Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Дълго съм лежал така, защото, когато оживях, слънцето вече беше залязло и последните багри на залеза бяха побледнели. Лежех в някаква дупка или пещера, където жена ми ме беше пренесла. Чувствувах се съвсем слаб, за да стана. Жена ми донесе купчина съчки и разпали малък огън край входа на пещерата. После донесе вода в къс от кожата на уапити и месо. Утолих жаждата си и жена ми ме нахрани: даде ми печен черен дроб, костен мозък, бъбрек, но аз не бях гладен и можах да преглътна само няколко късчета. Тя също не можеше да яде, и на двама ни беше много тъжно. Съзнавахме, че този път наистина едва не бях умрял. Жена ми приближи, легна до мен и почна да милва челото ми, увещавайки ме да не падам духом. След известно време заспах. Тогава сянката ми се отдели от измъченото тяло. Бях свободен и лек като мехур върху вода. Чувствувах, че мога да отида където пожелая и че съм в състояние да разбера всичко. И ето, сякаш някой ме водеше или ми показваше пътя, аз се озовах пред една красива, нова и голяма палатка, усамотена в края на малка горичка сред обширна долина, през която течеше прекрасна река. Без да се колебая и без всякакво смущение отметнах полите на входа и влязох в палатката. Стопанинът й, стар-престар човек, ме посрещна, настани ме до себе си и заповяда на жена си да приготви нещо за ядене. Пушихме и той започна да ме разпитва. Разказах му всичко, целия си живот и как страдам. „Тъй — повтаряше той през всичкото време, — тъй, тъй, зная, разбирам.“

Хапнахме от ястията, които жената сложи пред нас, и старецът отново напълни лулата си. „Слушай — рече той, когато запушихме, — слушай. Някога и аз страдах като теб, търсех помощ навсякъде, с всички средства, и най-сетне я получих. Косите ми побеляха, кожата ми се набръчка, аз съм много, много стар. Но и сега съм здрав и силен, и сам се сдобивам с месо за семейството си. Ала само защото си намерих могъщ целител. Аз те съжалявам и ще ги кажа какво ми бе заповядано да сторя. Слушай внимателно думите ми, следвай моя съвет и ти също ще доживееш до дълбока старост.

Първо за твоята болест: някакъв дух, може би духът на убит от тебе враг, по някакъв начин е проникнал в твоето тяло и нещо лошо е започнало да расте в стомаха ти. Това нещо трябва да се махне, защото то непрекъснато расте и стяга сърцето ти. Ако не се спре растежът му, то скоро ще те стегне така силно, че сърцето ти ще спре. Тогава те чака смърт. Трябва да убиеш планински лъв и да заповядаш да ощавят кожата, като оставят ноктите по лапите. Грижи се за тази кожа както подобава, нощем я окачвай или слагай до главата си. Като си лягаш, моли се с думите: «Хай-йу», създателю на ноктите, хай-йу, създателю на острите разкъсващи нокти, моля те да ми помогнеш! Изтръгни това лошо нещо, което заплашва живота ми и което непременно ще ме убие, ако не ми помогнеш! «Ей така трябва да се молиш на създателя на ноктите, на сянката на най-древния планински лъв. Ти трябва да научиш три песни.» (Старецът ми изпя песните. Без съмнение той пееше с онова дълбоко, искрено чувство, което вярващите влагат в свещените песнопения.) «Каза ми и това — продължи старецът, — че винаги трябва да оставям лулата си върху питка от бизонски тор, защото бизонът е свещено животно. А като се моля, винаги да пускам дим към четирите страни на света и нагоре — към живеещите над нас, както и надолу — към нашата майка (земята). Тогава молитвите ми щели да действуват по-силно.»

Мястото, където намерих този добър старец, трябва да беше доста далеч, защото сянката ми се върна при тялото чак когато слънцето изгря. Събудих се и видях, че то грее в пещерата. Жена ми отново бе наклала огън и готвеше.

— Остави работата за малко — рекох аз, — ела, поседни при мен.

Разказах й всичко: къде съм бил, какво ми е говорил добрият старец, и тя се зарадва. Веднага окачихме като жертвен дар половината стрели от колчана ми и езика на убития от мен уапити. После потеглихме към къщи. Жена ми носеше толкова месо, колкото можеше да вдигне. Аз можех да нося твърде малко.

