Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Бях казал истината: Аштън действително отиде на лов. Той и Даяна потеглиха веднага след изгрев-слънце, но ми се струва, че не бяха отишли далеч, а стояха на някой близък хълм, за да видят заминаването на нашата гостенка. Веднага щом фургонът прекоси долината и заизкачва склона на хълма в прерията, те се върнаха доволни и весели като деца и всички седнахме да закусим.

— Това е, така да се каже, сватбената ни закуска — рече Аштън, когато се настанихме на масата.

— Така ли? И днес ще отидете във форта да се венчаете? — попита Бери. — Няма да успеете, стана късно.

— Не — промълви Аштън неуверено. — Не. Ние с Даяна се посъветвахме и решихме, че обикновеният сватбен договор, подписан от свидетели, има същата законна сила, както бракът в присъствие на мирови съдия или венчавката, извършена от свещеник. Искаме да сключим такъв договор тази сутрин. Как мислите?

— Според мен всичко е наред — отвърна Бери.

— И според мен също — потвърдих аз.

— Родителите ми са се оженили без всякакъв обред — забеляза Даяна. — Във всеки случай това, което е угодно на моя вожд, е угодно и на мен.

Тя го погледна през масата, а в очите й грееха безкрайна любов и вяра.

Нет-ах-ки, която седеше до мен, тихичко ми стисна коляното — постъпваше така, когато искаше да й преведа. Предадох й, но тя не каза нищо и остана мълчалива до края на закуската. Старата жена и мисис Бери харесаха идеята.

— Ай — възкликна жената Кроу, — нека той напише документа! Това е достатъчно. Написаното не може да бъде лъжа. Защо ти трябва Черните дрехи да говори излишни думи? Хората са се оженили и са живели щастливо цял живот, още преди да са знаели, че съществуват такива като него. Може така да се ожениш и сега.

След закуската обаче Нет-ах-ки ме извика настрана.

— Този начин с договора сигурен ли е? Така ще може ли да му стане жена? — попита Нет-ах-ки. — Жена по закона на белите?

— Разбира се — отговорих аз, — това ще бъде брак, който също както нашият не ще може да бъде отречен, също тъй здрав, както ако хиляда Черни дрехи, взети заедно, биха произнесли нужните думи.

— Добре тогава. Радвам се. Нека пишат още сега. Искам да видя дъщеря си омъжена и щастлива с този добър човек.

Веднага след като прибрахме съдовете от закуската, Аштън и аз седнахме на масата и съставихме документа. Освен датата и подписите в него пишеше следното:

„Ние, долуподписаните, с настоящото удостоверяваме съгласието си да живеем заедно като мъж и жена, докато смъртта ни раздели.“

Кратък документ, нали? Те го подписаха. Подписахме се и ние с Бери в качеството на свидетели, а жените стояха до нас и с интерес наблюдаваха. После Аштън прегърна Даяна и нежно я целуна. В очите на девойката блестяха сълзи.

Виждате колко искрено и открито се държаха те в наше присъствие. Ни най-малко не се срамуваха от любовта си. Приятно беше да гледаме това. Чувствувахме се свидетели на нещо свещено, облагородяващо, което будеше в нас хубави мисли, караше ни да се стремим към по-добър живот.

Младоженците излязоха, отново възседнаха конете и прекараха целия ден сред обширната прерия, която Даяна така обичаше. Вечерта се върнаха. Видяхме как конете им вървяха бавно един до друг.

— Слънцето е милостиво — рече Нет-ах-ки, — то е чуло молитвите ми и им е дало пълно щастие. Кажи ми, обичаш ли ме също тъй силно, както той обича хубавата ми дъщеря?

Не е важно какво отговорих. Изглежда, отговорът е бил удовлетворителен.

