Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Скоро започнаха да ни носят първокачествени бизонски кожи. Сега вече имахме много работа: заменяхме кожи срещу стоки и спиртни напитки. В търговията използвахме за удобство медни жетони, всеки жетон заместваше един долар. Индианецът, донесъл бизонска кожа за продан, важно влизаше в магазинчето, след него пристъпваше жена му или няколко жени, които носеха кожите. Обикновено той заставаше на известно разстояние от тях, мълчалив и изпънат, загърнал се с наметало или одеяло, което отчасти закриваше лицето му, а през това време ние разглеждахме кожите и отброявахме жетоните.

Само ако не се нуждаеше от пушка или друга скъпоценна вещ, индианецът даваше на жените част от полученото срещу стоката, а остатъка похарчваше сам, купуваше това, което му хареса: непременно тютюн, обикновено и алкохол.

Щом притъмнееше, търговията замираше. Повечето предпочитаха да заменят кожи сутрин. Не познавах нито един търговец, който да нямаше приятели, ползващи се с предимство. Ние също не правехме изключение. Приятелите ни, понякога по неколцина, идваха заедно вечер и сядаха при нас, пушеха и разказваха какви ли не истории. Ние с интерес слушахме историите и странните им разсъждения.

Двадесет и пета глава

Краят на Еленчето
Имаше дни, когато духаше топлият чинук и просто ни теглеше да напуснем форта и излезем в прерията. Нет-ах-ки и аз оседлавахме конете и отивахме далеч. Връщахме се в къщи гладни и уморени, готови веднага след вечеря да си легнем и здраво да спим през дългата зимна нощ.

В един топъл ден се разхождахме на коне. Около два-три часа следобед излязохме досами реката, на пет-шест мили над форта. После се упътихме към къщи по долината. Като минавахме по пътеката през тополовата горичка, срещнахме моя враг Еленчето. Той беше тръгнал на лов за бобри и на седлото му бяха завързани няколко капана. Като се разминавахме, той хвърли закачлив поглед на Нет-ах-ки, която вървеше напред, и свирепо ме изгледа. Да си призная, един-два пъти се наведох над седлото, давайки си вид, че оправям ремъка на стремето, но всъщност тайно, изпод ръката си, поглеждах назад. Страхувах се от него и изпитах облекчение, като видях, че изчезна зад завоя на пътеката и нито веднъж, доколкото можах да преценя, не се обърна към нас.

Отминахме горичката и пресякохме откритата низина, после друга по-малка горичка и се озовахме сред широка, гола долина. Когато се отдалечихме на сто и петдесет — двеста ярда от последната горичка, зад нас отекна изстрел, вляво изсвири куршум и удари в земята пред мен, вдигайки прах. Нет-ах-ки изпищя, шибна коня си и ми извика да ускоря ход. Останалата част от пътя до дома изминахме в галоп.

Когато се разнесе изстрелът, аз се огледах и забелязах малко облаче пред върбалака, но човек не се виждаше. Беше стрелял, разбира се, Еленчето. Той направи тъкмо това, което винаги съм очаквал — нападна ме в гръб. Да се опитам да го пропъдя от горичката, би било безумие.

Нет-ах-ки почти не можеше да говори от уплаха и гняв. Аз също бях много разгневен и се заклех, че ще убия Еленчето при първата ни среща. Бери спокойно ме изслуша, но нищо не каза. Заговори чак след вечеря, когато всички се успокоихме.

— Ето какво — започна той, — този тип има в лагера влиятелни роднини. Макар отлично да знаят, че той трябва да бъде убит, това ни най-малко не ги освобождава от задължението да отмъстят за смъртта му.

— Тогава? Нима не бива нищо да предприемем, докато в един прекрасен ден ме застреля из засада като заек?

— Не — отвърна Бери, — длъжни сме да го убием, но трябва да направим това така, че да не бъдем заподозрени. Потърпи малко и ще намерим начин да го сторим.

От този ден Еленчето престана да идва във форта. Ако му трябваше нещо, изпращаше другиго за покупката. Когато тръгвахме с Нет-ах-ки на разходка, отивахме в прерията и избягвахме падините и горите в долината. Понякога вечер аз и Бери се опитвахме да измислим някакъв начин веднъж завинаги да се отърва от моя враг, но нищо не излизаше. Ако можех да го причакам или да стрелям в гърба му, както той се опита да ме застреля, бих го направил с радост — срещу дявола трябва да се бориш с неговото оръжие.