Имах северна пушка (произведена от компанията «Хъдсънов залив»), ала ми се бяха свършили и барутът, и куршумите, а единственият кремък вече за нищо не го биваше. Взех за известно време от един приятел капан и в кратък срок хванах шест бобъра. Друг мой приятел, тръгнал за Форт Бентън да продава кожи, взе със себе си и моите и донесе това, от което се нуждаех — нови кремъци, барут и куршуми. Тогава тръгнах на лов за пуми. Никога преди не го бях вършил, както и никой от нашето племе. Един човек случайно бе срещнал и убил пума. Смятаха го за щастливец, понеже кожата на пумата винаги е служела за магии. От нея правят калъфи за лъкове и колчани, а понякога покриват седлата си. Използуването й носи сигурен успех на лов и в бой. Та споменах, че никога преди не бях ходил на лов за пуми, но сега трябваше непременно да убия такова животно. Отново потеглихме с жена ми пеша за планините. Освен пушката взех и лъка — за да убия и дивеч. Беззвучната стрела не плаши никого, но трясъкът на пушечния изстрел обезпокоява всички: заспалите животни се събуждат, наострят уши, душат въздуха и са нащрек.

Вървяхме покрай брега на реката. Тук-таме по калта и мокрия пясък се виждаха ясно следи от лапите на животното, което търсех, но само следи — нищо повече. Навлязохме дълбоко в гората. Тук може би минаваха много пуми, но те не можеха да оставят никакви следи върху сухите окапали листа. Изкачихме се по-нагоре, като вървяхме през гората натам, където господствуват скалите и камъните, а дърветата стават малки и ниски. Прекарахме целия ден, надзъртайки от храстите, които ограждаха мястото. Видяхме малка черна мечка и белка, но с изключение на тях не срещнахме нищо друго — само дребни птици и орли, които лениво кръжаха около нас. Малко преди залез ни приближи стадо диви овце — те следваха посоката на вятъра. Сложих стрела и улучих един дребен млад овен. Той изблея и падна.

Другите побягнаха подплашени, после се завърнаха заедно с майка му и почнаха с любопитство да го гледат и да се озъртат, за да разберат какво се е случило. Тогава застрелях и майката. Оставихме я да лежи там; където бе убита, като разчитахме на следния ден да намерим край нея пума. Взехме само младия овен, слязохме надолу и пренощувахме край един ручей.

Така прекарахме много дни. Нощувахме там, където ни свари нощта, и се връщахме в къщи само когато палатката ни се нуждаеше от месо или когато лагерът се преместваше. Така измина лятото и през всичкото време нито веднъж не срещнахме животното, което търсех. На два пъти «умирах» и всеки път за по-дълго, отколкото предишния. Съвсем се обезкуражих. Не се съмнявах в съня и бях уверен, че старецът ми е казал истината, но чувствувах, че ще умра, преди да съм успял да извърша всичко, което ми бе поръчал. От планините Белт се прехвърлихме към Жълтата река, а после към планините Сноуи. Сетне настъпи зимата, по високите склонове наваля сняг, който слизаше все по-ниско и по-ниско, докато накрая планините побеляха чак до равнината. Нищо, случило се през нощта, не оставаше скрито за мен: накъдето и да тръгнех, снегът ми разказваше всичко. Ето тук са минали, пасли, играли и почивали елени и уапити, там е бродила мечка, прекатурвайки дънери и камъни. Намирах следи на вълци, койоти, рисове, лисици. Всички те ловуваха по свой начин, за да задоволят глада си. А ей там, що за купчина от клони, съчки и листа, мръсен сняг и пръст е това? От купчината стърчи рог. По-нататък има кръв: нещо са влачили по снега. Аха! Ето там има следи, големи, кръгли отпечатъци от лапи близко една до друга. Тук през нощта пума е нападнала мъжки елен, убила го е, наяла се е до насита, а останалото е замъкнала в бърлогата си и го е покрила с клонак, събран с лапи. Обясних всичко това на жена си и добавих:

— Пумата не е далеч оттук — коремът й е пълен. Лежи някъде наблизо и спи.

Но какво трябваше да направя аз? Да се скрия и да чакам пумата да се върне? Тя можеше да не се върне до късна нощ или, като ме усети, да поеме обратно и повече да не се вести. Не, аз трябваше да я проследя, да стъпвам също тъй предпазливо, както е вървяла тя, когато е приближавала елена и се е готвела да го нападне. Ще я открия, преди да се събуди и ме забележи, ще я убия там, където лежи. Обясних на жена си, че трябва да ме следва на разстояние, но не много близко — само колкото от време на време да ме вижда. Жена ми се зарадва и рече:

— Ти непременно ще я убиеш.