Брачния договор, изпратихме във Форт Бентън и секретарят на областта зарегистрира брака. И ако този договор не е изгорял при пожара, който унищожи сградата на съда няколко години по-късно, интересуващите се могат да намерят копието на документа. Както се полага, оригиналът на договора бе заверен с печата на областта, върнат обратно и връчен на Даяна.

Почнахме да се готвим за дълго отлагания лов. Нет-ах-ки прати да повикат майка й, аз пък — другарите ми Невестулчената опашка и Говори с бизона. Те пристигнаха и в едно прекрасно юлско утро ние потеглихме на запад към езерата Ту Медисин. Като минавахме край Медисин Рок, Нет-ах-ки сериозно, а Даяна полушеговито положиха върху един камък малки дарове: Нет-ах-ки остави мънистена огърлица, а Даяна — панделката от косите си. В продължение на десет-двайсет мили пътеката вървеше по вълнистата прерия. Тук срещнахме антилопи и няколко бизона. Невестулчената опашка се отби встрани и уби една антилопа, тлъста самка без зародиш в утробата, и с това избави мен и Аштън от необходимостта да осигуряваме месо в такъв горещ ден. Пътуването стана по-приятно, когато отново заслизахме към долината на река Марайъс. Пътеката се виеше сред прохладни тополови горички, минаваше ту по единия, ту по другия бряг на реката. Прегазихме плитка река с къдрави вълнички и конете ни пиха така, сякаш изобщо не можеха да утолят жаждата си. Привечер стигнахме в Уилоус Раунд, широка кръгла речна долина, където старият Дорест кон бе престанал, както сам казваше, да странствува и си бе построил къща. По онова време тази къща, нашият Форт Конрад и Форт Моус Соломон край устието на реката бяха единствените поселища по цялото течение на Марайъс. Сега всички долини от двете страни на реката, дори най-малките, сушави и за нищо негодни, са нечия собственост и са оградени с бодлива тел.

Построихме палатките си около новата къщурка и се упътихме да я разгледаме. Дорестия кон се здрависа с Даяна явно смутен. Със своите деликатни, изискани маниери, облечена във великолепен костюм за разходка, който много й отиваше, тя му се стори същество от далечен и непознат свят. При ръкуването той я нарече „мис Аштън“. Аз го поправих.

— Мисис Аштън — повтори той, — моля да ме извините, мадам.

Даяна го доближи и сложи ръка на рамото му.

— Мили приятелю, това ли е всичко, което можеш да ми кажеш при нашата среща? — попита тя. — Ти дори не ми честити.

Сковаността му веднага изчезна. Той се наведе и докосна с устни бузата й.

— Да ти помага бог — каза той, — желая ти най-пълно щастие. Дай ми ръката си. Ей така.

Вечерта Дорестия кон донесе куп чудесни боброви кожи и ги остави край входа на нашата палатка.

— Ето нещичко за вас — обърна се той към Даяна, — това ви е сватбеният подарък. От тях ще стане по една топла шубка за двама ви. Скотовъдството нещо не ми е по сърце, отглеждането на добитък някак не ми е по душа, твърде самотен се чувствувам, та затуй от време на време залагам по някой капан.

Мечата глава живееше в палатката на Дорестия кон. Пасеше говедата и изобщо му помагаше. Но когато пристигнахме, той заряза работата и заповяда на жена си да се приготви за път. Суровите планини мамеха и него. Станахме четири палатки. Най-голямата от тях, палатката на Мечата глава, даваше подслон на половин дузина дечица на различна възраст. Безгрижният им смях и глъчка оживяваха тихия ни лагер.

