Джеймс У. Шулц Моят живот сред индианците

Оседлах коря си и тръгнах за територията на агенцията. По-точно не съвсем за територията, защото не исках приятелите ми да си имат неприятности заради мен. На индианската полиция агентът бе заповядал да арестува всеки бял, открит в резервата. Ако влезех направо в оградената територия, полицаите трябваше да ме арестуват или да се откажат от службата си, а аз не желаех никой от тях да стори това, тъй като агентът даваше на полицаите и имаше достатъчно храна за тях и техните семейства. Ето защо през деня се движех от лагер в лагер и онова, което виждах, ми късаше сърцето. Отбивах се в някоя палатка и сядах край огнището на приятели, с които не много отдавна се бяхме гощавали с варен език и филе от бизон, тлъст пемикан и други вкусни прерийни ястия. Жените им в повечето случаи сядаха, отчаяно втренчили поглед в огъня, а като ме видеха, се загръщаха по-плътно в старите си изтъркани наметала, за да скрият окъсаните си, износени рокли. А мъжете? Нито един не издаде веселото, гръмко „Ок-йн!“ Разбира се, те произнасяха това приветствие, но с тих глас, очите им отбягваха моите, защото ги беше срам. В палатките им нямаше нищо за ядене, а най-голямото унижение за черноногия е да няма с какво да те нагости. Заговорех ли обаче за тежкото им положение, те бързо се опомняха и почваха да разказват за страданията на жените и децата си, за умрелите. Понякога някоя от жените почваше да ридае и излизаше от палатката. Всичко това беше много тъжно.

Напуснах лагерите, разположени наблизо до Управлението на агенцията, и се упътих с коня си за Бърч Крийк, южната граница на резервата, където имаше малък лагер. Хората там се оказаха в малко по-добро положение. Наблизо зимуваха говеда от околните ферми и ловците излизали нощем и убивали крави — засипвали или заличавали следите от кръвта така старателно, че който и да минел на другия ден, не можел да заподозре какво е било сторено само преди няколко часа. Убиването на такива говеда, поставянето на нов печат на дамгосаните или открадването на добитък в района на пасищата винаги се е смятало за страшно престъпление. Индианците го знаеха и затова действуваха предпазливо. Скотовъдците, разбира се, забелязвали, че стадата им намаляват, но не можели да докажат нищо. Само проклинали индианците и твърдели, че трябва да бъдат изтрити от лицето на земята. Дори последният остатък от някога огромната територия на черноногите — техният резерват — беше обект на ламтежите на скотовъдните крале в течение на много години. Както ще разберете по-нататък, в края на краищата те завладяха пасбищата, след като тайно бяха охранили там, договаряйки се с агентите, хиляди говеда за продажба на чикагския пазар.

Тридесет и шеста глава

Помощта на черната дреха

Отец Прендоу ме прие радушно, даде ми да разбера, че съм добре дошъл, и аз останах да пренощувам у него. Вечеряхме сухар като от пясък, гранясал бекон и отвратителен чай без захар.

— Нямам нищо друго — рече свещеникът с тон на извинение, — но какво да се прави? Раздадох тук малко; там малко и това е всичко, което ми остана.

Дори неговата храна се оказа по-добра от онази, която ядях през последните дни. Взех си няколко сухара. Заговорихме за гладуващите индианци и научих с изненада и радост, че добрият отец се опитвал от известно време да получи помощ за тях. Писал на властите във Вашингтон, но без резултат. После започнал кореспонденция с офицерите от Форт Шо, особено с полковника — сега генерал — Едуард Е. Мол, и двамата постигнали нещичко. При докладването пред Военното министерство за положението на черноногите се разиграла бурна сцена между военните и Управлението за индианците, в резултат на което било взето решение да се изпрати на място инспектор. Предполагало се, че той вече е потеглил на път.

— И сега — заключи добрият отец — всичко зависи от този инспектор. Ако се окаже честен човек, всичко ще бъде наред, ако пък е нечестен, тогава… — Гласът му затрепери и той не можа да се доизкаже.