Бях радостен и развълнуван. След толкова месеци най-сетне попаднах на следи, по които можех да вървя, и при това върху сняг, а това е все едно да виждаш в далечината звяра и да се приближаваш към него. И представи си, приятелю, представи си какво отчаяние изпитах, когато открих, че звярът е лежал на един голям дънер, почти пред очите ни, край покритото месо на елена, видял ни е, както разговаряме, и с големи скокове се е скрил в тъмната гора! Не можах да го понеса. Отново ми се зави свят, залитнах и «умрях», преди още да падна на снега.

Този път жена ми ме отведе в къщи. Много дни лежах в палатката слаб, с отчаяно сърце. Съвсем паднах духом. Приятелите идваха да ме ободряват. Жените им носеха най-хубавото месо, език, сушени плодове, супи, всякакви вкусни неща. Хранехме се добре и ден след ден силите ми се възвръщаха. Най-сетне една вечер мой приятел, завърнал се от лов, дотича в палатката ми.

— Кйи! — възкликна той. — Имам за теб добри новини. В горния край на един каньон, като вървях по следите на ранен елен, намерих отвор сред камъните. От него към водата води добре утъпкана пътека. Там живее планинска лъвица със своите малки. Аз не ги изплаших, дори не убих елена, когото проследих, а веднага тръгнах насам да ти разкажа.

В мен отново проблесна надежда и щом съмна, се упътих към мястото заедно с приятеля и жена си. Вървяхме на юг, после нагоре по реката, сетне вързахме конете и навлязохме в каньон с високи стени. Оттук до пещерата не беше далеч. През нощта бе паднал сняг, към пещерата водеха съвсем пресни следи. В нея лежаха майката и трите малки. Бяха някъде там в тъмното и може би ни наблюдаваха.

Аз, разбира се, се страхувах. Случваше се тези зверове да убият хората, проникнали в бърлогите им. А тази женска пума имаше малки, затова щеше да се защищава още по-свирепо. Да, страх ме беше, но въпреки това трябваше да вляза вътре. Не е ли все едно дали ще умра там, или някъде другаде от болестта, която ме мъчи? Приготвих се да вляза. Жена ми плачеше и ме молеше да не влизам в бърлогата.

Приятелят ми предложи да седим и чакаме звярът да излезе. Заредих пушката, стиснах в зъбите си нож, коленичих и се вмъкнах пълзешком вътре. Входът представляваше тясна, ниска дупка в стената на каньона. С тялото си почти съвсем закрих светлината, но все пак оставаше достатъчно, за да виждам смътно напред. Като попълзях, съзрях две червенозелени очи — широко отворени и грамадни. Сниших се още повече, за да пропусна светлина, и видях майката пума. Ушите й бяха полегнали и напрегнати, а опашката нервно помръдваше. Пумата заръмжа тихо, без злоба. Тя лежеше по корем и предните й лапи се движеха ту напред, ту назад, търсейки здрава опора: готвеше се за скок. Малко по-смътно виждах зад нея малките й. Почнах бавно да вдигам пушката, ала преди да успея да се прицеля, животното скочи. Гръмнах. Куршумът попадна в пумата по време на скока, тя се стовари върху мен с цялата си тежест и аз останах без дъх. Отново «умрях».

Измъкнали ме от пещерата и докато жена ми се мъчела да ме свести, приятелят ми влязъл в бърлогата, застрелял с лъка си трите млади пуми и ги измъкнал заедно с трупа на майка им. Куршумът бил попаднал право в гърдите й. Най-после бях постигнал това, което ми повеляваше сънят. Почнах да се моля и да пея песни, както ме беше посъветвал старецът. Минаха няколко нощи. Веднъж, както си седях на леглото, аз се помолих и изпях първата от песните. Веднага щом я свърших, нещо вътре в мене се скъса и от устата ми потече кръв и гной. Болка не чувствувах. След известно време кръвта спря. Изплакнах си устата, станах и се заразхождах из палатката. Там, в хълбока, вече не усещах натиск. Чувствувах как ми е леко, струваше ми се, че бих могъл да тичам и да скачам, искаше ми се да ям. Знаех какво се е случило: точно както бе предсказал старецът, това нещо, което растеше в мене, беше разкъсано. Аз оздравях. На следния ден принесохме от благодарност голяма жертва. Оттогава съм здрав. И нещо повече: магическото ми средство излекува много болни. Кйи!“

Това е един от разказите, които чух през онази зима и записах в бележника си. Наистина няма нищо по-добро от вярата и бодростта за лекуване на душевните и телесни болести.