Потеглихме на другия ден рано сутринта и вечерта ни свари вече далеч на река Медисин, там, където се появяват първите борове. Към пладне на другия ден установихме лагер на брега на едно езеро. Построихме палатките на тревиста поляна откъм северната страна. Зад нас се издигаше обрасъл с борове и трепетлики дълъг, висок гребен, който отделяше дълбоката долина от прерията. Пред нас, на отвъдната страна на езерото, се простираше дълго възвишение от сив пясъчник със скалисти върхове. Склоновете му бяха покрити с гъста борова гора. Чудесна гледка се откриваше на запад. Най-отпред, на три-четири мили от нас, се възвишаваше огромна сърцевидна планина със снежни петна. Нарекох я Събуждащия се вълк в чест на най-забележителния от всички обитатели на прерията, приятеля ми Хю Мънроу. Оттатък планината като огромен амфитеатър, изпъстрен с гори, се издигаха други планини с остри върхове и скалисти стени, образуващи вододелното било на голямата верига. Те розовееха и златееха в лъчите на изгряващото слънце, а на фона на вечерното небе се открояваха с въгленовочерните си силуети. Никога не ни омръзваше да ги гледаме, да се любуваме на техните менящи се цветове и на къдравите облаци, които опасваха сутрин сияйните върхове.

Като избрахме място за лагер, с Аштън сглобихме риболовните прътове, които бе донесъл от Изток, поставихме им макари, опънахме кордите и закачихме навлажнените мухи. После тръгнахме към извора на реката, който се намираше само на около сто ярда оттук. Подир нас вървеше целият лагер, включително и децата. Бях разказвал на индианците за прелестите на риболова с изкуствена стръв. Те много желаеха да се запознаят с тази нова за тях измислица на белите. Пръв хвърли въдицата си Аштън и мухите му бяха първата изкуствена стръв, докоснала водите на езерото Ту Медисин. Езерото щедро откликна. Спокойната вода се развълнува и завъртя на кръгчета — отвсякъде пристигаха любопитни пъстърви. Една едра риба подскочи цяла над водата, гмурна се и лапна края на въдицата. Жените завикаха: „А-ха-хай!“, а мъжете запушиха уста с ръце и възкликнаха приглушено: „Чудни неща измислят белите! Хитростта им няма граница! Те могат да направят всичко!“

Едрата пъстърва се бореше отчаяно, но в края на краищата, обезсилена, изплува на повърхността, отпуснала се на една страна. Пъхнах под нея торбата и я измъкнах от водата. Отново се разнесоха възгласи на възхищение: колко интересно — да уловиш такава голяма риба с такова тъничко приспособление! Наядохме се до насита с пъстърва, оваляна в царевично брашно и силно препечена.

Пясъчните плитчини покрай оттока на езерото бяха изпъстрени със следи на уапити, а тук-таме се забелязваха стъпки на лосове. Някога бобрите направили грамаден яз напреки на долината и успоредно на брега на езерото, но реката го пробила и предишното дъно на големия вир се бе превърнало в почти непроходим върбалак, любима храна на лосовете. Аштън заяви, че иска да убие едно от тези едри животни, и помоли да му предоставим за лов тъкмо тази част от долината.

Всеки следобед той и Даяна отиваха там, за да дебнат появата на непредпазлив дивеч, и често оставаха толкова до късно, че с голяма мъка намираха обратния път в тъмната гора. Дните течаха, но ние нито веднъж не чухме изстрел от тяхното убежище и всяка вечер трябваше да ни разказват, че не са видели нищо по-едро от норка или бобър.

— Младоженецът — забеляза Мечата глава — може да се сдобие с месо само ако остави жена си в палатката и отиде на лов самичък.

— Наистина — съгласи се Невестулчената опашка. — Те двамата могат ли да ловуват? Нали трябва да си кажат много неща: „Обичаш ли ме? Защо ме обичаш? Ще ме обичаш ли вечно?“ Такива въпроси си задават много пъти поред и никога не им дотяга да си отговарят. Знам добре всичко това. Някога и ние сме го изпитали, а, момиче?

— Ай! — отвърна жена му. — Ти също беше такъв, пък и сега продължаваш да задаваш все същите въпроси, глупчо!

Ние, разбира се, всички се разсмяхме на Невестулчената опашка, а той наистина придоби доста глупав вид след откровените разобличителни думи на жена му. И побърза да промени темата на разговора, като каза, че следобед също ще тръгне на лов с другите ловци и ще се опита да убие дивеч.