Сметнах, че вече съм свършил работата си, затова се отправих за в къщи през агенцията: когато наближих оградата, забелязах един полицай, лицето на когото се разтегна в голяма, широка усмивка. „Вчера — ми рече той — дойде един човек от къщата на Великия баща и ние бяхме спасени. Нося това писмо от него до войниците. Те ще ни докарат храна.“ След тези думи той бързо се отдалечи.

В магазина на търговеца (съдържащ около фургон стоки) най-после узнах подробностите за всичко, което се беше случило. Сигурен съм, че нито преди, нито по-късно Управлението за индианците не е имало по-изпълнителен служител от този инспектор или специален агент Г. Щом пристигнал до оградата, той накарал коларя да спре вътре, до самите врати. „Къде е този кокошарник?“ — изкрещял той и скочил от фургона, загледан в мършавите индианци, които стояли наоколо равнодушни. Коларят му го посочил и инспекторът се завтекъл, ритнал вратичката и я отворил, изтикал кокошките навън, а след тях изхвърлил и няколко чувала царевица. „Хей, вие — извикал той на изумените очевидци, — вземете това, вземете и кокошките и си похапнете.“

Ако индианците не разбрали думите му, те поне разбрали постъпките му; станал истински бой за царевицата и подплашените бягащи и крякащи кокошки. А инспекторът се втурнал през двора към канцеларията, ритнал вратата и се изправил лице срещу лице с агента, който бил станал от мястото си и го зяпал учудено. „Ти… долен стар лицемер — извикал той, — току-що дадох на твоите индианци кокошките ти и малко от правителствената царевица. Защо отричаш, че караш да гладуват поверените ти хора? Тебе питам! Защо отричаш?“

„Те не гладуват — отвърнал агентът. — Признавам, че дажбата им не е голяма, но те в никакъв случай не гладуват. В никакъв случай, господине. А вие всъщност кой сте? Какво право имате да се пъхате тук и да ми задавате разни въпроси?“

„Ето ми картата — отговорил инспекторът — и ще добавя само това, че те уволнявам още сега. Свършено е с теб.“

Агентът погледнал картата и се отпуснал безмълвно на стола.

Инспекторът доставил от офицера-интендант във Форт Шо каквито храни могли да се отделят, а останалите купил от Хелина. Минало доста време, но те не пристигали. Поради топящия се пролетен сняг пътищата били почти непроходими, затова още няколко седмици Почти куче продължил да отмята нови мъртъвци в регистъра си от върбова кора. Накрая, когато пристигнал изобилен запас храна, а за благополучието на индианците вече се грижел нов, благ и честен агент, общият им брой възлизал на петстотин петдесет и пет! Близо една четвърт от племето била измряла. Оцелелите, изтощени от дългото гладуване, станали жертва на туберкулозата в различните й форми. Днес има само хиляда и триста чистокръвни черноноги, със седемстотин по-малко от тези през 1884 година. Те бързо се топят и това никак не е чудно. От 1884 година насам те бяха продали земи на стойност три милиона долара и сумата беше употребена предимно за купуване на храна, земеделски машини и добитък. При няколко добри агенти те бяха в чудесно състояние. При един от тях например, служил два срока, добитъкът на индианците нараснал на около двайсет и четири хиляди глави, защото агентът позволявал да се продават само бичетата и старите ялови крави. При един от следващите агенти обаче хубавото им стадо почти изчезнало. Женските, телетата, годинаците били купени от търговеца, дамгосани с нов печат и откарани в ранчото му, недалеч от планината Беърс По. Освен това резерватът винаги гъмжал от стадата на големите скотовъдци крале. Техните говедари откарвали със своите стада много от индианските говеда, а големият брой бичета, които наблъсквали на територията на резервата, станали причина тревата да намалява все повече. Днес, както научавам, ранчото вече го нямало и индианците скоро щели да получат своя дял земя. Когато обаче това се осъществи и излишните земи бъдат използвани за заселване, овчарите ще вкарат в тях стадата си и след това черноногите няма да могат вече да отглеждат нито коне, нито добитък. Само за няколко години тези някога обрасли с буйна трева хълмове ще се лишат напълно от зеленина и ще заприличат на оголената среда на мек коларски път. Не можах да се въздържа и се върнах при добрия отец, за да му съобщя, че неговите усилия да помогне на индианците са се оказали повече от успешни. Отседнах още една нощ при него. Той ми разказа за работата си сред племето кроу, където бил няколко години — време достатъчно дълго, за да научи езика им. Както повечето гранични йезуити, той умееше да върши какво ли не: притежаваше добри познания по медицина и хирургия, можеше да си построи дървена къща, да поправи счупено колело на фургон, да начертае земемерска скица и прокопае напоителен канал, а освен това бе добър рибар и отличен стрелец. Един следобед го срещнах далеч долу край река Милк. Ходил при отдалечените си енориаши и тъкмо беше вързал конете си да починат. Печеше си месо на малък огън и като вдигна към мен очи, ме покани да сляза от коня и похапна с него.

— Това е язовец — рече той, — току-що го убих.

— Но — възразих аз — те не стават за ядене. Не съм чувал някой да е ял язовци.

— Сине мой — отвърна йезуитът, като обърна спокойно месото върху пламтящите въглени, — всичко, което бог е създал, има известно предназначение, стига да сме в състояние да го открием. Този язовец също е създаден от него, а аз съм много гладен; следователно ще опека месото и ще задоволя с него глада си.

— Но вижте какво — продължих аз, като слязох от коня и седнах до огъня, — когато пътувате из тези места, защо не си носите в каруцата пълна кутия с храна?

— Ето я там, виждате ли я, ала тя вече е празна. Има само малко сол и пипер. Хората, които посетих, бяха много бедни и аз им оставих храната си.

Ето ви тук синтез, изразен с една дума. Този свещеник даваше всичко, всичката си сила и издръжливост, телесна и нравствена.

Ала нека продължа разказа си.

Като се прибрах в къщи, оставих коня в яхъра и влязох в стаята да окача гетите и шпорите си. Сварих Нет-ах-ки в леглото с отекли от плач очи. Щом ме видя, тя скочи и се притисна в мен.

— Те са мъртви — извика тя, — и двамата са мъртви! Дъщеря ми, моята хубава дъщеря и Винаги се смее. Така се обичаха, а сега и двамата са мъртви! И двамата са потънали във вездесъщата вода*.

[* Мо-то-йи-аук-хи (Океана) — Б.пр.]

И тя ми разказа между риданията си онова, което Бери й прочел в получения същата сутрин вестник. Яхтата на Аштън потънала при силна буря и всички на борда загинали. Намерих Бери и той мълчаливо ми подаде вестника. Всичко за нещастие беше истина. Никога вече нямаше да видим Аштън и Даяна. Тяхната яхта лежеше на дъното на Мексиканския залив.

Скръбни часове настъпиха за всички нас. Бери и жена му се прибраха в стаята си. Старата мисис Бери и жената Кроу тъгуваха, седнали долу край реката. Аз се върнах в стаята си, за да утеша, доколкото мога, Нет-ах-ки. Прислужниците си варяха вечерята. Дълго, до късна нощ, разговарях с малката си жена, разказвах й какво ли не, само и само да облекча нейната и своята скръб. И тя в края на краищата набери утеха. Хвърлих няколко цепеници в камината и се облегнах на стола. Жена ми мълча още няколко минути.

— Ела тук — повика ме тя.

Приближих се и седнах до нея. Тя хвана ръката ми с треперещата си ръка.

— Ето какво си мислех ей сега — почна Нет-ах-ки със запъване, но гласът й укрепна и тя продължи: — Ето какво. Те нали са умрели заедно? Нали? Мисля, че като са видели, че ще потънат, здраво са се прегърнали и са си рекли, ако са имали време, по няколко думи и дори са се целунали, макар да е имало други хора. Та ние нямаше ли точно така да направим?

— Да.

Нет-ах-ки стана и като свали от стената и полицата малките подаръци, изработени от Даяна, грижливо ги прибра на дъното на един сандък.

— Сега просто нямам сили да ги гледам, но някога, когато свикна с мисълта, че нея я няма, пак ще ги извадя и сложа на предишните им места.