Веднъж в началото на март Еленчето изчезна от лагера. Предния ден сутринта замина с група ловци на лов в прерията. Ловците се разделили, а в края на деня някои от тях съзрели Еленчето да дере на хълма бизон. През нощта конят му се върнал и се присъединил към своето стадо, бил оседлан, поводите се влачели по земята. Роднините на Еленчето заминаха да го търсят и не се върнаха няколко дена. Най-сетне го намериха в една долчинка, далеч от мястото на убития бизон. Главата му била разбита. Жените и роднините му го погребаха, но не тъгуваха много за него. Той се отнасяше жестоко с жените си и те се радваха, че са се отървали. Еленчето грижливо бил нарязал месото на убития бизон и то било готово за товарене. Предполагаха, че се е отдалечил от месото, за да убие още някое животно, но конят му го е хвърлил на земята или може би е паднал заедно с ездача и го е притиснал, като се опитвал да стане.

Нет-ах-ки и аз се зарадвахме, щом научихме за смъртта му. Жена ми първа чу новината, дотича при мен развълнувана, с грейнали очи, и силно ме прегърна.

— Радвай се — викаше тя, — нашият враг е мъртъв! Намерили са трупа му; сега можем да ходим където си искаме без страх.

Една вечер ни дойде на гости старият ми приятел, когото назовавам в книгата с различни имена — ту Мечата глава, ту Росомахата (първото от двете имена приел след успешно сражение). Той остана у нас дълго след като всички си отидоха. Пушеше мълчаливо, беше много угрижен. Бери и аз забелязахме това.

— Навярно му трябва нова пушка — рекох аз, — а може би одеяло или нова рокля за жената. Каквото и да му потрябва, ще му го подаря.

Искаше ни се вече да спим. Бери наля за пиене и му подаде.

— Хайде — рече той, — разкажи ни защо си толкова умислен.

— Аз го убих — отговори той; — убих го, отнесох тялото му в долчинката и го захвърлих там.

Ето ти новина! Веднага разбрахме за кого става дума: той говореше, разбира се, за Еленчето. „Ах!“ — възкликнахме с Бери и притихнахме в очакване на продължението.

— Доближих с коня си мястото, където товареше месото си, и слязох, за да затегна подпръгата. Заприказвахме се и Еленчето сподели, че е стрелял в тебе.

— Не зная — рече ми той — как не го улучих, толкова внимателно се целих! Но това още не е краят. Ще убия този бял, а жена му ще бъде моя жена, макар да ме ненавижда.

Като чух това, просто побеснях. „Убий го — шепнеше ми нещо, — убий го, иначе той ще убие твоя приятел.“ Еленчето стоеше наведен и завързваше последните късове месо. Вдигнах пушката и го ударих по темето. Той падна напред и сянката му отлетя. Радвам се, че направих това.

И Росомахата се надигна да си ходи.

— Приятелю — рекох аз, като сграбчих ръката му и силно я стиснах, — всичко мое е и твое. Какво искаш да ти подаря?

— Нищо — отвърна той, — нищо. Не съм беден. Но ако някога изпадна в беда, ще дойда при тебе и ще те помоля да ми помогнеш.

Той излезе. Затворихме вратата и сложихме резетата.

— Проклет да бъда, ако съм чувал досега индианец да направи такова нещо заради бял! — възкликна Бери. — Такъв приятел си заслужава да имаш.

По понятни съображения двамата опазихме в тайна всичко, което узнахме, макар да ми струваше много усилия да мълча. Чак след много години разказах на Нет-ах-ки историята за убийството на Еленчето, а когато настъпи моментът, в който нашият приятел действително се нуждаеше от помощ, той я получи.

Същата зима при нас работеше Дългокосия Джим, говедар, мъж на около четирийсет години. Беше си пуснал коса, дълга най-малко две стъпки. Тя падаше на тъмни, красиви, едри вълни по гърба и раменете му. Когато пътуваше в обоза или работеше на открито при вятър, той носеше косата си сплетена на плитка, но в лагера я привързваше с копринена кърпа. Джим много се гордееше с косата си, грижливо я миеше и сресваше.

Разказваше ни, че е извършил няколко пътувания до Санта Фе и по трансконтиненталния път, а в Монтана бе дошъл от Корин. Според думите му бил отличен боксьор и добър комарджия, но тези предимства, казваше той, се свеждали до нула от обстоятелството, че никак не му вървяло в любовта.

— На младини съм обичал четири жени — разказваше ни Джим — и бог да ме порази, ако поне една от тях е била моя. Един път почти постигнах целта си. Тя бе червенокоса вдовица и държеше пансион в Каунсил Блъфс. Една вечер обозът ни пристигна там. Като запряхме говедата, всички тръгнахме към пансиона да вечеряме. Веднага щом се появи пред очите ми, си рекох: „Ей това се вика жена, красота!“ Такваз една мъничка, слабичка, с лунички и хубавко, дръзко вирнато носле.

— Коя е тая? — попитах момъка, който седеше до мене.

— Вдовица — вика ми той, — тя държи ей това място.

Повече не ми трябваше. Отидох при главния на обоза, рекох му, че напускам, получих си парите и си замъкнах постелките в заведението й. Идната вечер я издебнах самичка — седеше на стълбите — и тръгнах право към нея.

— Мисис Уестбридж — думам й, — честна дума, влюбих се във вас. Ще ми станете ли жена?

— Ех, че си го намислил! — възкликна тя. — Я се чуй какво приказваш. Нито те знам, нито те познавам. Пръждосвай се! Да те няма!

И като рече това, скочи, втурна се в кухнята, затръшна и заключи вратата.

Но нали не ми беше казала да напусна пансиона й, аз продължих да живея там и да й задавам все същия въпрос при всеки подходящ случай, понякога дори по два пъти на ден. И ето че престана да бяга, почна да се отнася към мене добродушно, ала всеки път ме отрязваше с по едно „не“. И все пак не губех надежда.

Така изминаха две седмици и една вечер отново я попитах — за двайсет и първи път, а това е щастливото ми число и твърдо знаех, че то ще ми помогне. Тъй и излезе.

— Да, сър, мистър Джим или както там се казвате — рече тя направо, — ще се омъжа за вас, но при определени условия. Трябва да си острижете косата.

— Дадено.

— И да хвърлите шестзарядните пищови и дългия нож.

— Дадено.

— И да престанете да играете на карти.

— Дадено.

— И да ми помагате да стопанисвам този пансион.

— Добре — съгласих се аз и тя обеща, че ще се оженим идната неделя. Поисках да ме целуне, а тя ме шляпна по лицето и избяга в кухнята.

„Нищо — казах си, като седнах на стълбата, — ще почакам да излезе и ще я хвана.“

Та, сър, както си седя спокоен и щастлив, идва при мен един най-обикновен еднокрак човек и пита:

— Тук ли живее мисис Уестбридж?

— Тука — отвръщам аз. — Какво искате от нея?

— Ами че нищо — отвръща той, — тя ми е жена.

Признавам, че сигурно щях да го ударя, макар да беше сакат, ама тя се появи тъкмо в този момент. Щом го видя, плесна с ръце и взе да вика:

— Боже мой! Откъде се взе? Мислех, че си умрял. Казаха ми, че си умрял. Сигурен ли си, че това си ти?

— Да, Сеъри — отвръща той, — това съм точно аз. Или по-право онова, което остана от мен. В съобщението се казваше „убит или безследно изчезнал“, но аз оцелях. Отдавна вървя по дирите ти. Това е дълга история.

Не останах да слушам повече. Прибрах се в стаята си и седнах. След малко ето ти я — идва.

— Виждате ли какво стана — рече ми тя. — Сега трябва да се грижа за него. Вие сте добър човек, Джим. Възхищавам се от вашата смела настойчивост: все ме питахте и не се отчаяхте от моите откази. Но ето така се случи, че ако ме обичате, ви моля да си отидете.

Веднага си прибрах нещата в чувала и потеглих на път. Не, с жените никога не ми е вървяло. След тази случка нито веднъж не ми се удаде сгода да се захвана с друга жена.

Джим много се радваше на Нет-ах-ки и на мен.

— Господи — казваше той, — чуйте я само как се смее! Вие сте истински щастливец! Как ми се иска и аз да имам такава чудесна жена!

