Да откриете историческите корени на конституционализма

Ñúùåñòâåíî ðàçâèòèå êîíñòèòóöèîííîïðàâíàòà òåîðèÿ ïðåòúðïÿâà è â ðåçóëòàò íà ïðåîäîëÿâàíåòî â êðàÿ íà 19 è íà÷àëîòî íà 20 âåê íà þðèäè÷åñêèÿ ïîçèòèâèçúì, ÷èÿòî âðúõíà òî÷êà áåëåæè ÷èñòîòî ó÷åíèå çà ïðàâîòî íà Êåëçåí. Âúïðåêè ñúïðîòèâàòà íà íîðìàòèâèñòèòå ñîöèîëîãè÷åñêè îðèåíòèðíàòà ïàðàäèãìà íà íîâèÿ ïîäõîä êúì ïðàâîòî êàòî ñîöèàëíî ÿâëåíèå áàâíî, íî ñèãóðíî ñè ïðîáèâà ïúò. Òîãàâà ñå ôîðìèðàò è ðàçëè÷íèòå ñõâàùàíèÿ çà äúðæàâàòà, çà äúðæàâíàòà âëàñò, çà èìïåðàòèâíî-àòðèáóòèâíèÿ õàðàêòåð íà ïðàâîòî è çà îñîáåíàòà ðîëÿ, êîÿòî ïðàâîñúçíàíèåòî èãðàå â ìåõàíèçìà íà ðåàëèçàöèÿ íà ïóáëè÷íîòî ( â ò.÷. è êîíñòèòóöèîííîòî ) ïðàâî. Âñå ïîâå÷å ñå óòâúðæäàâà ðàçáèðàíåòî, ÷å íå å âàæíî êàêâî ôîðìàëíî îïðåäåëåíèå ùå ñå äàäå íà êîíñòèòóöèîííîòî ïðàâî èëè íà ïðàâîòî âúîáùå, à å ïî-âàæíà òàêà íàðå÷åíàòà êîíñòèòóöèîííà ïîëèòèêà, êîÿòî ôîðìèðà ñòðàòåãèÿòà è êîíêðåòíèòå ìåõàíèçìè ïðè èçïîëçâàíå íà êîíñòèòóöèîííèÿ èíñòðóìåíòàðèóì çà ïîñòèãàíåòî íà îïðåäåëåíè ïîëèòè÷åñêè öåëè.  ñúùîòî âðåìå ðàçöâåò ïîëó÷àâà è êîíñòèòóöèîííîòî ïðàâîòâîð÷åñòâî, êîåòî ñå ïðåâðúùà â îñíîâà íà íîâè, ñðàâíèòåëíî îñâîáîäåíè îò íîðìàòèâèñòêàòà îáðåìåíåíîñò çàêîíîäàòåëíè òåõíèêè (ïðåäâàðèòåëíî ïðîó÷âàíå íà îáùåñòâåíîòî ìíåíèå, çàñèëâàíå íà ðîëÿòà íà ðåôåðåíäóìèòå, èíîâàöèè â èçáèðàòåëíèòå ñèñòåìè è ò.í.).

В този контекст следва да се търси и определението за предмета, обхвата и съдържанието на конституционното право. При това следва да се прави разграничение между конституционното право като отрасъл (клон) от действащата правна система, от една страна и конституционното право като наука (вж. т. ІІІ)

Не всички автори са единни при определяне както на критериите за разграничение между отделните правни отрасли, така и при определяне на собствения им предмет. Това се отнася и до конституционното право. За да се избегнат евентуални методологични неясноти повечето автори предпочитат да разглеждат конституционното право в тесен и в широк смисъл. Към това разбиране се придържат Б.Спасов⁵, Е.Друмева⁶, Ст.Стойчев⁷. Други автори (Сн.Ботушарова)⁸ отричат прилагания почти безапелационно критерий - за предмета и метода на правното регулиране. Има и автори, които надскачат традиционната рамка и предлагат значително по-разширено разбиране, което в много по-голяма степен се доближава до социологическото разбиране за правото, за отделните правни отрасли и за новия модерен подход при изучаването на отделните правни дисциплини. В това отношение особено сполучливо е аналитичното виждане на Е. Танчев⁹, според което конституционното право (и във формален, и в материален смисъл) не може да бъде разглеждано самостоятелно като съвкупност от правни норми, уреждащи определен кръг обществени отношения, а като част от различни конституционни системи и традиции, основно значение при които имат отделните национални или наднационални институти. В това негово виждане се съдържа и ясна визия за конституционните основи на Европейския съюз. Употребата на израза “система на конституционно-правните науки” е по-ясен и в много по-голяма степен се доближава до съвременното социологическо разбиране на правото, в което се включва както правосъзнанието, така и принципът "Rule of Law”.

В правноисторически план българската конституционна школа разглежда конституционното право като публично право. Проф. Ст.Баламезов например разглежда конституционното право като вътрешно публично право. Наричайки го “държавното право на конституционната, свободната държава”, той има предвид конституционното право на отделната държава, т.е. националното конституционно право¹⁰. Той прави разграничение между него и междудържавното право, което нарича външно публично право. Проф. Баламезов поддържа схващането, че конституционното право е част от държавното право, като последното има за свой предмет държавата като публичноправна организация и нейните публичноправни проявления вътре в страната. Определението на предмета на конституционното право, което Баламезов дава включва формата на държавата, формата на управлението, структурата на учредените власти-органи, тяхната компетентност, техните системи на отношения и правното положение на гражданите и техните свободи.

