Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

— Чакай, как така? — прекъснах я аз. — Никога не съм те забелязвал.

— Да, не си. Идвам към теб много тихо, много предпазливо, досущ като някой от духовете, за които хората разказват, и те откривам. Ти или седиш на някой дънер, или лежиш на земята и пушиш, постоянно пушиш. Тогава, успокоена, се връщам назад също тихо, както съм и дошла.

— Защо тогава, когато си идвала при мен, не си се приближавала повече и не си сядала да поговорим?

— Ако направех това — отговаряше жена ми, — ти още по-дълго щеше да седиш, без да вършиш нещо, да пушиш и разговаряш за онези неща, за които вечно мечтаеш и мислиш. Нима не знаеш, че лятото вече свършва? А аз така искам да видя нашия дом построен! Искам да си имам свой дом!

След такъв разговор известно време работех по-усърдно с брадвата, а после пак се отпусках, пак идваха дни на безделие, на разходки край ручея или по суровите планински склонове. Ала преди да падне първият сняг, нашият скромен дом беше готов и обзаведен. Бяхме доволни.

Следващата пролет след кратко боледуване умря майката на Нет-ах-ки. Когато завиха тялото на покойната с одеяла и бизонски кожи и здраво ги завързаха с кожени ремъци, Нет-ах-ки ми каза да приготвя ковчег. На сто и петдесет мили наоколо не можеше никъде да се купят дъски, но отците йезуити, построили недалеч от нас мисия, щедро ми дадоха нужния материал и аз сковах дълъг сандък, висок повече от три стъпки. После попитах къде да изкопая гроб. Нет-ах-ки и роднините й изпаднаха в ужас.

— Как — възкликна жена ми, — да погреба майка си в яма, в черната, тежка, студена земя? Не! Агентът забрани да се погребват мъртвите по дърветата, но не спомена, че не може да се оставят умрелите в ковчези на земята. Откарай сандъка на склона, където лежат останките на Червения орел и другите наши роднини, а после ние всички ще тръгнем подир тебе в друг фургон.

Направих както ми заръча тя, и като изминах по долината около половин миля, извих по склона нагоре към онова място, където на малка равна площадка вече стояха към половин дузина грубо сковани ковчези. Измъкнах ковчега от фургона и го оставих недалеч от другите, след това изравних мястото около него. В този момент при мен дойдоха и останалите, приятелите и роднините, сред тях и трима мъже, роднини на покойната. За пръв и последен път видях мъже да присъствуват на погребение. Те винаги оставаха в палатката и скърбяха там за покойния. Присъствието на мъжете показваше с каква голяма любов и уважение се ползваше майката на Нет-ах-ки.

От момента на смъртта на майка й Нет-ах-ки не спеше, не вкусваше храна и постоянно плачеше. Тя настоя последния обред да изпълним само двамата. Пренесохме завитото тяло и го положихме в големия сандък внимателно, а после отстрани и край краката пъхнахме торбички, малки торбички от сурова кожа с игли, шила, конци и всякакви нещица и дреболийки, които покойната така грижливо бе пазила. Вдигнах и сложих на мястото им двете дъски, които служеха за капак. Сега вече плачеха всички, дори мъжете. Допрях гвоздей в дъската и го забих наполовина. Как ужасно кънтяха ударите на чука, отеквайки в големия полупразен сандък. До този момент се държах, но студеното, рязко, осквернително чукане ме разстрои. Захвърлих инструмента, седнах и въпреки усилията ми да се сдържа, заплаках като всички останали.

— Не мога — повтарях аз, — не мога да забивам гвоздеите.

Нет-ах-ки дойде при мен, седна, опря се на рамото ми и протегна треперещите си ръце към моите.

— Нашата майка — изрече тя най-сетне. — Нашата майка! Помисли си: ние никога, никога вече не ще я видим. Защо трябваше да умре толкова рано?

Един от мъжете излезе напред.

— Вървете си и двамата в къщи, аз ще закова дъските.

В настъпващия здрач ние с Нет-ах-ки тръгнахме към къщи. Когато пристигнахме, разпрегнахме конете и ги пуснахме да пасат. После влязохме в притихналия дом и си легнахме. След нас се прибра вярната и винаги добра жена Кроу. Чувах я да разпалва огъня в кухненската печка. Тя внесе лампата, после чай и няколко порязаници хляб с месо. Нет-ах-ки вече спеше. Като се наведе над мен, жената Кроу прошепна:

— Бъди сега към нея още по-добър отколкото преди, синко. Тя изгуби такава мила майка! Друга тъй мила няма на земята. Тя завинаги ще й липсва. Отсега нататък ти трябва да бъдеш за Нет-ах-ки и мъж, и майка.

