Д-р Константин Стоилов (1853-1901) създател на българските демократични

Времето след 1878 год. е период на постепенно оформяне на новата българска държава, като активен участник в международен план. Българското княжество осъществява успешна дипломатическа дейност, в която се изявават видни и образовани политически и дипломатически личности, оставили трайни следи в историята ни. Един от тях е д-р Константин Стоилов. Той е сред основателите на българските демократични традиции, едни от хората създали предпоставките държавата да възкръсне след петвековно робство и в началото на ХХ век да се превърне в динамично развиваща се страна на Балканите.

Константин Стоилов – държавник, политик, дипломат, министър-председател, чийто живот е наситен с интензивна и разнообразна дейност отдадена на държавното изграждане и утвърждаване на нова България.

Роден е в Пловдив през 1853 год. и е единствен син на Стоил Константинов – Заралията, заможен човек и общественик и на Мария Душкова Моравенова. Учи в пловдивското епархийско училище, завършва Робърт колеж в Цариград и правни науки с докторат в Хайделбергския университет, Германия. В Париж изучава гражданско право.

Д-р К. Стоилов е депутат в Учредителното събрание и член на комисията за изработване на проект за конституция. Там той защитава позициите на "разумния консерватизъм". Консерваторите смятат, че Конституцията изградена върху свободата и равенството пред законите и бъдещото управление на страната трябва да възпитават народа в уважение към законите, зачитане на реда и сигурността. Д-р Стоилов е убеден, че властта на монарха не трябва да отслабва, а силната изпълнителна власт стабилизирайки държавата създава условия за икономическо развитие.

Д-р К. Стоилов е включен в делегацията, която през 1879 год. поднася на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз. Неговите консервативни възгледи и европейската култура допадат на княз Александър І. В последствие работи като секретар на княза и на неговия политически кабинет.

През юли 1881 год. е министър на външните дела и изповеданията в кабинета на Владимир Кирилов, през януари-март 1883 год. в кабинета на Леонид Соболев, през август 1886 год. в третия кабинет на Петко Каравелов. В периода 1894-1899 год. е министър-предесдател, като между 1896 и 1899 год. съвместява длъжността министър на външните дела и изповеданията.² Като такъв открива български дипломатически агентства в Атина, Петербург, Цетина и Париж и разработва Правилник за организацията на Министерство на външните работи. Съгласно приетия през 1897 год. правилник дипломатическите агентства са категоризирани. Първокласни са агентствата в Цариград, Виена, Петербург и Париж, а второкласни са тези в Букурещ, Белград, Атина и Цетина. Във външната си политика Константин Стоилов се проявява като способен политик, дипломат и държавник. Ръководи се от убежденията, че външната политика трябва да служи на националните идеали на България и обединението на всички българи под короната на Княжеството. Настоятелно работи за осъществяване на мирната програма на Българската Екзархия в земите, останали под османско владичество, и подкрепя идеята на Вътрешната Македонска организация за политическа автономия. Отхвърля сръбските предложения за подялба на Македония, както и предложенията за подялба на сферите на влияние в Македония. Д-р К. Стоилов продължава протекционната политика на Ст. Стамболов за икономическо развитие на България. ³

Дело на д-р К. Стоилов е създаването на Народната партия през юни 1894 год., чиито ръководител и признат лидер той остава до смъртта си. На 22 септември 1894 год. излиза първият брой на партийния орган в. „Мир”. По същото време се провеждат и парламентарни избори. В новият парламент преобладават бивши консерватори и южнобългарски съединисти, които два месеца по-късно заедно с част от цанковистите официално признават д-р К. Стоилов за свой партиен лидер. На 5 декември 1894 год. той подава оставка и дни по-късно по свое осмотрение формира ново правителство от дейци на Народната партия. Този начин на съставяне на правителство свидетелства за съотношението министър-председател – монарх. Инициативата е изцяло в ръцете на д-р Стоилов, а князът само формално се възползва от правото си да узакони правителството. Подобно е и положението при решаването на редица други въпроси.

Управлението на кабинета се характеризира с икономически подем в страната. Приет е Търговски закон и Закон за насърчаване на местната индустрия, който защитава родното производство. Затова спомагат и търговските договори, сключени с редица европейски държави, защото с тях се увеличават вносните мита. Със специален закон от 1897 год. се задължават всички държавни чиновници да носят работно облекло, произведено с родни материали. По законодателен път се приемат редица нововъведения и се улеснява закупуването на модерна техника в селското стопанство. Със Закона за подпомагане на предприятията се насърчава земеделието и се осигурява държавна помощ за градинарите, винарите и животновъдите. Въвежда се по-модерно данъчно облагане. Десятъкът е заменен с поземлен данък, отменени са част от преките данъци и са въведени косвени. Както във водещите държави, върху спиртните напитки и захарните изделия се начисляват акцизни ставки. В основни линии е изградена железопътната мрежа на страната. Голяма част от най-важните направления са започнати при управлението на Стефан Стамболов, но са завършени от правителството на д-р Константин Стоилов. Модернизирани са речните пристанища. Проектирането и строителството на морските портове Варна и Бургас са дело на това правителство. Цялата тази дейност поставя основите на възходящото стопанско развитие на България през следващите години.⁴

Формална заслуга на кабинета в областта на външната политика е акцията му за помирение и нормализиране българо-руските отношения и респективно уреждане на княжеския въпрос. Друг актуален проблем при неговото управление се свежда до защитата на българските интереси в Македония и Одринско в условията на избухналата криза през 1894 – 1898 год. в Османската империя.