Друг голям конституционалист – проф. Л. Владикин¹¹, правейки опит за определяне на предмета на конституционното право, проследява съществуващите по негово време становища и стига до извода, че публичното право е по-широкото понятие, което включва всичси правни дисциплини с изключение на частните права гражданско и търговско право. Част от публичното право е държавното право, което включва конституционното и административното право, общото учение за държавата и общото държавно право. Владикин се придържа към умереното нормативистко схващане за предмета на костнитуционното право, свеждайки го до правната уредба на статичното устройство на дадена държава през определен период от време. Към предмета на конституционното право той отнася правното регулиране на висшите институти и органи – държавен глава, народно представителство, съдоустройство, като тяхното изучаване е според основния закон на държавата.

Сравнително по-разширено и с определен социологически привкус е определението, което проф. В.Ганев¹² дава за предмета на конституционното право. В неговата дефиниция се включва не само конституционната организация на държавата и функциите на нейните върховни органи, но също така и последиците от социалното действие на конституционните разпоредби¹³. И това негово схващане не е случайно. Като един от основоположниците на социологията на правото у нас, той е и първият български автор, употребил израза “правна реалност”, съответстваща на утвърденото по онова време в правно-социологическата теория понятие “правна област на обществения живот”¹⁴.

В периода след приемането на първата републиканска конституция правната догматика трайно се утвърждава и като методология, и като концептуална основа за анализ и интерпретация на правото, обявени за “въздигната в закон воля на господстващата класа”. В Юридическия факултет се изучава дисциплината “държавно право на НРБ”. Едва след приемането на конституцията от 1991 г. на юридическата сцена се появиха новите конституционалисти, които постепенно излязоха от лоното на правния нормативизъм, а изразът “конституционно право” отново бе реабилитиран.

Съществуващите в момента схващания за предмета на конституционното право най-общо могат да се разделят на две основни групи. Към първата се причисляват многобройните позитивисткоправни определения, които се придържат към възгледа, че “предметът на конституционното право би могъл да бъде определен съобразно с действащата конституция, защоно става дума за национално, позитивно право”. Към втората група се отнасят онези схващания за предмета на конституционното право, които избягват точното му дефиниране, а посочват по-скоро описателно онези обществени отношения, които са предмет на конституционноправна уредба. В този контекст е и разграничението, което се прави между формално и материално конституционно право, между конституционно право в тесен и конституционно право в широк смисъл на думата.

В тесен смисъл ( като отрасъл от действащото право) конституционното право може да се определи като система от еднородни правни норми, които уреждат отношенията, свързани с осъществяването на държавната власт, формата на държавно управление и държавно устройство, системата на основните права, задължения и свободи на българските граждани, системата на държавните органи, компетентността и взаимоотношенията помежду им.

В широк смисъл конституционното право може да бъде определено като комплексна научна област, заемаща особено място в общата система от конституционни науки. Конституционното право е съвкупност от знания, схващания, исторически данни и теоретико-методологически постановки, насочени към изучаване и обобщаване на закономерностите, отнасящи се до държавата, гражданското общество и осъществяването на народния суверенитет, на спецификата на конституционните норми в отличие от останалите социални норми, на политическите институции, на основните права на гражданите, които съществуват в рамките на националната правна система, на тяхното правосъзнание, както и принципите, върху които се осъществява принципът Rule of Law.

В нормативно-позитивистки аспект безспорно основен остава въпросът за организирането и функционирането на държавната власт. В този смисъл конституцията е тази, която установява общата нормативна рамка чрез утвърждаването на принципа за разделение на властите. Този принцип обаче не може да бъде откъснат от онези извън-конституционни и извънправни фактори, които в една или друга степен обуславят общия механизъм на реализация на държавната власт и на народния суверенитет. Ето защо при една систематика на основните въпроси, които влизат в предмета на конституционното право (и като отрасъл от правната система, и като наука) следва да се държи сметка за онази на пръв поглед неуловима линия между “чистата” конституционноправна рамка (конституционното право в тесен смисъл) и общата социално-правна рамка, която невинаги притжава институционален характер.

В тесен смисъл в предмета на правно регулиране на конституционното право влизат следните въпроси:

• 
  за носителя на държавната власт, начините на нейното осъществяване и гаранциите за неговото осъществяване;
  
• 
  за формата на държавно управление и формата на държавно устройство;
  
• 
  за политическия плурализъм, политическите партии, техните субекти и осъществяването на политическата власт;
  
• 
  за държавния механизъм на управление, основаващ се върху разделението на властите, компетентността на държавните органи и взаимоотношенията помежду им;
  
• 
  за конституционния контрол;
  
• 
  за правните параметри на местното самоуправление и местната администрация;
  
• 
  за правната уредба на законодателния процес
  
• 
  за държавните символи
  

Това дава достатъчно основание да се предполага, че има и такъв кръг отношения, които по същество изискват конституционноправна регламентация, но на практика това не е възможно, тъй като колкото и фундаментална и декретираща по своя характер да е всяка конституция, тя все пак е исторически преходна.