— Ще бъда — отговорих аз, като й хванах ръката. — Знаеш, че ще бъда.

Тогава тя излезе от стаята и се отдалечи също тъй тихо, както се беше появила. Много, твърде много време мина, докато Нет-ах-ки възвърне присъщата си живост. Дори няколко години след това тя често ме будеше нощем и плачешком ме молеше да поговорим за майка й.

Щом релсите на железопътната магистрала вече са пресекли страната, която според Голямото Езеро огнените фургони никога нямаше да осквернят, тогава, мислех си аз, и ние можем да пътуваме с тях. Бе необходимо доста време обаче, за да убедя Нет-ах-ки да се реши да пътува с железницата. Когато заболя сериозно, аз я склоних да се прегледа при един прочут лекар, който живееше в близкия град. Този човек беше направил много за мен. Една сутрин се настанихме в задния вагон на влака и потеглихме на път. Нет-ах-ки седеше до отворения прозорец. Когато минавахме по един мост, построен над дълбок каньон, Нет-ах-ки погледна надолу, извика уплашено и падна на пода, като закри лицето си. Аз я настаних отново на мястото й, но тя не можа веднага да се успокои.

— Дъното изглеждаше така страшно далече — рече жена ми, — че ако се беше счупил мостът, всички щяхме да загинем.

Аз я убедих, че мостовете не могат да се чупят и че хората, които ги строят, знаят колко трябва да издържи мостът. Оттогава Нет-ах-ки престана да се страхува. Харесваше й бързото, плавно движение на влака, а любимото й място в хубаво време стана откритата задна платформа на последния вагон.

Не бяхме пътували и петнадесет минути, когато изведнъж се сетих, че съвсем не съм помислил за едно нещо. Като погледнах седящите наоколо дами, облечени в добре ушити от скъпи платове дрехи и с разкошни шапки, аз разбрах, че Нет-ах-ки със своето облекло е жена от съвсем друг свят. Тя носеше проста памучна рокля, шал и пикетена шапка с козирка отпред и отзад. Всичко това се смяташе в резервата за много шик, както някога във Форт Бентън по време на търговията с бизонски кожи. За мое учудване няколко дами от вагона отидоха при Нет-ах-ки да си побъбрят и се държаха съвсем мило. Тези разговори много зарадваха, дори развълнуваха малката ми жена.

— Не мислех — рече ми тя, — че белите жени ще пожелаят да разговарят с мен. Мислех, че те до една мразят индианките.

— Доста от тях действително ги мразят — отвърнах аз, — но тези жени са други. Майка ми е също като жените, които разговаряха с теб. Обърна ли внимание на роклите им, — добавих аз, — трябва да се обличаш като тях. Радвам се, че ще пристигнем в града вечерта. Ти трябва да се облечеш като тях, преди да отидем в болницата.

Влакът пристигна в града по разписание и аз бързо поведох Нет-ах-ки към един файтон, настаних я в него, а от файтона минахме през задния вход в хотела и нагоре по стълбите, до стаята, която бях поръчал телеграфически. Понеже бе събота вечер, магазините бяха още отворени. Намерих в универсалния магазин една продавачка, която дойде с мен в хотела, за да вземе мярка на Нет-ах-ки. След час моята малка жена беше вече облечена в блузка, пола и изящно палто за път. Как се радваше на тези дрехи и как се гордеех с нея! Няма нищо, мислех си, което да е достатъчно хубаво за тази вярна жена, чиято доброта, нежност и вродено благородство греят в очите й.

Вечеряхме в стаята. Изведнъж си спомних, че бях забравил нещо — шапка, — и излязох да й купя. Във фоайето на хотела срещнах познат художник и го помолих да ми помогне в избора на тази важна част от облеклото. Прегледахме, ако не се лъжа, около петстотин и накрая се спряхме на една шапчица от кафяво кадифе с черно перо. Занесохме я горе, в стаята, и Нет-ах-ки я премери. „Малка е“ — решихме всички. Трябваше да се върнем обратно за друга шапка. Но очевидно нямаше по-голям размер и аз не знаех как да постъпя.
— Не приляга добре — обясних на продавачката, — не става. — Повдигнах шапката и я нахлупих.

Продавачката ме погледна с почуда.