За нас с Нет-ах-ки зимата беше щастлива. Тя се оказа щастлива за всички освен за Бери, който с мъка понасяше „безкрайния низ от студени снежни дни“. Не зная колко пъти ходи в низината да я измерва. Еди-колко си акра с овес, еди-колко си с картофи, репи, грах. Можем, казваше той, да купим свине и да ги развъждаме.

Пролетта настъпи рано. Към края на март събрахме говедата и ги впрегнахме в плугове. Старата мисис Бери и жената Кроу подготвиха малък участък при един завой на реката и сортираха семената, получени някога от техните племена — мандан и арикарии. Аз нищо не разбирам от оран и сеитба, пък и не исках да се уча на това.

Двамата с Нет-ах-ки обикаляхме стадата и открихме, че телетата изчезват почти тъй бързо, както се раждат. Вълците бяха много.

През юни върху нашите ниви с поникнали посеви падна сняг, дебел повече от стъпка, а когато се стопи, сви студ и всичко замръзна. Бери ругаеше често и гръмко. През юли и август се опитахме да изсушим сено, но веднага щом окосяхме тревата, тя загниваше от дъждовете. Наесен нямаше какво да смелим, нямахме нито картофи, нито ряпа, нито дори зеле, за да напълним голямата барака за зеленчуци. След есенното дамгосване на добитъка се оказа, че броят му е нараснал само с петнайсет на сто. Останалите четирийсет и пет процента, които разчитахме да получим, бяха изядени от вълците.

— Приказките за ферми и развъждане на добитък — рече Бери — са вятър работа. Хайде да продадем всичко и да се заемем отново с търговията. В нея има повече весели и вълнуващи неща.

Аз, разбира се, дадох съгласието си и Бери замина за Форт Бентън да търси купувач на фермата. Купувач се намери, но той не искаше да сключи договор преди пролетта и така останахме във фермата още една зима. За някои от нас тя също беше щастлива, поне за двама ни с Нет-ах-ки. И какво би могло да ни попречи да бъдем щастливи? Бяхме млади, обичахме се, останалото не ни интересуваше.

Двадесет и осма глава

Даяна се омъжва
Май ни свари отново в малката къщичка във Форт Бентън, но не за дълго. Бери просто го сърбяха ръцете да предприеме нещо и щом научи, че се продава Форт Конрад, ние тутакси го купихме. Фортът, както вече споменах, беше построен в горния край на голяма долина на река Марайъс, където ръкавът Драй Форк се съединява с главното корито. Форт Конрад беше малък — само два реда съединени къщурки, конюшни и ограда за добитъка в западния край. Той бе разположен на хубаво място, удобно за търговия с бизонски кожи, и освен това през него минаваше пътят от Форт Бентън за Форт Маклауд. Лятно време по пътя имаше оживено движение на хора и товари. Особено се радваха на покупката на форта нашите жени. Те със съжаление напуснаха къщата ни на Бат Фат Крийк, но ето че сега се сдобиха с нов дом, далеч от планините, в местност, където лятото беше горещо и дълго.

— Тук — казваше жената Кроу — бобът, царевицата и тиквите ми ще растат чудесно. Така се радвам!

— Това се казва щастие! — възкликна Нет-ах-ки, когато седнахме в сянката на голяма топола край реката. — Виж колко са хубави тези дървета и колко е красив онзи остров с младата горичка. А отвсякъде се издигат високи стръмни хълмове, ще ни защитят от зимните ветрове.

— Да — отвърнах аз, — прекрасно място. Харесва ми повече от предишното.

— Кажи ми, моля те — продължи жена ми, като се наведе и ме притегли към себе си, — кажи: нали ще останем тук завинаги, до самата смърт и ще ни погребат ей там, отвъд реката, където растат големите дървета?

Отговорих утвърдително и добавих:

— Ако е възможно.

Видях как изразът на радостно очакване в очите на Нет-ах-ки внезапно се смени с болка.

— Защо — удиви се тя, — защо развали всичко? Нима не знаеш, че можеш да направиш всичко, което пожелаеш?

— Не, не мога — отвърнах аз. — Никой не може винаги да върши само онова, което иска. Но да не се безпокоим предварително. Ще се постараем да останем тук завинаги.

