Дейността на разследващите органи и съда в контекста на правото на равно третиране и защитата от дискриминация
Изтегляне 476.78 Kb.
|
|
Първите два примера, които ще представим от практиката на Съда в Страсбург, са делата Великова с/у България24 и Ангелова с/у България25, които касаят случаи на твърдяно полицейско насилие спрямо лица от ромския етнос. Тук трябва да се направи уточнението, че по отношение на задължението на държавата да не допуска нарушения на чл. 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, а именно – да не нарушава правото на живот, Европейският съд по правата на човека в своята практика прави разграничение между т. нар. материален и процесуален аспект на това задължение. Материалният аспект включва два взаимодопълващи се елемента, първият от които се изразява в задължението на държавата да не отнема човешки животи освен в изрично предвидените изключения (като например прилагането на смъртна присъда, предвидена като наказание в законодателството26, или например прилагането на „абсолютно необходима“ сила от страна на органите на реда във връзка с предотвратяването на деяния, застрашаващи човешки животи27). Вторият елемент на т. нар. материален аспект се изразява в задължението на държавата да извърши всичко, което се е изисквало от нея според обстоятелствата на всеки конкретен случай, така че да не бъде подложен животът на съответното лице на допълнителен риск, който би могъл да бъде избегнат28. Процесуалният аспект от своя страна се изразява в задължението на държавата да извърши безпристрастно, обективно и навременно разследване на всяко едно отнемане на живот29. Същото разбиране се прилага и относно чл. 3 от Конвенцията30. В случая по делото Великова с/у България лице, което е било арестувано във връзка с кражба на добитък, починало, след като прекарало около 12 часа в полицейското управление. В рамките на извършеното разследване се установило, че смъртта е причинена от множество вътрешни кръвоизливи и остра кръвозагуба вследствие на умишлено нанесен побой, но не се установило къде и от кого е нанесен побоя – дали в полицейското управление или извън него и дали от полицейски служители или от собствениците на откраднатия добитък. В своето решение Съдът по правата на човека констатирал нарушение и на двата аспекта на правото на живот, така както същото е формулирано в чл. 2 на Конвенцията. За да установи нарушение на материалния аспект на правото на живот, на първо място Съдът изходил от принципното положение, че когато процесните събития са изцяло или отчасти изключително достояние на властите, както в случаите на лица под техен контрол при задържане, възникват силни фактически презумпции относно травми и смърт, предизвикани по време на задържането. На следващо място, изхождайки от представените му доказателства, Съдът констатирал, че починалият е консумирал известно количество алкохол преди задържането си, но в компанията на други лица, като по време на устната си комуникация с тях и със служителите на реда не се е оплакал от никакво страдание, а и никой не бил докладвал за констатираните в последствие сериозни травми. По-нататък Съдът е отчел заключенията на съдебномедицинския експерт, според който фаталните увреждания са били резултат от действието на предмет или предмети с тясна ограничена повърхност, продълговати, с ширина около 2 сантиметра, както и от действието на удари с или върху тъп, твърд предмет, поради което отхвърлил тезата на държавата, че причината за смъртта на лицето е падането му на земята поради алкохолно опиянение. Относно твърдението за липса на адекватно разследване Съдът е отбелязал следните обстоятелства, които са му дали основание да приеме, че държавата не е изпълнила това свое задължение: 1) разследването е започнало своевременно, но нито във връзка с назначаването на аутопсията в часовете след констатирането на смъртта, нито пък в последствие е поискано от медицинските експерти да се произнесат относно времето на настъпването на смъртта; 2) не е направен опит да се идентифицират членовете на медицинския екип, които според твърденията на полицейските служители са посетили два пъти полицейското управление по време на задържането на починалия; 3) не са били разпитани както единият от полицейските служители, арестували починалото лице, така и други свидетели, които съгласно събраните материали биха могли да дадат показания относно причините за настъпването на смъртта. Съдът по правата на човека е установил и нарушение на чл. 13 от Конвенцията, доколкото неефективното разследване е преградило пътя към всяко друго евентуално средство за защита, вкл. и евентуалното самостоятелно гражданско производство, което би могло да бъде образувано въз основа на граждански иск за присъждането на обезщетение за претърпени вреди. Относно твърдението за наличие на дискриминация по признак „етническа принадлежност“ Съдът не е констатирал нарушение на чл. 14 от Конвенцията, като се е позовал на приетия към въпросния момент стандарт относно доказването, а именно – „доказване по несъмнен начин“. В тази връзка Съдът е посочил, че не се установява по безспорен начин убийството