Жена ми отново си легна и заспа, а аз останах дълго край гаснещия огън. Мислех върху думите й. Мина доста време и чак тогава почнах все по-ясно да съзнавам, че Нет-ах-ки е била… не, няма да кажа какво си мислех. Може би някои от вас, които умеят да се досещат за нещата, сами ще допълнят пропуснатото.

След няколко години подаръците на Даяна отново заеха мястото си в нашия дом, за да радват очите и душите на неговите обитатели. Но аз много пъти виждах Нет-ах-ки тихичко да измъква от сандъка портрета на така наречената си дъщеря и да го гледа с любов. После излизаше, за да скърби в самота.

Тридесет и седма глава

Какво се случи по-късно
Последните стада бизони изчезнаха през 1883 година. Пролетта на 1884 година на кея във Форт Бентън спря голяма флотилия. Сред параходите бяха „Блак Хилс“ и „Дакота“ съдове с големи размери и товароподемност. „Дакота“ пристигаше във форта само веднъж през сезона на корабоплаването, когато Мисури ставаше най-пълноводна от топенето на снеговете в планините. Големите съдове дойдоха за последен път, а и не само големите — плаването приключи и за всички по-малки параходи. Железницата вече беше близко. Тя бе пресякла Дакота и бързо пълзеше по прериите на Монтана. Параходите, които спираха на кея за през нощта и поглъщаха голямо количество дърва, за да се справят с бързото насрещно течение на Мисури, не можеха да конкурират влаковете.

Железницата най-после навлезе в района на Скалистите планини. Клон от нея мина през Форт Бентън, Грейт Фолс, Хелина и Бют, а магистралата пресече хребета на прохода Ту Медисин. С вагоните на железницата от Щатите пристигаха множество емигранти. Старите жители им се присмиваха.

— За какво пристигат тук? — питаха те. — Какво ще вършат тези мъже с бомбета и фини жени?

Скоро всичко стана ясно. Новите пришълци се заселваха в долините и придобиваха право да ползват водите. Те отвориха магазини в градовете и възловите пунктове по пътищата и смъкнаха цените до петцентова база. Съвсем точно връщаха рестото в пенсове. Преди появата на тези търговци макарата конци, а дори и фитилът за лампа вървяха по четвърт цент. Старите собственици на магазини и търговци имаха навика да вършат работата си бавно, с широка ръка и не можаха да удържат позициите си при новия ред. Те не можеха да променят дългогодишните си привички и пришълците постепенно ги изместиха.

Най-много страдаха женените за индианки. Новодошлите ги наричаха презрително „мъже скуо“. Странно, но най-върлите им врагове се оказаха не мъжете, а жените на новите преселници. Те забраняваха на децата си да общуват с децата мелези, а положението им в училищата бе непоносимо. Белите деца ги биеха и ги наричаха с оскърбителни прозвища. Тази омраза към мъжете скуо се пренесе и в областта на политиката. Един от мъжете скуо — разумен, приветлив, безстрашен човек, каквито познавах малцина — бе издигнат за кандидат за поста шериф на областта в листата на партията, която винаги побеждаваше. От всички кандидати на тази партия само той единствен не бе избран. Провалиха го. Белите жени така настояваха пред мъжете и братята си, така бурно протестираха срещу избирането на мъж скуо на какъвто и да било пост, че успяха да „опекат“ поражението му. И мъжете скуо един след друг се преселиха на единственото място, където можеха да живеят спокойно, където нямаше нито един враг на по-малко от сто мили — в резервата. Там се преселиха те, за да доживеят остатъка от дните си. Някога мъжете скуо бяха четирийсет и двама. Сега малко от тях са живи.