Джим прекарваше много време в нашето магазинче и често обикаляше лагера да търси прекрасната жена, която би могъл да покори. Беше много смешен, когато им се усмихваше и им се кланяше дълбоко, редейки английски думи, които те не разбираха. Девойките смутено се извръщаха. Мъжете го гледаха с мрачен израз или се смееха и пускаха шеги. Те го нарекоха Този, който не може да се ожени — на езика на черноногите това е много обидно прозвище.

Главната пречка се криеше във факта, че Джим имаше огромни мустаци и бакенбарди. Черноногите се отнасят с отвращение към окосмяването. Един наш стар познат не закопчаваше ризата си нито зиме, нито лете, а гърдите му бяха покрити с козина като кучешки гръб. Видях как черноногите просто потреперват, щом го погледнат.

За Джим настъпи щастлив ден. Бери, който пристигна от Форт Бентън, му донесе писмо с важни вести. Една жена от Мисури, негова позната от детинство, се съгласяваше да се омъжи за него. Той веднага замина за Щатите през Корин. След няколко месеца получихме от Джим писмо. „Скъпи приятели — пишеше той, — тя умряла малко преди да пристигна. Много съм огорчен. Тук има една друга, ала тя е със седем деца и този път тя ме гони. Утре заминавам за Санта Фе. Виждате как не ми върви, нали?“

Със същата поща пристигна и писмо от Аштън. Той пишеше от Генуа, Италия, че смята да пристигне при нас през пролетта. Пишеше също, че получава хубави писма за успехите на девойката под негово опекунство. Малко по-късно пристигна писмо до Нет-ах-ки от момичето, много трогателно, написано с печатни букви. Ето съдържанието му заедно с някои добавки, направени от монахините: „Мога вече да чета и пиша. Сестрите са добри към мен. Имам хубави рокли. Когато спя, виждам в съня си палатките и нашите, и усещам миризмата на как-сим-и (пелина). Обичам те. Даяна Аштън.“

Боже мой! Как се гордееше Нет-ах-ки с това писмо! Тя го носеше навсякъде, показваше го на приятелите и ме караше да й го превеждам много пъти. Тя уши на момичето няколко чифта красиви мокасини и когато през пролетта се върнахме във Форт Бентън, ме накара да ги изпратя с парахода заедно с голяма торба пемикан, сушено месо и езици, да сложа и голяма китка пелин. Бях против изпращането на пемикан и месо, убеждавах жена ми, че момичето има достатъчно храна, при това най-хубава.

— Е, да — рече Нет-ах-ки презрително, — храната на белите… Та каква храна е това? Зная, че й се иска да си хапне истинска храна.

Същата зима търговията ни вървеше добре, ала после настъпи неспокойно време. Част от пиеганите, блъдите и черноногите прекратиха мирните си отношения с белите. Опитите да се търгува вън от форт Бентън станаха опасни. Двете следващи зими прекарахме във форта. През пролетта на 1870 година почнахме отново да замисляме организирането на търговския сезон в някой повече или по-малко отдалечен пункт.

Двадесет и шеста глава

Обичаите на севера

Мис Агнес Е. Лот, авторка на книгите „Господарите на Севера“, „Вестителите на империята“ и др., пише следното за този преход на север в своите „Разкази за конната полиция на Северозапада“:

„В началото на седемдесетте години се свърши с монопола на компанията «Хъдсънов залив» и правителството на Доминиона (Канада) пое юридическата власт в цялата обширна територия, простираща се като някаква американска Русия от границата с Щатите до Северния полюс. Краят на монопола беше сигнал за нашествието на търсачи на приключения. Комарджии, контрабандисти, всевъзможни престъпници потеглиха за канадската територия — от Мисури, през границата, към предпланините на Скалистите планини. В местата; където отсъствуваше бяло население, тази сбирщина авантюристи не можеше да се занимава с обичайната си «свободна инициатива». Единственият път към богатството беше търговията с кожи. А най-лекият начин да се сдобиеш с кожи бе контрабандният внос на малки количества уиски в Канада. Уискито разреждаха и заменяха с местните индианци срещу кожи. Вероятността властите да се намесят се равняваше на нула, тъй като канадското правителство се намираше на няколко хиляди мили и отсъствуваше всякаква връзка — и телеграфна, и железопътна. Но и тази игра криеше своите опасности. Земите край предпланините населяваха индианци, които бяха в съюз с племената на черноногите — блъди, пиегани и истински черноноги: прерийните тигри. Контрабандистите от река Мисури, които внасяха уиски, се убедиха, че трябва да се организират за защита, в противен случай те трябваше да плащат за удоволствията в живота си. Колко бели бяха избити от индианците в тези битки за алкохол, никога не ще узнаем, но в района на река Олд Ман и Форт Маклауд има отбелязани зловещи места, известни с това, че в началото на седемдесетте години там са загинали няколко групи контрабандисти.

