежна целувка зад ухото ѝ. – Бих обичал теб. Много.
Не знаех как да бъда онова, от което Мина имаше нужда, но се зарекох да се постарая да бъда мъжът, с когото тя ще се гордее.
Обземаше ме безпокойство при мисълта, че мога да я разочаровам.
Тя ми имаше доверие. Тя вярваше в мен.
Нямах никакво намерение да я разочаровам.
34
Мина
творих очи и пред мен се оказа красивото лице на Лев.
Усмихнах се и се протегнах.
– Ти никога ли не спиш?
Устните му трепнаха.
– Понякога.
Усмихна ми се нежно и аз потръпнах. Никога нямаше да свикна с великолепната му усмивка.
– Красива си. – Той се намръщи на комплимента си. – Сигурен съм,
че го чуваш непрекъснато.
Отпуснах ръка на бузата с набола брада.
– Не и по начина, по който ми го казваш ти. – Прокарах палец по устните му. – Никога по начина, по който го казваш ти.
Той посегна, стисна ръката ми и захапа възглавничката на палеца.
– Ти си важна за мен, Мина.
Примигнах. Това бе доста дълбоко признание като за първи път.
– И ти си важен за мен, мили.

– Искам да дойда с теб, за да се запозная с брат ти.
Всичко застина.
Цяла седмица се опитвах да накарам Лев да поговорим за брат ми.
Всеки път, когато повдигах въпроса, той млъкваше, преди разговорът да е започнал. Отчаяно ми се искаше да се запозная с брат си, но имах нужда и Лев да се съгласи. Дадох му време и пространство, за да приеме ситуацията. По всичко личеше, че търпението ми се отплаща.
– Наистина ли?
– Наистина. – Той погали рамото ми и спусна пръсти по ръката ми. –
Ще организираме вечеря с Ларедо. Няма да липсваме на Саша една вечер, като гледам как върви клубът.
Беше грубо, но самата истина.
– Добре. Ще му се обадя днес. – Ухилих се.
– Не – поклати глава Лев. – Аз ще му се обадя днес. Не искам да говориш с Ларедо без мен. – Погледнах го предизвикателно и той се опита да ме успокои. – Не е заради теб, мишле. Той е голям манипулатор.
Пукаше ли ми изобщо? Ами, не. Сега не беше моментът да показваме обида или възмущение.
Щях да се запозная с брат си. Усмихнах се широко.
– Уговори среща.
***
Отпуснах глава на седалката на камарото и се заслушах в радиото,
докато Лев шофираше. Стараех се да се успокоя, но ми беше трудно да дишам. Предстоеше ми да се запозная с брат си.
Имах толкова много въпроси – за мама, за татко. Бях длъжница на
Ларедо. Същевременно ми беше ясно, че малцина се оказват в подобно положение.
Пътувахме дълго, преди Лев да спре пред къща, която бе толкова голяма, че спокойно съперничеше на резиденцията на семейство
Леоков. Спряхме пред гигантска порта от ковано желязо с впечатляващи орнаменти, които ѝ придаваха вид на скрита под черни лози и златни листа. Изпънах гръб и усетих как сърцето ми замира.

Олеле… връщане назад нямаше.
Нас ми помогна да се облека за важното събитие. Спряхме се на нещо скромно – черни панталони с висока талия и широка бяла риза,
пъхната в тях. Исках да си обуя обувки с токчета, но Нас възрази.
Каза, че няма смисъл, след като и без това съм дребосъчка.
Каква гаднярка.
Намерих черните си пантофки и ги обух, докато Нас изправяше косата ми. После ме гримира. Имах четири пласта спирала на дългите си мигли и с малко гланц за устни реших, че това е достатъчно. Не исках да изглеждам така, сякаш отивам в клуб. Исках да изглеждам така, сякаш съм тръгнала на небрежна семейна вечеря.
Успях да убедя Лев да си обуе дънките – ура! – с бяла риза под черен кашмирен пуловер с остро деколте. Той нави ръкави до лактите и аз бях готова да отложа срещата, защото предпочитах да го съблека бавно и да вкуся цялото му тяло с блестящите си от гланц устни. Само че умът ми напомни, че за секси забавления ще има предостатъчно време след това.
Лев свали прозореца си. Наведе се и натисна бутон на малък спикер.
Чу се бръмчене, после мъжки глас.
– Да?
– Мина Харис и Лев Леоков.
Спикерът избръмча отново.
– Разбира се, господине. Заповядайте.
Портата издрънча, раздели се по средата и бавно се отвори широко;
пусна ни да влезем. Преглътнах с усилие.
– Колко е богат Ларедо?
Лев зацъка с език и ме стрелна с поглед.
– По-богат е от мен.
Направо супер. Сега изобщо нямаше да се чувствам удобно тук.
Трябваха ни пет минути, за да стигнем до къщата. Запитах се дали изобщо ще стигнем някога. Имах чувството, че Ларедо притежава цял квартал. Призля ми. Къщата беше огромна. Запитах се как е възможно човек да живее в нещо толкова просторно. Сбърчих чело.
– Сам ли живее?

Лев наклони глава на една страна.
– Не знам. Когато бяхме деца, винаги имаше хора при него. Един си отиваше, друг идваше. Само че си няма сериозна половинка.
Лев ми помогна да сляза от колата и докато вървяхме към къщата,
входната врата се отвори. Усмихнатият Ларедо застана на прага.
Последваха го петима мъже. Четирима ми се усмихнаха. Последният не. Имаше белези по дясната половина на лицето.
Веднага разбрах кой е. Това трябва да беше Алесио, синът на Ларедо.
Мъжът, чиято съпруга беше преспала със Саша, а след това той бе принуден да носи белезите, задето е обичал една жена.
С почти черна коса и нежни зелени очи, той имаше високи скули и плътни устни и аз веднага забелязах, че е привлекателен мъж. Може би дори забележителен. Само че всичко това се беше променило.
Сърцето ми се сви заради него. Не го приех лично, задето не иска да се усмихне. Защо да го прави? Аз бях на страната на врага. Едно беше очевидно. Той ме плашеше до смърт.
Колкото повече приближавахме, толкова по-широка ставаше усмивката на Ларедо. Качихме се по стълбите и той протегна ръка към Лев. Той се поколеба за миг, но я пое и я стисна.
– Здравей, Ларедо.
– Здравей, Лев – въздъхна той. – Имах известни съмнения. Вече мислех, че тази среща няма да се състои никога. – Ларедо сведе поглед към мен, пусна ръката на Лев и пое моята с две ръце. – Радвам се, че размисли, Мина, миличка.
Усмихна се предпазливо.
– Ами аз… – погледнах Лев – ние просто имахме нужда от време да премислим нещата. Благодаря, че ни покани.
Усмивката му се стопи, докато стискаше ръцете ми.
– Толкова приличаш на нея. Тръпки ме побиват. – Той задържа погледа ми за кратко, после намести ръката ми в сгъвката на лакътя си. – Ела да се запознаеш с момчетата ми. – Сниши глас: – Те настояха да присъстват тази вечер.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: