Димитър Димов тютюн

Докато ядяха, досадата, която изпитваше от него, постепенно изчезна. Той бе лишен от блестящите качества на Павел, но в него се забелязваше веднага някаква пълна, граничеща с дребнавост отдаденост на партийната работа, която се хареса на Лила. Единственото интересно нещо в личността му бяха очите - големи, сиви, одухотворени очи, които гледаха непроницаемо и хладно и в които сякаш бе събрана цялата енергия на дребното му и слабо тяло. На Лила се стори, че те виждаха нещо, което се издигаше над повърхността на живота, над собствената му личност и отношението към другите. Това бяха честни, ала страшно студени и откъснати от живота очи.

- Как отиват работите по вашия край? - попита той, като прекъсна мълчанието.

Лила му описа накъсо окаяното състояние на работниците, ниските надници и неприятностите, които полицията устройваше на складовите дружества. Той зададе дребни въпроси, от които пролича голямата му осведоменост върху положението на тютюноработниците, върху похватите на господарите, администрацията и полицията. Но не каза нищо, от което можеше да се заключи как преценява сегашния курс на партията. Лила също не каза нищо по този въпрос, но усети неприятна чувство, че непознатият другар се опитваше да я изстиска като лимон. Когато свършиха обеда, тя предложи да измие чиниите, но Анастас отказа решително.

- По-добре излезте, за да не ми пречите! - безцеремонно рече той. - Имам писмена работа, която трябва да почна веднага.

Лила се отправи към трамвайната спирка, като се мъчеше да потисне възбудата от предстоящия следобед. Бе дошла за партийната конференция, а някакъв вътрешен трепет, нещо лично и дълбоко я вълнуваше повече, отколкото самата конференция. Докато разговаряше с непознатия другар, обзе я внезапно и бурно желание да види Павел. Може би той вече бе осъзнал грешката си!... Може би се разкайваше, искаше да се поправи!... И ако беше така, кой друг, ако не Лила трябваше да отиде при него и да му помогне в това? Мислейки за връщането на Павел в партията, тя не съзна, че през оная зимна вечер, когато отказа да му стане жена, го бе обикнала още по-силно.

В трамвая пътуваха бедни, но чистичко облечени хора, които отиваха да прекарат следобеда в София. Ватманът тананикаше, пътниците разговаряха весело за дребни неща. Бе топъл неделен следобед, в който занаятчиите и работниците се радваха на почивката си. Под яркото слънце и синьото априлско небе всичко изглеждаше някак празнично и тържествено. В душата на Лила нахлу тиха радост от хората, от живота и пролетта. Тя се почувствува доволна от прическата, от костюма и обувките си. Облеклото й бе грубо и просто, купено от най-евтините магазинчета в провинциалния град, но й отиваше добре. За първи път в живота си Лила почувствува кокетната гордост на младо момиче, което привлича погледите на всички.

На площад "Света Неделя" тя взе трамвай номер 9. Павел живееше на булевард "Евлоги Георгиев", някъде към Военното училище. Лила знаеше адреса му от писмата, които си разменяха, преди да бъде изключен от партията. Тя слезе на последната спирка и търсейки номера, посочен в адреса, тръгна към Орловия мост. Докато вървеше по булеварда, почувствува леко раздразнение от квартала. Лъхна я миризма на гума, на бензин и парфюми. Върху гранитния паваж се хлъзгаха скъпи коли, по тротоарите отминаваха елегантни мъже и жени. Стори й се, че бе попаднала в някакъв чужд и враждебен свят, сред който обувките й изглеждаха груби и смешни, а острият плат на костюма й сякаш обръщаше вниманието на всички. Значи, в този буржоазен квартал бе избрал Павел квартирата си!... Но можеше ли да се работи оттука за партията? В душата на Лила се загнезди неприятно учудване. Най-после тя намери кооперацията, в която живееше Павел - висока и грозна постройка със сиви стени. Следвайки указанията на портиера, тя се изкачи на последния етаж.

Върху олющената врата на един от апартаментите стоеше месингова плочка с името на собственика - някакъв адвокат, - а под нея - визитната карта на Павел. На картичката бе добавено с ръкописни букви: "Курсове и частни уроци по латински." Павел беше завършил романска филология.

Лила позвъни нерешително. От вътрешността на апартамента се чуха бързи женски стъпки. След малко вратата се отвори и зад нея се показа девойка с тъмни очила. Лицето й накара Лила да изпита смесено чувство на изненада, тревога и раздразнение.

- Тук ли е господин Морев? - глухо попита тя.

- Почакайте да проверя!... - звънливо отговори девойката.

Тя изчезна във вътрешността на апартамента, но се върна след малко и каза любезно:

- Заповядайте в хола!... Господин Морев се бръсне. Ще дойде веднага.

Лила влезе в малкия, скромно нареден хол. Сега тя съжаляваше, че дойде. Раздразнението, което изпитваше преди малко, се превърна в остра, горчива мъка. И тази мъка идваше от гладкото като порцелан лице на девойката, от хубавата й модна рокля, от червения маникюр върху пръстите й, които не бяха докосвали никога пране, немити чинии или тютюневи листа.

Лила седна с досада върху едно от креслата в хола.

- Да не сте роднина на господин Морев? - попита девойката.

- Не, не съм - отговори Лила.

- За латински ли идвате?

- Не. По друга работа.

Девойката млъкна смутено. Лила видя, че тя бе почти дете - нямаше повече от седемнадесет години, - но тъмните очила, с които прикриваше късогледството си, я правеха да изглежда по-възрастна. Въпреки това раздразнението й се засили. "Тази гъска е влюбена в Павел" - гневно помисли Лила, като забеляза любопитството, с което момичето я разглеждаше. Значи, това бе Павел Морев, партийният другар, комунистът, когото обичаше!... Сега го виждаше под най-лошата светлина: фразьор, конте, любовник, който бе избрал квартира в семейство с младо момиче. Отношението му към партията, разколническата му дейност й се сториха още по-черни отпреди. В гърдите й пламна хладната омраза към враждебния свят, която сега тя пренесе върху Павел и това момиче.

- Вие сте сигурно от града на господин Морев?... - продължи девойката, водена от някакво бездънно любопитство.

- Да - намръщено отговори Лила.

- С какво се занимавате?

- Работничка съм.

- А, тъй кажете!... - одобрително произнесе девойката.

Върху лицето й се появи усмивка, която разкри два реда ситни бели зъбчета.

- А вие с какво се занимавате? - попита Лила.

- Бях ученичка в гимназията, но ме изключиха. Сега следвам курсовете на свещеник Михайлов.

- Защо ви изключиха?

- Една сутрин отказах да прочета молитвата!... Това беше глупаво, разбира се... Баща ми казва, че човек не трябва да си опропастява образованието заради някаква молитва.

Лила си спомни повода на своето изключване: бе нарекла директора на гимназията фашист. И това геройство бе толкова безсмислено, колкото отказът на девойката да прочете молитвата.

- С какво се занимава баща ви? - попита тя.

- Той е адвокат. Защищава дела на комунисти.

Лила погледна с недоверие маникюра, роклята и хубавите обувки на момичето. Стори й се, че ако това същество не провокираше и не лъжеше, бе в най-добрия случай смешно подражание на прогресивна ученичка.

- Вие навярно участвувате в работническото движение? - рече девойката.

- Не - сухо отговори Лила. - Аз не се интересувам от политика.

- Как така?... Нали сте работничка?

- Работничка съм, но имам достатъчно други грижи.

- Може би искате да се омъжите?

- Не разбирам защо трябва да ми казвате всичко, което ви дойде на ум за мене - гневно произнесе Лила.

Лицето на девойката изрази доброжелателство и наивно, детинско нахалство.

- Аз правя това, защото ви обичам - неочаквано заяви тя. - Вие сте другарката Лила, нали?... Познах ви веднага!... Другарят Морев ни е говорил много пъти за вас.

Лила нема време да се опомни. Във вестибюла влезе Павел. Той бе облечен с износен халат, а в ръцете си държеше кърпа за лице и принадлежности за бръснене.

- Другарю Морев!... - без да се смущава, рече девойката. - Защо не сте ни казали досега, че Лила е толкова хубава?

- Защото хубавите неща се показват сами - отговори Павел. - Но ти пак не удържа езичето си и някой ден, честна дума, ще те напляскам за това. Здравей!... - обърна се той към Лила. - Влез в стаята ми!...

Кипнала от гняв, Лила тръгна към отворената врата, която й посочи Павел. Стаята му беше широка, изобилно огрята от слънцето. В нея имаше много книги и вехти изтърбушени мебели.

- Какво значи всичко това?... - яростно изсъска Лила, когато той затвори вратата.

- Успокой се... Ще ти обясня. Той почна да бърше усмихнато бръснарските си принадлежности.

- Какво е това семейство?... - Лила се задъхваше от гняв. - Какъв е този адвокат.

- Много добър партиен другар... Един от тия, които вие наричате "тесняци" и считате за прокажени, понеже не се съгласяват с глупостите ви... Той е вдовец, а момичето е негова дъщеря.

- Кой ти даде право да говориш пред непознати хора за отношенията ни?... Кой ти позволи да ме излагаш като своя любовница?

Очите на Лила продължаваха да изпущат светкавици от гняв.

- С нищо не съм те изложил. - Павел почна да тръска четката за бръснене. - През зимата, когато мислех да се оженим, ги помолих да ми отстъпят още една стая. Те се съгласиха... Апартаментът е голям и щяхме да се наредим добре.

Нещо остро, горчиво и горестно прониза сърцето на Лила. Ала тя потисна забравения копнеж да създаде семейство и рече задъхано:

- Ти си въобразяваш, че аз ще зарежа партийната работа, за да ти кърпя чорапите и гладя ризите, нали?... За да се превърна в сладникава, буржоазна съпругичка, нали?... Да гледам как всеки ден тази бъбрива и глупава кукла, която е влюбена в тебе, те поглъща и търси с очите си!... Семейният триъгълник, това е твоят идеал в живота, нали?

Той се изсмя:

- Не предполагах, че можеш да ме ревнуваш от едно дете.

- О, бъди спокоен!... Не те ревнувам!... Нито ме интересува дали тази напарфюмирана гъска е вече твоя любовница, или не... Но просто виждам, че съвсем правилно са те изключили от партията. Сега разбирам и лекомислието, с което се опита да разрушиш единството й.

- Не, нищо не разбираш!... - мрачно произнесе Павел, като запали цигара.

- Значи,тук се обсъждат идеите на Задграничното бюро за широка платформа?... - попита тя. - За съюзници от дребната буржоазия, за благоразумно офейкване от опасните акции и тъй нататък!

- Обсъждат се долу!... - кипна той. - Това се иска и от работниците, но вие сте слепи и не го виждате... А офейкването от акциите е подлост, която измисляш сега.

- Комунистите трябва да бъдат добре облечени, бръснати и засмени... - горчиво продължи Лила. - Какво беше още?... Ах, да!... Трябва да бъдат заобиколени и с красиви буржоазни момиченца. Това пак ли се иска отдолу?

- Не ти ли е съвестно да изопачаваш? - презрително попита той.

- Не, не ми е съвестно!... - озъби се тя. - Защото нещо ме боли... Боли ме ужасно, много повече, отколкото предполагаш... И болката иде от това, че ако днес си фракционер, утре ще станеш търгаш като брат си, а в други ден - враг на работническата класа.

- Да ти кажа ли откъде идва твоята болка? - попита той внезапно.

- Откъде?

- От заблудата ти да мислиш, че комунисти могат да бъдат само работниците... Но комунисти или зародиш на комунисти има навсякъде: в театъра, в университета, в администрацията, в армията... И от усилията на всички под ръководството на партията се ражда общият успех, победата на работническата класа.

- Да не искаш да кажеш, че комунисти има в полицията или между тютюневите магнати?

Павел не отговори. Стори му се, че бе излишно да отговаря. Каквото и да кажеше, тя нямаше да го разбере сега. Но дори в тоя момент, когато бе скована от тесногръдието на сектантството си и от злостното желание да преувеличава, у нея имаше нещо прекрасно, в което блестеше достойнството, гордостта и вярата на работническата класа в собствените си сили. Стори му се, че тя бе неузрял, но вълнуващ образ на жената от бъдещето, за което се бореше. Той съзна, че я обича заедно с всички сегашни несъвършенства на характера й, заедно с еснафския й морал, с целомъдрената й студенина, с ограничеността на мисленето й. Ала колко дълбока бе пропастта, която го разделяше от нея!... Колко непримирим бе фанатизмът, с който го осъждаше!... Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необятната сложност на нещата, хората и събитията!...

Павел внезапно почувствува тъга. И тази тъга идеше от контраста между нежнорусия, акварелен оттенък на красотата й и студения, враждебен пламък в тия сивосинкави очи, от желанието да я прегърне и грубия начин, по който тя щеше да го отблъсне, от това че той я обичаше, а тя изпитваше пълно недоверие към него. Стори му се, че никога вече нямаше да станат близки и че когато тя разбере истината, животът им ще бъде протекъл, а любовта - мъртва. Значи, не трябваше повече да мисли, да разсъждава върху това. Край!... Толкова много задачи стояха в живота му!... Той удари нервно с длан върху масата и запали нова цигара.

Лила го наблюдаваше иронично.

- Защо дойде при мене? - попита той. Гласът му бе остър и зъл.

- Защото не очаквах да заваря това момиче.

- Не ме интересува какво си очаквала... Аз съм длъжен да запазя от подозренията ти дъщерята на един партиен другар. Ако отидеш при него и го разпиташ, ще видиш какви са отношенията ми с това дете.

- Не чувствувам нужда от проверки.

- Значи, клеветиш без доказателства.

- Не клеветя, а се бунтувам срещу лекомислието ти.

- Кое ти дава право да се занимаваш още с него

- Партията и миналите ни отношения... Ти си длъжен да ми кажеш какво ще правиш по-нататък.

- Не съм длъжен, но ще го направя от съжаление към глупостта ти... И така, бъди спокойна!... Нямам никакво намерение да издавам партийни тайни или развалям реномето ти... Само това те интересува, нали?

- Не. Интересува ме лично още едно нещо: ще съжалявам, ако потънеш в търговското блато на брат си.

- И от това няма опасност... - горчиво се изсмя той. - След няколко дни заминавам за чужбина.

- В чужбина ли?

- Да. В чужбина.

- Какво ще правиш там?

Лила го погледна отново с враждебно присвити очи, с хладния, синкав пламък, който гореше в зениците й.

- Ще намеря другари, между които мога да диша свободно - рече той. - Ще остана там, докато старите изпитани работнически деятели влязат отново в ръководството на партията, докато младежите, които командуват сега, се вразумят и престанат да крият указанията на Коминтерна, докато изтрезнеете и поправите глупостите си.

- Кое наричаш глупости? - с насмешка попита тя.

- Всичко, което бълнувате и вършите сега!... - зачервен от гняв, произнесе той. - Кухите ви формули, фантастичните ви лозунги, "стратегическите" ви удари срещу Земеделския съюз, който в момента може да ни бъде съюзник... А. връх на всичко е безобразието ви отношение към Коминтерна и Задграничното бюро.

- Ние прилагаме указанията на Коминтерна според местните условия... - не съвсем уверено рече тя. - Това именно е болшевишкият подход... Всичко останало води към опортюнизъм.

- О, разбира се!... - изсмя се той. - Важното е какво мислите вие, а Коминтерна, който обединява световния пролетариат, е банда от опортюнисти.

- Ако ти се чувствуваш прав, защо не останеш да се бориш срещу погрешния курс на партията тук? - попита тя.

- Защото сте безогледни към всеки, който се опита да ви посочи грешките... Защото ме изключихте от партията, провъзгласихте ме за вредител... Защото дори ти се усъмни, че мога да стана враг и търгаш като брат си!...

- Казах го в горчивината си!... - тихо измънка тя.

- Каза го в заслепението си - продължи той. - Ти не би дошла при мене, ако допускаше, че мога да скъсам вътрешно с партията. Каза го, защото си скована от схеми, защото ти е втълпено да мислиш, че комунисти могат да излязат само ония, които се занимават с физически труд... А в света има и онеправдан умствен пролетариат... Дори простите, неуки работници виждат това. Те приемат с открито сърце всеки интелигент, който идва да им помогне разумно и честно... Не виждаш ли, не съзнаваш ли в дъното на душата си това?... И ако не го съзнаваш, щеше ли да дойдеш при мене сега?

Лила го гледаше втренчено. Очите й бяха овлажнели. Нещо дълбоко и силно разколебаваше вътрешната й присъда над Павел.

- Доволна ли си от разговора? - студено попита той.

Лила продължаваше да го гледа със затаен дъх. Почувствува угризения от начина, по който се държеше с него, от упреците и обвиненията, които му бе отправила досега. Стори й се, че към сърцето й се приближаваше острие, което щеше да го нарани за цял живот. И сякаш за да избегне това нараняване, тя се приближи до Павел и сложи бавно ръката си върху рамото му. В очите й блестяха сълзи, сега те молеха нежно и кротко за любов.

Но Павел я отблъсна полека.

- Върви си!... - тихо рече той. - Нас ни съедини партията, а сега ни разделя пак тя... Всеки от двама ни работи за нея по своему и вярва твърдо в убежденията си. Това е красивото в отношенията ни... А грозното е, че служим на една и съща идея, но може би никога няма да се разберем.

- Защо никога? - попита тя отчаяно.

- Защото доверието ти в мене е проядено от ограниченото мислене, което обезобразява комуниста дори в личния му живот... Всяка минута, всеки час трябва да ти доказвам, че не съм безчестен човек или враг... А това уморява, убива чувствата и у двама ни. Не съзнаваш ли?... И не е ли по-добре да сложим край на всичко, преди да те помисля за непоправима глупачка, за тесногръдо оръдие на Лукан?

Настъпи мълчание. От булеварда долиташе сподавен и смекчел шум. Навън кипеше животът и пролетта, чуваше се жизнерадостна глъчка от играещи деца, басово свирене на автомобилен клаксон. Лила трепна, съзна, че разговорът беше изчерпан, и стана да си върви. Павел я изпрати до външния вход. Той затвори вратата след нея мълчаливо и бързо.

Тя слезе на булеварда и тръгна към Орловия мост. Усещаше пустота, сякаш някой беше изтръгнал душата й. Масивът на Витоша тънеше в прозрачни и синкави изпарения, дръвчетата и тревата на булеварда зеленееха ярко, реката клокочеше весело в тясното си корито. Въздухът бе наситен с топла влага, отнякъде благоухаеха теменуги. Ала всичко това правеше Лила още по-самотна и безучастна. Внезапното решение на Павел да скъсат я бе ударило като чук. От нея се бе откъртила любовта - единствената лична радост, която си позволяваше в своя тежък, обречен на борба живот.

Нещо в отношенията й с Павел се беше разбило завинаги. И мисълта за това смразяваше радостта й от слънчевия ден, от поривите на топлия вятър, от утрешната конференция в планината.

Сред пустотата, която я притискаше, изникнаха угризенията. Колко несправедлива беше към Павел през последните месеци, колко сурово го осъждаше, колко грубо го отблъсна през оная зимна вечер, когато бе дошел да потърси подкрепа от любовта й!... Зад лекомисления фразьор, зад разколника се показа отново комунистът, мъжественият и силен човек, когото обичаше.

След угризенията идеше мъката. Никога вече той нямаше да я потърси пак, да има предишното отношение към нея. В паметта й изплуваха горестни спомени от срещите им в боровата гора, от часовете, в които го чакаше с копнеж, от дълбоката хармония, която съществуваше тогава между двамата. Любовта, която изпитваше към него, окриляше живота й, насищаше с устрем всекидневната й работа между работниците. А сега тази любов си отиваше, оставяйки в душата й мрак и студенина. Павел потъваше в непознати страни. Може би щеше да задълбочи грешките си, да загине духовно или физически по широкия свят, да не се върне никога в България. И от него в сърцето й щеше да остане само споменът за горещината му, за часовете, през които бе замирала в прегръдките му. В очите на Лила бликнаха сълзи. Обзе я порив да скрие лице в дланите си и да заплаче. Но тя не заплака. Самообладанието и някакво ново, горчиво, но примиряващо чувство изсушиха веднага сълзите й.

След мъката, че се разделяше завинаги с Павел, идеше ревността. Ала от тази ревност се раждаше веднага бунтът на гордостта. Към Павел постоянно се присламчваха момичета. Може би той никога нямаше да ги отстранява решително от себе си, както изискваше моралът на Лила. Може би той щеше да бъде заобиколен винаги от умилкващи се жени с котешки движения, с красиви лица, с разглезен дух. Стори й се, че Павел гледаше на нея от висотата на своя интелигентски произход, че я подценяваше, задето беше работничка, че никога нямаше да му бъде достатъчна. Стори й се, че въпреки всичко ги разделяше нещо основно, което докарваше разликата в убежденията им, в личния им живот, във вкусовете и преценките им. Стори й се, че всичко помежду им трябваше да завърши именно тъй, както стана. И когато съзна това, Лила почувствува тъжно спокойствие.