Същата вечер Аштън и Даяна се върнаха много рано, извикаха Невестулчената опашка и седнаха да вечерят заедно нас.

— Е, как е работата днес? — попитах аз.

Нито Даяна, нито Аштън проявиха желание да говорят. Спогледаха се и се наведоха над чиниите, сякаш храната поглъщаше цялото им внимание. Повторих въпроса си на езика на черноногите и Невестулчената опашка се разсмя.

— Така си и мислех — обади се той. — По плитчините има много следи от уапити, лосове и елени, но те всички са стари следи. Ето вече много дни насам не минава никакъв дивеч. На края на пясъчната ивица лежи голям дънер, от него се вижда далеч нагоре и надолу по реката. Тъкмо на този дънер седят те и животните, които идват на водопой, най-напред виждат тях. Освен това, макар и двамата да разговарят, както казват, съвсем тихо, лосът чува дори когато нейде далеч от него се отрони лист. Вятърът там духа по всички посоки и издава присъствието им. Животните естествено са отишли другаде.

— Нищо, това не е толкова важно — рече Даяна на езика на черноногите. — Седяхме и се любувахме на величествените стари планини, на бистрите реки и пъстървата, която търси храна, на норката, дебнеща плячка. А разходките заякчиха здравето и силите ни. В края на краищата това е за предпочитане, отколкото да се убиват животни. Нима не е така, вожде? — И тя повтори думите си на английски.

— Разбира се, скъпа, ние прекарваме прекрасно — отвърна Аштън с усмивка, — но не доставяме полагаемия ни се дял. Утре трябва да опитаме на някое друго място и да донесем в къщи месо.

На следното утро Нет-ах-ки и аз потеглихме заедно с тях.

По пътя свърнахме в една долина и минахме покрай брега на горното езеро. Спряхме да погледаме един водопад. Тази гледка бе наистина интересна. На малко разстояние от оттока на езерото реката изчезва сред купчина едри обли камъни, а на миля по-нататък се изтръгва от каньона по една висока скала и пада в прелестно, покрито с пяна езерце. Височината на скалата е не по-малка от сто стъпки, а тази на водния пад — около една трета от общата височина. Над езерцето пъстърва не се въди.

Гледана отдалеч, планината, която нарекох Събуждащия се вълк, беше величествена и внушителна. Отблизо се оказа наистина огромна маса от червени, черни и тъмносиви шисти. Тя се издига стръмно от самото езеро с редица стъпала и стръмнини, прорязани от сипеи, и се стеснява нагоре в остър връх със силно наклонени рамене. Далеч нагоре по източния склон, в дълбока, обрасла с гора падина, се намира поле от вечен сняг и лед. До самото подножие на върха се простират обрасли с трева склонове, борови горички, гъсти храсти калина и боровинки.

— Мах-куо-и-пуо-ахтс! Мах-куо-и-пуо-ахтс!* — тихичко повтаряше Нет-ах-ки. — Наистина името му никога не ще умре.

[* Събуждащия се вълк. — Б.а.]

Не зная какви животни се въдят сега по тревистите склонове и надвисналите скали на планината, но в онзи ден срещнахме дивеч навсякъде. В ниското видяхме няколко стада женски диви овци с малките си, по-нагоре по един, по два, по три, по четири стари самци лениво пасяха трева или лежаха и следяха с неотслабваща бдителност околността. А горе, по високите скали, можеше да се различат множество кози — снежнобели, чудати дълговлакнести алпийски обитатели.

— Винаги смеещия се — обърна се Нет-ах-ки към Аштън — тя, както виждате, му беше дала ново, по-приятно име, — спомни си какво каза вчера! Ей на онази страна има колкото щеш тлъст дивеч. Вървете, убийте нещо, за да не умрем от глад.