— Да — въздъхна Нет-ах-ки, — ще се постараем. Няма да униваме. О, добро Слънце, милостиво Слънце! Смили се над нас! Дай ни да доживеем тук в мир и щастие до дълбоки старини.

По това време ние с Бери вече си представяхме настъпващите промени, но никак не очаквахме, че те могат да бъдат така близки. Надявахме се старото волно и безгрижно време да се задържи поне още петнайсет-двайсет години.

Една вечер, без да ни уведомят, без да пишат нито ред за намерението си да ни посетят, при нас пристигнаха Аштън и Даяна. Не можехме да си представим по-голяма радост от тази отново да ги видим при нас. Нет-ах-ки просто плачеше от радост и прегръщаше своята „дъщеря“. Веднага забелязахме голямата промяна в Аштън. Вече не биваше да го наричаме Никога не се смее: той почна да се шегува и да се смее, още неслязъл от фургона, а очите му весело блестяха. Тичаше около фургона като момченце и нехайно разтоварваше багажа. Тъжният, сериозен, мълчалив и муден Аштън като че се бе въплътил в друг човек. Приятно ни беше да наблюдаваме тази промяна, радвахме се заедно с него.

А Даяна? Да, тя беше станала истинска жена! Не ми стигат думите, просто не мога да я опиша. Същинска Диана по лице и фигура, но с благородна и човечна душа, една любяща и нежна жена, непорочна и добра. Кой би могъл да повярва, че това е същото слабичко, деликатно момиче с големи очи, което Аштън спаси и доведе в нашата палатка само преди няколко години! Възможно ли бе тази очарователна, възпитана, изтънчена жена да се е родила в палатка и да е скитала с племето си из прерията, следвайки неговите стада? Това изглеждаше невероятно!

Каква щастлива вечер прекарахме! Колко жива и ласкава бе Даяна, когато сядаше ту при Нет-ах-ки, ту при старите жени, как ги прегръщаше с любов и ги разпитваше за всички дребни, ежедневни случки от техния живот. Образованието, пътешествията и познанството с широкия свят не й бяха замаяли главата. Хората с нейната кръв й бяха останали скъпи както преди. Тя ми каза, че всеки ден произнасяла в уединената си стая няколко фрази от езика на черноногите и превеждала по един-два стиха от английски на майчиния си език, за да не го забрави.

Мъчех се мислено да намеря причината за промяната на Аштър. „Може би — мислех си аз — той се е влюбил в Даяна и се готви да се ожени за нея, а навярно и вече е сторил това.“ Погледнах ръката й: на нея нямаше венчален пръстен.

Разделихме се късно. Даяна се прибра при старите жени в тяхната стая, а Аштън — в стаята, която държахме свободна. Когато останахме сами, Нет-ах-ки се приближи, притисна се до мен и тежко въздъхна.

— Какво има? — попитах аз. — Какво те мъчи?

— Ах — възкликна тя, — така съм разстроена! Толкова пъти се молих това да се случи и нищо не стана. Защо той не се ожени за моята дъщеря? Може би смята, че тя не е достатъчно хубава за него? Или не я обича? Как може да не обича такава красива, такава добра девойка, с такова вярно сърце?

— Малка моя — отговорих аз, — не бъди нетърпелива. Мисля, че всичко ще се нареди. Нима не забеляза как Аштън се е променил, как се смее и очите му блестят? Сигурен съм, че я обича и ако още не й е предложил да се омъжи за него, ще стори това, когато сметне, че е дошъл подходящият момент.

Ние съвсем не предполагахме колко близко е това събитие, както и неочакваната драматична случка, която ускори всичко. Една вечер след няколко дни Аштън пушеше, седнал на масата в моята стая. В камината тлееше огън, който от време на време лумваше и озаряваше грубите дървени стени, после отново стихваше, оставяйки всичко в смътна сянка. Даяна и Нет-ах-ки седяха на индианското легло. Аз лежах на кревата. Мълчахме, всеки зает със своите мисли. По едно време на малката площадка пред къщи пристигна фургон, впрегнат с коне, и чухме през отворената врата някакъв звънък, развълнуван глас да пита: „Можете ли да ми кажете, сър, тук ли живее мистър Аштън?“

Аштън скочи от масата, направи няколко крачки, спря се и се замисли, после се върна обратно и пак зае мястото си.

— Да, госпожо — чухме отговора на Бери, — тук. Ще го намерите ей в тази стая.