и липсата на адекватно следствие да са мотивирани от расови предразсъдъци. Сходно е оплакването и по делото Ангелова с/у България - случаят касае смъртта на лице от ромски произход, която е настъпила след задържане на лицето в полицейско управление. Позовавайки се отново на силните фактически презумпции, които се прилагат относно настъпването на травми и смърт по време на задържане, в съответствие с постоянната си практика относно нарушения на чл. 2 от Конвенцията Европейският съд по правата на човека е прехвърлил тежестта на доказване върху държавата. Както българското правителство в рамките на производството пред Съда, така и разследващите органи по време на досъдебното производство са се позовали на заключението на втората медицинска експертиза, според която ударът, причинил смъртта, е нанесен поне 10 часа преди настъпването й, респ. 5 часа преди първия досег на починалия със служители на реда (за сведение първата експертиза заключава, че този период е в рамките на 4-5 часа или казано по-друг начин съвпада с периода, в който лицето е било задържано). Анализирайки констатираните от разследващите органи факти, Съдът по правата на човека обаче изразил съмнение, че действително лицето е получило сериозна черепна травма, след което е посетило заведение, където се е почерпило с алкохол в компанията на приятели, а след това решило и да открадне автомобилни части, като в крайна сметка е било способно да тича по време на задържането му. Това според Съда не звучи правдоподобно дори и при отчитането на т. нар. „светъл период“, характерен за развитието на епидуралния хематом, който е посочен като причина за смъртта. Наред с останалото Съдът се позовава и на експертно становище на датски професор – държавен експерт по съдебна медицина, което е представено от жалбоподателката по време на производството със съдействието на Европейския център за правата на ромите. Това становище не е било оспорено от българското правителство, а в него се съдържа аргументирана критика относно заключенията на българските медицински експерти. Европейският съд по правата на човека е отчел и множеството други травми, нанесени върху тялото на починалия, за които правителството не е дало каквото и да било обяснение. Позовал се е и на окачественото от него като „подозрително“ поведение на полицейските служители: 1) във връзка с влошаването на състоянието на задържаното лице повече от два часа се били забавили да сигнализират в медицинския център за спешна помощ и по-конкретно отчелите влошаването на състоянието полицейски служители са се свързали с техните патрулиращи колеги, които били задържали преди това лицето; те от своя страна са се върнали в полицейското управление, след което са шофирали до болницата и са се върнали, следвани от линейка, вместо такава да бъде извикана директно по телефона; 2) на следващо място полицейските служители са дали неверни показания на единия от лекарите относно промяната в състоянието на лицето; 3) региситърът на полицейското управление за задържани лица е бил подправен, а починалият е бил вписан post factum като лице с неустановена самоличност, въпреки че същият е бил добре известен на задържалите го служители. Тези обстоятелства са дали основание на Съда да констатира нарушение на чл. 2 в неговия материален аспект, а пренебрегването им по време на досъдебното производство, образувано по повод на настъпилата смърт, е счетено и за нарушение на т. нар. материален аспект. Позовавайки се на разбирането, че чл. 5, ал. 1 от Конвенцията съдържа имплицитно изискване всяко едно задържане на лице да бъде регистрирано в съответен регистър, който да съдържа такива обстоятелства като датата, времето и мястото на задържане, името на задържаното лице, основанията за неговото задържане и името на лицето, осъществяващо ареста, Европейският съд по правата на човека е констатирал нарушение и на тази разпоредба от Конвенцията, тъй като е отчел от една страна, че в конкретния случай липсва заповед за задържане, а от друга – самото задържане не е било правилно отразено в полицейския регистър. С аналогични аргументи на тези, приети в рамките на делото Великова с/у България, Съдът е констатирал нарушение и на чл. 13, но е приел, че не е била осъществена дискриминация. Специален интерес представлява особеното мнение на съдия Бонело. В него уважаемият съдия прави преглед на практиката на Европейския съд по правата на човека по повод на твърдения за нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, като посочва, че доказателственият стандарт, възприет от Съда, а именно – доказване по несъмнен начин, в крайна сметка е довел до неустановяване на подобно нарушение в цялата 50-годишна практика на юрисдикцията. В тази връзка съдия Бонело представя следния цитат от решението на Интер-американския съд по правата на човека по делото Веласкес Родригес с/у Хондурас31: „Международната закрила на правата на човека не следва да се смесва с наказателното правосъдие. Държавите не се явяват пред Съда като обвиняеми по наказателни дела. Целта на международното право по правата на човека не е да накаже виновните за нарушенията, а да защити