В този контекст се поставя и още един въпрос, който отново има правно-социологически измерения. Става въпрос за онази особена важна дейност в държавата каквато е законодателната дейност с титуляр Народното събрание. В чисто юридически план конституцията е много лаконична, определяща субектите, които имат право на законодателна инициатива, фазите на законодателния процес и възможността за отлагателно вето и конституционен контрол. Законодателният процес обаче далеч надхвърля конституционната рамка. Това е така защото общественият живот е толкова разнообразен и динамичен, че едва ли въпросите, свързани с решението кои обществени отношения, как и при какви условия следва да бъдат облечени в юридическа форма са само конституционноправи.(вж. Приложение N 1).

Конституционното право чрез своя основен източник – Конституцията е основата за управлението на държавата. В конституционното право се съдържат принципите, въз основа на които се изграждат останалите правни отрасли и по този начин се създава единната правна система и се гарантира единството на държавното управление.

От гледна точка на метода на правно регулиране – властическия – конституционното право има сродни характеристики с онези правни отрасли, където се използва този метод. Като комплексна научна област обаче конституционното право може да бъде сравнявано с други области от социологическата структура на обществото, и чието изучаване се осъществява не само от отрасловите правни науки, но и от политологията, общата и отрасловите социологии, социалната психология и т.н. Каквито са политиката, моралът, религията, комуникациите и др.

II. ИЗТОЧНИЦИ НА КОНСТИТУЦИОННОТО ПРАВО

Понятието “източник на правото” заема централно място в правната наука и практика. За дълъг период от време този въпрос беше разработван, дискутиран и анализиран основно в рамките на общата теория на правото. В позитивно-правен смисъл под източник на правото се разбира съвкупността от нормативни актове, съдържащи съответните правни разпоредби. Теорията на правото влага в съдържанието на понятието източник на правото два смисъла: а) нормативни актове, чрез които се приемат нови норми, т.е. които въвеждат правото като система от норми в правния мир;б) нормативни текстове, които са съдържанието на нормативните актове. Споровете около тези две разбирания не са нищо друго освен прилагане на нормативистки подход, който изключва по-разширеното тълкуване на въпроса. Вярно е, че за юридическата практика приемането на едното или другото схващане има значение от гледна точка на юридическото действие на правото, но следва да се обърне внимание и на обстоятелството, че по същество това няма значение за крайния социално значим резултат. В социологията на правото се изтъква, че не формата на акта, а неговото съдържание, и то пречупено през правосъзнанието има по-съществено значение за реализацията на правото. Това разбиране за пръв път е прокарано от представителите на психолоиическата школа в правото – Л.Петражицки, Ст.Мика, Дж.Мил и др., които правят разграничение между “официалното право” и “интуитивното право”, въплъщаващо в себе си идеята за справедливост¹⁵. О.Ерлих, например, който е един от основоположниците на социологията на правото, в своите разсъждения за необходимостта от конституционноправен ред, основателно посочва, че във всяко общество, независимо от неговото устройство има някакъв вид писана или неписана конституция и че принципите на морала и правото съществуват в обществото като основен източник на справедливост. В този смисъл теорията на правото и социологията на правото имат свои допълващи се разбирания за юридическите източници на правото. От позитивисткоправна гледна точка може да се приеме, че под източници на правото се разбират всички юридически нормативни уредби, от които се черпи действащо право.

Огромното разнообразие на юридически източници на правото могат най-общо да бъдат класифицирани в следните групи:

• 
  писано и неписано право;
  
• 
  оригинерно (първично) и дериватно (производно) право;
  
• 
  норми, скрепени с принуда (негативни и позитивни санкции);
  
• 
  национално и местно (автономно) право;
  
• 
  съпътстващо (тълкувателно) право.
  

 êîíñòèòóöèîííîïðàâíàòà òåîðèÿ äîìèíèðà ðàçáèðàíåòî, ÷å ïîíà÷àëî èçòî÷íèê íà ïðàâîòî å íàðîäúò, òúé êàòî òîé å èçòî÷íèê íà äúðæàâíàòà âëàñò, ñúãëàñíî ÷ë.1, àë.2 îò Êîíñòèòóöèÿòà. Òîâà îçíà÷àâà, ÷å íàðîäîâëàñòèåòî ðàæäà ïðàâîòî è ïî òàçè ïðè÷èíà òî å íåãîâèÿò ïúðâè÷åí èçòî÷íèê (èçâîð).

Юридическите източници на конституционно право в една държава могат да съвпадат или да не съвпадат с общите юридически източници на междудържавно равнище. В този смисъл, когато става въпрос за източници на конституционно право, следва да се имат предвид не само източниците, валидни за съответната национална система, а да се посочи многообразието на тези източници в сравнителноправен аспект.

В нашата конституционноправна литература възможно най-разширена система от източници на конституционно право в посочения по-горе смисъл дава Е. Друмева¹⁶. Други автори ( например Б.Спасов¹⁷) твърде много стесняват обхвата на източниците, свеждайки ги главно до конституцията, законите от текущото законодателство, парламентарните обичаи и Правилника за организацията и дейността на НС.

1. Конституцията.

Конституцията заема основно място между юридическите източници на конституционно право.Тя се числи към първичните (оригинерни) източници на конституционно право. Това означава, че тя е юридически акт, който съдържа основните конституционно- правни норми и поради това е основен юридически източник на конституционното право. Конституцията заема най-високо място сред източниците на конституционно право. Едновременно с това тя е и правна основа на другите клонове на правото, т.е. на цялата правна система.