Бих искал да поправя разпространеното мнение за мъжете скуо, поне за тези, които познавах. В дните, когато индианците изпадаха в крайна нужда, мъжете скуо раздаваха всичко, което имаха, оставяха само малко бекон и брашно за своите семейства, а имаше моменти, когато някои семейства не притежаваха и толкова, защото вече бяха раздали всичко. Понякога гладуваха заедно с индианците. Пръснатите из резервата мъже скуо си построиха спретнати къщурки и огради за добитъка — всичко това служеше като нагледен урок за индианците. Нещо повече, те помагаха на червенокожите си съседи да строят дървени къщи и конюшни, да прокарват напоителни канали, учеха индианците да орат и работят със сенокосачка. И всичко това се вършеше без всякаква мисъл за заплащане или изгода. Ако се отбиете в дом на черноноги, почти винаги ще видите, че подът е чист, че стъклата на прозорците нямат петънце и всичко е в пълен ред: шевна машина, маса, застлана с хубава покривка, легло, покрито с чисти яркоцветни одеяла, а кухненските съдове и прибори просто светят от чистота. На това ги бяха научили не правителствените инструкторки. Черноногите бяха научили всичко това от скуо, от индианките, омъжени за бели. Виждал съм стотици домове на бели, има ги в изобилие във всеки град, те са толкова мръсни, обитавани от немарливи хора, че трябва да отвръщаш от тях очи с пълна погнуса. Такова нещо не бях срещал у черноногите.

В дните на благополучие при добрия агент, когато имаха много бикове за продажба, черноногите си купуваха мебели, дори хубави килими. Веднъж при мен дойде през онзи период един приятел, седяхме и пушехме.

— Ти имаш книжка с картинки на мебели — рече той, — покажи ми най-хубавия креват от онези в книжката.

Аз взех каталога.

— Ето гледай — показах му една рисунка, — изцяло от месинг, с най-хубавите пружини, цена 80 долара.

— Изпиши го — каза ми приятелят, — искам да имам такъв креват. Та това е цената на два бика, нима е скъпо?

— Има и други легла — продължих аз, — не по-лоши на вид, отчасти месинг и отчасти желязо, те са доста по-евтини.

— Не! — възкликна той. — Старецът Пера на опашка минават над хълма си купи креват за петдесет долара. Аз искам да имам от най-хубавите.

Не зная какво биха правили черноногите при сключването на договорите с правителството, ако нямаше сред тях мъже скуо, как щяха да се избавят и от агентите, за които е по-добре да не споменавам. Тъкмо мъжете скуо се бориха за черноногите и изнесоха на плещите си цялата тежест на борбата. Зная, че един от агентите бе заповядал на своята полиция да убие веднага щом срещне мъжа скуо, който бе съобщил във Вашингтон за кражбите на агента; зная, че други агенти изгонили мъже скуо от резервата, отлъчвайки ги от семействата им само защото открито говорели за тъмните машинации на агентите. Ала понякога постът на агент бе заеман от добри, честни, способни хора, при които индианците възстановяваха в известна степен изгубеното благополучие. За съжаление такива хора оставаха за кратко време на длъжността си. При смяна на правителството новите власти винаги ги уволняваха.

Но едно нещо мъжете скуо не успяха да осъществят: те не можаха да избавят резервата от стадата на скотовъдните крале. Тези важни хора установяваха „взаимно разбирателство“ с някои агенти, а понякога и с много влиятелни политически дейци. Стадата на скотовъдните крале оставаха в резервата, размножаваха се и похабяваха сочните пасбища. Повечето индианци и мъже скуо грижливо пасяха малките си стада на подходящо място, колкото може по-близо до дома. Ала неизменно два пъти годишно — през пролетта и есента — устройваха събиране на стадата за дамгосване и тогава в резервата настъпваше истински пожар. Трийсет-четирийсет бързи ездачи връхлитаха върху малкото индианско стадо. Част от подгоненото стадо се смесваше с индианското, но ездачите не спираха, за да отделят чуждия добитък — нямали време за това. Те гонеха говедата в отдалечен пункт, в ограденото място за дамгосване, и собственикът на малкото стадо завинаги изгубваше по-голяма или по-малка част от добичетата си. Най-сетне, както ми казаха, индианците настояли пред управлението южната и източната страна на резервата да се заградят с огради, надявайки се, че чуждият добитък няма да може да прониква на индианската територия и само собствените им говеда ще останат там. Не било необходимо да се огражда западната и северната страна, защото за западна граница на резервата служат Скалистите планини, а за северна — канадската гранична линия. Построяването на оградата струвало 30 000 долара, а по-късно скотовъдците крале получили разрешение да пасат 30 000 глави добитък на оградената територия.

