Дейността на разследващите органи и съда в контекста на правото на равно третиране и защитата от дискриминация
Изтегляне 476.78 Kb.
|
|
Друг пример от практиката на Европейския съд по правата на човека е делото Ангелова и Илиев с/у България48, което касае убийството на лице от ромски произход, извършено от седем младежи, шест от които непълнолетни. Жертвата е била бита и намушкана няколко пъти, в следствие на което починала. Още в своите първоначални разпити извършителите признали, че нападението е извършено въз основа на расистки подбуди. Наказателното производство е продължило повече от 11 години. Прекратено е по отношение на петима от извършителите поради изтичането на абсолютната давност за налагане на наказание. Констатирайки тези обстоятелства, Съдът по правата на човека е установил нарушение на чл. 2 и чл. 14 във връзка с чл. 2 от Конвенцията, тъй като според него с оглед немалкото доказателства за вината на заподозрените не е проведено ефективно производство в разумен срок. Относно задължението на държавите за извършването на навременно разследване и приключване на наказателното производство в разумен срок интерес представлява и делото Менсън и други с/у Обединеното Кралство49. То е образувано по жалба на наследниците на чернокож мъж, който бил пребит и запален от четирима нападатели, в следствие на което починал. Жалбата е подадена две години, след като е започнало досъдебното производство. Насочена е срещу продължителното бездействие на разследващите органи, което според жалбоподателите се дължи наред с останалото и на дискриминационното отношение на длъжностните лица. Интересното е, че случайно или не две седмици след подаването на жалбата до Съда в Страсбург трима от извършителите са арестувани, четвъртият е арестуван месец по-късно, а до края на същата година първоинстанционният съд е произнесъл своите присъди. След две години присъдите вече били влезли в сила, което от своя страна е дало основание на Европейския съд по правата на човека да обяви разглеждането на жалбата за недопустимо и да прекрати производството. Следващите два случая от практиката на Европейския съд по правата на човека, които ще представя, касаят нарушения на забраната за дискриминация при упражняване правото на справедлив съдебен процес, т.е. нарушения на чл. 14 във връзка с чл. 6 от Конвенцията. Що се отнася до поведението на магистратите с оглед недопускането на каквато и да било форма на дискриминация в съдебната система, могат да се посочат и т. нар. Бангалорски принципи, които формулират конкретни насоки за действията на органите на съдебната власт в областта на равенството50. На няколко места в този документ се набляга на необходимостта магистратите да бъдат напълно безпристрастни, респ. да не проявяват какъвто и да било предразсъдък или предпочитание по отношение на която и да било от страните в съдебния процес. На следващо място е посочено, че поведението им извън съдебната зала също не трябва да хвърля сянка на съмнение в обществото относно тяхната безпристратност и тяхната способност да се подчиняват единствено и само на принципа за върховенство на закона. Отчетено е също така, че съдиите не трябва да допускат процесуалните представители да изразяват под каквато и да било форма стереотипни виждания и предразсъдъци на основата на неотносими към делото характеристики. Първият случай, свързан с правото на справедлив съдебен процес, на който ще се спра, е делото Молдован и други с/у Румъния51. Фактическата обстановка е следната: вечерта на 20.09.1993 г. в румънско село възниква спор в питейно заведение между три лица от ромски произход и лице, което е от преобладаващия в страната етнос. Разпрата прераства във физическа саморазправа и завършва със смъртта на сина на лицето от неромски произход, който е дошъл междувременно, за да се притече на помощ на своя баща. Тримата роми напускат местопрестъплението и отиват в своята махала. Вестта бързо се разпространява и непосредствено след това гневна тълпа се събира около къщата, където тримата роми са се укрили. Сред тълпата са и полицейски