Дамата влезе припряно, без да ни забележи. Пламъкът пак лумна и освети бледото сурово лице на Аштън. Новодошлата бързо се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Скъпи мой — рече тя, — най-после те намерих. Писах ти няколко пъти. Нима не получи писмата ми? Аз съм свободна, свободна, чуваш ли? Получих развод и пристигнах да ти кажа, че всичко това е било грешка, да ти поискам прошка, да ти поискам…

— Даяна, мое момиче, ела тук — изрече Аштън тихо, като прекъсна новодошлата.

Девойката стана, приближи се и сложи ръка в протегнатата ръка на Аштън. Жената — висока, красива синеока блондинка — стоеше и ги гледаше с учудване и страх, като стискаше конвулсивно ръце пред гърдите си.

— Даяна, скъпа моя — продължи Аштън, отправил влюбен поглед в нея, — ще се омъжиш ли за мен?

— Да, вожде мой — отвърна девойката с ясен твърд глас. — Да.

Аштън стана и като я прегърна с една ръка, се обърна към новодошлата:

— Сейди, прощавам ти всички нарушени обещания, неверността ти, годините нещастен живот, които прекарах, опитвайки се да забравя това. Най-после намерих мир и щастие благодарение на моето скъпо момиче, което стои тук до мен. Лека нощ и сбогом. Ти, разбира се, ще заминеш за града утре рано.

Без да снема ръката си от кръста на Даяна, той излезе заедно с девойката от стаята. Жената се отпусна на стола, от който той стана, захлупи лице и горчиво заплака. Нет-ах-ки и аз прекосихме стаята на пръсти и също излязохме вън, сред тъмнината на двора.

— Ах! — възкликна малката ми жена, когато се отдалечихме от форта. — Ах! Защо не ме научи на езика си? Казвай по-скоро коя беше тази жена. Какво си говориха двамата, какво каза той на дъщеря ми?

Обясних й всичко колкото може по-ясно и Нет-ах-ки едва не обезумя от радост. Започна да танцува, да ме целува и да ме уверява, че съм добро момче. Според мен имаше право. Впрочем не ми се струваше да съм извършил нещо особено, което да е допринесло за желаната насока в отношенията на Аштън и Даяна. На брега се натъкнахме неочаквано на тях — седяха в близкия край на сала ни.

— Елате при нас — извика ни Аштън.

Даяна скочи и прегърна Нет-ах-ки. Двете тръгнаха бавно към къщи.

— Поздравявам те — рекох аз, — ти наистина намери мир и щастие! Не можеш да не бъдеш щастлив с Даяна.

— Ах! — възкликна Аштън. — Тя… драги мой, не мога да изразя с думи какво значи тази девойка за мен още отдавна. Чувствувам, че съм недостоен за нея. И все пак тя ме обича предано, дълбоко. Каза ми го ей сега, тук.

— Но какво ще стане с онази, другата? — осмелих се да попитам аз. — Какво ще правим с нея?

— Тя не може да тръгне обратно още тази вечер. Нека Нет-ах-ки я нахрани и настани. Кочияшът й, надявам се, сам ще успее да се погрижи за себе си. Тази жена е нещастието на целия ми живот — добави той. — Обичах я дълбоко, предано. Обеща да се омъжи за мен. Вярвах, както се вярва на родна майка, че е добра, че ще ми бъде вярна. Ала тя ми отказа, предпочете да се омъжи за по-богат. А сега, сега… е, стига за нея. Ще отида да намеря Даяна и ще я поканя да се поразходим.

— Ние имаме студено варено месо — рече Нет-ах-ки, — хляб и компот от плодове на калина. Щом е пристигнала в земите на индианците, за да търси мъжа на дъщеря ми, стига й толкова. Ще й направя и постеля от бизонска кожа, ще й дам и одеяла, макар да не заслужава.

Ала жената не пожела да яде. Нет-ах-ки й постла на пода в магазинчето и там оставихме новодошлата сама със собствените й мисли. А те навярно бяха тъжни. На сутринта тя пожела да види Аштън, помоли ме да му предам да се отбие при нея за малко. Отговорих й, че е отишъл на лов и ще се върне чак вечерта. Тя се ядоса на мудността на кочияша, който впрягаше конете, отказа всичко, което й предложихме, изпи само чаша кафе. Най-сетне конете бяха впрегнати, жената седна във фургона и замина, като нито веднъж не се обърна назад, дори не поблагодари за дадения й подслон. И така напусна живота на Аштън.