— Кажи й — обърна се Аштън към Даяна, — че да се убиват тези красиви животни, е просто грях. Няма да умрем от глад, защото в езерцето по-долу от нашата палатка винаги може да се налови много пъстърва.

— С други думи — намесих се аз, — мързи го да се катери из планината. Аз също няма да отида. Вече съм убил животните за своя дял. Ще минем и без месо, докато той не го достави.

Тъкмо в този момент на срещуположния бряг на реката, край оттока на езерото, се появи едър самец уапити. Аштън бавно изпълзя обратно в гората и тръгна след животното. Седяхме доколкото можехме тихо и с безпокойство поглеждахме към самеца и към конете ни, боейки се да не се изплаши от тях. Развълнуваните жени едва се сдържаха. „Ах — шепнеше едната, — защо се бави?“ А другата: „Уапити ще избяга, не, той няма да успее да гръмне. Ех, че неприятно!“

Самецът беше в отлично настроение. Той утоли жаждата си, нагазил до корем във водата, излезе на брега, порита със задните си крака, потича напред-назад по пясъка и се спря, душейки въздуха и ровейки пясъка с копита. Изведнъж се чу пушечен изстрел и животното падна, без дори да потръпне с крака. Минахме с конете на отвъдната страна и аз нарязах на късове убитото животно, като взех всички хубави парчета тлъстина и сочно месо.

Така течаха нашите мирни, щастливи дни. Малко преди да си тръгнем обратно, лагерът ни беше вече украсен с кожи на мечки, лосове, уапити, елени, кози и бобри, почти всички убити от индианците. Аштън ловува малко. Той предпочиташе да седи и съзерцава чудесните, грейнали от любов очи на Даяна.

Двадесет и девета глава

Съдбоносна игра
Върнахме се във форта в началото на септември и скоро след това Аштън и Даяна си заминаха. Известно време Нет-ах-ки просто бе сломена от раздялата: тя обожаваше Даяна. Пък и ние всички се натъжихме поради заминаването им, защото и двамата ни бяха много скъпи.

През лятото бяхме приготвили хубав запас от стоки, разчитахме на оживена зимна търговия във форта, но ето че заприиждаха тревожни вести. Говореше се, че нито на север, нито на запад, нито на юг от нас се намират бизони. Отначало не вярвахме, струваше ни се, че не е възможно. Някъде на север, мислехме си ние, още скитат големи стада и като му дойде времето, те ще се върнат. Ала теориите скоро трябваше да отстъпят място на фактите. Ако не се смятаха неколкостотинте глави в района на езерото Грейт Слейв и малкият брой около хълмовете Поркупайн, всички останали бизони се бяха преселили на юг от прериите на Северозападна Канада, в Монтана, и вече не пресичаха границата. Както е известно, това се случи през зимата на 1878–1879 година. В същото време стадата, които пасяха в подножието на Скалистите планини — от Канада на юг до река Мисури, — изчезнаха завинаги от тези места. Южно от Мисури до река Йелоустоун и отвъд нея, по цяла Монтана с изключение на горното течение на река Милк, бреговете на Марайъс, Титън и по течението на Сън, както и в Западна Дакота бизоните си оставаха толкова много, колкото преди.

Пиеганите възнамеряваха да зимуват недалеч от Форт Конрад и да търгуват с нас, но разбира се, те се оказаха принудени да променят плановете си и да последват бизоните, а ние трябваше да ги последваме, за да има какво да купуваме. Предоставихме на жените сами да решат искат ли да останат в къщи, или да тръгнат с нас, и всички освен Нет-ах-ки предпочетоха да останат във форта. Беше ми извънредно приятно, че тя без колебание реши да дойде, тъй като чувствувах, че ако живея сам дори няколко месеца, ще ми бъде много тежко, просто непоносимо. Ръководейки се обаче от грижа за нея, почнах да възразявам.

— Ти обичаш форта — рекох й, — можеш да си седиш тук на топличко край камината, когато дойде от север Творецът на студа. По-добре е да останеш.

— Казваш ми това, защото вече не ме обичаш, нали? — попита тя.

Когато отговорих, че имам предвид единствено нейното удобство, Нет-ах-ки добави:

— Аз не съм бяла жена, която трябва да настаниш в къща и да й слугуваш. Мой дълг е да тръгна с тебе, да ти готвя, да ти паля огън, за да е топло в палатката, и да върша всичко, каквото мога, за да ти е приятен животът.

— Е — отвърнах аз, — щом искаш да тръгнеш с мен само защото се смяташ за задължена, тогава остани. Аз ще живея с Невестулчената опашка. Жена му ще се грижи и за мен.

— Как умееш да намираш думите, които ти трябват! — възкликна Нет-ах-ки. — Ти вечно изтръгваш всичко от мен и ме принуждаваш да изрека това, което е в главата ми. Знай тогава, щом искаш да го знаеш, че ще дойда с теб, защото съм длъжна да следвам сърцето си, ти ми го отне.

— Очаквах да ми кажеш тъкмо това. Защо тогава не си призна веднага, че искаш да дойдеш с мен, понеже ме обичаш?

— Знай — отвърна тя, — никоя жена не иска постоянно да повтаря на мъжа си, че го обича. На нея й е драго да си мисли за това и да крие любовта дълбоко в сърцето си, иначе ще му омръзне. Ужасно би било да обичаш и в същото време да виждаш как отблъскват любовта ти.

Много пъти мислих за този разговор край вечерното огнище и дори сега бих искал да зная дали всички жени са такива, дали всички се въздържат да изразяват съкровените си мисли. Те, да си призная, са същества напълно неразбираеми за мъжете. Аз обаче смятам, че съм познавал Нет-ах-ки Мисля, че съм я познавал.

Бери, Нет-ах-ки и аз потеглихме от форта с два натоварени фургона, впрегнати с по четири коня, като оставихме един човек да наглежда форта и жените. Минахме през Форт Бентън и няколко дена прекосявахме устието на Марайъс. Оттатък реката ни зарадва гледката на пасящите наоколо в прерията бизони, а в подножието на планините Беърс По навлязохме в лагера на пиеганите, почервенял от месо и осеян със съхнещи кожи. Веднага щом спряхме, ни посрещна майката на Нет-ах-ки. Двете жени построиха палатката, докато Бери и аз разпрегнахме конете и се погрижихме за тях. После ги предадохме на един младеж, който трябваше да ги пасе.

Сянката на Голямото езеро отдавна се бе преселила на Пясъчните хълмове. Малкото куче — друг голям вожд и приятел на белите — бе умрял още по-рано. Сега главен вожд на племето беше Бялото теле. Най-видни старейшини след него бяха Бягащия жерав, Пъргавия кон за бизони и Трите слънца. Това бяха чудесни мъже — с големи сърца, храбри и добри, винаги готови да помогнат в нещастие — с думи и с дела. Едва жените издигнаха палатката, и ето че вождовете пристигнаха да попушат и хапнат с нас. Майката на Нет-ах-ки бе поканила всички. Дойдоха и Невестулчената опашка, Говори с бизона, Мечата глава и други приятели. Разговорът се водеше главно около преселването на бизоните на север и на запад. Едни мислеха, че бизоните са се прехвърлили на западната страна на планините, тъй като не-персе или някое друго племе, обитаващо отвъдната страна, е измислило някакво средство да ги подмами или подкара към равнините на Колумбия. Старецът Червения орел, великия жрец, притежател на вълшебна лула, заяви, че сънят му е дал сигурни сведения по този въпрос.

— Както е ставало много отдавна — рече той, — така се случи и сега. Зъл дух е затворил бизоните в голяма пещера — естествена кошара в планините — и ги държи там от омраза към нас. Трябва да се намерят и освободят бизоните, а похитителят да бъде убит. Ако не бях сляп, сам щях да се заема с това. Да, още утре щях да тръгна и да вървя, да вървя, докато намеря стадата.