служители, включително и началникът на местното полицейско управление. Ромите отказват да излязат от къщата, поради което тълпата я подпалва. В опит да избягат двама от ромите са пребити до смърт, а третият изгаря жив вътре в къщата. Събралите се хора изливат гнева си и върху останалите ромски имоти в селото и също ги подпалват. Образуваните в последствие наказателни производства срещу участници в тълпата продължават над 11 години. По време на разглеждането на делото пред първата инстанция съдът отделил разглеждането на гражданските искове, заведени от ромите, чиито роднини били убити и чието имущество било унищожено, в отделно гражданско производство. Наказателните производства срещу полицейските служители са прекратени, тъй като не е установено същите да са участвали в описаните действия. Петима цивилни са осъдени за умишлените убийства, а други седем са осъдени за унищожаване на имущество. В мотивите към решението на първоинстанционния наказателен съд се съдържат следните констатации: настанилите се в селото след 1989 г. роми често създават сериозни конфликти с мнозинството от населението; поради техния начин на живот и отхвърлянето на моралните ценности, възприети от останалата част от населението, са се самоотделили, показват агресивно поведение и умишлено нарушават правните норми, признати от обществото; повечето от ромите нямат постоянна работа, крадат и извършват всякакви други незаконни дейности; тъй като беше прекратена предишната форма на собственост, която им бе осигурила равни права с останалата част от обществото, на ромите се предоставиха земеделски земи; въпреки това те не обработват земята, а продължават да крадат, да извършват актове на насилие и да посягат на чуждата частна собственост, което доведе дори до по-голямото им отхвърляне; архивите на полицията и съда показват, че 7 криминални случая са регистрирани между 1991 г. и 1993 г., които варират от лека телесна повреда до смърт; всъщност реалният брой на престъпленията, извършени от роми, е много по-висок, но много от тях не са съдени, тъй като пострадалите не са подали оплаквания или са ги оттеглили поради заплахите на ромите за отмъщение; обществеността счита, че повечето от споровете са разрешавани по несправедлив и незадоволителен начин, в полза на ромите, и това води до увеличаване на случаите на самоуправство и лично отмъщение“. С някои корекции относно индивидуализирането на наказателната отговорност апелативният съд потвърдил решението, а неговото решение било потвърдено от касационната инстанция. Първоинстанционният граждански съд от своя страна отхвърлил като неоснователни заведените искове за обезщетения, като се позовал от една страна на обстоятелството, че къщите били възстановени от компетентните държавни органи (тук трябва да се посочи че, в рамките на делото пред Европейския съд по правата на човека е установено, че построените нови къщи не са били завършени, тъй като техните покриви, прозорци и стени не са били изцяло изградени). На следващо място относно твърденията на ищците за унищожени движими вещи гражданският съд се позовал на контекста, в който били извършени престъпните деяния, така както е описан от наказателния съд, отхвърлил като неверни показанията на всеки един от ищците по отношение на загубите, претърпени от останалите ищци, допълвайки, че те не били декларирали какъвто и да било доход, посочил, че само работа би могла да е източник на доход, а не деяния като разглежданите от съответния съд и така отхвърлил претенциите за понесени материални вреди. Наред с това първоинстанционният граждански съд счел, че извършените деяния не били в състояние да предизвикат неимуществени вреди. Апелативният съд на свой ред констатирал редица процесуални нарушения – откритите заседания били проведени в отсъствието на ответниците и техните процесуални представители, един от ищците бил нередовно призован, не били представени някои от заключенията на вещите лица, поради което било създадено объркване относно имената и броя на пострадалите и т.