— Какво говорите, драги господине! — възкликна тя. — Жените не носят шапките си така. Те ги слагат съвсем леко и ги закрепват за косите си с големи игли, игли за шапки.

— А, тъй ли било, сега разбирам — рекох аз, — тогава дайте ми шапката, но и игли. Вече, разбира се, всичко ще е наред.

Това обаче не ни се удаде така лесно, защото Нет-ах-ки носеше косите си сплетени на две дълги плитки. Шапката не можеше да се прикрепи, ако не се съберяха косите на кок отгоре, а с това тя, разбира се, не се съгласяваше. Пък и аз не го исках. Харесваха ми дългите й гъсти коси, които падаха ниско под кръста.

— Измислих! — рече приятелят ми, който беше и известен каубой. — Трябва просто да се пришие късче гумена лента като на сомбрерото. Ще я пъхнем под плитките и готово.

Вече затваряха магазина, когато най-сетне се сдобих с гумичка, конци и игла, и Нет-ах-ки седна да зашива ивичката. Шапката прилегна добре. Тя едва ли можеше да падне от главата й. Изморени и прежаднели, двамата с художника отидохме да търсим нещо газирано, а Нет-ах-ки си легна. Когато се върнах, излезе, че съвсем не е имала намерение да си ляга.

— Не е ли чудесно! — забъбри тя. — Тук има всичко, каквото пожелаеш. Просто натискаш онова черно нещо и веднага идва някой да изпълни поръчката ти — да ти донесе вечеря, вода, каквото искаш. Завъртиш крана — и готово, ето ти вода. С едно завъртане се пали и светкавицата-лампа или пък угасва. Чудесно, чудесно! Бих живяла в града отлично.

— Нима тук е по-добре, отколкото в славната ни палатка от онова време, когато се скитахме из прерията и построявахме лагерите си на същото това място, където сега се намира градът?

— О, не, не, това не прилича на отлетялото минало. Онова време си отиде. Щом сме принудени да вървим по пътя на белите, както казват вождовете, да вземем тогава най-хубавото. А тук нали е чудесно?

На сутринта отидохме в болницата. Сестрите настаниха Нет-ах-ки. Тя веднага ги обикна. По-късно дойде и докторът.

— Ето го — рекох аз — този, който ме спаси.

Нет-ах-ки седна в леглото и хвана ръката му с две ръце.

— Предай му — помоли ме тя, — че ще бъда послушна и търпелива. Каквото и горчиво лекарство да ми даде, ще го приема, каквато и болка да ми причини, няма да викам. Кажи му, че искам по-скоро да оздравея.

— Нищо страшно няма, хирургическият нож тук дори не е нужен — рече докторът. — Една седмица на легло, малко лекарства и тя ще си тръгне за в къщи съвсем здрава.

Това бяха приятни думи за Нет-ах-ки, когато дойде в съзнание. От хлороформа не й стана зле и тя си остана от сутрин до вечер весела като пойна птица. Сестрите и болногледачките непрекъснато идваха да си поговорят и да се пошегуват, а когато не бях там и нямаше кой да служи за преводач, все някак се разбираха. Нет-ах-ки умееше да им покаже какво мисли. По всяко време на деня дори долу, в хола, се чуваше веселият й смях.

— Нито веднъж досега — каза старшата сестра — не съм виждала такава весела, естествена, щастлива жена. Имали сте щастие, сър, да си намерите такава жена.

После настъпи щастливият ден, в който можахме отново да си тръгнем за в къщи. Дълго време след това Нет-ах-ки все говореше за чудесата, които бе видяла. Вярата й в лечителите черноноги — мъже и жени — изчезна и тя без колебание го заявяваше. Разказваше за поразителното умение, с което докторът оперирал пациентите и те оздравявали, за чудесната му светкавична лампа (рентгена), с помощта на която можело да се гледат през кожата и мускулите костите на човека, целият му скелет. Племето се заинтересува от тези разкази, отдалеч идваха хора да я слушат. След това мнозина страдащи от най-различни болести тръгнаха за голямата болница при нашия доктор, с пълна вяра във възможността да бъдат излекувани.

Спомням си как на връщане от болницата видяхме мъж и две жени да товарят сено на една каруца. Мъжът стоеше в каруцата, а жените му подаваха сено с вилите, без да обръщат внимание на силния пек. Малката ми жена се учуди и възмути.