С голям такт и умение д-р К. Стоилов води преговорите с Русия и през февруари 1896 год. са възстановени дипломатическите отношения, като княз Фердинанд е признат от Русия и от другите европейски държави. Кабинетът, съставен от някои незначителни остатъци от Консервативната партия и от представители на южно-българските съединисти е удобен посредник и гарант за това помирение. То става лесно, подпомогнато от самото руско правителство, като опровергава очакванията на Стамболов – за поставяне на неприемливи условия и на Цанков – за недоверие към правителството.

Признаването на Фердинанд от Великите сили и Високата порта е последвано от уреждане на офицерския емигрантски въпрос. На 22 януари 1898 год. в София е подписан протокол, с който 43 офицери емигранти се приемат на служба в българската войска.⁵

Подобряват се отношенията със съседните страни. С Белград е сключено Съглашение и Търговски договор. Османската империя официално признава, че българското население е преобладаващо в Македония, след като султанът издава берати за български владици в Струмица, Дебър и Битоля. Кабинетът на д-р К. Стоилов успява да издейства и откриването на български търговски представителства в Солун, Битоля и Скопие.

Отношенията между Австро-Унгария и България през цялото управление на д-р К. Стоилов са хладни, на моменти дори враждебни. Подобряват се в известна степен, в края на неговото управление, когато правителството уговаря договорите за конверсионния заем и за откупуване експлоатацията на Източните железници.

След международното признаване на княз Фердинанд неговите амбиции да играе ключова роля във властта се засилват. Поведението му е некоректно и остава такова да края на управлението му – недоверчив към руснаците и привързан към немците. Това се проявява на по-късен етап и с акта от 16 юни 1913 год. и с намесата на България в Първата световна война. Голяма грешка, от която идват големите нещастия за българския народ е, че държавниците ни безусловно капитулират пред волята на монаха и оставят ръководството на държавата изключително в негови ръце.⁶

Най-големият удар върху кабинета му нанася тежката финансова криза, задълбочена от конфликта с Компанията на железниците и свързаните с нея банкови учреждения. В крайна сметка това води до падането на правителството през януари 1899 год., като прави място на една либералска комбинация, която смята, че ще може без да охлажда отношенията с Русия, да спечели разположението на Австрия. Но през 1899 год. тези сили се интересуват по-малко от Балканите, поради съюзът им от 1897 год., който ги неутрализира. Този факт безспорно става важен при воденето на външната политика на България. Така от властта се оттегля държавник, оставил с управлението си пример за модерно стопанско и демократично управление, пример за външна политика в защита на националните интереси. Само след две години от пневмония на 23 март 1901 г., той завършва земния си път.

Идеите на д-р Константин Стоилов, реализирани през неговия живот на интелектуалец, държавен деец, политик, дипломат, министър-председател осветяват пътя на България към демокрацията, прогреса и го увенчават с ореола на знаменит и заслужил човек и гражданин.

При управлението на д-р Константин Стоилов буржоазната демокрация в България съществува с всичките нейни характерни белези: изборни органи на управлението, парламент, многопартийност, партийна опозиция, политически и граждански свободи. Обективни резултати от дейността на кабинета са не само утвърждаването на буржоазната демокрация като политическа система, но и за развитието на нейната икономическа база. В стопанската и културно-просветната дейност впечатлява стремежът към усвояване опита на напредналите европейски и балкански страни.⁷ По това време се приемат редица закони, в хармония с европeйските страни, действащи чак до Първата световна война, създаващи условия за икономическо развитие и стабилизиращи вътрешното положение в страната.

1. 
   Генов, Георги. Политическа и дипломатическа история на България. Том ХІV/ХV: Вътрешна и външна политика на България след падането на Стамболов. София, Ваньо Недков, 2002
   
2. 
   Николова, Веска. Народната партия и буржоазната демокрация: Кабинетът на Константин Стоилов (1894–1899). София, Наука и Изкуство, 1986
   
3. 
   Стателова, Елена. Дипломацията на Княжество България 1879-1886. София, Издателство на БАН, 1979
   
4. 
   Трайков, В., Тошкова, В., Александров, Е. и др. История на българите. Том ІV: Българската дипломация от древността до наши дни. София, Труд, 2004