пострадалите и да осигури поправяне на вредите, които са резултат от действията на отговорните държави“. Относно тежестта на доказването съдия Бонело се позовава и на практиката на Върховния съд на Съединените американски щати32, в която е възприето виждането, че, ако ищецът, респ. жалбоподателят, установи наличието на prima facie дискриминация, то в тежест на ответната страна е да убеди Съда в законността и обосноваността на атакуваното действие. Относно тежестта на доказване, тъй като това е проблем, пред който са се сблъскали до момента мнозина юристи - както практици, така и теоретици, може да се посочи следното: на първо място трябва да се направи ясно разграничение между наказателноправните и гражданскоправните аспекти на защитата от дискриминация. В рамките на наказателните производства следва по несъмнен начин да се установи вината на подсъдимия, което по отношение на умишлените престъпления се осъществява наред с останалото и чрез анализиране на интелектуалния и волевия момент на умисъла. По отношение на престъпленията с дискриминационен мотив това означава да се установи от една страна, че в съзнанието на дееца е отразено наличието на характеристика, свързана със защитимите от антидискриминационното законодателство признаци, която е присъща на жертвата или за която се предполага, че е присъща на жертвата (например цвят на кожата, говорим език и т.н.). От друга страна, трябва да се докаже, че именно поради тази характеристика деецът е формирал воля за извършването на деянието. Казано по друг начин, това означава да се установи наличието на пряка причинно-следствена връзка между защитимия от антидискриминационното законодателство признак и съставомерното поведение на дееца33. Съгласно специфичния доказателствен стандарт, който се прилага към момента в гражданските и административните производства за защита от дискриминация, развиващи се на територията на Република България34, напротив, такава причинно-следствена връзка не е необходимо да се установява от ищеца, респ. жалбоподателя. В настоящото изложение няма да се спираме надълго и нашироко върху тежестта на доказване в производствата за защита от дискриминация. Единствено ще посочим, че по същество prima facie дискриминация означава, че в рамките на производството пред компетентния орган са доказани факти, от които може да се направи предположение (презумпция), че е налице дискриминация35. От този момент в тежест на ответната страна е да докаже, че не е нарушено правото на равно третиране36. Именно и това разбиране влага съдия Бонело в своето особено мнение по делото Ангелова с/у България. Две години по-късно състав на Първо отделение, а след това и Голямата камара на Европейския съд по правата на човека в решенията си по делото Начова и други с/у България37 окончателно възприемат този доказателствен стандарт по отношение на оплакванията за дискриминация в случаите на лишаване от живот или нечовешко отнасяне. Това дело е и първият прецедент, в който Съдът установява наличието на нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията. Конкретната фактическа обстановка касае убийството на лице от ромски произход, извършено по време на полицейска акция за задържането му. В своето решение Голямата камара на Съда посочва, че задължението на държавните органи да изследват съществуването на възможна връзка между расистко отношение и насилствено действие е аспект от процесуалното им задължение съгласно член 2 от Конвенцията, но може също така да се разглежда като част от задълженията им на основание член 14 от Конвенцията във връзка с член 2 за осигуряване упражняването на правото на живот без дискриминация. Поради взаимодействието между двете разпоредби тези обстоятелства могат да се разгледат на базата само на едната от двете разпоредби, без отделно изследване на отношението с другата, или да изискват преглед съгласно двете норми. Това е въпрос, който следва да се решава във всеки конкретен случай в зависимост от неговите факти и естеството на направените твърдения. Това, което в рамките на делото Начова и други с/у България е дало основание на Съда да установи нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията, е, че компетентните органи не са разследвали евентуална версия за извършването на убийството по расистки подбуди, въпреки че според Съда е било налице обстоятелство, което би могло да даде основание на разследващите органи да проверят тази хипотеза. Става въпрос за показанията на един от свидетелите, който заявявя, че непосредствено след смъртоносната автоматична стрелба с автомат „Калашников“ въпросният служител е насочил оръжието към него и е крещял: „Мамка ви циганска!