н., поради което отменил решението и върнал делото на първа инстанция. Във второто си решение първоинстанционният съд намалил наполовина поисканите от наследниците на починалите обезщетения за материални вреди, като посочил, че тримата роми са провокирали извършителите със своето поведение. Присъдил обезщетения за погиналото имущество, но отново отхвърлил всички претенции за понесени нематериални вреди. Апелативният съд, позовавайки се наред с останалото и на решението на Европейския съд по правата на човека по делото Акдивар с/у Турция52, присъдил по отношение на някои от ищците обезщетения за претърпени нематериални вреди, като посочил, че тези ищци били пострадали и емоционално поради несигурността, която почувствали след разрушаването на домовете им и унищожаването на всички други движими и недвижими вещи – резултат от тяхната работа. Апелативният съд уважил само частично претенциите на ищците за претърпените нематериални вреди, като подобно на първоинстанционния съд се позовал на обстоятелството, че извършителите на престъплението били провокирани и действали в състояние на афект. Касационният съд потвърдил изцяло това решение. Европейският съд по правата на човека от своя страна констатирал нарушение на редица разпоредби от Конвенцията. Наред с останалото установил нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 6 от Конвенцията, като приел, че част от мотивите на румънските съдилища се основават на етническата принадлежност на жалбоподателите, а румънското правителство не било представило аргументи за различното третиране на тези лица, осъществено от страна на националните юрисдикции. Тук следва да се отбележи и съвпадащото мнение на съдиите Бирсан и Муларони, които уточняват, че във връзка с намаляването на размерите на присъдените обезщетения от румънския апелативен съд не би следвало да възникне какъвто и да било проблем с оглед прилагането на разпоредбите на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Позовавайки се на делото Гарсия Руис с/у Испания53, те считат, че допустимостта на различните видове доказателства и начина, по който те се интерпретират, са материи, подлежащи предимно на регулация от компетентните национални органи. На следващо място, посочват, че с оглед представените доказателства румънският апелативен съд е основал своите мотиви относно провокирането на извършителите върху реални факти, поради което напълно логично бил намален размерът на поисканите обезщетения. Другият случай, в който Европейският съд по правата на човека е констатирал, че акт на наказателен съд е с дискриминационен характер, е делото Параскева Тодорова с/у България54. В мотивите си защо не следва да бъде приложен институтът на условното осъждане по отношение на подсъдимо лице от ромски произход първоинстанционният български съд пише следното: „В конкретния казус съдът счита, че това е невъзможно и още повече – наслагва се едно чувство за безнаказаност по този начин особено у малцинствените групи, за които и условното наказание не е осъждане“. Присъдата е потвърдена от апелативната и касационната инстанция въпреки изричното посочване в апелативната и касационната жалба, че съдебният акт е с дискриминационен характер. Това становище на българските съдилища, както и някои други обстоятелства, дават основание на Европейския съд по правата на човека да установи нарушение на чл. 14 във връзка с чл. 6 от Конвенцията. По-конкретно Съдът в Страсбург посочва, че при оценката на възпиращия ефект на едно наказание върху другите членове на обществото, един съд може да бъде доведен до необходимостта да вземе предвид явления от не толкова общ характер като, например, криминогенната обстановка в страната, начина, по-който широката общественост гледа на едно или друго престъпление или евентуалното наличие на социален климат на несигурност. Несъмнено е при това, че такива съображения на националните съдилища трябва, според Съда, да се основават на определена съвкупност от факти. Съдът отбелязва обаче, че в конкретния случай националният правораздавателен орган не се е позовал на никакъв аргумент или факт, способен да