Конституцията на Р България е източник на конституционното право в целия си текст. Въпреки, че преамбюлът няма нормативен характер, той има нормативно значение поради принципите и идеите, които са намерили място в неговия текст.

2. Закони.

Законите са онези нормативни актове, които след Конституцията стоят най-високо в йерархията от нормативни актове и се създават от националния представителен орган – парламента. В зависимост от устройството на държавата законите могат да се създават на две равнища. Например във федералните държави те се създават и на нивото на съдържащите се във федерацията подразделения – щати, провинции, кантони и т.н. Законите от текущото законодателство само и дотолкова са източник на конституционно право, доколкото съдържат норми, които могат да се отнесат към този клон на правната система. От тази категория са например Законът за българското гражданство, Законът за Конституционния съд, Законът за съдебната власт, избирателните закони и др.

Законите се разделят на няколко основни вида:

• 
  конституционни закони, т.е. закони за изменение на конституцията. Теорията и практиката показват, че този вид закони се създават по доста сложна процедура от гледна точка на стадии, изискуемо мнозинство за приемането им и т.н. В някои страни (Унгария, Италия названието “конституционни закони” се използва за означаването на особено важни закони, които се отличават от обикновените по характера на материята която се урежда с тях;
  
• 
  органични закони ,т.е. закони, чийто предмет на правно регулиране е определен в самата конституция. В този смисъл това са закони, които не изменят конституцията, а по-скоро доразвиват заложените в нея принципни положения. Обикновено се отнасят до материя, която урежда условията, реда и организацията при функционирането на даден конституционноправен институт.
  
• 
  закони, приети чрез референдум или други форми на пряка демокрация; Характерното при тях е, че за разлика от обикновените (парламентарни) закони в юридическа форма е облечена волята не на законодателя, а на народа като реален суверен. Напоследък тази практика широко се използва в редица европейски страни. По думите на Сартори референдумната форма на законодателствуване всъщност до голяма степен размива политическата отговорност на титуляра на законодателната власт, но по този начин става въпрос за такъв източник на право, който не би могъл да бъде оспорван от своя създател;
  
• 
  парламентарни (обикновени) закони. Това е преобладаващата законова форма от този вид източници на право;
  
• 
  нормативни актове,имащи сила на закон. Издават се от държавния глава или от орган на изпълнителната власт.Това са актове на т.нар. делегирано законодателство или пък актове, наричани декрети-закони. Първият вид законодателстване (делегираното) е широко разпространено в страни като Испания и Португалия, в чиито конституции изрично е предвидено съществуването на тази особена правна фигура.Вторият вид е характерен за страни, които са в условия на извънредно положение.
  

3. Актове на държавния глава.

Съгласно утвърденото в българската конституционна теория схващане актовете на президента като държавен глава също са източници на конституционно право. По начало те са ненормативни актове ( с някои изключения), но могат да се възприемат като източник на конституционно право, доколкото привеждат в действие конституционноправни норми и по този начин са част от конституционното право

4. Подзаконови актове.

Към тази категория източници на конституционно право се отнасят онези подзаконови нормативни актове,които се издават въз основа и в изпълнение на законите и имат вторичен (производен) характер.По нашето право това са постановления, правилници и наредби, издавани от Министерския съвет; правилници, наредби и инстукции, издавани от министри; наредби, издавани от общинските съвети.

5. Парламентарни обичаи.

Парламентарните и другите обичаи, когато получат държавна санкция също могат да бъдат източници на конституционното право. В континенталната правна система този вид източник е почти напълно изместен от позитивноправна уредба. Различно е положението в англосаксонската правна система, но при нея не само конституционното право, но и останалите отрасли на правото (особено statutory law) e подчинено на спецификата на вазаимодействие между common law, case law и statutory law.

6. Правилник за организацията и дейността на НС.

Този вид източник на конституционно право заема особено място сред останалите източници. Това е така защото той се приема не в изпълнение на обикновен закон, а в изпълнение на Конституцията (чл. 73 от Конституцията). Практиката показва, че независимо от структурата на парламента (еднокамарен или двукамарен) той работи въз основа на правилник, като при двукамарните парламенти всяка камара приема и работи по свой правилник. Чрез приемането на правилник за организацията и дейността на НС се дава възможност за известна гъвкавост при определяне на детайлите в осъществяване на правомощията на парламента, но това следва да бъде в рамките на конституционните разпоредби. Неслучайно в действащото право на някои страни (Франция, Полша) съществува изискването за предварителен контрол за конституционност на тези правилници.

7. Международни договори.

Този източник на конституционно право придоби особена актуалност в новите демокрации, които възприеха и принципа за приоритет на международното право. За пръв път Конституцията от 1991 г. ( чл. 5, ал.4) предвижда, че международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за България стават част от вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Този текст очевидно има предвид не автоматично изместване на вътрешноправните акто от международните договори, а прилагането им само в случай на колизия с норми на вътрешното законодателство.

8. Âòîðè÷íè (ñóáñèäèàðíè) èçòî÷íèöè íà êîíñòèòóöèîííî ïðàâî.

Към тези източници могат да бъдат отнесени конституционните конвенции (съглашения), съдебните решения, юриспруденцията и актовете, постановени при осъществяването на контрола за конституционност.