— Никога не съм мислила — каза тя, — че белите мъже могат така лошо да се отнасят с жените си. Черноногите не са така жестоки. Почвам да проумявам, че животът на белите жени е далеч по-тежък от нашия.

— Имаш право — отвърнах аз, — повечето от бедните бели жени са робини: те трябва да стават в три-четири часа сутринта, да приготвят храна три пъти на ден, да шият, кърпят и перат, да мият пода, да работят в зеленчуковата градина, а когато настъпи нощта, едва имат сили да се довлекат до леглото. Как мислиш, ти би ли могла да вършиш всичко това?

— Не — отговори ми тя, — не бих могла. Иска ми се да знам затова ли белите жени толкова ни мразят — защото им се налага да работят много, докато ние имаме толкова свободно време и можем да си почиваме, да ходим на гости или да яздим из прекрасната прерия? Нашият живот, разбира се, е по-добър. А ти… щастлив е бил денят, в който си решил да ме направиш своя малка жена.

Течаха безгрижните години на живота ни с Нет-ах-ки. Стадото ни непрестанно растеше, два пъти в годината го откарваха за дамгосване заедно с останалия добитък на резервата. Бях прокопал два напоителни канала и сеех трева за сено. Работата не беше много и всяка есен отивахме или до Скалистите планини с приятели, или по железопътната линия до по-далечни места. Друг път седяхме в лодка и бавно слизахме по течението, отсядахме в палатка на брега на Мисури, на 300–400 мили от Форт Бентън. Пътуването по вода обичахме може би най-много. Винаги примамливото буйно течение, мрачните скали, обраслата с красива гора безмълвна долина — всичко това криеше в себе си особена прелест, каквато не притежаваше никое кътче в планините. През време на едно такова пътешествие по реката Нет-ах-ки се оплака от остри болки в краищата на пръстите на дясната ръка.

— Това е просто ревматизъм — рекох аз, — ще мине.

Ала се излъгах. Болката ставаше все по-силна и ние, като оставихме лодката в устието на река Милк, взехме първия влак, който отиваше за града на нашия доктор. Отново се озовахме в болницата, в предишната стая. Същите добри сестри и болногледачки наобиколиха Нет-ах-ки, опитвайки се да й облекчат болките, станали вече мъчителни. Дойде докторът, напипа пулса, извади слушалката и зашари с нея, докато накрая я задържа на врата до ключицата. Дълго слуша в тази точка и аз се обезпокоих.

„Това не е ревматизъм — помислих си аз, — навярно сърцето не е в ред.“

Докторът нареди нещо на болногледачката, а сетне се обърна към Нет-ахтки:

— Не падай духом, малката, ще те спасим.

Нет-ах-ки се усмихна. После задряма под въздействието на сънотворното лекарство. Излязохме с доктора от стаята.

— Скъпи приятелю — рече ми той, — този път малко мога да направя. Може би ще живее още година, макар и в това да се съмнявам.

Единайсет месеца правихме всичко, което можехме, но ето че един ден моята вярна, любима, добросърдечна малка жена почина и аз останах сам. Денем мисля за нея, нощем я сънувам. Бих искал да вярвам, да мисля, че двамата отново ще се срещнем на другия бряг.

Послеслов*

Л. Файнбърг

[* Взет със съкращения от съветското издание на романа. — Б.пр.]

Шулц е роден в градчето Бунвил, щат Ню Йорк, на 26 август 1859 година. Родителите му се занимавали с търговия и били много благочестиви. Животът в градчето течал толкова сиво и еднообразно, че дори погребенията се смятали за събитие и едва ли не главно развлечение на гражданите.

Момчето от малко се отегчавало от сивата рутина на живота в провинциалното градче и фанатичната закостенялост на неговите жители. Влечало го към лоното на природата и всичкото си свободно време прекарвало в голямата гора на север от Бунвил. По цели дни четяло книги за пътешествия из Далечния американски запад, тогава още див и рядко населен. Западно от Мисури се простирали обширни, обрасли с висока трева степи — прерии. Там бродели милиони бизони.

До средата на XVI век в прериите имало малко индианци. Племената, които по-късно се заселили там, живеели предимно на изток и север от прериите в горските райони, а също и на запад — в подножието на Скалистите планини.

Едва когато индианците се научили да си служат с коня, докаран в Америка от европейците, започнало заселването на прериите и се появила практиката да се ходи с коне на лов за бизони. Този лов станал главно занятие на почти всички индианци — осигурявал им храна, облекло и кожи за покриване на палатките „типи“. Само няколко племена (канза, хидатса, мандан), които живеели в източната част на прериите, в басейните на Мисури и Мисисипи, се занимавали и с лов, и със земеделие.