Тя стигна до Орловия мост и навлезе без цел в Борисовата градина. Лъхна я прохладата на сенчестите алеи, дъх на цветя и свежа зеленина. Върху пейките седяха пенсионери и старци, които съзерцаваха с печално спокойствие пролетния ден. По детските площадки, около купчини от пясък, огрети от слънцето, играеха с кофички и лопатки рояци деца. От кьошковете, в които продаваха вафли, идеше миризма на ванилия и еднообразният шум на машини за сладолед. В ресторанта на главната алея гърмеше джаз, но понеже бе още рано, на открития дансинг нямаше посетители.

Вървейки бавно, Лила стигна неусетно до езерото с червените рибки, обиколи го и се върна назад. Все по-пълно ставаше тъжното й спокойствие и все по-примирително течеха мислите й за Павел. Сега тя нито го осъждаше, нито го оправдаваше, а мислеше за него като за хубав и тъжен спомен, в който се преливаха едновременно сенки и светлини. Колко неща в него я отблъскваха и привличаха!... Колко лесно бе да обобщаваш събитията от птичи полет и да подхвърляш идеи, без да държиш сметка за положението в низините!... Колко удобно беше да се издържаш от умствен труд и да теоретизираш върху съдбата на работниците, без да живееш между тях, без да виждаш всеки ден униженията и мъките им!... Колко несправедливо бе да добиеш по някакъв начин образование и да упрекваш в тесногръдие едно бедно момиче, което те обича и което бе пожертвувало образованието си именно защото се бореше за работниците!... Но въпреки, въпреки всичко това Лила съзнаваше, че у Павел продължаваше да остава някаква привлекателност, която щеше да я вълнува винаги. Тя се замисли отново за качествата му, после за недостатъците му и кръговратът на чувствата й почна да се повтаря. Най-сетне престана да мисли за него и усети умора.

В алеите на градината прииждаше навалица - множество от хора, които можеха да се забавляват само в неделя следобед.

Партийната конференция се състоя на Витоша в едно отдалечено и покрито с млади борчета място върху южните склонове на планината, през което рядко минаваха туристи. Главната точка на конференцията бе подготовката на стачка.

Денят беше ясен и слънчев. На малката полянка, обрасла със свежа трева и чемерики, седяха двадесетина души - делегати на градските комитети в областта. Някои пушеха, други си водеха бележки, а трети, сякаш уморени от конференцията, гледаха широкия син простор на юг, в който се губеха очертанията на Рила и Пирин. Между присъствуващите имаше работници, селски младежи, чиновници, дори някакъв лекар и един архитект с очила. Другарят, у когото Лила бе на квартира в София, държеше безкраен доклад. Гласът му бе еднообразен и сух, но от време на време в него се запалваше внезапен патос, с който порицаваше поведението на известни другари. След патоса следваше късо, тягостно мълчание, а после острата забележка, че партията нямаше да търпи това.

Лила гледаше втренчено малката, невзрачна фигура на докладчика. Мисълта му беше логична, но се процеждаше през думите оскъдно и бавно като тънка струя на извор, от който не можеш да се напиеш. Тя бе някак скована. И това, което я сковаваше, бе нейната отчужденост от хората, от събитията и живота. Това бе същата основна идея, която прозираше в партийните директиви за стачката, която обедняваше възможностите за действие и обричаше работниците на трагично самотна борба. Докладчикът се мъчеше да докаже, че практически партията беше преодоляла тази идея, но доводите му бяха бледи, неубедителни. Лила усещаше безплодността на тези доказателства в себе си, в израза на лицата у всички присъствуващи. Варвара, която също беше дошла на конференцията, гледаше отегчено в далечината. Устните на един енергичен работник металургист бяха застинали в гневна гримаса. Някакъв селски учител клатеше недоволно глава с очевидното намерение да изсипе в изказването си потоци от възражения. Лекарят скубеше нервно тревата около себе си, а архитектът с очилата апострофираше докладчика с къси подигравателни забележки. И всичко това караше сърцето на Лила да се свива болезнено.