“. Тук трябва да се отбележи, че всъщност задължението на компетентните органи да разследват евентуални расистки подбуди при наличието на данни за такъв мотив се изразява единствено в това, че те трябва да проверят въпросната следствена версия, и това задължение по никакъв начин не се отнася до крайния резултат на разследването. Така например в конкретния случай е било напълно възможно да се съберат допълнителни доказателства, въз основа на които да се изключи напълно подобна следствена версия. Разбира се, теоретично би могло да се съберат и доказателства, които да я потвърдят. Именно показанията на свидетеля в съчетание с факта, че полицейският служител е използвал явно прекомерна сила, както и липсата на последващо разследване на евентуалния расистки мотив са дали основание на Европейския съд по правата на човека да констатира нарушение на чл. 14 във връзка с процесуалния аспект на чл. 2 от Конвенцията. Друг пример от практиката на Европейския съд по правата на човека, в който е констатирано нарушение на чл. 14 във връзка с процесуалния аспект на чл. 2 от Конвенцията, е делото Фьодорченко и Лозенко с/у Украйна38 . Случаят касае нападение, извършено спрямо лице от ромски произход, което, излизайки от своята къща, е било върнато в нея от своите нападатели, къщата била запалена от тях, в следствие на което експлодирала. Лицето било изхвърлено навън от взривната вълна, но четирима от членовете на семейството му, включително три деца, загинали. Непосредствено след случая в местната преса били поместени статии, според които убийството е извършено поради неизплащането на периодичния подкуп, който трябвало да получават полицейски служители от продаващите хероин роми. Освен пропуските в разследването, които са довели до констатирането на нарушение на чл. 2 от Конвенцията в неговия процесуален аспект, Съдът по правата на човека е установил нарушение и на чл. 14. За да постанови своето решение, Съдът е съобразил на първо място, че е било документирано расистко изказване на един от заподозряните. На следващо място е отчел обстоятелството, че освен къщата на жалбоподателя били подпалени една след друга още няколко къщи в ромския квартал, като същевременно посочил, че липсва информация дали и живущите в другите къщи са били замесени в наркоразпространението. Констатирал също така, че разследването е продължило над 11 години. Както и в други свои решения, като допълнителен аргумент Европейският съд по правата на човека се е позовал на периодичните доклади на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността за съответната държава, в които са посочени примери за дискриминация и полицейско насилие. На тази основа Съдът е посочил, че не са били изследвани евентуални расистки мотиви въпреки необходимостта от такова разследване с оглед конкретиката на случая. Безспорно е, че в случаите, когато е констатирано нарушение на човешко право, гарантирано от ЕКЗПЧОС, самият факт, че пострадалото лице е носител на защитим признак, не означава сам по себе си, че е налице и дискриминационно отношение спрямо него. Така например в делата Мижигарова с/у Словакия39, Огнянова и Чобан с/у България40, Сашов и други с/у България41 и Васил Сашов Петров с/у България42 въпреки констатираните нарушения на чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията Европейският съд по правата на човека е приел, че не е осъществена дискриминация било във връзка с материалния, било във връзка с процесуалния аспект на правото на живот и забраната за нечовешко и унизително отнасяне, тъй като Съдът наред с останалото е приел, че националните власти не са разполагали с каквито и да било данни, че деянията са извършени поради расистки подбуди. Например в рамките на делото Сашов и други с/у България Съдът е констатирал, че за разлика от фактическата обстановка по делото Бекос и Кутропулос с/у Гърция43 и делото Шечич с/у Хърватска44 жалбоподателите не са повдигнали пред военната прокуратура, нито в началото на проверката, нито впоследствие, въпроса за твърдяната от тях расистка мотивация на проявата на насилие от страна на полицейските служители. В светлината на представените доказателства Съдът в Страсбург е посочил, че не съществува никаква улика освен твърденията на жалбоподателите, формулирани за първи път в жалбата им пред Съда по правата на човека, за евентуален расистки мотив от страна на полицейските служители. Както се казва в самото решение, „при отсъствието на такива данни Съдът не би могъл да упреква властите, провели вътрешната проверка, че не са водили разследване по този въпрос“. Дотук бяха представени примери от практиката на Европейския съд по правата на човека, които касаят твърдения за осъществено полицейско насилие. Това, разбира се, не са единствените случаи, в които Съдът е констатирал нарушения на чл. 14 във връзка с чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията поради неефективността на разследването. Така например фактическата обстановка по делото Йотова с/у България45 е следната: в нощно заведение младежи от ромския етнос набиват техен връстник от български произход, който е от друго населено място; на следващата вечер пострадалият се връща в дискотеката, придружен от свои приятели от неговия град, и разпитва за адреса на един от ромите; на сутринта групата младежи отиват в дома на брат му, не намират никого там и изпочупват покъщнината; вечерта младежите са забелязани отново във въпросното населено място, където предстояло празненството за рождения ден на участвалото в сбиването момче от български произход; групата младежи попадат случайно на лицето, чиято покъщнина е