Конституционните конвенции (съглашения) заемат особено място в цялостната историческа еволюция на правото като цяло и утвърждаването на парламентаризма като глобално утвърдена форма на държавно управление, намираща се в подножието на съвременния конституционализъм. Този специфичен вид източник на конституционно право е особено характерен за цялата британска конституционна история и за британския конституционализъм. Конституционните конвенции са неписани, но утвърдени в практиката прагматични правила, на които участниците в политическия и все още неизбистрен конституционен процес признават обвързваща сила. Конвенциите придават особена формална сила на реалния политически живот, който в една или друга степен се стреми да го вмесни в реална, прагматично ориентирана и полезна за обществото и държавата рамка. Не случайно родината на тези съглашения и Великобритания , където, както е известно не съществува единна “писана конституция”, притежаваща върховна юридическа сила. Правилата, съдържащи се в конституционните конвенции важат дотогава , докато действащите политици решат, че те са полезни и необходими и в крайна сметка могат да придобият формата на закон, т.е. писано позитивно право.В британската система конституционните конвенции регулират онези отношения, които по правило в други страни са регламентирани в самата конституция. Този вид източник на конституционно право не е загубил значението си и в чисто прагматичен план може да бъде оценен като практически полезен.

Причисляването на съдебните решения към източниците на позитивно конституционно право е характерно за онези правни системи, които са възприели не концентрирания, а дифузния (разпръснат) контрол за конституционност. Този контрол е същината на конситуционализма в САЩ например, където всеки съд може да се произнесе относно конституционността на закон или подзаконов акт в рамките на висящ съдебен процес. В този случай произнасянето по конкретния въпрос ще бъде източник на конституционно право в границите на юрисдикцията на съда, който се е произнесъл, което по правило е съдебният прецедент.

Юриспруденцията, т.е практиката по решаване на правните спорове днес има по-скоро емпирично-ориентиран характер. Практиката на прилагане на правото, както и на останалите социални норми е толкова разнообразна, че винаги може определено решение постепенно да се превърне в действащо позитивно право. В конситуционното право юриспруденцията се използва като източник главно при противоречиво уредени или при въобще неуредени въпроси. По тази причина този вид източник има субсидиарен характер.

В теорията е според въпросът дали решенията на конституционния съд могат да бъдат отнесени към източниците на конституционно право. В нашата теория се борят две противоположни схващания. Едното е, че тези решения, доколкото са задължителни за гражданите, длъжностните лица и институциите са източник на право. Второто становище е, че те не могат да са източник на право, тъй като не установяват норми на поведение. С решенията на конституционния съд само се констатира съответствие или несъответствие с Конституцията.

III.КОНСТИТУЦИОННОПРАВНИ НОРМИ И КОНСТИТУЦИОННОПРАВНИ ОТНОШЕНИЯ

Конституционноправните норми са юридически правила за поведение, които притежават всички белези и елементи на правните норми въобще. В същото време те имат и свои особености, обусловени от същността на отношенията, които уреждат. Конституционноправните норми са основата на правния ред в страната. Те имат положението на основни, изходни правила за поведение в цялата правна система, тъй като уреждат обществените отношения, които стоят в основата на обществено-политическото устройство в страната, както и на правния статус на гражданите и техните организации, на модерното гражданско общество.

Освен особеностите, дължащи се на тяхното съдържание и предназначение, конституционноправните норми разкриват и някои специфики, свързани с формата и структурата им. В много случаи те установяват не права и задължения, а принципи, правомощия, взаимоотношения. Някои от разпоредбите на Конституцията са формулирани по-общо, което създава впечатлението, че те не са правни норми в същински смисъл на думата, а по-скоро принципи. Този начин на формулиране не дава основание да се твърди, че това не са прави норми. Всъщност разпоредбите от този вид, макар и формулирани по най-общ начин, също предписват спазването на определено поведение, както всички правни норми.

От гледна точка на формата и структурата си конституционните форми обикновено не съдържат трите елемента на правните правила за поведение – хипотеза, диспозиция и санкция. Типично за конституционните норми е техният преимуществено диспозитивен характер. В някои случаи в съответната разпоредба се включва само хипотезата и диспозицията или дори само диспозицията на правното предписание, без изрично да се посочва санкцията, евентуално и хипотезата. Това не означава, че в съответната норма липсва хипотези и санкция или пък, че съответният текст не е по същество правна норма. Всъщност тези елементи на правната норма само не са получили онзи словесен израз, с който се характеризират преобладаващата част от правните норми.

Конституционните норми се характеризират с по-висока степен на правна абстракция. Доколкото в своята цялост тези норми се отнасят до определяне на модела на държавното устройство, на държавната власт и начините за нейното осъществяване, това им позволява да изпълняват ролята на юридическа основа на правотворчеството и правоприлагането.

Конституционните норми се характеризират и с по-висока степен на устойчивост. Обяснението за това следва да се търси в две посоки. На първо място – в обстоятелството, че Конституцията се приема и изменя по особен, доста сложен законодателен ред, което предполага стабилност и устойчивост на конституционните норми. На второ място – тъй като с Конституцията се уреждат особен вид обществени отношения, които поставят рамката на целия обществено-политически ред в държавата, то и нормите, в които са облечени тези отношения следва да бъдат формулирани по начин, съответстващ на изискването за стабилност и устойчивост на обществените отношения, предмет на правна уредба.