Краят на черноногите едва не настъпи миналата зима*. Управлението за индианците постанови, че трудоспособните ще бъдат лишени от дажби. В тази гола местност няма никакви шансове човек да получи работа, понеже говедовъдните ферми не са много и са далеч една от друга. Дори ако някой успее да си намери работа за три месеца през лятото — нещо почти невъзможно, — припечеленото в никакъв случай не ще стигне за издръжка на семейството му през цялата година. През януари един мой приятел ми писа: „Днес бях в резервата и посетих много от старите си приятели. В повечето домове храната е съвсем малко, почти никак; хората тъжно седят край печката и пият горски чай.“ Бери и аз се преселихме в резервата заедно с другите стари жители. Продадохме Форт Конрад. Бери купи правата и стоката на търговеца в резервата — това му струваше триста долара.

[* Става дума за 1906 година. — Б.пр.]

Наумих си нелепата мисъл, че искам да стана овцевъд. Намерих добри водоизточници и ливади на около дванайсет мили над Форт Конрад, построих няколко солидни кошари и хижи, издигнах големи купи сено. Говедовъдите обаче изгориха стопанството ми. Мисля, че постъпиха правилно, защото откритите от мен извори бяха единствените на много мили наоколо.

Оставих черните развалини и последвах Бери. Добре, че говедовъдите изгориха и къщата ми, тъй като благодарение на това мога да кажа с чисто сърце, че не съм вземал участие в опустошаването на някога прекрасните прерии на Монтана.

Построихме си с Нет-ах-ки дом в една чудесна долина, където растеше висока, сочна трева. Строихме го дълго. В планините, където сечах дървен материал за къщата, се живееше чудесно в палатка под величествените борове и с мъка се откъсвахме по за два дена, за да откараме в къщи каруцата с материала. В гората ни отвличаха от работа множество приятни неща. Брадвата стоеше подпряна на някой пън в течение на дълги мечтателни дни. Ходехме да ловим пъстърва, проследявахме елени, мечки, или просто седяхме край палатката, заслушани в шума на вятъра, наблюдавахме катеричките, които отмъкваха остатъците от нашата закуска, или внезапно появилите се, пристъпващи важно глухари.

— Какъв покой цари тук — рече веднъж Нет-ах-ки, — колко прекрасни са боровете, нежните цветя, израсли по влажните, сенчести места! И все пак има нещо страховито сред големите гори. Хората от моето племе рядко се решават да навлизат сред тях самички. Ловците винаги тръгват за гората по двама или по трима-четирима, а жените, когато трябва да секат пръти за палатки, ходят на големи групи и винаги вземат със себе си мъже.

— Но от какво толкова се страхуват? — попитах аз. — Не разбирам от какво има да се боят.

— Причините са много — отвърна тя. — В гората лесно може да се притаи враг и да те убие, без самият той да рискува нещо. И друго — казват, че в тези високи, обширни и тъмни гори живеят духове. Те следвали ловците, вървели крадешком край тях или пък отпред. Наистина са тук, защото понякога настъпват съчка и се чува пукане или падащите листа шумолят под краката им. Някои казват, че дори са ги виждали да надзъртат иззад далечните дървета. Имали страшни, широки лица с големи зли очи. Понякога дори ми се е струвало, че вървят по петите ми. Но макар ужасно да се страхувам, продължавам да слизам долу при ручея за вода. Най-много се боя, когато отидеш далеч в гората и престана да чувам ударите на брадвата ти. Спирам се и се ослушвам. Ако отново започнеш да сечеш, тогава значи всичко е наред и продължавам да си гледам работата. Ала ако за дълго настъпи тишина, почвам да се боя — сама не зная от какво, от всичко: от неясната сянка в далечината, от вятъра, който люлее върхарите; той сякаш шепне нещо неразбираемо. Ох, така се плаша и тихичко тръгвам към тебе да видя там ли си още, не ти ли се е случило нещо…