подкрепи констатацията му. На следващо място приема, че забележката относно съществуването на чувство за безнаказаност в обществото, която е от най-общ характер, е фокусирана върху малцинствените групи и от там - върху самата жалбоподателка, на която е наложена ефективна присъда. Съдът е на мнение, че това твърдение, взето предвид в съвкупност с етнокултурната принадлежност на жалбоподателката, е способно да внуши както на обществеността, така и на жалбоподателката, чувството, че националният съд е целял да наложи в конкретния случай наказание, назидателно за ромската общност, налагайки ефективна присъда на лице, принадлежащо към тази малцинствена група. Съдът в Страсбург отбелязва и следните обстоятелства: прокурорът е изразил мнение за налагане на условна присъда, изхождайки от преобладаващите в случая смекчаващи вината обстоятелства и от здравословното състояние на жалбоподателката; въпреки че районният съд не е бил длъжен да приеме предложението на прокуратурата относно евентуалното отлагане на изпълнението на наказанието, то аргументът, касаещ здравословното състояние на жалбоподателката, е бил премълчан в мотивите към решението на районния съд, въпреки че този въпрос би могъл да придобие известна тежест при решаването на въпроса дали да се наложи или не ефективна присъда; отхвърлянето по чисто формални причини на медицинското свидетелство, представено от жалбоподателката (вж. параграф 9 по-горе), въпреки че то е представлявало съществено доказателство в подкрепа на нейното алиби, е съдействало за подсилване в известна степен на впечатлението за пристрастност. На следващо място, позовавайки се на обстоятелството, че контролът, упражняван от страна на висшите правораздавателни институции, придобива особена важност в случай на твърдения, че не са спазени гаранциите за справедлив процес, тъй като тези институции могат да поправят слабостите, допуснати при първоначалното производство чрез анулиране на атакуваното съдебно решение, Европейският съд по правата на човека посочва, че апелативната и касационната инстанция не са се произнесли по оплакванията на жалбоподателката от дискриминационната мотивировка на присъдата. Разбира се, расата и етническият произход далеч не са единствените признаци, защитими от антидискриминационното законодателство. Както беше посочено още в самото начало, от правото на равно третиране произтича забраната за дискриминация на основата на каквато и да била характеристика, присъща на човешките индивиди. Като пример относно тълкуването на същността на признаците, защитими от антидискриминационното законодателство, може да се посочи Общ коментар № 20 на Комитета на ООН за икономически, социални и културни права. Изхождайки от позицията, че изброяването на признаците в чл. 2, пар. 2 от Международния пакт за икономически, социални и културни права не е изчерпателно, Комитетът посочва, че е нужно да се прилага гъвкав подход при тълкуването на израза „или всякакви други признаци“, включен в пар. 2 на чл. 2 от Пакта, освен останалото и с оглед постигането на една от основните цели на ООН – утвърждаване на правата на човека и гарантиране на равенство при тяхното реализиране. Ето защо в края на изложението бихме искали да посочим няколко дела, които касаят наказателноправните аспекти на защитата от дискриминация и са свързани с други признаци извън расата и етническата принадлежност. Така например в рамките на делото Опуз с/у Турция55, позовавайки се на виждането на Комитета на ООН за премахване на дискриминацията спрямо жените, че домашното насилие е форма на дискриминация по признак „пол“56, Европейският съд по правата на човека е установил наличие на дискриминация, основана на пол, във връзка с правото на живот и защита от нечовешко и унизително отношение, тъй като полицейските и съдебните органи не са приложили адекватно действащия в страната закон за домашното насилие. По делото Членове на конгрегацията на Свидетели на Йехова и други срещу Грузия57 лица, принадлежащи към тази религиозна организация, са били нападнати от лица, отделили се от традиционната