Конституционноправните норми се класифицират на материалноправни и процесуалноправни. Първите конституират институции, създават права и задължения. Вторите – процесуалноправните определят механизма за реализация на материалноправните норми. В общата система на действащото конституционно право съществуват редица институти, които определено се състоят от процесуалноправни норми – например законодателният процес, избирателното законодателство, организацията и реда на дейност на Конституционния съд, организацията на дейност на Висшия съдебен съвет и т.н.

Конституционноправните норми в своята цялост съставляват конституционното право в статика. Конституционноправните отношения са правните норми в действие, в динамика.Тези отношения възникват при действието на съответните правни норми.

Конституционноправните отношения от една страна се характеризират с онези особености, които са присъщи на всички правоотношения. В същото време, обаче, те разкриват и някои особености, присъщи само на тях. Тези особености се дължат преди всичко на спецификата на обществените отношения, които са предмет на конституционноправно регулиране. Ето защо не без основание редица автори класифицират конституционноправните отношения в самостоятелна група. Тук не е без значение и обстоятелството, че поради близостта между конституционното право и политиката като основна област в социологическата структура на обществото ( вж. §…..), то и социално-политическото значение на възникналите правоотношения е по-особено. Тази особеност се изразява най-вече в това, че в гражданското общество все по-голяма част от хората стават активни участници в политическите или пък в конституционноправните отгношения. В този смисъл понякога е трудно да се направи разграничението между политика и право, между политическо съзнание и правно съзнание, между правни нагласи и ценностни ориентации и правно-нормативни (конституционноправни) нагласи и ориентации. Ето защо и себектите на конституционноправните отношения са по-различни от субектите на правоотношенията в други области на правото.

Поначало всяко правоотношение предполага наличието на съответни страни (лица), между които възниква правна връзка, породена от действието на определена юридическа норма. Те са носители на права и задължения, предвидени в прилаганата правна норма. Тези страни на правоотношението са съответните правни субекти. Конституционноправните отношения разкриват наличието на многобройни и различни по своя характер правни субекти. Най-общо те могат да бъдат класифицирани в две основни групи: индивидуални и комплексни.

Индивидуалните субекти на конституционноправните отношения са еднолични държавни органи (президент, министър, областен управител, кмет), отделни длъжностни лица (омбудсман), граждани в това им качество.В определени случаи, ако това е предвидено в закона, страна при конституционноправни отношения може да бъде и чужд гражданин (например при ползване на право на убежище или при получаване на българско гражданство по натурализация). Гражданите в това им качество могат да бъдат субект на конституционноправно отношение само ако другият субект на правната връзка е носител или представител на публична власт, тъй като това правоотношение винаги възниква при или по повод осъществяване на държавната власт.

Комплексти субекти на конституционноправни отношения са групи от лица с определен юридически статус, който им позволява да встърват в съответната правна връзка като носители на права и задължения. Към тази категория се отнасят следните субекти на конституционноправни отношения:

• 
  държавата като политическа организация на гражданите;
  
• 
  българският народ, който според чл.1, ал.2 е източник на държавната власт;
  
• 
  колективните държавни органи ( Народно събрание, Министерски съвет, Конституционен съд);
  
• 
  политически и други организации, на които конституцията или други закони създават съответни права;
  
• 
  групи от граждани, при положение, че конституцията допуста такава възможност.
  

²V. ÊÎÍÑÒÈÒÓÖÈÎÍÍÎÒÎ ÏÐÀÂÎ ÊÀÒÎ ÍÀÓÊÀ

В широк смисъл конституционното право може да бъде определено като комплексна научна област, заемаща особено място в общата система от обществени науки. Конституционното право е съвкупност от знания, схващания, исторически данни и теоретико-методологически постановки, насочени към изучаване и обобщаване на закономерностите, отнасящи се до държавата, гражданското общество и осъществяването на народния суверенитет, на спецификата на конституционните норми в отличие от останалите социални норми, на политическите институции, на основните права на гражданите, които съществуват в рамките на националната правна система, на тяхното правосъзнание, както и принципите, върху които се осъществява принципът Rule of Law.

Много често анализът на конституционните ценности, принципи и норми, на политическото или конституционното правосъзнание се оказва значително по благоприятен за развитието на публичното право, отколкото опитите да се интерпретира конституционното право чрез класическите частноправни категории, възникнали в дневния Рим.

В този контекст е необходимо да се направи ясно разграничение между два основни подхода (метода) за изучаване на конституционното право. Първият, доминирал дълго време в правната теория и практика е нормативисткият (юридическият позитивизъм). Вторият е социологическият метод, който на свой ред включва общата социология на правото и методологията на конкретното емпирично познание.

Напоследък все повече автори се ориентират към по-широкото разбиране за същността и методологията на изучаване на конституционното право. Заслужава в разглеждания контекст да се посочи оригиналното изследване на Е. Танчев¹⁸.Той застъпва становището, че в съвременната конституционноправна теория и практика се прави разграничение между национално, сравнително и Европейско конституционно право. Оттук следват и различията, които съпътстват дефинирането на предмета и системата на съвременното конституционно право

Ñïîðåä àâòîðà, íà òàçè îñíîâà ìîæå äà ñå èçâúðøè âåðòèêàëíà è õîðèçîíòàëíà äèôåðåíöèàöèÿ íà êîíñòèòóöèîííèòå íàóêè. Ïðè âåðòèêàëíàòà äèôåðåíöèàöèÿ îòäåëíèòå íàó÷íè îáëàñòè è ó÷åáíè äèñöèïëèíè ñå îáîñîáÿâàò â çàâèñèìîñò îò êîíñòèòóöèîííîïðàâíèòå èíñòèòóòè. Ïðè õîðèçîíòàëíàòà äèôåðåíöèàöèÿ ðàçãðàíè÷åíèåòî å â çàâèñèìîñò îò ïðîáëåìèòå, êîèòî êîíñòèòóöèîííîïðàâíèòå íàóêè ñå ñòðåìÿò äà ðàçðåøàò.