През лятото цялото племе ловувало заедно. Лова организирала съществуващата у прерийните индианци своеобразна племенна полиция. Нейните членове се наричали акацита. Те изпращали специални разузнавачи, които трябвало да установят къде се намират стадата бизони. След това в палатката на племенния съвет заедно с вождовете и старейшините те обсъждали плана за предстоящия лов. Конните ловци заграждали стадото и по сигнал на акацитата започвали да стрелят по животните с лъкове. Индианец, който дръзвал да отиде на лов за бизони самичък, бил сурово наказван.

Зиме племето се разпадало на малки, скитащи отделно ловни групи.

За успешния лов на бизоните били необходими коне. Те се купували в източните щати на Америка или се присвоявали в бойните набези. Сред прерийните индианци се появило имуществено неравенство, деление на богати и бедни. Желанието за сдобиване с коне довеждало до засилване на междуплеменните войни, изкуствено разпалвани от белите, които целели да разединят индианците и да осъществят по-лесно колонизирането на земите им.

През XIX век била извършена интензивна колонизация на Далечния, запад от заселниците, дошли от източните щати. След 30-те години на XIX век към прериите се устремили тълпи бели ловци, тъй като американските търговски компании закупували в големи количества бизонски кожи. Започнало хищническо изтребление на стадата бизони. При това белите ловци вземали единствено кожите на животните, а месото оставяли да гние. Само през 1846 година търговските пунктове на реките Арканзас и Канада закупили сто хиляди бизонски кожи.

В същото време белите търговци подстрекавали и самите индианци да разгръщат във все по-големи размери лова на бизони. Търговците напивали индианците и купували на безценица кожите. Мисионерът отец Сколън пише в 1876 година до губернатора на канадската провинция Манитоба: „… стотици бедни индианци станаха жертва на жаждата на белия човек за пари. Едни биваха отровени, други замръзваха в нетрезво състояние, трети падаха сразени от куршумите на Съединените щати.“ Изтребването на бизоните се поощрявало по всякакъв начин от правителството на Съединените щати, което се стремяло да лиши индианците от средствата за съществуване и да ги направи икономически зависими.

Освен това се сключвали и грабителски договори за продажба на земя. Опирайки се на тях, правителството на САЩ заграбвало индиански територии. Парите, които индианците трябвало да получат срещу земите си, постъпвали във фонда на правителствената институция, така нареченото Управление за индианските въпроси. По сметка на този фонд то отпускало на подопечните си оскъдни хранителни дажби, одеяла и някои други предмети от първа необходимост. По-голямата част от парите за земята, купена още миналия век, правителството на САЩ не е платило и досега. Само на калифорнийските индианци то има да дължи пет милиона долара.

Към 80-те години индианците изгубили значителна част от земите си и били наблъскани в резервати — не за животни, а за хора.

Тъкмо в това критично, преломно в съдбата на прерийните индианци време при тях пристигнал Шулц. Това било през 1878 година, когато Шулц карал двадесетата си година. Животът в прериите пленил младежа. „Не съм виждал никога по-прекрасен кът от тези обширни слънчеви прерии и величествени планини“ — пише той по-късно. Шулц решава да се засели сред индианците, известни под името черноноги. Те влизали в съюз от племена, който включвал блъдите или кайнахите, истинските черноноги или сиксиките, и пиеганите.

Скоро Шулц се оженил за индианската девойка Мут-си-ах-уотан-аки* и чак до смъртта й в 1903 година живял при черноногите в техния резерват в провинция Албърт, Канада.

[* В романа на Шулц „Моят живот сред индианците“ тя е представена под името Нет-ах-ки.]

Шулц се стремял колкото може по-добре да опознае живота на индианците. В съвършенство овладял езика на черноногите, прекарвал много време със старците, слушал разказите им за предишния волен живот, записвал предания и легенди. И колкото повече опознавал индианците, толкова по-голяма симпатия изпитвал към тях, толкова по-сурови и осъдителни думи намирал за варварството на белите колонизатори.