за страната Източноправославна църква. Въпреки че полицията е била уведомена, тя не се е намесила, за да предотврати насилието. След като полицията е заявила, че не е възможно да установи самоличността на извършителите, разследването на случая е било прекратено. Съдът по правата на човека се е произнесъл, че отказът на полицията да се намеси, за да защити жертвите от насилие, мотивирано от дискриминационни подбуди, и последвалата липса на подходящо разследване представляват нарушение на член 3 и член 9 във връзка с член 14 от Конвенцията, тъй като конкретните действия са били основани на религиозни мотиви. Относно задълженията на държавата за недопускане на дискриминация по признак „увреждане“ трябва да се споменат изискванията за прилагане на специфични мерки по отношение на хората с увреждания при ежедневната административна дейност на компетентните институции – създаване на достъпна архитектурна среда, въвеждането на разумни улеснения като например специфични условия за запознаване със събраните по делата материали, помощта на тълковник и т.н. Не на последно място трябва да се обърне внимание и на изкуственото разделение на делата като обществено значими и такива, които не са – това само по себе си е в състояние да доведе до неравно третиране по признаците „лично и обществено положение“. В заключение няма да обсъждаме правото на равно третиране и другите основни права на човека с оглед тяхната обусловеност от принципа за независимост и безпристрастност на правозащитните и правораздавателните органи, принцип, чието реализиране в крайна сметка неминуемо зависи и от морала и нравствеността на всеки конкретен човек. Единствено бихме посочили, че по наше мнение правораздаването е еманацията на правото и справедливостта. И в този смисъл бихме си задали въпроса коя сентенция е правилна: „Dura lex, sed lex” или „Lex injustia, non est lex” („лош закон, но закон“ или „несправедливият закон не е закон“). Както се досещаме, тези две тези стоят в основата на позитивноправната и на естественоправната теория. По наше мнение те не могат да се абсолютизират сами по себе си, а по-скоро трябва да се търси връзката между тях, въпреки че на пръв поглед съдържат две противоположни становища за същността на правото. Всъщност принципът за съчетанието на две противоположности (съчетанието на две антитези и получаването на синтеза) виждаме да се преповтаря от древното конфуцианство до наши дни, вкл. и в творчеството на нобеловия лауреат Херман Хесе. Ето защо в самия край на изложението ще перефразираме един цитат от книгата „Игра на стъклени перли“, която е написана в периода, характеризиращ се с най-тежките престъпления против мира и човечеството, които от своя страна са продиктувани наред с останалото и от омразата и нетолерантността. „Великото единно начало създава два полюса; двата полюса дават силата на тъмнината и светлината... Правораздаването или изобщо правото има своите извори. То се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта - от смисъла на света. Затова за правораздаването или за правото изобщо можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.“ Александър Агопов БИБЛИОГРАФИЯ: ЕСПЧ, Case “relating to certain aspects of the laws on the use of languages in education in Belgium”, решение от 23.06.1968 г. ЕСПЧ, дело Карлхайнц Шмид с/у Германия (Karlheinz Schmidt v. Germany), решение от 18.07.1994 г. ЕСПЧ, дело Ван Раалте с/у Холандия (Case of Van Raalte v. the Netherlands), решение от 21.02.1997 г. ЕСПЧ, дело Инце с/у Австрия (Case of Inze v. Austria), решение от 28.10.1987 г. ЕСПЧ, дело Тлименос с/у Гърция (Case of Thlimmenos v. Greece), решение от 06.04.2000 г. ЕСПЧ, Case of D. H. and others v. the Czech Republic, жалба № 57325/00 ЕСПЧ, дело Абдулазис, Кабалес и Балкандали с/у Обединеното Кралство (Case of Abdulaziz, Cabales and Balkandali v. the United Kingdom), решение от 26.05.1985 г. ЕСПЧ, дело Карлхайнц Шмид с/у Германия (Case of Karlheinz Schmidt v. Germany), решение от 18.07.1994 г. Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № 4/1991, L. K. v. The Netherlands, U.N. Doc A/48/18 at 131 (1993) CERD, General recommendation XXXI on the prevention of racial discrimination in the administration and functioning of the criminal justice system (from A/60/18, pp. 98-108) ЕСПЧ, дело Якобски с/у Полша (Jakobski v. Poland), решение от 07.12.2010 г. ЕСПЧ, дело W. v. The United Kongdom (жалба № 18187/91) ЕСПЧ, дело Хендисайд с/у Обединеното кралство (Handyside v. The United Kingdom), решение от 07.12.1976 г. ЕСПЧ, дело Йерсилд с/у Дания (Jersild v. Denmark), решение от 23.09.1994 г. ЕСПЧ, дело Чолаков с/у България, решение от 01.10.2013 г. ЕСПЧ, дело Караташ с/у Турция, (Karatas v. Turkey), решение от 08.07.1999 г. ЕСПЧ, дело Лингенс с/у Аестрия (Lingens v. Austria), решение от 08.07.1986 г. Препоръка R (97) 20 на Комитета на министрите на държавите – членки на Съвета на Европа Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № 16/1999 Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № 34/2004 Комитет на ООН за премахване на расовата дискриминация, Съобщение № № 41/2008 ЕСПЧ, дело Великова с/у България, решение от 18.05.2000 г. ЕСПЧ, дело Ангелова с/у България, решение от 13.06.2002 г. ЕСПЧ, дело МакКан и други с/у Обединеното Кралство (McCann and others v. the United Kingdom) ЕСПЧ, дело МакКер с/у Обединеното Кралство (McKerr v. the United Kingdom) ЕСПЧ, дело Андронику и Константину с/у Кипър (Case of Andronicou and Constantinou v. Cyprus) ЕСПЧ, дело L. C. B. v. The United Kingdom (жалба № 23413/94), решение от 09.06.1998 г. ЕСПЧ, дело Шечич с/у Хърватска (Sesic v. Croatia), решение от 31.05.2007 г. Inter-American Court of Human Rights, Case of Velasquez Rodriguez v. Honduras, решение от 29.07.1988 г. U. S. Supreme Court, Case of Griggs v. Duke Power Co. 401 US 424, 427 (1971) U. S. Supreme Court, Case of McDonnell Douglas Corp. v. Green 411 US 792, 802 (1973) ЕСПЧ, Голяма камара, дело Начова и други с/у България, решение от 26.02.2004 г. и решение от 06.07.2005 г. Съд на ЕС, дело С-127/9 Съд на ЕС, дело С-236/98 Съд на ЕС, дело С-303/06 Съд на ЕС, дело С-54/07 Върховен административен съд, Решение № 11111 от 30.08.2012 г. по адм. д. № 5665/2011 г. Върховен административен съд, Решение № 10497 от 10.07.2013 г. по адм. д. № 13347/2012 г. Върховен касационен съд, Решение № 1432 от 08.01.2008 г. по гр. д. № 1405/2006 г. ЕСПЧ, дело Фьодорченко и Лозенко с/у Украйна (Fedorchenko and Lozenko v. Ukraine), решение от 20.09.2012 г. ЕСПЧ, дело Мижигарова с/у Словакия (Mizigarova v. Slovakia), решение от 14.12.2010 г. ЕСПЧ, дело Огнянова и Чобан с/у България, решение от 23.02.2006 г. ЕСПЧ, дело Сашов и други с/у България, решение от 07.01.2010 г. ЕСПЧ, дело Васил Сашов Сашов с/у България, решение от 10.06.2010 г. ЕСПЧ, дело Бекос и Кутропулос с/у Гърция (Bekos and Koutropoulos v. Greece), решение от 13.12.2005 г. ЕСПЧ, дело Йотова с/у България, решение от 23.10.2012 г. ЕСПЧ, дело Фридлендер с/у Франция (Frydlender v. France), жалба № 30979/96 ЕСПЧ, дело Коки и други с/у Словакия (Koky and others v. Slovakia), решение от 12.06.2012 г. ЕСПЧ, дело Ангелова и Илиев с/у България, решение от 26.07.2007 г. ЕСПЧ, дело Менсън и други с/у Обединеното Кралство (Menson and others v. the United Kingdom), жалба № 47916/99 UN, Bangalore Principles of Judicial Conduct (E/CN.4/2003/65, annex) ЕСПЧ, дело Молдован и други с/у Румъния (Moldovan and others v. Romania), решение от 12.07.2005 г. ЕСПЧ, дело Акдивар с/у Турция (Akdivar v. Turkey), решение от 16.09.1996 г. ЕСПЧ, дело Гарсия Руис с/у Испания (Garcia Ruiz v. Spain), жалба № 30544/96 ЕСПЧ, дело Параскева Тодорова с/у България, жалба № 37193/07, решение от 25.03.2010 г. Каталог: libra libra -> Преводач Елена Атанасова Коректор Ива Данева Формат 84/108/32 Печатни коли 15 дф „абагар" Велико Търново ик „сова" Варна как да се използва тази книга libra -> За медитацията ошо въведение libra -> Поредица ние обичаме животните libra -> Тайната на скорпион libra -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли libra -> Бог и човекът човешки теории за човека Изтегляне 476.78 Kb. Сподели с приятели:
|