При вертикалната диференциация могат да се очертаят следните научни области:

• 
  Теория и практика на конституциите и конституционализма;
  
• 
  Основни права на човека и гражданина и тяхната защита;
  
• 
  Конституционен контрол и конституционно правосъдие;
  
• 
  Избирателно право и избирателни системи;
  
• 
  Парламентарно право;
  
• 
  Форми на държавата и функциониране на политическите институции;
  
• 
  Конституционни основи на правозащитните органи;
  
• 
  Организация и функциониране на местното самоуправление.
  

• 
  Конституционна история;
  
• 
  Конституционна политика;
  
• 
  Конституционна метеорология, която е на границата между конституционната политика и политическата футурология;
  
• 
  Конституционни учения;
  
• 
  Конституционна интерпретация;
  
• 
  Конституционно процесуално право;
  
• 
  Конституционно правотворчество
  

В концепциите на основоположниците на европейската правно-социологическа мисъл – Вебер, Дюркем, Парето и т. н. елементът “право” неизменно присъства. У различните автори той е определен по различен начин - като “социален факт” (у Дюркем), “легитимно господство” (у Вебер”), “социален елемент” (у Парето). Постепенно техните нови социологически конструкции ( новите правила на социологическия метод) запълват пропастта между “чистото” философско и “чистото” юридическо интерпретиране на правото. Освен това, за разлика от позитивизма в социологическото познание и юридическия позитивизъм, които непрекъснато се противопоставят и взаимно отричат ( например у Конт правото отсъства, но пък съществува социологическият подход, при Кант и Хегел, с които завършва класическата немска философия на преден план е изведено философското начало в правото ¹⁹), социологията на правото успява да съчетае безспорните предимства на единия и на другия подход. Получава се, следователно един парадокс – позитивизмът във философията подпомага и дори предопределя обособяването на социологията, а юридическият позитивизъм затруднява и препятства утвърждаването на социологията на правото. В дългата история на спора относно валидността на формулата държава – право (позитивно), философското и социологическото интерпретиране на същността на правото не като система от норми, санкционирани от държавата, а като специфично социално явление, въплъщаващо идеята за справедливост, безспорно философията и социологията на правото постигат определен успех. Оттук произтичат днес и проблемите при отстояването на доминиращата роля на теорията на правото, която трудно отстъпва територията си пред безспорно много по-ясния и издържал на предизвикателствата на времето философски или социологически подход.

И отново едва в края на XIX век се поражда необходимостта от теория на средно равнище поради обстоятелството, че различните клонове на правото бързо се роят и тогава самите юристи усещат нуждата от основополагащи и по-общи понятия в своите изследвания за да “догонят” бързо променящата се правна реалност. Тогава се появява в обръщение и терминът “правно чувство” , заменило за дълъг период от време философската категория правно съзнание. Тогава се поставя началото и на първите емпирични изследвания в областта на отделни отрасли на правото, които поради своята научна оригиналност обръщат нова страница в юриспруденцията, трасирайки пътя на правно-социологическото познание. Следователно когато се търси съотношението между нормативисткия подход към правото (юридическия позитивизъм) и социология на правото , то едва ли е необходимо да се използват сложни теоретико-философски концепции. Нещата са по-скоро прагматично ориентирани. Класическата юриспруденция не може да задоволи нуждите на новопоявили се явления вътре в рамките на правната действителност и търси емпиричен подход за тяхното изследване и обяснение.

Втората половина на XX век е период на “избуяване” на правно-социологическите изследвания , но без ясна конкретизация на съотношението: отраслови правни науки – социология на правото. “Младата” от гледна точка на историческо време социология се оказва по-плодотворна, създавайки и онази теория от средно равнище, която по много по-прагматичен начин извежда правните категории и понятия от завоалираното им позитивистко тълкуване (“чистото учение” за правото у Келзен) и открива пътя за нов вече не метаюридически подход при изследването, анализа и интерпретацията на основни юридически институти.

Разбира се, избистрянето на методологически по-правилното социологическо разбиране за правото не като система от йерархически подредени норми, чийто източник е държавата, а като “юридически феномен”²⁰ се осъществява в рамките на множество позитивистки доктрини, в непрекъснатото противопоставяне между “юридическия позитивизъм и социологическия позитивизъм”, между “социологическата юриспруденция и юридическата социология”, между “юридическото действие и социалното действие” и т.н. Това се дължи на изключително голямото разнообразието на позиции, аргументи и конкретен понятиен апарат, съдържащ се в теоретичните анализи на авторите, които, опитвайки се да обосноват връзката между правото и социологията и същевременно да “надхвърлят” равнището на позитивистко-социологическото му интерпретиране, най-често си служат с усложнен и често пъти противоречив набор от научни термини. Дори и в разгърнатото представяне на правото като социологическа категория у Конт, често пъти има смесване между отделните разновидности на социологическия позитивизъм в правото. Много по-избистрените концепциите на Вебер и Дюркем, а по-късно – на Паунд и Парсънз отчетливо посочват границите на догматично-нормативистичното разглеждане на правото и анализа му в контекста на социалната му същност. Особено ясно това разграничаване между юридическия позитивизъм и социологията на правото е показано от Паунд в неговата прочута теоретична полемика с “чистото учение за правото” на Келзен ²¹.