Когато след смъртта на жена си напуснал резервата, Шулц решил да разкаже истината за индианците, истината, която старателно премълчавали повечето американски литератори, описвайки коренните жители на Америка като кръвожадни диваци. Дори в произведенията на такава изтъкнати писатели като Майн Рид и Фенимор Купър, които, общо взето, се отнасят със симпатия към индианците, няма да намерим истински правдивото им изображение. И за Майн Рид, и за Фенимор Купър индианците си остават диваци) понякога добри и благородни, понякога зли и коварни, но в единия и другия случай те са диваци, същества съвсем различни от белите герои на романите им. Причината не е само в това, че над тези писатели са тегнели традиционните представи на буржоазното общество за „свирепите команчи“, а и във факта, че никой от тях не е познавал ежедневието на индианците. Само Шулц е успял да проникне в душата и сърцето на тези хора, да ги опознае така, сякаш от рождение е бил сред тях. Затова и разказва за индианците както никой друг в американската литература, разказва така, както биха разказали за себе си самите индианци.

След 1906 година един след друг се появяват романите и повестите на Шулц: „Моят живот сред индианците“, „С индианците в Скалистите планини“, „Синопа — малкият индианец“, „Глашатаят на бизоните“, „Грешката на Самотния бизон“, „Ловецът на орли“, „Синът на племето науахи“, „Откраднатата кожа на белия бизон“, „Голямото вълшебство на Късия лък“ и много други.

Шулц не е измислял сюжетите на своите произведения, всичките му книги разказват за действителни събития от недалечното за автора минало или случки, описани в индианските легенди. Авторът разказва това, което е чул от старците или сам е видял. Героите на всичките му книги са индианците, такива, каквито са, не романтично възвишени деца на природата и не кръвожадни злодеи, а просто хора, които се радват и страдат, хора с всичките им достойнства и недостатъци. Затова произведенията на Шулц представляват истинска епопея за живота на прерийните индианци, те дават художествено ярка и научно достоверна картина, изобразяваща индианските племена в последния период от независимостта им, преди да бъдат насилствено настанени в резервати, а така също и началото на живота им в резерватите.

Книгата на Шулц „Моят живот сред индианците“ по форма на изложението се отличава от останалите му произведения. В романите си Шулц или не фигурира, или се явява в ролята на слушател. В „Моят живот сред индианците“ авторът и жена му Нет-ах-ки са главните герои. Както личи от названието, тя е написана като автобиографична повест. Фактически обаче не е съвсем така. По-голямата част от книгата е посветена на живота на черноногите така, сякаш е пристигнал при тях не в 1878, а в 1865 година или дори още по-рано. Шулц не би могъл да бъде очевидец на много събития, станали дълго преди пристигането му в прерията. Той пише, че през есента на 1870 година заедно с търговеца Бери построил Форт Станд Оф. В действителност Шулц е бил по онова време единадесетгодишен и е живял при родителите си далеч на изток в САЩ. Шулц не е могъл да види и безбройните стада бизони, за лова на които разказва така ярко и картинно, понеже към 1878 година почти всички бизони били вече изтребени. Авторът очевидно не е участвувал и във военните набези на черноногите срещу други племена, макар да ги описва като очевидец.

Формата на автобиографична повест за Шулц е литературно средство, което му позволява живо и образно да разкаже за живота на прерийните индианци през 1860–1870 година. И главното, като се представя за действуващо лице, авторът успява непосредствено да изрази мислите си, с пълен глас да заяви своите симпатии и съчувствие към индианците, да осъди хищничеството на колонизаторите.

Шулц правилно характеризира хищническото отношение на колонизаторите към природата и към хората, но той не разбира, че виновници за това съвсем не са белият човек и цивилизацията му, а капиталистическата система на стопанство, която не е вечна. Неразбирането на законите за общественото развитие довежда Шулц до отричане на цивилизацията, до утопичната идея „назад към природата, към прадедите“.

Взаимоотношенията на белите с индианците, често неприятелски, Шулц наивно обяснява с личните качества на един или друг човек. В действителност причината била по-сериозна: в края на XIX век правителството на САЩ се стремяло да изолира индианците от белите, по всякакъв начин пречело на тяхното сближение, с цялата си колонизаторска политика сеело взаимна вражда. Индианците, макар да се отнасяли с интерес към културата на белите, често не я разграничавали от онова зло, което щедро разпространявал американският капитализъм. Тъкмо затова сред индианците в края на XIX и началото на XX век било широко популярно движението, което зовяло към отказ от всичко, което донесли със себе си белите. Трябва да признаем, че в известна степен Шулц се приобщил и към примитивната племенна идеология.

Книгата „Моят живот сред индианците“ звучи като сурова присъда над капиталистическата цивилизация, като химн в защита на индианците.