— Може би твоят сън казва истината — забеляза Трите слънца.

— Имай търпение — добави някой. — Идното лято нашите младежи ще потеглят на бой и ще потърсят изгубилите се стада.

— Ай, ай! — завайка се старецът. — Имай търпение! Почакай! Винаги всички казват така. По мое време беше иначе: ако трябваше да се направи, ние го правехме. Сега всичко се отлага заради зимните студове или летните пекове.

Бялото теле завърши разговора, като каза, че дори някой наистина да е изловил северните стада, пак са останали предостатъчно бизони.

— И тези стада са на наша земя — добави той. — Ако някое от племената отвъд планините дойде тук на лов, ние ще се погрижим то да не се върне обратно или поне някои от хората му.

При нас почнаха веднага да идват купувачи, но Бери обяви, че до вечерта няма да има никаква търговия. Когато обедът свърши и гостите се разотидоха, клиентите започнаха да се тълпят. Един искаше пушка, друг патрони, трети тютюн, захар или кафе, а четвърти, уви, алкохол. Докато стане време за лягане, успяхме да продадем стока за повече от петстотин долара. Лесно можеше да се предположи, че Бери щеше да бъде цялата зима почти непрекъснато в движение, като доставя нашите кожи във Форт Бентън и се връща оттам с нови запаси стока.

Същата зима някаква лудост бе обзела играчите на хазарт. Ако не отидеха на лов, мъжете всеки ден играеха на колело и стрела: по утъпкана пътечка се търкаля малко колело с нанизани на спиците мъниста и мине ли наблизо, всеки се опитва да пусне в него стрела. Нощем лагерът ечеше от гръмката, страховита песен на играчите, която долиташе от много палатки. Седнали един срещу друг, те играеха на „скрито кокалче“, удряйки с пръчки по външния край на леглото в такт с песента. Дори жените участвуваха в играта и заради техните залози възникваха много пререкания.

В една палатка недалеч от нас живееше млада двойка — Рибаря и жена му Чучулигата. Те много се обичаха и навсякъде ходеха заедно, дори на лов. Като гледаха тази взаимна, непознаваща скука любов, хората се усмихваха и радваха.

Младата двойка рядко ходеше на гости, но често устройваше малки угощения за приятелите си. Рибаря, добър ловец, винаги имаше в палатката си месо и кожи в изобилие. По време на бой също го съпътствуваше успех, доказателство за което бе голямото му стадо коне. Той така беше привързан към хубавичката си малка жена, че вечер никога не отиваше да играе, нито канеше компании за игра у дома си: хазартните игри продължаваха до късно. Оставаше доволен само от угощенията, които не траеха дълго, и обичаше спокойните вечери, когато двамата с жена си бъбреха край огнището, след като гостите си отидат. Случваше се в някой ден Чучулигата да стърже пред палатката прясна кожа. Тогава Рибаря отиваше до най-близкото място, където се играеше на колело, и вземаше за малко участие в играта. Играеше майсторски и по-често печелеше, отколкото губеше. Но един нещастен ден игра против млад човек на име Плъзгащата се стрела и загуби десет коня. Същия ден аз търгувах в палатката си, но от време на време ми съобщаваха за хода на играта и чух как я обсъждат. Разбрах, че някога Плъзгащата се стрела също искал да построи палатка за себе си и Чучулигата. По неизвестни причини въпреки богатството на младежа родителите на девойката отказали предложения от него откуп — стадо коне — и дали Чучулигата на Рибаря, който бил много по-беден. Всички одобрявали избора, защото обичали Рибаря, докато Плъзгащата се стрела — груб, недодялан, стиснат момък — нямал нито един близък приятел. Той не се оженил и някой го чул да казва, че Чучулигата в края на краищата ще стане негова жена.