В резултат на тази опасност контрабандистите от Мисури, също като древните търговци на кожи, си построиха редица постоянни фортове: Робърс Руст, Станд Оф, Фрийз Аут и най-прочутия от всички — Хуп Хър Ъп (Насъсквай с викове); чието название от приличие промениха в Хуп Пъп (Кученцето Хуп), будещо невинни асоциации за поетично индианско прозвище. Хуп Ъп, както го наричаха обитателите на прерията, бе заграден с ограда. Тя имаше бойници за мускети, бастиони с оръдия и камбани за тревога. Казват, че защитните съоръжения на този форт стрували дванайсет хиляди долара и той отведнъж станал столица на контрабандистите с уиски. От момента на завършването на укрепленията във форта пускаха едновременно само по няколко индианци, а останалите бяха обслужвани през бойниците. Но черноногите не можеха да бъдат спрени по този начин. Пътят, по който контрабандистите превозваха уиски, лъкатушеше на зигзаг по хълмистата прерия, виеше се най-често по дъното на дълбоките долове и клисури двеста мили от Форт Бентън до Форт Хуп Ъп. Тежките, покрити с брезент фургони, теглени от впрягове с по петнайсет-двайсет говеда, превозваха спиртните напитки по криволичещите проходи, съединяващи клисурите. Черноногите са може би най-добрите ездачи на света. По пътя се срещаха места с твърде тесни проходи, където фургоните затъваха в кал или пък говедата и товарът трябваше да се превозват на салове през разлелите се от дъждовете блата. На тези трудни за преминаване места черноногите връхлитаха върху обозите с ужасни викове, а те можеха да предизвикат паника и в доста по-хладнокръвни същества от превозвачите на уиски. Понякога нападенията се извършваха нощем, индианците прерязваха въжетата и говедата се разбягваха панически, с рев, като изплашено стадо бизони. Ако контрабандистите правеха опити да се защитят, започваше сражение. Ако отстъпеха, индианците залавяха плячката.“

Лицата, снабдили с данни мис Лот, жестоко са я излъгали. Никакви битки, в които индианците да са избивали бели за алкохол, не е имало. Черноногите убиха край Елбоу, приблизително на сто мили северно от река Бели, един-единствен бял, на име Джо Нюфрейн, но за това е имало причина. Един французин на име Полит и някой си Джоузеф Уей бяха застреляни на пътя, който води северно от Форт Бентън, край Роки Спрингс, но това е дело на асинибойни, а не на черноноги. Пътеката не минаваше по дълбоките долове и клисури, а вървеше направо през откритата хълмиста прерия. Черноногите не са нападали хората от обозите и обозните говеда не са се разбягвали в паника. Пък и освен това уискито не се е превозвало с тежко натоварени обози с волски впрягове. Пресичайки индианската територия на юг от канадската граница, търговците се стремяха да избягнат срещата с шерифа на Съединените щати: уискито се превозваше с впрягове от четири коня, които пътуваха бързо по маршрут, най-слабо познат на шерифа.

През есента на 1870 година Бери построи форта Станд Оф. По-късно търговците построиха Хуп Ъп и Форт Кип. Те основаха и няколко второстепенни търговски пункта на Елбоу, Хай Ривърс и Шийп Крийк. Само от 1870 година до появата на конната полиция през 1874 година в тези пунктове или в лагерите из прерията, където белите ходеха на лов за вълци, живееха петдесет и шест души. Те не бяха избити от черноногите. Когато се появи конната полиция, тя също заживя в мир със Съюза на племената. Това мога да кажа за пояснение към цитата от книгата на мис Лот.

Като се отправихме от Форт Бентън на север с голямо количество стоки, ние с Бери и още няколко души пристигнахме на река Бели, на двадесет и пет-трийсет мили от нейното устие, и построихме там Станд Оф* от няколко грубо сковани дървени къщички. А ето защо дадохме на пункта такова название. Шерифът попадна на следите ни и ни настигна скоро след като прехвърлихме северния ръкав на река Милк и вече слизахме по склона към Сейнт Мери.