Едно обаче е безспорно и то е, че едва след утвърждаването на автономността на социологията, става възможно реалното преодоляване на юридическия позитивизъм и поставяне началото на нов анализ на правото като юридическия феномен, който, по думите на самия Конт “…е предмет на една позитивна наука, само защото по своята същност произтича от подчинени на детерминизма социални явления”²².

Основно методологическо значение има разглеждането на правото като основен елемент в социологическата структура на обществото. Именно социологическата теория за правото създаде модела на правната област на обществения живот в отличие от по–тясното по съдържание понятие “право” и по този начин определи институционалната рамка на правно-социологическото познание.

1. Правната област в социологическата структура на обществото.

В изключително сложната и многообразна социална реалност е много трудно точно да се определят специфичните параметри и характеристики на всяка от съществуващите и постоянно променящи се области, страни и елементи на социологическата структура на обществото. Такива области или елементи на обществения живот са например икономиката, трудът, комуникациите, политиката, моралът, религията, обичаите, правото и т.н.²³ Следователно, в контекста на теорията за социологическата структура на обществото, правото се разглежда като една от основните области на обществения живот, която се намира в постоянно взаимодействие с останалите области или елементи на обществения живот.

Концепцията за социологическата структура на обществото е основа за едно по-широко и методологически по-правилно разглеждане на такива сложни социални явления, каквито са правото, политиката, моралът, социалната девиация и т. н., представляващи взаимосвързани съставни елементи на тази социологическа структура. Тази концепция е твърде приложима за преодоляването на юридико-нормативистичното интерпретиране на правото и свеждащо правната наука само до анализ и тълкуване на позитивното (съществуващото, писаното) право.

Ïðàâíàòà îáëàñò íà îáùåñòâåíèÿ æèâîò çàåìà ñïåöèôè÷íî ìÿñòî â öÿëîñòíàòà ñîöèîëîãè÷åñêà ñòðóêòóðà íà îáùåñòâîòî. Òîâà ïîëîæåíèå, ÷èéòî ïúðâîîáðàç ñðåùàìå íàé-âå÷å ó ïðåäñòàâèòåëèòå íà ñòðóêòóðíî-ôóíêöèîíàëíèÿ àíàëèç, äíåñ ñå âúçïðèåìà îò ïðåäñòàâèòåëèòå íà ïðàâíî-ñîöèîëîãè÷åñêàòà ìèñúë êàòî íàé-ïðèëîæèì ìîäåë ïðè îïðåäåëÿíåòî íà ñúùíîñòòà, ïðåäìåòà è ãðàíèöèòå ïðàâíîòî ïîçíàíèå. Íåùî ïîâå÷å – ñàìî â êîíòåêñòà íà ñîöèàëíàòà ìó ñúùíîñò ïðàâîòî ìîæå äà áúäå èçâåäåíî íà òàêîâà ðàâíèùå, êîåòî, ïî äóìèòå íà Ñåëçíèê, ïîçâîëÿâà íàé-ïîñëå þðèñïðóäåíöèÿòà äà ñå íàñî÷è êúì èçñëåäâàíå è àíàëèç íà îíåçè ñîöèàëíè èíòåðåñè, öåííîñòè è ïðèíöèïè, áåç êîèòî è íàé-ñúâúðøåíàòà îò ôîðìàëíîþðèäè÷åñêà ãëåäíà òî÷êà ïðàâíà ñèñòåìà íå áè ìîãëà äà ïîðîäè íåîáõîäèìèòå ñîöèàëíè ðåçóëòàòè ²⁴.

Логиката на юридическото мислене невинаги е достатъчна за да обоснове социалната същност на правните явления. От друга страна – “чистият“ социологически анализ на правото като специфично социално явление също така не е в състояние да разкрие онази характерна особеност на правото като регулатор на обществените отношения, която го отличава от други нормативни системи каквито са религията, моралът, обичаите.Ето защо разглеждането на правната област на обществения живот като основен елемент в социологическата структура на обществото до голяма степен определя границата между юридическия анализ и социологическия анализ на правото, като в същото време не противопоставя социологията на правото на останалите науки за правото, а показва взаимната им връзка и обекта на техните изследвания. Употребата на термина правна област не е просто разновидност на термина право ²⁵. Очевидно става въпрос за по-широко разбиране на същността на правото, за включване в правната област на обществения живот на елементи, които много често убягват от погледа на юристите или не са обект на техните изследвания. В историята на правно-социологическата мисъл у нас понятието правна действителност (реалност) като синоним на правна област доста подробно е обосновано в произведенията на проф. В.Ганев ²⁶. Това само по себе си е доказателство за определена приемственост в изследването на правото от различни гледни точки, от различни научни области.

Едно схематично представяне на правната област на обществения живот в социологическата структура на обществото създава улеснение при определяне на предмета съотношението между отделните клонове на правната наука (отрасловите правни дисциплини).

С х е м а 1

Ñîöèîëîãè÷åñêà ñòðóêòóðà

Основни области