изпочупена, разпитват го за брат му и отправят заплахи; той от своя страна събира група роми, въоръжени с тояги, и се обажда в полицейското управление, находящо се в съседния град; изпратен е полицейски патрул, за да успокои положението, който нарежда на събралите се групи да не влизат повече в конфликт; по-късно през нощта от неидентифициран автомобил е произведен изстрел, който улучва жена от ромски призход – съседка на единия от участвалите в сбиването роми. Въпреки че жената не е починала, случаят е разгледан от Европейския съд по правата на човека във връзка с чл. 2 от Конвенцията, доколкото тази разпоредба намира приложение не само в случаите на отнемане, но и в случаите на застрашаване на живот. Въпреки множеството следствени действия според Съда по правата на човека властите не са изпълнили задължението си да използват всички разумни способи, които са имали на разположение, за да гарантират събирането на доказателства във връзка с конкретните обстоятелства, а и не са провели разследването с необходимата експедитивност и бързина. По-конкретно е отчетено, че разследващите органи са можели да изготвят портрет на извършителя на стрелбата въз основа на показанията на потърпевшата. На второ място е отчетено, че следственият експеримент за разпознаване е забавен почти две години, въпреки че в него са участвали първоначално заподозрените младежи. Трето, визуалното разпознаване на колата с участието на пострадалата е организирано едва 3 години след началото на разследването, което според Съда е компрометирало възможността този доказателствен способ да допринесе за установяването на фактите. Четвърто, Съдът счита, че никакви усилия не са положени за намирането и идентифицирането на оръжието: от една страна - въпреки намерените ловни сачми на местопрестъплението не е извършена експертиза с цел идентифициране на боеприпаса, от друга страна – било е установено, че четирима от младежите са имали достъп до ловните пушки на бащите си, но нито едно от тези оръжия не е било иззето и проверено за следи от скорошна стрелба и пръстови отпечатъци. На пето място Съдът съобразява и общата продължителност на разследването – последното постановление за спиране на разследването е от 2002 г., същевременно в материалите по делото фигурира план за действие, одобрен през 2005 г. от началника на полицейското управление, но до 23 октомври 2012 г. – датата на признасяне от Съда по правата на човека, нищо повече не е било извършено от разследващите органи. Що се отнася до изискването за приключване на производствата в разумен срок, трябва да се има предвид, че Европейският съд по правата на човека се ръководи от следните критерии при анализа на всяко едно дело: сложността на казуса, поведението на самия жалбоподател и на компетентните органи, както и какъв законен интерес на жалбоподателя е бил застрашен46. Това, което според Съда в рамките на делото Йотова с/у България е трябвало да накара компетентните органи да изследват и версията, свързана с евентуален расистки мотив, е следното: 1) изстрелът, който е застрашил живота на жалбоподателката, е бил произведен в контекста на сблъсъци и закани между групи лица от българския и ромския етнос, като тези пререкания са се случили изцяло в селото на засегната; 2) в писмо до апелативния прокурор жалбоподателката е изразила мнението си, че става въпрос за престъпление, мотивирано от етническа омраза, но този аспект от жалбата не е бил взет предвид от лицата, водили разследването. Съдът по правата на човека изрично разграничава конкретния случай от фактическата обстановка по делото Коки и други с/у Словакия47 и вече цитираното дело Мижигарова с/у Словакия, където индикациите за евентуална расистка мотивация се съдържат единствено в показанията на жертвите. По отношение на оплакването за нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с липсата на разследване на евентуални расистки подбуди в рамките на делото Йотова българското правителство е изложило становище, че жалбоподателката е имала възможност да сезира Комисията за защита от дискриминация относно действията и бездействията на разследващите органи. Държавата се е позовала и на чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., който регламентира възможността за пострадалото лице въз основа на решението на Комисията за защита от дискриминация да поиска обезщетение по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. В мотивите си Европейският съд по правата на човека отбелязва, че правителството не е представило нито едно решение на Комисията за защита от дискриминация или на националните съдилища, от което да се заключи, че този орган е в състояние да контролира работата на разследващите органи. Каталог: libra libra -> Преводач Елена Атанасова Коректор Ива Данева Формат 84/108/32 Печатни коли 15 дф „абагар" Велико Търново ик „сова" Варна как да се използва тази книга libra -> За медитацията ошо въведение libra -> Поредица ние обичаме животните libra -> Тайната на скорпион libra -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли libra -> Бог и човекът човешки теории за човека Изтегляне 476.78 Kb. Сподели с приятели:
|