[* Стойте настрана (англ.). — Б.пр.]

— Е, момчета — заяви той с мрачна усмивка, — най-после ви хванах. Обръщайте и хайде с мен.

— Изглежда, това няма да стане — отвърна Бери. — Вече сме отвъд границата. Щом толкова искате, обръщайте и тръгвайте обратно сам.

Последва разгорещен спор. Топографите още не бяха набелязали границата, но ние знаехме, че според договора тя минава по 49-ия паралел. Шерифът ни догони на вододела, откъдето реките се стичат по Арктическия склон. Ние смятахме, че се намираме в Канада, а той твърдеше, че това не е Канада. Накрая Бери му каза, че назад няма да се върнем и че трябва да се бие, щом е толкова уверен в правотата си. Шерифът не можеше да ни арестува, тъй като беше сам. Принудихме го „да стои настрана“ и той, огорчен, тръгна обратно.

Друг път Бери се отправил за алкохол във Форт Бентън и шерифът го гонил по следите ден и нощ. В Бентън нищо не успял да направи. Тогава впрегнал четирите си коня и тръгнал с още един човек за Хелина. Шерифът се озовал и там, ала Бери е находчив. Той се упътил към една фирма и се уговорил да му доставят трийсет сандъка с алкохол на брега на Мисури няколко мили под града. На уреченото място Бери направил сал за сандъците, седнал на него и отплавал от брега. През това време шерифът следял четирите коня и фургона в градската конюшня. През нощта помощникът на Бери извел конете и потеглил по обратния път. Скоро шерифът настигнал впряга, но… с празен фургон и без Бери. Върнал се обратно, пренощувал в Хелина, после пак потеглил и пристигнал във Форт Бентън приблизително по едно и също време с фургона. Помощникът на Бери взел от форта разрешен товар — хранителни продукти — и потеглил на север. Шерифът бил съвсем объркан.

В същото време на Бери не му било лесно. Да управлява сала, натоварен с алкохол, при, общо взето, съвсем малко по-голямо относително тегло от водата, било трудна задача. В местата с бързо течение салът бил заливан, друг път засядал в плитчини и Бери трябвало да слиза и да го тласка отново в дълбоката вода. Три дена приятелят ми приличал на бобър и фактически постил, тъй като провизиите му се измокрили, ала привечер на третия ден достигнал устието на река Сън — изгубил само един сандък, който се разбил в скалите. При устието го чакал впряг с четири коня, изпратен от Форт Бентън от водача на обоза му. Двамата натоварили фургона и тръгнали направо, без път, през прерията. Пресекли границата без каквито и да било произшествия и пристигнали в Станд Оф.

През тази зима търговията с блъдите и черноногите вървеше съвсем добре. Но ние се убедихме, че след построяването на Хуп Ъп нашият форт се оказа доста далеч на запад, за да играе ролята на търговски център. Затова следното лято ни се наложи да слезем няколко мили по течението и да построим там нов търговски пункт. Главното събитие през следващата зима бе убийството на Телешката риза, вожда на блъдите, ужасен човек. Племето се боеше от него; той бе убил седем-осем души, някои от които негови роднини. Влязъл в едно магазинче и като насочил пистолет към човека зад тезгяха, поискал уиски. Търговецът вдигнал револвера си и гръмнал. Куршумът улучил индианеца в гърдите, но той не паднал и не залитнал. Без да отговори на стрелбата, Телешката риза се обърнал, спокойно излязъл през вратата и се упътил към лагера си. Като чули изстрела, хората от другите заведения на пункта изтичали навън. Щом видели индианеца с пистолет в ръка, те решили, че е убил някого, и почнали да стрелят. Един след друг куршумите поразявали Телешката риза, ала той продължавал спокойно да върви и чак след като изминал много ярдове, паднал мъртъв. Този човек притежавал необикновена жизненост. Тялото му хвърлили в реката, но то изплувало в дупката на леда по-долу. Там го и намерили. Вождът винаги казвал на жена си, ако умре, да пеят над тялото му песни. Пеят ли четири дена поред, щял да оживее. Жените отнесли трупа в къщи и направили както им било заповядано. И много се огорчили, като видели, че усилията им са напразни. Всички други от племето обаче се радвали на този край.